Лион Фойхтвангер
Испанска балада (8)

Първа глава

Алфонсо отвори очи и тутакси бе напълно буден. Никъде и никога не му беше необходимо време за преход от спането и сънищата към действителността. И сега той веднага осъзна, че се намира в необичайната арабска стая, гдето утринната светлина едва се процеждаше през тъмната завеса на малкия прозорец.

Гол, строен, с бяла кожа и червеникаворуси коси, той лежеше лениво и с дълбоко задоволство на разкошното легло.

Бе спал отделно. Само след няколко часа Рахел го беше отпратила; тъй беше сторила и предишните три нощи. Искаше да се събужда сама. Вечер и сутрин, преди да се покаже пред него, тя дълго се занимаваше със себе си, къпеше се в розова вода и грижливо се обличаше.

Той стана, протегна се и почна да се разхожда гол из малката стая, застлана с килими. Затананика си тихичко нещо и тъй като всичко наоколо бе толкова тихо и приглушено, почна да тананика по-силно, запя, запя по-високо, гръмко, с пълен глас някаква военна песен, изливайки по тоя начин радостта от гърдите си.

Откак се намираше в Ла Галиана, той не бе виждал нито една християнска душа освен градинаря Белардо. Не бе допускал при себе си дори своя приятел Гарсеран, който идваше всяка сутрин, за да пита няма ли да пожелае или да заповяда нещо господарят. По-рано за него всеки час бе изпълнен с хора и с деятелност или най-малкото със суетене и приказки; сега за пръв път не беше зает с нищо и бе сам. Потънали бяха и Толедо, и Бургос, и свещената война, и цяла Испания, сякаш не съществуваше нищо освен него и Рахел. Удивен се наслаждаваше на това неизпитвано дотогава чувство. Едва сега живееше истински живот; всичко прежно е било полусън.

Престана да пее, протегна се, прозина се, засмя се безпричинно.

Сетне той и Рахел бяха отново заедно. Закусиха, той — пилешки бульон и баница с месо, а тя — едно яйце, сладкиши и плодове, той пи билково вино, силно разредено с вода, тя — лимонов сок с много захар. Гордо и радостно я оглеждаше той. Рахел беше облечена в рокля от лека коприна; малък воал, какъвто се полага ще на омъжена жена, закриваше до половина лицето и. Но колкото и да се прибулваше и криеше тя, той я познаваше цялата, от главата до петите.

Бъбреха оживено. Тя трябваше да му обяснява и да разказва; чужди му бяха толкова много неща, свързани с нея, и все пак той я разбираше независимо от това дали му говореше на арабски, латински или кастилски. А и на него самия винаги хрумваше по нещо ново, което сигурно щеше да я интересува и което трябваше незабавно да сподели с нея. Всяка дума, изречена от един от двамата, беше важна дори когато звучеше безсмислено и игриво, а останеха ли сами, всеки от тях си припомняше думите на другия и се замисляше над тях и се усмихваше. Великолепно бе, че се разбираха толкова добре, макар да бяха така различни. В най-съкровеното си чувство те бяха еднакви, и двамата изпитваха едно и също нещо — безгранично щастие.

О, какво блаженство бе, когато се сливаха! Чувствуваха как това сливане приближава, ето го, беше съвсем близо. Оставаше още само една съвсем кратка частица от мига и то ще настъпи, чакаха го с копнение и се стараеха все пак да го отложат, защото самото копнение бе също тъй прекрасно, както и удовлетворението.

Ла Галиана имаше голям парк. Между белите и строги зидове, които заобикаляха замъка, винаги можеше да се открие по нещо ново и с всичко — с малката горичка, с беседката, с езерцето, със самия дом — бяха свързани странни истории и спомени. Там се намираха например двете полуразрушени цистерни, изоставени тъй, както са си били — онази прадревна машина, създадена от раби Ханан за измерване на времето. Рахел разказа на Алфонсо за живота и за смъртта на този раби Алфонсо слушаше, не се заинтересува много, не каза нищо.

