Майк Гейл
Вечеря за двама (95)

мини

Пристигаме у Деймиан и Адел, които живеят в триетажна сграда от викторианската епоха на Финсбъри Парк, натоварени с подаръци: обемист комплект за ароматерапия за Адел, бутилка бренди за Деймиан и бебешки гимнастически уред от „Ърли Лърнинг Сентър“ за Маделин. Натискам звънеца и зачаквам. След няколко минути се появява Деймиан. Обикновени той е безупречно облечен в маркови дрехи, но тази вечер е бос, навлякъл стари джинси и тениска на Москино, изцапана с петна, за които подозирам, че са бебешко повърнато. Неколкодневна брада покрива иначе гладко избръснатото му лице. Поздравява ни и по стълбите ни се оплаква колко много сън не му достига.

— Снощи се събуди осем пъти… а предишната нощ въобще не заспа… а по-предишната спа само три часа… а нощта преди това… — Стигаме до вратата и той я отваря. — Не съм на себе си. Дори не знам кой ден сме днес. — След което почесва разсеяно корема си и ни пита: — А вие как сте?

— Ние сме добре — казва Изи. — Работата върви.

— Моята също — добавям.

Деймиан ми се усмихва.

— Адел ми каза, че си напуснал рокаджийската журналистика, за да работиш в някакво списание за тийнейджърки или нещо подобно. Как върви? Звучи като голяма забава.

— Да, така е. Не е толкова лесно, колкото ти се струва, но пада голям смях. Както и да е, няма значение какво става с нас. Дошли сме да видим вас. Ти как си, новоизлюпени татко? — Раздрусвам ръката му. — Още веднъж моите поздравления.

— Всъщност не правя нищо друго освен да се пречкам. Сядайте! — Той посочва дивана. — Ще ви приготвя нещо за пиене. Адел се опитва да направи физиономията си по-приемлива — това са нейни думи, не мои.

Деймиан изчезва и ни оставя да се оглеждаме. Не си спомням кога за последен път съм бил в техния апартамент, но съм сигурен, че са направили сериозен ремонт. Преди стаята беше жълта, а сега е бледозелена. Старата газова камина е заменена с открита от дялан камък, а в ъгъла има купчина от полуразопаковани подаръци. Различавам няколко плюшени играчки и голяма кутия с марката на „Фишър Прайс“. Върху облегалката на малък стол е метнато лимонено зелено гащеризонче. Разпознавам го моментално — онова от „Бейби Гап“. Приближавам се и го вдигам към светлината, както направих онзи далечен ден в магазина.

— Много е сладко — казва Изи. — Но не ли е малко голямо за новородено?

— Голямо е, разбира се — потвърждава Деймиан, който в същия момент влиза в стаята. — Брат ми Гарет го взел. Той е на деветнайсет и изобщо не се сетил да прочете, че на етикета пише „двайсет и четири до двайсет и шест месеца“. Нищо, нали ще порасне.

Всички гледаме гащеризончето. Но само един се принуждава да напусне стаята заради него. Казвам, че отивам до тоалетната, а когато се връщам, съм възстановил самообладанието си и колената ми вече не треперят.