Лион Фойхтвангер
Испанска балада (15)

Втора глава

При двора на Бургос бе пристигнал и клирикът Годфроа дьо Леиньи, за да присъствува като представител на принцеса Мария дьо Труа на тържествата по случай бракосъчетанието на инфантата Беренгария. Годфроа беше близък приятел на неотдавна починалия Кретиен дьо Труа, най-прочутия между разказвачите, и където да се явеше той, рицарите и дамите настойчиво го молеха да им рецитира откъси от поемите на своя починал приятел.

А великият поет Кретиен дьо Труа бе написал редица хубави, странни и дълбокомислени романи в стихове. Беше разказал пъстрата, приказна и при все това назидателната съдба на Гийом д’Англетер, мрачното, блажено любовно опиянение, омагьосало Тристан и Изолда, странните приключения на рицаря Ивен в разни тайнствени замъци, странствуванията и дълбоките размишления на чистосърдечния и надарен с прозрения момък Парсифал. Ала благородните дами и кавалери най-много обичаха да слушат разказа на Кретиен за рицаря Ланселот на талигата. Напразно Годфроа изтъкваше, че Кретиен не е смятал тази своя поема за съвсем сполучлива и че дори не я е довършил; „Ланселот“ си оставаше най-популярната му творба и рицарите и благородните дами все искаха да слушат откъси от нея.

А ето какво се разказваше в поемата „Ланселот на талигата“: Ланселот, най-славният рицар на християнския свят, обича благородната дама Жениевър и тъй като тя изпада в беда, той потегля, за да я освободи. Изгубва коня си и вече се отчайва, че не ще може да преследва по-нататък похитителя на своята дама. Тъкмо в това време по пътя се задава една талига за събиране на мърша и нейният собственик, някакво отвратително джудже, кани Ланселот с много учтиви и смешни поклони да се качи на каручката; а за рицаря няма по-голям позор от този, да го видят на подобна каручка. Ланселот се колебае два мига; сетне се качва на каручката и продължава с нея пътя си, осмиван от гражданите. Той освобождава своята дама, ала тя не го допуска пред очите си, само му заповядва на следния турнир да прикрие силата и умението си и да се остави да го победят. Той й се подчинява и приема върху себе си още много позор, защото тъй иска от него дамата на сърцето му. Ала тя не се смилява над рицаря и накрая нарежда да му съобщят и причината: той не знае какво е истинска любов; преди да се качи в талигата, се е колебал два мига.

Тъй като кралица Елинор и доня Леонор рядко отсъствуваха от представленията на трубадурите и разказвачите, куртоазията изискваше и дон Алфонсо да се явява понякога там. Така един ден той чу клирика Годфроа да чете от „Ланселот“.

Романите в стихове обикновено отегчаваха дон Алфонсо. Приключенията на тия измислени рицари му се струваха глупави, любовните им гукания и въздишки — преувеличени. Ала тази история незабелязано го увлече. Колкото и безразсъдно да беше поведението на Ланселот, то го засегна непосредствено, обезпокои го, принуди го да се замисли, да си изясни постъпките на рицаря.

Късно през нощта, когато си легна, той все още мислеше за това. Лежеше със затворени очи, твърде изморен, за да бъде още буден, твърде буден, за да заспи, и виждаше рицаря Ланселот на неговата талига. Внезапно обаче Ланселот се оказа не на талигата, а на неговото, Алфонсовото легло.

— Какво търсиш тук? — гневно го запита Алфонсо. — Да не искаш да ме уверяваш, че сме събратя по съдба?

Ланселот енергично кимна.

— Дума да не става! — викна му Алфонсо. — Не съм твой брат и приятел.

Ланселот не отвърна нищо, но продължи да се взира в Алфонсо и той знаеше какво му казва с мълчанието си. „Разбира се, че си мой брат и приятел — казваше му той, — eques ad fornacem, рицар, седнал край топлото огнище.“

Алфонсо се готвеше да отвърне буйно, да се позове на всички военни и политически причини, които го бяха принудили толкова дълго време да остане настрана от кръстоносния поход. Ала изведнъж почувствува с болезнена яснота: всичко това бе лъжа и измама. Имаше една-единствена причина, поради която не беше влязъл в борбата: искал бе да остане при Рахел. Той беше брат и приятел на Ланселот, беше приел върху себе си позора, беше се „изнежил“.

Обля го гореща вълна от срам.