И двамата знаеха и обичаха да обсъждат историята на онази принцеса Галиана, чието име носеше имението. Този замък й бе построил нейният баща, крал Галафре от Толедо. Подмамени от мълвата за красотата й, надошли много женихи, между другите и Брадаманте, кралят на съседната Гвадалахара, човек с огромен ръст, и крал Галафре обещал дъщеря си нему. Но за красотата на принцеса Галина чул и кралят на франките Шарл Велики, дошъл в Толедо с измисленото име Мене, постъпил на служба при Галафре и победил най-могъщия неприятел на краля, халифа на Кордова. Галиана се влюбила в героичния Шарл и тогава от благодарност крал Галафре обещал нему ръката й. Но измаменият жених, исполинът Брадаманте, повел война срещу Толедо и призовал Шарл на двубой. Той приел и победил, и убил исполина. Ала бързото издигане на Шарл превърнало мнозина в негови неприятели, те подшушнали на крал Галафре, че той се стреми към неговата корона и Галафре решил да заповяда да го убият. Но принцеса Галиана предупредила любимия си, избягала заедно с него в неговия град Аахен и станала християнка и негова кралица.

Рахел беше готова да повярва, че Галиана се е влюбила във франкския крал и че е избягала с него. Но не допускаше, че Шарл е убил исполина и съвсем не вярваше, че Галиана е станала християнка.

Алфонсо каза:

— Тъй го е намерил в старите книги дон Родриге, а той е много учен човек.

— Ще попитам някога чичо Муса — реши Рахел.

Леко раздразнен, Алфонсо каза:

— Дворецът на Галиана е бил разрушен, когато моят прадядо превзел Толедо. Не са го възстановявали, защото тогава Толедо е бил на самата граница. Сега обаче аз държа здраво в ръцете си Калатрава и Аларкос и Толедо се намира в пълна безопасност. Ето защо можах да възстановя за теб Ла Галиана без всякакъв риск.

Рахел се усмихна едва забележимо. Нямаше защо да й казва той какъв герой, рицар и велик крал беше, всеки го знаеше.

Алфонсо поиска от Рахел да му обясни мъдростите по стените; повечето от тях бяха със старинни, куфически писмени знаци, Рахел ги четеше без затруднение. Разказа му как се е научила да чете и пише. Отначало започнала с обикновени стихове от корана и с деветдесет и деветте имена на Аллаха на обичайното ново писмо „неши“, а едва по-късно изучила старото куфическо писмо и накрая, от чичо Муса, еврейското. Алфонсо и прощаваше многото ненужни знания, защото беше Рахел.

Между пословиците на стената се намираше и онази прадревна арабска мъдрост, която чичо Муса толкова много обичаше: „Прашинка мир струва повече от тежък железен товар победа“. Тя му прочете пословицата; многозначително, неясно и внушително прозвучаха думите от детинските й уста. Тъй като той не разбра, тя преведи мъдростта на по-привичния му латински. „Унция мир струва повече от цял тон победа“.

— Това са глупости — повелително заяви Алфонсо, — подходящи за селяни и за граждани, но не и за рицари.

Но тъй като не искаше да обиди Рахел, примирително додаде:

— Е, в устата на една дама звучи добре.

— И аз съчиних веднъж едно поучение — разказа й той. — То беше по времето, когато превзех Аларкос. Тогава бях стигнал до планинския хребет южно от Нар ел Абиад и оставих да го охранява силна стража, предвождана от някой си Диего, васал на моите барони де Аро. Той допусна да изненадат и пленят часовите му, това едва не ми струва Аларкос. Взел, че заспал тоя Диего. Заповядах да го вържат за кола на една от палатките. И тогава измислих поучението. Чакай да видим дали ще си го припомня още: „Трябва да бди онзи, който иска да вземе главата и щита на врага. Спи ли вълкът, не улавя плячка. Спи ли мъжът, не печели победа.“ Наредих да напишат това с много големи букви. И на първата, на втората и на третата сутрин Диего трябваше да го чете. Едва тогава заповядах да извадят очите, които нищо не бяха видели. Сетне превзех Аларкос.

През тоя ден Рахел остана много мълчалива.

