Майк Гейл
Вечеря за двама (109)

нейната история

Кейтлин плаче, докато ми разказва всичко това, и аз се чувствам ужасно виновен. Не мога да повярвам, че съм й причинил подобни тревоги.

— Съжалявам — извинява се тя, като изтрива сълзите си със салфетка. — Беше ужасен ден! Докато не знаех къде е Ники, щях да полудея от страх, че се е случило нещо лошо! Много странен ден. Вероятно най-необикновеният в живота ми.

Тя прехапва устната си и се усмихва с половин уста. Също като Никола.

— Знаеш ли — продължава малко по-спокойно, — тази сутрин се събудих с мисълта, че ни предстои прекрасен ден. Времето е хубаво, ще отидем с Ники да пазаруваме, може да гледаме някой филм следобед. Щяхме да прекараме спокоен ден. А сега, не са минали и дванайсет часа, и ето че седя в собствената си всекидневна, заедно с теб… бащата на детето ми.

Ето, това е. Отговорът, който съм търсил през цялото време — но въздействието му е нулево. И да ми беше казала, че не съм бащата на Никола, това не би имало и най-малкото значение.

— Виж — започвам, — знам, че обърках всичко. Вината е моя.

— Не — възразява тя, като гледа встрани. — Вината не е нито твоя, нито моя. Тя е наша. Двамата заедно създадохме тази бъркотия. И двамата сме отговорни.

Кимам половинчато.

— Около седмица след като с момичетата се върнахме от Корфу, установих, че ми закъснява — продължава Кейтлин. — Опитах се да не мисля за това, защото… е, смятах, че от един-единствен път не може да е станало нищо. Опитвах се да не бъда параноичка. Но след още една седмица отидох на лекар и ми направиха тест. Спомням си всяка секунда, докато чаках да излязат резултатите. Сякаш беше вчера. Седях и се надявах резултатът да е отрицателен. Казвах си, че съм пълна глупачка, че съм постъпила неразумно и никога повече няма да правя така, стига само да си върна бъдещето и всичко отново да бъде нормално. Когато докторът ми съобщи, че тестът е положителен, плаках, и плаках, и плаках. Бях страшно изплашена. Направо бях ужасена. Мислех само как съм могла да се забъркам в подобна каша.

Неочаквано ме обзема такава непреодолима тъга, сякаш някой ме връща обратно към онова време. Представям си как Кейтлин е преживяла всичко съвсем сама, само на седемнайсет години, и не мога да повярвам. В училище познавах момичета, които забременяваха на петнайсет и шестнайсет, но никога не съм мислил за тях, защото те винаги бяха от онези, от които всеки очакваше да имат деца преди да са завършили училище. Бяха силни момичета и можеха да се грижат за себе си. Онези, които ни шокираха, бяха като Кейтлин — когато новините за тях идваха до спортното игрище, никой не се смееше, защото всеки знаеше, че лесно може да му се случи същото.