Ала скоро с блаженство и страх той забеляза как друг, тъй близък, прокълнат и при все това желан плам замени огъня на срама. Осезаемо почувствува тежкото ухание на градините в Ла Галиана, кръвта заудря лудо в жилите му, през кръвта му сякаш премина някакъв вълнуващ трепет; сладка и приятна, отровата на Рахел действуваше в него.

Направи опит да се освободи. Задиша по-дълбоко, с детинска упоритост ритна с гол крак завивката. Тоя Ланселот няма да му се подиграва още дълго. Войната е вече пред прага, а щом веднъж се озове на бойното поле, Рахел ще остане само част от миналото — завинаги.

„Absit! Absit!“ — реши твърдо той. Трябваше да се откъсне от нея. Първото нещо, което ще стори, щом се върне в Толедо, ще бъде да кръсти своето момче, а сетне ще потегли към южната граница, към Калатрава и към Аларкос, и с Рахел ще бъде свършено.

— Тогава вече няма да имам нищо общо с теб, жалки фустопоклоннико — заяви гневно той на Ланселот, — и изобщо ти си смешен с раболепната си любов.

Но Ланселот вече беше изчезнал.

 

 

При все че дон Алфонсо не бе благосклонен към трубадурите и разказвачите, между тях имаше един, който му допадаше, един барон от Лимузен, Бертран дьо Борн.

Този Бертран носеше титлата вицеграф Отфор, ала всъщност не беше голям владетел. В негово подчинение се намираха само неколкостотин човека. Но той се беше прославил със своите необуздани стихове, беше очарователна натура, от най-ранна младост бе привличал магически хората и предизвиквал бури в живота им. Разказваха, че навремето, още почти момче, се радвал на благоволението на кралица Елинор, която тогава била в разцвета на своя живот. По-късно, като господар на своите два замъка, вземал със слово и меч участие във всяка междуособица, без да се чуди много на чия страна е правото, и винаги успявал да спечели множество привърженици за своето дело. Бе войнствен и раздразнителен. Скарал се с брат си за подялбата на наследството и макар че исканията на брат му били умерени, повел борба срещу него със стихове и с меч. Сюзеренът им крал Хенри се намесил и помогнал на брат му да получи правото си. Тогава Бертран насъскал със стиховете си младия крал Хенри срещу баща му и накрая този млад крал намерил смъртта си, улучен от стрела, пред един от Бертрановите замъци. А Бертран не престанал да подбужда бароните от Лимузен да воюват срещу своя крал, стария Хенри, и да водят войни и помежду си; борел се срещу всекиго и всички се борели против него. В края на краищата младият Ричард опожарил замъците му, а него пленил. Но скоро се сдобрили и сега Бертран се готвеше да отпътува за Сицилия и да се присъедини към кръстоносците на Ричард.

Славата на Бертран дьо Борн беше проникнала и отвъд Пиренеите. В Испания знаеха най-вече политическите му песни, неговите сирвенти. Където и да се започнеше вражда или война, пееха буйните му песни. Неговият девиз:

Низост, безчестие носи мирът —

мечът единствен измива срамът! —

бе широко известен навсякъде, като молитвата „Отче наш“.

Сега Бертран бе вече около шестдесетгодишен, но едва ли имаше друг тъй рицарствен и тъй изтънчен в дворцовите маниери като него. Той веднага допадна на Алфонсо и при все че понякога почти не разбираше провансалския език на Бертран, кралят чувствуваше, че тия яростни бойни песни нямат нищо общо с нескопосните стихове на испанските певци; бяха изковани и опасни като острите кордовски ятагани.

Дон Алфонсо прояви благоволението си към Бертран — изпращаше му богати дарове, глезеше го, прие го в ловната си свита, водеше приятелски разговори с него.

Бертран имаше дарба да разказва толкова пълнокръвно и ярко за хора и събития, че те оживяваха пред очите на слушателите.

Разказваше например за стария крал Хенри. С думите си той направо рисуваше покойния крал — сивите му, налети с кръв очи, изпъкналите му скули, мощната челюст и малката остра брадичка, ненаситно алчната уста. Почти герой бил този крал Хенри, но не герой в пълния смисъл на думата. Липсвала му истинска щедрост, великодушие, бил свидлив. Накрая Бертран бил изправен пред краля като пленник, нямал никакво оръжие, не разполагал с нищо освен със своето слово, със словото обаче победил победителя — той го пуснал на свобода и възстановил изгорения му замък. Но и в това отношение проявил скъперничество. Защото не бил истински крал, колкото и царствено да се носел. И воювал не от любов към завоеванието, а за да придобие или да запази нещо. Постоянно можело да се види от дребни негови постъпки и жестове, че бил алчен, че бил търгаш на дребно. Издавали го например пръстите му, алчни пръсти, които той никога не можел да спре неподвижни — или ги свивал и отпущал, така че издавали лъжливото му величие, или пък драскал и рисувал. Много обещавал и го изпълнявал, но само отчасти. Бертран го беше нарекъл „Да и не“-и това име щеше да му остане. Докато Бертран разказваше така, пред дон Алфонсо изпъкна бащата на неговата жена — изпъкна по-ясно, отколкото когато го беше виждал със собствените си очи.