Горещите часове тя обикновено прекарваше сред тихия мрак на своята стая, гдето напоената с вода сукнена обшивка на стените създаваше прохлада. А през това време дон Алфонсо обикновено лягаше в парка под сянката на някое дърво; обичаше да е близо до градинаря Белардо, който дори и през горещите часове работеше усърдно или поне си даваше вид, че работи. Първия път Белардо беше поискал да се отдалечи, но Алфонсо го бе извикал; обичаше да разговаря с хора от простолюдието. Той говореше техния език, говореше го тъй, че умееше да ги предразполага и те му се доверяваха, и въпреки цялото си страхопочитание му казваха истината. Закръгленото, тлъсто, хитро лице на Белардо и простодушно-дяволитото му държане забавляваха краля. Често махаше с ръка на градинаря да се приближи и разговаряше с него.

Белардо имаше приятен глас, Алфонсо го караше да пее, най-вече романси. Имаше например един романс за дамата Флоринда, наричана още „La Cava“. Веднъж — разказваше се в романса, — когато смятали, че никой не ги наблюдава, Флоринда и нейните прислужнички разголили нежните си крака и премерили обиколката им с една жълта копринена панделка. Оказало се, че най-бели и най-красиви крака имала Флоринда. Ала скрит зад пердето на един от прозорците, крал Родриго наблюдавал тая игра и таен огън пламнал в сърцето му. Повикал той Флоринда при себе си и й казал: „Флоринда, цъфтяща, ослепях и се поболях от любов. Изцери моята болка и аз ще ти благодаря със скиптъра и с короната си.“ В романса се казваше, че отначало тя не отговорила нищо, че дори била обидена. Ала накрая станало тъй, както искал кралят, и Флоринда, цъфтящата, изгубила цвета на своята невинност. Скоро кралят, а заедно с него и цяла Испания, трябвало да изкупи нечестивото сластолюбие. И запита ли някой: „Кой от двамата е бил по-виновен?“, тогава мъжете казват: Флоринда, а жените казват: Родриго.

Тъй пееше градинарят Белардо и Алфонсо го слушаше, и за миг у него се породи съмнение, че тоя човек дръзко и умишлено му беше припомнил съдбата на Родриго, последния крал на готите. Защото бащата на съблазнената Флоринда, граф Хулиан — както се разказваше в други романси, — се съюзил с арабите и за да отмъсти на крал Родриго, довел маврите в Испания.

Така християнското кралство на готите загинало заради греховната страст на крал Родриго. Но изражението на лицето на градинаря Белардо бе глуповато невинно и силно развълнувано; той явно не бе мислил нищо лошо.

Следобед Рахел обикновено се къпеше в езерцето. Покани Алфонсо да плува заедно с нея. Той боязливо се разсъблече пред нея и му се видя непристойно, че тя се съблича пред него. Налетяха го стари предразсъдъци. Мохамед беше предписал на своите правоверни да се мият три, дори пет пъти дневно, строгата чистоплътност беше религиозен закон и за евреите, ето защо църквата не гледаше с добро око на ония, които се миеха прекалено често.

С кратък, доволен вик Рахел стъпи във водата, сетне бързо и решително се хвърли и заплува. Той я последва, приятно му бе да плува и да се гмурка.

Седяха голи край езерцето, за да изсъхнат на слънце. Беше горещо, въздухът трептеше от зноя, тежък дъх се носеше откъм лехите с цветя и откъм портокаловите дървета. Щурците цвърчаха и скриптяха. Той неочаквано запита:

— Знаеш ли историята за Родриго и за Флоринда?

Рахел я знаеше.

— Но — заяви тя поучително като стар мъдрец това, че заради тяхната любов било загинало кралството на готите, са празни приказки. Чичо Муса ми го обясни съвсем точно. Християнската държава била остаряла, кралете и войниците на готите били прекалено изнежени. Тъй се стигнало до положението, че нашите успели бързо и с малко войска да ги победят.

Настроението на Алфонсо се помрачи, загдето тя беше казала „нашите“. Но тълкуванието на тоя съмнителен Муса му се хареса.

