Майк Гейл
Вечеря за двама (102)

удар

— Тук ли? — пита шофьорът на таксито и спира пред номер 55 на Роухит Роуд.

Надниквам през прозореца. Няколко десетки тийнейджъри пушат в градината пред къщата, а музиката е толкова силна, че прозорците на таксито вибрират. Три-четири двойки се целуват и натискат до предната врата.

— Очевидно — потвърждавам и разменям погледи с Фран.

— Е, какъв е планът? — пита тя, като излизаме.

— Ще вляза и ще открия Никола. Това е планът.

Фран ме хваща за ръката.

— Но ти си ядосан!

Права е. Много съм ядосан. Ядосан съм, защото не ми е минало през ума, че може да не е попитала майка си за позволение да отиде на купона. Ядосан съм, защото е пила алкохол. Ядосан съм, защото за пръв път откакто я познавам, трябва да действам като истински баща. Но най-много съм ядосан, защото мисълта, че нещо лошо може да се случи с моето момиченце, ме кара да се чувствам по-уязвим, отколкото когато и да било.

— Тя няма четиринайсет — обяснявам на Фран. — Всичко може да й се случи в подобно състояние!

— Ако влезеш вътре и й покажеш, че си ядосан, ще съжаляваш — предупреждава ме Фран. — Помисли, преди да действаш, Дейв. Знам, че се тревожиш, и разбира се, тя е постъпила твърде глупаво. Но от всички възможни хора на света, на кого се е обадила за помощ? — Тя ме мушка в гърдите с показалеца си. — На теб. Сега е моментът да спечелиш няколко червени точки. Няма нужда да й крещиш, повярвай ми. Бездруго ще е покрусена, че си я видял в подобно състояние. И мога да ти гарантирам, че когато настъпи утрешният ден, горкото дете ще се закълне да не погледне алкохол в обозримо бъдеще.

— Би ли ми обяснила кой е душеприказчикът в случая, аз или ти?

— Ти — отстъпва Фран. — Аз само ти давам едно рамо.