— Друг беше моят млад крал Хенри — продължи да разказва Бертран. — „Rassa“ го наричах аз и Rassa си беше. Живееше нашироко, пропиляваше всичко, каквото имаше — богатствата на Шинон, своите рицари и наемници, самия себе си. Великолепен беше той, Rassa си беше и затова бе двойно по-подло от страна на стария крал, дето му отпускаше толкова малко средства. Че защо го беше направил крал, щом ще му забранява да живее кралски? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато той се сдобри с него, насъсках го отново. Разправят, че поради това бил загинал. Никога не съм мислил, че човек може да изпитва такава адска болка, каквато изпитах аз, когато умря моят млад крал. Може би наистина е умрял от моите стихове, но въпреки всичко не се разкайвам.

Той продължи да говори, тихо, несдържано, и сега вече по-скоро на себе си:

— Много жени съм обичал и много жени съм изгубил, и дълбоко скърбях, когато загубех тая или оная. Но истински съм тъгувал само за младия крал. Само него обичах.

И полунапевно и тихо той започна да изговаря стиховете на тъжовната песен, съчинена от него при смъртта на младия крал; казваха, че за никой герой не била съчинявана по-хубава песен, откак Давид оплаквал Йонтан.

— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — пееше той.

Всички болки, сълзи и терзания,

и печал, и горест на земята

някой наедно да би събрал —

как нищожно цялото страдание

би било, сравнено със тъгата ми

за смъртта на младия английски крал!

Дон Алфонсо гледаше към Бертран, който говореше сякаш на себе си, неспирно, унесено; над тънкия му, силно извит нос, истински ястребов клюн, силно блестяха големите му, пламенни сиви очи. Скръбните стихове, сякаш излизаха от самите дълбини на гръдта му; на Алфонсо се стори, че те възникват сега и кралят бе трогнат, че Бертран открива така сърцето си пред него. Нещо го караше да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дар да облича в слово онова, което объркано, неизказано и направо неизразимо напираше стихийно в човешката гръд; ако изобщо някой бе в състояние да разбере мрачното и смутното, което измъчваше Алфонсо, това беше Бертран.

— Казваш — започна той необичайно колебливо, — че никога не си обичал искрено една жена?

Бертран вдигна поглед.

— Не бих могъл да го кажа толкова кратко и определено — отвърна усмихнато той, — но в тия думи има частица от истината.

— Все пак ти си възпявал жени с великолепни стихове — възрази Алфонсо.

— Разбира се, че съм възпявал — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да казва на жената хубави неща, това го изисква куртоазията, а понякога и сърцето. Клел съм се на жените, че ще им смъкна звездите от небето. Но клетвите, дадени през една любовна нощ, важат само до сутринта. Простителен е грехът, ако ги нарушиш, това призна дори моят изповедник. Та нали в края на краищата жената ни е изкусила с ябълката.

Алфонсо прихна, но тутакси продължи да пита:

— И, значи, ти си превъзмогвал винаги любовта? Успявал си да превъзмогнеш любовта към всяка жена?

Старият рицар забеляза напрежението на събеседника си, разбра, че Алфонсо имаше предвид своята любовна история с еврейката, почувствува почти бащинска склонност към младия крал, който, тъй наивно прикрит зад детинското си хитруване, искаше всъщност от него утеха.

— Да, успявах — отвърна той. Погледна го весело и приветливо. — Жени! — продължи той, като махна с ръка високомерно и пренебрежително. — Може да вълнуват кръвта ни, но на душата ни остават чужди. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е стихийна река — тече и тече, и изтрива с вълните си всичко, което не е проникнало в душата. Образите на ония жени от моите стихове отдавна са изтрити, те са празни спомени, потънали в мъгла. Друго нещо е хубавата битка.

Дълго още я чувствуваш, споменът за нея те стопля, дава ти сили. Битките, в които съм взел участие, запазиха млад духа ми…

Той се засмя шеговито, гордо.