— Тук твоят стар бухал Муса трябва да е прав — рече той. — Крал Родриго е бил лош войник, затова, се е оставил да го победят. Но междувременно ние изучихме военното изкуство — добави Алфонсо — и изнежените сега са твоите мюсюлмани с меките си килими и със стиховете си, и с деветдесет и деветте Имена на своя бог, на които са те научили. Ние ще разрушим техните крепостни стени и кули и ще стъпчем техните владетели в праха, и ще изравним градовете им със земята, и ще посипем отгоре сол. Ще издавим твоите мюсюлмани в морето, уважаема дамо, ще видиш сама!

Беше се изправил. Стоеше на слънцето гол, упорит, весел.

Тя се сви, завладяна от чувството, че той й е съвършено чужд. Великолепен бе нейният Алфонсо тъй, както беше застанал сега — силен, весел, горд, мъжествен, напълно заслужаваше да го обича. И по-умен бе, отколкото се представяше. Великолепен бе, наистина бе великолепен, той, който беше роден за владетел на Кастилия и може би на цялата Андалусия, чиито брегове миеше морето. Ала най-красивото нещо под небето и на небето бе недостижимо за него. Най-важното не знаеше той, нищо не знаеше за духовното. А тя знаеше, защото имаше баща си и Муса и защото бе една от ония, в чието наследство се намираше великата книга.

Той долавяше какво става в нея. Знаеше, че тя го обича с цялото си сърце, знаеше, че обича всичко у него и добродетелта, и силата му, и цялата му необузданост, която може би бе порок. Но най-хубавото в него, неговата рицарственост, тя можеше да обича, но да разбере, не можеше. Никой не бе в състояние да й обясни какво е това рицар и дори какво е това крал.

„Кучетата ми го разбират по-добре“ — помисли си грубо той и в този миг съжали, че не беше взел със себе ей в Галиана своите големи кучета. Ала същевременно чувствуваше съвсем смътно, че в душата на тая Рахел Имаше кътове, които на свой ред бяха затворени за него. Ето например арабското, еврейското, напълно непонятното у него, което той никога нямаше да може да разбере изцяло и в най-добрия случай можеше да унищожи. И още по-смътно, още по-трудно изразимо почувствува за кратък миг, че всъщност за него бе тъй непонятна и цялата земя Испания. Тая страна му принадлежеше, той я владееше, бог му я беше дал, той беше кралят, обичаше я. Ала от тая Испания имаше един голям, голям дял — арабският, еврейският дял — и този дял също му бе подчинен, и при все това непонятен.

Сега обаче той зърна Рахел, седнала свита на земята — цялата подчинена нему, цялата отдадена нему, видя една истинска дама, изпаднала в беда, и си припомни за рицарския си дълг.

— Няма да издавя твоите мюсюлмани нито утре, нито пък в други ден — утеши я той, — съвсем не исках да те обидя.

 

 

Бяха изминали само няколко дни, а на тях се струваше, че са прекарали тук целия си живот. При все това не чувствуваха дори следа от умора или отегченост, дните бяха сякаш прекалено кратки, прекалено кратки бяха и нощите, винаги имаха да си кажат нещо ново, винаги намираха нови развлечения.

Рахел седеше край фонтана на патиото и разказваше приказки, и водата на водоскока се издигаше и падаше, и тя продължаваше да разказва, двадесет приказки, сто приказки, и те се преплитаха една в друга като надписите по стените. Разказа му приказката за заклинателя на змии и жена му и за щедрото куче, и за смъртта на влюбения от племето Узра, и за печалния учител. И разказа приказката за еднозъбия и двузъбия и за благородника, който забременял. И разказа приказката за яйцето на птицата Рок и приказката за портокала, който се разтворил, когато поетът искал да го изяде, и как поетът влязъл в портокала, а той се оказал един голям град, гдето поетът преживял най-удивителни приключения.

