Майк Гейл
Вечеря за двама (99)

най-хубаво

Карам обратно към Ууд Грийн с Никола, седнала до мен. Днешното ми алиби е, че съм излязъл да търся нов комплект крушки за фаровете на колата. Алибито на Никола не е толкова конкретно: тя е в междусрочна ваканция и е излъгала майка си, че ще излезе с приятелки. През целия следобед кръстосваме без цел и посока из северен Лондон, защото Никола иска така и аз съм щастлив, че тя е щастлива. Вали и затова сме спуснали гюрука, но въпреки това ни е приятно, защото слушаме хубава музика. Все пак открихме няколко общи допирни точки по отношение на музиката: тя ми пуска „Remedy“ на Бейзмънт Джакс, албум, който съм пренебрегнал, когато излезе на пазара, защото не обичам данс музика. Но той се оказва доста добър и ние за пореден път слушаме пилотното парче.

През последния месец животът сякаш се уравновеси. Изи и аз правим сериозни усилия да прекарваме повече време заедно. Всъщност днес, веднага след като оставя Никола, ще бързам за вкъщи да се преоблека, за да излезем с Изи. Тя е запазила маса в един нов ресторант в Найтсбридж, където, както всички твърдят, местата са заети три месеца напред. Изи за пръв път е използвала привилегиите си като шеф на списание.

Докато спирам на светофара, Никола изключва уредбата по средата на парчето „Red Alert“ и аз я поглеждам изненадано.

— Но защо? Аз го слушам!

— Съжалявам — казва тя. — Трябва да те питам нещо, Спомняш ли си, че преди много време ти говорих за едно момче от нашето училище?

— Брендан ли беше?

— Ъхъ. Тази вечер има купон. И той ще бъде. И… значи… с една дума, мисля да се опитам да го сваля.

— Да го свалиш ли?

Тя кима.

— Не знам обаче дали изобщо е навит да си хваща гадже. Винаги движи с момичета, но нищо повече.

Това момче Брендан ми харесваше много повече, докато беше само обект на несбъднатите фантазии на Никола. Познавам келешите като него. Всъщност някога самият аз бях такъв.

— Сигурна ли си, че го харесваш толкова много? — усъмнявам се.

— Ъхъ. Разбира се.

— Тогава какво беше това „не съм сигурна, че иска да има гадже“?

Тя свива рамене.

— Може да не иска, нали? Съществува и тази възможност.

— Но нали точно това искаш? Ти да му бъдеш приятелка?

— Да.

— Тогава защо не нагласиш нещата така, че да те целуне?

— Защото искам аз да го целуна.

Когато светофарът сменя цвета на зелено, опитвам по-различна тактика.

— Той много момичета ли е целувал, този Брендан имам пред вид?

— Куп момичета го харесват. И доколкото знам, правил го е с някои от тях.

Точно това искам да чуя.

— Според мен той не е за теб — заявявам.

— И защо?

— Защото ти си по-добра и заслужаваш повече.

— От кое?

— От това да позволиш на някой петнайсетина годишен празноглавец да те целуне, без да ти стане гадже. Ти абсолютно сигурно си най-красивото момиче в училище и… просто мисля, че заслужаваш някой по-добър.

— Но аз не искам някой по-добър — отвръща ми тя унило. — Искам Брендан.

Никола се нацупва и въпреки че съм достатъчно възрастен, за да знам по-добре от нея как да се държа в подобни случаи, аз също се намръщвам. Гледам си пътя, въздишам тежко и включвам програмата на „Радио 4“, от което тя побеснява. Не си говорим, докато не я свалям на обичайното място на две преки от дома й.

— Отивам си — казва тя, грабва си чантата и отваря вратата на колата.

Неочаквано изпитвам вина.

— Не може да си тръгнеш просто така.

— Как?

— Така, сърдита само защото казах нещо, с което ти не си съгласна.

— Но аз харесвам Брендан.

— Знам, скъпа. Всичко, което казах, е, че момчетата… е, те понякога могат да бъдат гадняри. Не всички. Само някои от тях, така че… не знам. Просто… се пази и не им се доверявай сляпо. Казвам го само защото искам най-доброто за теб и се гордея с теб… и тъй де, ти понякога ме караш да се смея, което не е никак лошо.

— И ти ме разсмиваш… понякога.

— Е, сдобрихме ли се?

— Да. — Тя ме поглежда. — Най-добре да вървя. Ще ти се обадя утре да ти кажа как е минал купонът, съгласен ли си?

— О’кей.

— Доскоро.

— Да — повтарям. — Доскоро. И да знаеш, че те обичам.

Нямах намерение да го изричам, но е истина и го казвам на Никола толкова естествено, колкото и на Изи.

— И аз те обичам — отвръща тя и слиза от колата. Наблюдавам я как се отдалечава по улицата и изчезва от погледа ми. Тогава иззвънява телефонът ми.