— … А и тялото. Ей сега ще видиш какво искам да кажа — добави весело и тайнствено той.

Повика своя оръженосец Папиол, който едва ли бе по-млад от рицаря, но с не по-малко стегната стойка от него. И поглеждайки шеговито краля със страстните си, пламтящи, дълбоко хлътнали очи, заповяда:

— Хайде, Папиол, моето момче! Изпей ни кой е млад и кой — стар!

И акомпанирайки си на малката арфа, Папиол запя дръзката, бойка песен:

Joves es one, que lo seu le engatge.

Млад е онзи, който замъка си в миг залага,

бляскаво и славно тръгнал на турнир,

който не ламти за никакви облаги,

който от заемодавци няма мир,

който сили не щади в игра или във бой,

който люби, без да знае в любовта покой.

 

Стар е, който не залага ниви и градини

И във замъка си трупа вино и сланина,

който сит не смее вече хапчица да кусне

и при дъжд без наметало с коня да препусне.

Стар е, който за почивка цели дни отделя

и престава да играе, щом не е спечелил.

Ала необузданият живот все пак бе сложил отпечатъка си върху Бертран и макар че той се държеше наперено и високомерно и почти винаги се движеше с дрънчащите си доспехи, трудно му се удаваше да прикрие, че тялото под тия доспехи вече е хилаво. И може би мнозина биха се усмихнали подигравателно на позастарелия рицар, на позастарелия му оръженосец и на техните стихове. Алфонсо не се усмихваше. Слушаше и чувствуваше мощния порив на стиховете, предизвикателството в тях към времето, към непрестанния ход на живота.

— Благодаря ти, Бертран! — каза очаровано той. — Това е то рицарство, това е изкуство!

Възхищението на младия крал бе приятно за стария Бертран. Ако някой би изразил само с поглед или движение недоверието си в неговата сила и пъргавина, той би го извикал на дуел. Но този Алфонсо беше приятел, брат, нему той призна:

— За съжаление и най-дръзките стихове не предпазват тялото от рухване. На теб, господарю, ще кажа: тая война ми е последната. Не се заблуждавам, зная: след година или две глупавото тяло ще откаже да ми служи, а немощният рицар е посмешище за децата. Говорих вече с далонския абат; ако се върна жив от тая война, ще ида в манастир.

Кралят бе горд, че Бертран разкрива пред него душата си, и това го вдъхнови да реши: „Тоя прекрасен рицар и поет не бива да извърши последните си подвизи като воин на крал Ричард. Няма да позволя на шурея си Ричард да ми отнеме и него. Бертран трябва да бъде рамо до рамо с мен и да възпее моята воина.“

 

 

Каноникът дон Родриге пристигна в Бургос.

Мрачни страхове го изпълваха. Дон Алфонсо очевидно бе решил да не кръщава своя син и да го остави извън християнската общност, бе поел с това върху себе си смъртен грях и напускайки Толедо, беше избягнал да даде обяснение. Ала това бе зарадвало самия него, Родриге, самият той бе изпитвал позорен страх пред обяснението, изплъзвал се бе от дълга си. Едва сега, седмица по-късно, той беше събрал сили да се срещне с краля.

Ала и тук, в Бургос, скоро се убеди, че Алфонсо избягва разговорите на четири очи с него. И отново се примири.

За да разсее грижите, разкаянието и срама си, той вземаше участие в дворцовия живот в Бургос. Наблюдаваше с любопитство колко много се бяха изтънчили дворцовите маниери на северняците. Сега дамите и кавалерите ревностно изучаваха правилата на куртоазията, разискваха по заплетените закони на рицарското любовно служене и проявяваха вещо отношение към изкуството на поетите.

Ала той скоро разбра, че цялото изящно дворцово важничене е празна, престорена игра. Онова, което в действителност занимаваше дамите и кавалерите, което ги изпълваше докрай, бе предстоящата война. Очакваха я с нетърпение, опиянени, омаяни.

Скръбно наблюдаваше това дон Родриге. Сам се укоряваше за своята тревога. Войната, за която копнееха те, беше свята, въодушевлението им — благочестиво; дълг бе да участвуват в нея, грях — да я осъждаш.

И все пак той не можеше да споделя благочестивото ликуване. Твърде живи бяха в него великолепните слова на прославата на мира от Исайя и от Евангелието, фанатичните миролюбиви речи на неговия ученик дон Бенямин. С тъга и трепет си представяше войната и нищетата, която щеше да донесе на Полуострова тя. Чувствуваше се жестоко сам сред шумния весел гмеж, кръвожадният възторг на тия охолни, образовани люде го отблъскваше, пробуждаше в паметта му съжденията на неговия приятел Муса за йецер ара, за злото начало.