Тя седеше на оградата на водоскока, подпряла глава на ръката си, и разказваше, и често затваряше очи, за да вижда по-ясно онова, което разказва. Разказваше с типичната арабска обстоятелственост. Например: „На другата сутрин — добро утро, мили кралю и слушателю — нашата вдовица отишла при търговеца…“ или пък спираше и питаше: „Е, драги слушателю и кралю, какво би сторил ти, ако беше на мястото на лекаря?“

Той я слушаше и слушайки с какви странни неща бе изпълнен светът, внезапно осъзна колко странна е собствената му история, която досега бе приемал като нещо съвсем естествено. Защото онова, което бе преживял той, не отстъпваше по пъстрота на нейните приказки: как на три години бе станал крал и как грандовете се бяха скарали кой да му бъде опекун и го бяха влачили от военен лагер във военен лагер и от град в град, и как той, четиринадесетгодишно момче с още детински писклив глас, бе призовал гражданите на Толедо от камбанарията на църквата „Сан Роман“ да се сплотят зад своя крал и да го спасят от ръцете на неговите барони. И как, все още много млад, бе поискал ръката на английската принцеса, сама още дете, и как се беше наложило тя да мине по заобиколни пътища, защото имаше война с Леон, и как най-сетне бе отпразнувана сватбата. И как през всичките си млади години бе продължил да води войни и да се сражава с неверниците, с бунтовните грандове, с арагонския крал, с леонския, с наварския, с португалския и дори — въпреки цялата си набожност — със светия отец. И как бе строил църкви и манастири, и крепости, и накрая този летен замък Ла Галиана. И как седеше сега тук и беше намерил смисъла на живота си: тази жена и тия приказки, една от които бе собственият му живот.

Тя постоянно измисляше нови игри. Показа му се в момчешките дрехи, които обикновено носеше при пътуване. Беше препасала дори меч; пристъпваше наперено — нежна, привлекателна и непохватна. Подари му богато извезан халат от тежка коприна и пантофи, обшити с бисери. Той облече твърде неохотно халата, а когато тя поиска от него да седне на земята с кръстосани крака, несдържано се възпротиви.

За да заглади обидата, че не бе оценил подаръка й, той й се показа в рицарски доспехи. Но това бяха само леките сребърни доспехи, които той носеше по празненства. Тя бе искрено очарована колко снажен, смел и елегантен изглеждаше той в тях и му разказа как треперела за него, докато той се борил с бика. Но когато го замоли да й се покаже и с истинските си бойни доспехи и го запита за прочутия му меч Fulmen Dei — мълния господня, той й отговори уклончиво.

Тя го хвалеше пред своята дойка Саад. Но тъй като старицата навъсено мълчеше, Рахел й каза право в лицето:

— Ти не го обичаш, не можеш да го търпиш.

— Как да не мога да търпя нещо, което се харесва на моето агънце! — възрази й Саад.

Ала след това си призна:

— Ядосва ме това, дето той не те прави своя султанка. Макар че за негова султанка ти си прекалено добра.

Дойката си остана угрижена и нещастна и един ден извади най-хубавото, което носеше скътано при мощната си гръд — сребърен амулет с пет лъча, прилични на пръстите на ръка. Това бе „Ръката на Фатима“, забранен, но много благотворен амулет, и закле Рахел да го носи, и Рахел се трогна и го прие.

Когато й беше необходимо нещо от града, дойката Саад трябваше да се обръща към Белардо. Много трудно успяваха да се разберат помежду си те и за нея тлъстият неправоверен беше също тъй отвратителен, както и тя за него. Ала и двамата изпитваха нужда да бъбрят. Тогава сядаха заедно — дойката с плътно фередже — на пейката под сянката на някое дърво и ругаеха. Като предполагаше, че Белардо няма да я разбере, тя произнасяше е гърления си бърз арабски твърде неласкави преценки за краля, нашия господар; а той на груб кастилски кореше и оплакваше отвратителното кощунство на християнския крал, който през време на свещената война спеше с една еврейка. Не се разбираха и си кимаха в знак на съгласие.

Междувременно Алфонсо бе наредил да доведат кучетата му, големи кучета, Рахел не ги обичаше. Той обикаляше с животните да ги разхожда, обучаваше ги, хвърляше им при ядене от трапезата големи парчета месо. Това отвращаваше Рахел, която беше свикнала на сдържани, строги обноски на трапезата. Той забеляза недоволството й, престана за известно време да закача и храни кучетата, после започна отново.

