Майк Гейл
Вечеря за двама (8)

читатели

На следващия ден отивам на работа — четиринайсетия етаж на сградата Хенсън в Холборн, където се помещава „Би Ди Пи Пъблишинг“ — малката издателска империя, която бълва продукция от седемнайсет списания, обхващащи почти всички области от живота и главно онова, за което хората обичат да четат:

Интериор и обзавеждане: „Кичън, Батрум, Бедрум“ и „Метрохоум“

Мода за жени и стил на живот: „Фам“, „Ит Гърл“ и „Фашониста“

Бебета: „Бейби енд Ю“ и „Мадърс нау“

Компютри: „Компютър Гейминг Нау“, „Даунлоуд“ и „Интернет Експрес“

Спорт: „Футбол Фокъс“ и „Ти Оф“

Готварство: „Нау Ийт Дет“ и „Фууд Ривю“

Музика: „Лаудър“

Аз работя в „Лаудър — списание за хора, които живеят с музиката“. Това лого винаги ме разсмива, защото е прекалено точно. Нашите читатели не просто обичат музиката, те я живеят — хранят се с нея, дишат с нея. Така, както правя и аз. Или може би както правех. Макар че обичам работата си, аз много добре съзнавам, че музикалната журналистика, както и нейното по-привлекателно съответствие „да бъдеш рок звезда“, по своята същност е работа за млади хора. Въпреки че много от музикантите издават албуми и на трийсет, четирийсет, че и на петдесет години, аз нямам никакво желание да ставам техен журналистически еквивалент. Подобно на моите музикални кумири Бъкли, Хендрикс, Кобейн, Къртис, Шакур, понякога метафорично казано ме привлича идеята да умра млад и да изглеждам добре на портрета за задната корица на каталога. Ала вече не само съм преминал бариерата трийсет, но съм достигнал стадия, когато започвам да не приемам някои от новите музикални хибриди, пръкнали се от вечния динозавър рокендрол. Крия това свое невежество зад възмущение от принизяването на най-чистите музикални форми, но в повечето случаи имам чувството, че съм слушал тази музика и преди. И мразя себе си заради това чувство.

Например едно парче от класациите напоследък напомня музикалната тема от популярен телевизионен сериал. Всеки път, когато го чуя, ми иде да строша радиото в колата си. Никога преди не съм се чувствал така и това ме изнервя толкова много, че не смея да го споделя с никого в „Лаудър“ — макар да виждам, че и други пишещи братя са сродни души. Може би затова през последните месеци продажбите на списанието ни спадат. Вероятно никой от нас не осъзнава, че сме извън играта и вече не успяваме да улучим вкуса на аудиторията си, състояща се от петнайсет-двайсет-двайсет и шест годишни младежи, които притежават абсурдно огромни колекции със записи и редовно ходят да слушат жива музика.

Може би музиката, която ме кара да троша радиото си, е създадена именно с цел да упражнява въздействие върху мен, трийсет и кусур годишния музикален журналист. Може би по отношение на Кидс точно аз съм врагът. Вече не съм бунтовник без цел. Аз съм бунтовник с ипотека, пенсионни вноски и много голяма колекция от плочи. Ако бях на петнайсет години, вероятно щях да съм луд по мелодията, която днес ме кара да счупя радиото на колата си. Нямаше да ми пука, че съм я чувал и преди, защото щях да чувствам, че тя ми говори, че е истинска и ми разкрива нещата от живота. Това беше една от причините музиката да е толкова важна за мен. Все още мога да си спомня времето, когато тя означаваше всичко в моето скромно съществуване — когато бе в главата, в сърцето и в душата ми. Но сега осъзнавам, че освен музиката има много други неща, за които си струва да се живее.

Когато ходех на училище и седях в празната класна стая по време на междучасието, гордо четейки моя брой на „Ню Мюзикал Експрес“, не можех да си представя, че някой ден ще стана част от прекрасния свят на рокендрола. А ето че сега съм тук — седя на бюрото си пред купища картонени опаковки с дискове и моето име, изписано върху тях. Пиарове на звукозаписни компании ме канят на обеди, за да спечелят благосклонността ми, ходя на турнета с бандите и съм обиколил света, за да интервюирам изпълнители. Работата ми е фантастична. Често пъти съм се чудил какво ли щях да правя, ако не беше ми се случило това. План Б, който, разбира се, някога бе план А, беше да сформирам група, но след като не мога да пея, а уменията ми с баскитарата се изчерпват с няколко такта от парчето на Клептън „Sunshine of Your hove“, бих се самоизключил от суперсъзвездието на рокендрол величията. План В (който някога също бе план А.) предвиждаше да основа собствена звукозаписна компания, ала при положение, че усетът ми за бизнес е колкото на петгодишно хлапе в магазин за играчки, си дадох сметка, че и това ми начинание ще бъде обречено на провал. И така музикалната журналистика (план Г) се изкачи на върха на класацията, защото беше единственото нещо, което чувствах, че мога да постигна без да се проваля с гръм и трясък.

Редакцията на „Лаудър“ не е онова, което бихте нарекли нормална работна среда. Колективът се състои от деветнайсет души — осемнайсет мъже, повечето вдъхновени музикални сноби, които се държат така, сякаш се мразят един друг, и една жена — вечно усмихнатата и в добро настроение Криси, редакционната секретарка. Малко любезности можеш да чуеш в редакцията на „Лаудър“, където рядко се водят разговори, освен ако не са пряко свързани с музиката, работата или ругатни по адрес на съперниците ни и групите, които те възхваляват.

Да работи човек в „Лаудър“ в известна степен е като да се присъедини към ИРА — ние не се разчувстваме, нито се ангажираме с някой от останалите колеги, но всеки член от колектива трябва да е готов да убие с голи ръце, ако възникне необходимост. Това е жестока, но в същото време доста комфортна мъжка среда — напомня затвор, но без бръснарски ножчета в сапуна. Жените не я харесват. Дори я мразят. Когато Изи за пръв и последен път напусна офиса на списание „Фам“, който е на единайсетия етаж в същата сграда, за да ме посети, ми каза, че „Лаудър“ й се сторил най-студеното, най-безмилостното и най-мизерното място, където може да работи човек.

— Права си — отговорих й. — Но защо го казваш, сякаш е нещо лошо?