Най-противен от всички му бе човекът, комуто бе дадено от бога да облече в думи тая дива, необуздана радост, Бертран дьо Борн. На пръв поглед той не бе много внушителен, възстар мъж като мнозина други. Ала дон Родриге добре познаваше неговите стихове, дела и стремежи, а вгледаше ли се по-внимателно, човек можеше да прочете и по лицето на тоя рицар с непокорните очи под гъстите вежди какво представляваше всъщност той: олицетворение на войната. Би могло да се каже, че когато крачеше, яздеше или се перчеше с престорена стегнатост, този рицар бе малко смешен; но ужасът, пораждан от тоя човек, задушаваше у каноника всяка склонност към присмехулство. Не, тук нямаше нищо за осмиване. Това бе зловещият бог Марс с цялата си страхотност. Тъй трябва да са изглеждали конниците, които евангелистът Йоан е видял при откровенията на Страшния съд.

При това сам дон Родриге почти не смогваше да устои на буйните стихове на тоя Бертран, познавачът Родриге се виждаше принуден да признае, че тия военни песни бяха великолепни, пленителни, изящни, въпреки цялата си неукротимост. Печално и ядно Родриге съзнаваше с колко талант е надарил бог тоя безпътен човек. И гневът му нарасна още повече, когато виждаше как неговият обичен Алфонсо страни от него, Родриге, а не се отделя от отвратителния, неукротим рицар. Изпълнен с ревност, Родриге болезнено чувствуваше душевното сродство между тях двамата и все повече губеше надежда, че ще може да върне краля в правия път.

Една радост оставаше на каноника сред неговата печал. Общуването с клирика Годфроа. Дон Родриге обичаше разказите на Кретиен дьо Труа, възхищаваше се от тях и му се струваше, че целият облик на Годфроа отразява странната, задушевна смиреност, която Кретиен умееше да въплътява в своите истории. И често, за да направи удоволствие на каноника, Годфроа избираше да чете от произведенията на Кретиен ония спокойни, отвлечени части, които показваха необичайната, неповторима способност на Кретиен да се отърсва от земната пошлост.

Тъй веднъж пред множество слушатели той чете за приключенията на рицаря Ивен с pauvres pucelles, с бедните девойки.

Рицарят Ивен попада веднъж в дома на pauvres pucelles и вижда тия бедни девойки. Те пришиват и вплитат златни и копринени нишки в дрехи; самите девойки обаче са извънредно окъсани; корсажите и роклите им са раздрани и скъсани, ризите измърсени и просмукани с пот, шиите — със загрубяла кожа, лицата — бледи от глад и нищета. Ивен ги вижда, виждат го и те и засрамено свеждат лица и плачат. И почват тогава своята жалба:

Шием неспирно брокат и коприна

за херцога ни и знатни графини —

ние самите сме голи и боси,

сякаш не шием, а ходим да просим.

Къшеят даже на части делиме

залъче сутрин и вечер да има.

Двадесет су ако вземем заплата,

всяка се смята безкрайно богата —

но за какво ще ни стигнат, кажете,

шепата дребни монети?

Онзи пък, който ни плаща мизерно,

е нашия труд богатее безмерно,

алчно ни кара да вземе още —

мира не виждаме даже и нощем.

Ако задремеш, до смърт изморена,

с бой на земята ще бъдеш свалена.

Ад е животът ни, креем без цел,

бедни девойки сме, pauvres pucelles.

Удовлетворение бе за дон Родриге да чуе, че блясъкът и славата на благородните рицари и дами не бяха накарали поета Кретиен дьо Труа да забрави мрака и нищетата, сред които живееха в низините людете, потънали в труд. Но останалите слушатели, preux chevaliers и dames choises, облечени с дрехите, приготвени от ония pauvres pucelles, бяха изненадани и недоволни. Що за глупаво и странно хрумване е имал покойният поет? Как можеше един човек, пял тъй изящно и благородно за възвишеното „любовно служене“ и за героичните подвизи, да скверни дотолкова устата си? Как бе могъл да хаби стиховете и римите си за тия жалки шивачки? Едни шият дрехи, други ги носят; едни коват мечове, други се бият с тях; едни строят замъци, други ги обитават: тъй е дадено, сам премъдрият бог го е наредил така. И ако тия жалки създания, тия pauvres pucelles, се бунтуват, то господарят им би трябвало чисто и просто да им счупи ръцете и краката.