Играеха шах. Тя играеше добре, вдълбочаваше се много в играта и дълго обмисляше всеки ход. Това изчерпи търпението му, той властно я помоли най-сетне да играе, Рахел учудено вдигна поглед, в ислямските страни не беше прието такова подканяне. Самият той, прибързан в играта, поиска веднъж да върне един свой ход. Тя беше неприятно изненадана: щом като докоснеше една фигура, играчът трябваше да я мести. Приветливо, обърна вниманието му върху това правило. Той каза: „У нас не е така“ и върна хода си. До края на играта тя остана мълчалива и се постара той да спечели.

Ходеха за риба с въдици. Разхождаха се с лодка по реката Тахо. Тя го помоли да обръща вниманието й върху нейните грешки в латински и кастилски и сама се опитваше да поправя неговия арабски. Алфонсо схващаше бързо, но не отдаваше голямо значение на такива дреболии.

Имаше в Галиана пясъчни часовници, имаше слънчеви и водни часовници; Рахел дори не ги поглеждаше. Дейните единствени часовници бяха цветята. Ето например розите от Ширас, те се разтваряха по обед, ето я лалетата от Кония, които се разтваряха едва късно следобед, а ето и жасмина, който пръскаше най-силното си ухание едва към полунощ.

Ала настъпи едно утро, когато при Алфонсо нахълта Гарсеран и съобщи:

— Баща ми е тук.

Широкото ясно чело на дон Алфонсо заплашително се намръщи.

— Никого не искам да виждам — извика той. — Не искам!

Гарсеран помълча за малко, сетне отговори:

— Моят баща, твоят пръв министър, поръча да ти кажа, че има за теб толкова вести, колкото и побелели косми на главата си.

Обут в домашни пантофи, Алфонсо се разхождаше нагоре-надолу. Гарсеран го следеше с поглед, изпитваше едва ли не съчувствие към приятеля си. Най-сетне Алфонсо каза сърдито:

— Помоли твоя баща да почака съвсем малко. Ще го приема.

В словата на дон Манрике нямаше и следа от укор, той заговори за държавните дела тъй, сякаш вчера се е разделил с краля. Магистърът на ордена Калатрава настоятелно искал аудиенция по някаква спешна работа. Епископът на Куенка бил в Толедо и молел да му се разреши лично да докладва на краля по въпросите за своя град. За същото молела и една делегация от града Логроньо, а и една депутация от Вилянуева. Хората се безпокоели, дето кралят не приемал никого.

Дон Алфонсо рязко отвърна:

— Нима съм длъжен непрекъснато да седя там и да чакам дали няма да дойде някой с нахалната си просба? Няма и два месеца, откак отпуснах на епископа от Куенка хиляда мараведи. Не искам да виждам благочестивата му алчна муцуна.

Дон Манрике продължи, сякаш Алфонсо не беше казал нищо:

— Вилянуева е получила обещания и очаква изпълнението им. Привилегиите на Логроньо трябва да бъдат подписани от теб. Време е да се завърши делото Лопе де Аро — отдавна е обещано да се обяви решението по него. Магистърът на ордена не може да довърши изграждането на Калатрава без твоето одобрение. Граждани на твоя град Куенка чакат в затворите на Кастро.

Мрачно, но не така поривисто както преди Алфонсо каза:

— Самият аз трябваше да чакам много, ти знаеш, дон Манрике.

И внезапно заключи:

— Утре ще бъда в Толедо.

Отиде при Рахел. Рязко — огорчението и досадата го правеха невнимателен — й съобщи:

— Утре трябва да ида в Толедо.

Тя побледня като смъртница.

— Утре ли? — запита безсмислено.

— Но няма да остана дълго — побърза да я увери той, — на третия ден ще се върна.

— На третия ден — повтори след него тя и отново думите й прозвучаха тъжно и безсмислено, сякаш не разбираше какво й говорят.

И го замоли:

— Не отивай още! — И повтори, и потрети: — Не отивай още!

 

 

Рано сутринта той възседна коня си и потегли, и Рахел остана сама.

Безкрайна бе сутринта и ще настъпи друга сутрин, и трета, преди да се върне той.