И отново Бертран дьо Борн даде израз на общите чувства. Северното наречие, Langue d’Oïl, на което твореше Кретиен, и без това му звучеше като някакво недодялано пелтечене, а сладникавите римозвучия, които току-що бе чул, му се сториха чиста глупост. Още през време на четенето той на няколко пъти не бе успял да сдържи силния си смях, а сега, когато Годфроа свърши, му каза:

— Вие, господата от север, обръщате удивително много внимание на тълпата и на вонята й. Искаш ли да знаеш, добри ми и уважаеми Годфроа, какво мислим за тия неща ние, на юг?

Зарадвани от мъжествения отговор, който Бертран положително щеше да даде на хленченията на покойния Кретиен, дамите и кавалерите почнаха да го молят:

— Да чуем, благородни Бертран!

И:

— Не ни карай да чакаме! Казвай! — настояваха те.

И тогава, усмихнато и злобно, Бертран заповяда на своя певец:

— Изпей ни сирвента за крепостника, драги ми Паниол!

И оръженосецът — дръзко, по младежки — пристъпи напред, дръпна струните на своята малка арфа и запя песента за крепостника, за дрипавия гражданин и селянин. Пееше:

Търговец, гражданин, селяк —

да пукнат всичките до крак,

дошли са ми до гуша!

Живеят в смрад като свине,

а пък се перчат как ли не —

та чак не ти се слуша!

Докопат ли имот, пари,

надменни стават и дори

умът им се побърква,

затуй копаня празна ти

под муцуните им тикни

и ризите им смъквай —

да тави кожата им дъжд,

че угоят ли се веднъж,

без мярка нагли стават

и ядове създават.

 

Затуй, щом някакъв селяк,

или лихвар, или простак

посмей да се надува —

счупи му костите без страх,

стъпчи го в уличния прах,

та после да кротува.

Хвърли в тъмница тая гад,

в подземна дупка посред смрад

смъртта си да дочака,

не слушай воя и презрян,

да пукне тая мръсна сган —

търгаша и селяка!

Слушателите приветствуваха рицаря с бурни одобрителни възгласи. Тая паплач от низините наистина бе станала прекалено дръзка. Благородниците, които се готвеха да потеглят на свещена война, си спомниха за търговците и банкерите, които след дълги пазарлъци бяха закупили именията им далеч под тяхната действителна стойност; те се бяха принудили да се съгласят, тъй като не им се беше удало да изтръгнат достатъчно от своите селяни. Всеки, който кажеше със силни слова истината в лицето на тая сган, изразяваше техните съкровени чувства.

Дон Родриге видя как престъпно надменните стихове на Бертран още по-силно разпалиха нечестивия огън у тия preux chevaliers. Безбожно надменната песен на тоя човек изпълни с горчива скръб гърдите на кроткия каноник. Ала въпреки своето благочестиво огорчение ученият Родриге неволно си даде сметка как и този път езикът греховно приляга към злото начало на говорещия и как постепенно превръща реалното понятие „крепостник“ от жител на града или селото в негодник и подлец.

Лицето на дон Алфонсо сияеше от щастие и възбуда; тия горди, звънки стихове отговаряха напълно на чувствата му. От тях звучеше ненавистта на истинския рицар към паплачта от търговци и банкери, яростта, която сам той, Алфонсо, често бе изпитвал, бивайки принуден да се пазари със своя Йеуда и да губи драгоценното си кралско време. Този Бертран бе негов брат.

— Чуй, благородни Бертран — каза той. — Не искаш ли да воюваш рамо до рамо с мен? Ще ти дам ръкавицата на рицарското поръчение и ще имаш добър дял от плячката ми.

Бертран се засмя със своя весел, зловещ смях.

— Щедростта, с която възнагради няколкото стихчета, съчинени от мен в твоя чест — отвърна той, ми показа великодушието ти, господарю. Възнамерявах да ти посветя един истински сирвент.

— И тъй, ще дойдеш ли с мен, Бертран? — запита кралят.

— Аз съм васал на крал Ричард и съм длъжен да служа нему — отвърна Бертран, — но ще запитам благородната дама Елинор.

И я запита.

— Отново ли сменяш господаря си? — каза Елинор.

Старата владетелка и старият рицар се погледнаха весело и тя каза:

— Добре, остани при Алфонсо. Аз ще се застъпя пред моя Ричард.

Елинор не искаше да напусне Бургос, докато не бъде разработен подробен военен план, в който да се разграничават точно правата и задълженията на двамата крале.

На няколко пъти Алфонсо и Педро се бяха обръщали към нея с молба да им отстъпи няколко отреда от изпитаните си наемници, брабасоните и котероните. Но Елинор не искаше дори да чуе.

— Вие си имате достатъчно, момчета! — отхвърляше молбите им тя. — Мислите ли, че щях да държа моите скъпи наемници, ако не ми бяха тъй насъщно необходими, за да плаша с тях бунтовните си барони? Понякога не ме хваща сън, като не знам с какво ще им платя.

— Но нали в целия християнски свят казват: „Къде ще намериш пари, ако не в Шинон“? — възрази дон Алфонсо.

— Тая глупава поговорка — отряза го Елинор — пуснаха в ход евреите на покойния ми Хенри, за да повишат кредита му. Така или иначе, аз поне пари Шинон не намерих. Затрудних се дори, докато успях да уредя сметката за погребението на моя Хенри. Няма що, скъпи мои! Ще трябва да оставите на старата жена малко войници, за да си пази кожата.

Военният план се градеше върху предложението, че при известни обстоятелства няма да се воюва с халифа Якуб Алмансур. Силни племенни водачи се бунтуваха по източната му граница, а се носеха и слухове, че не бил добре със здравето. Следваше да се предполага, че той ще използува всеки що-годе основателен предлог, за да изостави своите емири в Андалус на собствените им сили. Но имаше едно: и халифът, също като султан Саладин, в никакъв случай нямаше да се примири, ако бъде нарушен някой договор, а досадното примирие между Алфонсо и Севиля бе налице. Така че на първо време Кастилия трябваше да остане неутрална. Затова пък Арагон, който не бе обвързан с никакъв договор, в най-близко време щеше да намери предлог да нахлуе в мюсюлманска Валенсия и много скоро след това да се обърне за военна помощ към Кастилия. И ако поради това войната се разпростреше и върху Кордова и Севиля, навярно нямаше да бъде трудно да убедят халифа, че в случая не се отнася до злоумишлено нарушение на примирието.

Алфонсо роптаеше, задето славата на първия удар ще се падне на младия дон Педро, но отстъпи пред основателните доводи на старата кралица и се задължи в никакъв случай да не предприема нападение срещу Кордова и Севиля, преди Арагон да е поискал военна помощ. Дон Педро от своя страна обеща да поиска такава помощ най-късно до половин година и да постави тогава внушителните си военни сили под върховното командуване на дон Алфонсо.

Благородната дама Елинор не се задоволи само с това. Опасяваше се, че ревност или пък зле разбран рицарски дълг биха могли да подведат Алфонсо или Педро да нарушат договора; в края на краищата един такъв пакт бе само мастило върху животинска кожа, кръвта, която струеше през човешките сърца, беше по-силна. Ето защо тя повика при себе си двамата крале и жените им и с кратко, пламенно слово обясни въз основа на обстойно разработения военен план какво трябва да прави Алфонсо, какво дон Педро и какво не бива да правят. Сетне тържественият и тон придоби добродушна нотка и като ги заплаши дяволито с пръст, каза:

— Знам, че и двамата все още сте склонни да си създавате неприятности. Но в тая голяма и важна война не можете да си позволявате подобни прищевки. Като свърши тя, дразнете се помежду си, колкото ви душа иска. Засега обаче дразнете само мюсюлманите.

И като премина отново към твърде царствения си тон, заключи:

— Заклевам ви, изтръгнете от сърцата си из корен всяка ненавист, тъй както бикът изтръгва тревата с корена й.

Алфонсо стоеше смутен, лицето му беше свъсено от гняв; смутен изглеждаше и дон Педро. Ала внезапно в тишината се чу резкият, още детински глас на Беренгария:

— Разбираме те, уважаема бабо и кралице. Или двамата владетели — почитаемият ми баща и почитаемият ми съпруг — ще бъдат единодушни напълно и от все сърце, или ще бъдат победени от езичниците, Tertium non datur — друг избор няма.

— Добре си разбрала, моя внучке — каза Елинор. — А сега — обърна се тя към кралете — целунете се братски пред нас, трите жени, и се закълнете в евангелието, че ще изпълните всичко тъй, както сте го подписали и подпечатали.

 

 

В деня, преди да бъде разпуснато събранието и всеки да тръгне по своя път, в кастильо де Бургос бе устроено прощално тържество.