Отиде в градината, разходи се край Тахо, върна се в къщи, отиде отново в градината, дълго се взира към мрачния град Толедо, а розата от Ширас все още не се бе разтворила и все още не беше настъпил обед. А след като розата се разтвори, часовете запъплиха още по-бавно. В ранен следобед Рахел лежеше на сянка в своята стая, много горещо беше, нямаше ли най-сетне да стане вечер? И отново отиде в градината, но лалетата още не се бяха разтворили и сенките почти не се бяха удължили.

Най-сетне се спусна мрак, но от това стана само още по-тягостно.

Тъмносиво утро развиделя след безкрайно дългата нощ, сивината му избледня, прецеди се белезникава през завесите. Рахел стана, разпореди се да я изкъпят, да я намажат с благоуханни масла и да я облекат, но се бавеше и разтакаше. Донесоха й закуска, ала плодовете не й се сториха сочни, най-отбраните сладкиши не й се услаждаха. Мислено виждаше Алфонсо, който не беше там, виждаше го как небрежно и лакомо яде и пие. Говореше му, казваше влюбени слова на въображаемия образ, възхищаваше се от слабото му, мъжествено лице, от червеникаворусите му коси, от не много едрите му остри зъби. Ръцете й галеха хълбоците и бедрата му и тя изговаряше безсрамни думи, които, никога не би могла да каже пред истинския Алфонсо, и се изчерви и се разсмя.

Започна да си разказва приказки сама. В тях ставаше дума за великани, за чудовища, които смазваха всичко около себе си и искаха да изсмучат и мозъка от костите на своите врагове. Те изговаряха изречения, каквито бе изговарял Алфонсо, но чудовищно изопачени. Алфонсо бе един от тия безпощадни палачи, само че тя не можеше да разбере кой. Пък и това всъщност не беше той, а един променен, омагьосан Алфонсо, очакващ любимата да го освободи от образа, който е трябвало да приеме. И тя ще го разомагьоса.

Припомни си как беше говорила за пръв път с него в Бургос и му бе казала, че неговият мрачен замък не й се харесва. И си припомни как неговата султанка доня Леонор я беше измерила и преценила с благосклонно студения си поглед. Обхвана я леко неприятно чувство, но тя бързо го отърси от себе си.

Написа на Алфонсо писмо — не за да го чете той някога, а защото просто чувствуваше нуждата да изповяда колко много го обича и защо го обича. И в това писмо вложи цялата сила на сърцето си:

„Ти си прекрасен, ти си най-големият рицар и герой на Испания, ти излагаш живота си заради безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам. Мили мой, непокорни, войнствени, ти си шумен, буен и самовластен като дива птица и аз бих желала да те имам в скута си.“

Прочете, каквото беше написала, и кимна със сериозно, неукротимо изражение.

За да учи езика, тя беше чела една малка книжка с франкски стихове; едно от стихотворенията особено й бе допаднало. Потърси книгата и научи стихотворението наизуст:

Каза му дамата:

„Всеки обет зарад тебе,

знай, ще изпълня с готовност,

мой приятелю скъп, мой бленуван кумир,

mon ami et mon vrai desir.“

 

Каза й рицарят:

„Как и с какво съм заслужил

тази любов всеотдайна,

прелестна дамо на мойто сърце?“

 

Каза му дамата:

„Тъй е, защото те виждам такъв,

точно какъвто бе в моите мечти,

mon ami et mon vrai desir.“

Отиде в парка. Градинарят Белардо береше праскови; замоли го да остави — както правят в Севиля няколко праскови по клоните, за да не осиротее дървото. Белардо веднага престана да бере, но в неговата изпълнителност тя почувствува враждебност.

Седеше край брега на Тахо и гледаше към Толедо, и мечтаеше. Мислеше си за Алфонсо със сребърните доспехи. Ще му подари черно-синкави доспехи, каквито ковеше оръжейникът Абдула в Кордова, с много подвижни части, много изящни и при все това даващи по-добра защита от ризниците на християните. Баща й; трябва да й набави доспехите.

И изведнъж си припомни, че бе обещала на баща си от време на време да отива при него в навечерието на сабат, за да прекарват заедно целия празник. Той не беше поискал от нея това, самата тя му го беше предложила и ето че през цялото време бе забравила! Уплашено разбра до каква степен беше изчезнал от живота й нейният баща.

Този петък ще иде при него. Не, тогава се връща Алфонсо. Но следния петък ще иде и нищо няма да я спре.

Никой от съветниците в Толедо не изказа пред Алфонсо нито упрек, нито дори удивление, ала той чувствуваше неодобрението им. Това не го интересуваше. Би му било неприятно да види само един-единствен човек, Йеуда. Ала той не дойде.

Целият ден на Алфонсо бе изпълнен с работа — приеми, съвещания, проучване на документи. Говореше, разискваше, преценяваше доводите „за“ и „против“, решаваше, подписваше. Стараеше се да вижда хората и събитията в необходимата ярка светлина, ала погледът му непрекъснато се замъгляваше от очарованието, от очарованието на Ла Галиана, и докато разговаряше и работеше, и подписваше, той мислеше: „Какво прави сега тя? На мирадора ли е или в патиото? И дали е със зелената рокля?“

Нощем изгаряше от копнеж. Решаваше да мисли за плана на крепостта Калатрава и за разпрата си с епископа на Куенка. Вместо това в ума му изплуваха арабски стихове, рецитирани от Рахел, и той се опитваше да възстанови в ума си цялото стихотворение, ала въпреки добрата си памет не можеше да нагласи всички рими и това го ядосваше. Пред него изпъкваха ясно устните на Рахел. Те изговаряха тия стихове и той не ги разбираше, и тя се стараеше да му помогне, и разтваряше прегръдките си, и го очакваше. И го обливаше нова жар, и кръвта пулсираше в жилите му, и той не можеше повече да лежи.

Най-сетне тия безкрайни дълги три дни изминаха и той беше отново в Галиана, и същото безпределно ликуване, напиращо в гръдта и възвисяващо до небето, окрили отново двамата.

Тя му даваше всичко, което пожелаеше той, ала то не беше достатъчно. Не стигаха ласките, целувките, прегръдките, сливането. Още по-дълбоко я желаеше той, лудееше, че не може да утоли своята жажда.

Чувствуваше по-голямо единение с нея, отколкото със самия себе си. На нея можеше да казва неща, които не бе казвал още никому и не бе признавал дори пред себе си — горди, детински, кралски, глупави неща; и тогава, когато смяташе, че й е разкрил, най-съкровените си тайни, нейната близост го караше — да разкрива още по-големи тайни, скрити зад тях. Приятно му бе, когато Рахел отговаряше; защото тя почти винаги отговаряше нещо неочаквано, което той при все това веднага разбираше. Но му беше приятно и тогава когато тя мълчеше; защото кой друг можеше да мълчи тъй красноречиво, кой можеше с мълчанието си да се съгласява, да възразява, да ликува, да скърби, да укорява така?

И отново за тях двамата времето сякаш не съществуваше, нямаше вчера и нямаше утре, а само едно преизпълнено днес.

Ала ето че Рахел внезапно унищожи това блаженство, спряло хода на времето.

— Днес следобед — заяви тя — ще отида при баща си в Толедо.

Той я погледна смутен. Тя ли бе подлудяла? Или той? Невъзможно бе да е казала такова нещо. Не я е разбрал правилно. Запита я със запъване. Тя повтори същото:

— Днес следобед ще ида при баща си. В неделя сутринта ще се върна.

Ярост се надигна в него.

— Ти не ме обичаш! — възбунтува се той. — Едва сме се опознали и теб вече нещо те тегли да си вървиш. Това е смъртна обида. Ти не ме обичаш!

Докато Алфонсо й казваше тия сурови и все по-сурови думи, тя мислеше: „Как ужасно сам е той, този горд крал. Няма никого освен мене. А аз имам него. И баща си.“

Ала цялото тайно тържество не й помагаше да преодолее осезаемата болка, която чувствуваше още отсега, още при самата мисъл, че няма да бъде с него тая вечер и тая нощ, и още един цял, дълъг ден, и една цяла, дълга нощ.