През този ден Бертран дьо Борн изпълни една молба, която досега умишлено се беше преструвал, че не чува. Изпя сам своята песен за възхвала на войната, песента за смъртта и битката, прочутата песен: „Be’m platz lo gais temps de Pascor“.

Той пееше:

Бленувам аз за пролетта,

за хубавите й цветя —

наслада за очите,

за прелестта на песента,

с която птичите ята

огласят в май горите.

Но тройно по-обичен блян

за мен е рицарския стан

сред ширните полета,

където рицари безброй,

въоръжени, в боен строй

са яхнали конете.

Бойците спускат се напред:

селяци и стада без ред

побягват в планините —

изпъква сетне вместо тях,

обвита в облак синкав прах,

войската страховита.

Старата кралица, между която и Бертран навремето бе съществувала близост, слушаше разведрена и трогната как старият мъж пееше своите силни зловещо-радостни стихове. И в ония далечни години, когато, още почти момче, се беше добрал стремително до нея, той я бе веселил почти толкова, колкото я бе трогвал. Същият си беше останал той, милият Бертран, неповторима смесица от смелост, дързост и поетичен дар. През целия си живот не бе признавал никакво поражение и явно сега също бе решен да се бори и да пее и да не се предава, докато смъртта не го потупа по рамото — точно както и самата тя не мислеше да се предава.

Пееше Бертран:

Каква наслада за очите:

сред люта бран и пламък

да наблюдаваш как войските

от смели рицари налитат

над вражеския замък.

Трещят изкъртени врати,

стени във прах се сриват,

кръвта от раните шурти

и боен вик отвред ехти,

и рицари загиват.

 

Но този дял не е горчив —

да паднеш сред герои, —

не, този край е по-красив,

отколкото да бъдеш жив,

но победен във боя!

Червендалестото лице на архиепископа дон Мартин се зачерви още повече, той дишаше тежко, устните му се движеха, изговаряха тихо стиховете заедно с певеца. Младият Аласар гледаше очаровано Бертран, очите му късаха всяка дума от неговите устни. Досега Аласар само беше мечтал за великолепието на войната: сега той го виждаше, чуваше, чувствуваше с всяка своя клетка. Тоя рицар Бертран изговаряше онова, което бушуваше в гръдта на Аласар, откакто той бе в Кастилия. От устата на тоя мъж ехтеше грохотът на битката. Рицарят Бертран възпяваше онова, за което живееше той, Аласар:

Пееше Бертран:

Гуляй с изтънчени вина,

любов със пламенна жена

не веселят сърцето

тъй, както яростният зов

„A lor! На бой! Бъди готов!“

по бойните полета.

Умира там и млад, и стар,

селяк и знатен господар,

коне препускат бясно.

„Aidatz! А юг! — ехти отвред. —

На помощ! Удряй! Бий! Напред!“

О, зрелище прекрасно!

Сред грохот и нестихващ рев —

предсмъртен рев, ликуващ рев —

червени са тревите.

А в разкървавената гръд

на трупове безброй стърчат

оръжия забити…

Събраните слушаха възхитени, запленени. „А юг! Aidatz! На помощ! Удряй! Бий! Напред!“ Целият замък отекваше от кръвожадното вдъхновение на рицаря Бертран, от жаждата за убийство.

Каноникът дон Родриге бе в състояние да оцени по-добре и да се наслаждава по-пълно от всички останали на гъвкавостта и силата на тия звучни провансалски стихове. Но те не го въодушевяваха, караха го да изтръпва. С ужас се вглеждаше топ в лицето на краля, когото обичаше като свой роден син. Да, „vultu vivax“ бе дон Алфонсо, дон Родриге беше намерил точните думи: неговото лице отразяваше с ужасяваща яснота душата му. Ала това, което то отразяваше сега, бе неприкритата жажда за убийство, за рушене, онзи йецер ара, онова зло начало, за което Муса постоянно говореше.

Дон Родриге затвори очи; не можеше да гледа повече лицата на тия рицари и дами. Поразен осъзна: би предпочел още месеци и години наред да вижда своя Алфонсо в греховен съюз с еврейката, която упорито държеше за своята вяра, отколкото да знае, че кралят се намира сред благочестивото и въодушевено от кръвожадност божие войнство.

Каноникът бе смятал да потегли обратно към Толедо в кралската свита. Възнамерявал беше по пътя най-сетне да изпълни дълга си и да предупреди краля. Сега се отказа.

Още същата нощ той побърза да яхне коня си и потегли назад към Толедо още по-дълбоко угнетен, отколкото бе дошъл, греховно объркан, infectis rebus, неизпълнил дълга си.