Лион Фойхтвангер
Испанска балада (14)

Първа глава

Приближавайки Пиренеите откъм север, старата кралица Елинор пътуваше с голяма свита през споите обширни франкски земи.

Още същия ден, когато в Англия се пръсна новината за смъртта на нейния съпруг крал Хенри, тя бе прекрачила с предишната си несломима властност, на която никой не дръзваше да се възпротиви, портата на своя затвор, кулата в Солсбъри, и бе взела властта в ръцете си от името на своя любим син Ричард, който сега ставаше крал. Самият той, необуздан воин, на драго сърце бе предоставил държавните дела на умната си, енергична майка и наскоро след коронацията бе отплувал на боен поход към Изток. А тя тръгна да обхожда своето голямо кралство, Англия и огромните владения във франкските земи, потискаше упорити барони, събираше големи данъци от непокорни графове, прелати грандове, свикваше окръжни и съдебни заседания, бързо оправяше обърканите дела.

Напуснала северните графства и херцогства, над които бе придобила власт чрез брака си с Хенри, тя потегли към своите наследствени земи — Поату, Гиен, Гаскон. Чу родните звуци на езика на своята младост, провансалскня, звучния Langue d’Oc, пое в гърдите си свежия въздух на отечеството. На север към раболепните приветствия при посрещането й се беше примесвал доста страх; а тук хората, стълпени край пътищата, приветствуваха старата владетелка с неподправена радост, за тях тя беше нещо повече от прославената кралица на Севера и първата дама на християнския свят, за тях тя бе Елинор дьо Гиен, родната господарка на тяхната страна, истинската наследница на короната.

Сега тя бе почти шестдесет и девет годишна и последните петнадесет години бе прекарала затворена; но седеше величествено на коня, грижливо облечена, изкусно гримирана, с добре подредена и боядисана коса. Може би понякога и бе трудно да държи тялото си изправено, цялото това пътуване през още заснежените планини и проходи бе мъчително и рисковано, ала умората и опасностите не я плашеха. Старата жена не се чувствуваше сломена от петнадесетгодишното затворничество и съзнанието, че тя, която доскоро бе седяла безсилна и гневна в Солсбърската кула, сега отново има възможност да управлява със здрави, умели ръце коня си и своите земи, увеличаваше нейните сили. Засияли се взираха сините й, малко сурови очи в тъй добре познатите земи. Тя стремително бързаше напред, даваше разпореждания за дълги дневни преходи и презрително отказваше да замени коня си с носилка или портшез дори вечер, когато умората побеждаваше всички.

Насочила се бе към Кастилия, към Бургос, за да посети дъщеря си доня Леонор, да присъствува на сватбата на внучката си Беренгария и да уреди годежа на друга — своя внучка.

Колкото повече напредваше на юг, толкова по-голяма ставаше нейната свита. Когато навлязоха в Пиренеите, тая свита се състоеше от около петстотин рицари и двеста жени и девойки, preux chevaliers et dames choisies, горди рицари и отбрани дами, прелати и барони от всичките и земи; освен тях лична гвардия от подбрани рутиери, изпитани наемници, Brabancons и Cottereaux, съпровождани от добре обучени, зорки стражеви кучета. Следваха ги над хиляда коли обоз — багаж, най-необходимата покъщнина и провизии, а също и дарове за населението. Коняри и слуги водеха конете и ловните кучета на кралицата и на нейните видни благородници, соколари — любимите й соколи. Тъй пъстрото шествие се извиваше бавно през планините, все още покрити тук-таме със сняг.

Алфонсо и Леонор, дон Педро Арагонски и инфантата Беренгария посрещнаха на кастилската граница старата кралица. Пред портите на Бургос излязоха насреща й най-знатните прелати и придворни на двамата крале. Тържествено влезе тя в Бургос, навсякъде се развяваха знамена, от прозорците и балконите бяха провесени гоблени и покривки, всички камбани на множеството църкви в града биеха, улиците бяха покрити с клонки и цветя, които благоухаеха под копитата на конете и обувките на пешеходците.

В продължение на десетилетия тя, необузданата и бляскава Елинор, бе най-възхваляваната и най-хулената жена в Европа и сега, когато я видяха да пристига пак с предишния си блясък, възкръснаха отново и безбройните разкази за нейните приключения във войната, в държавническото изкуство и в любовта. За това, как тя била вдъхновителка и душа на втория кръстоносен поход и яздила на кон начело на кръстоносците, войнствена и великолепна като Пентесилия, предводителката на амазонките. Как в славния град Антиохия нейният млад чичо, крал Раймонд, пламнал от безгранична любов по Елинор. Как той и съпругът й, кралят на Франкия, Луи Седми, се скарали заради нея и как най-сетне мъжът й насила я откъснал от своя съперник и я изпратил отвъд морето. Как тя, не можейки да се примири с подобно насилие, склонила папата да разтрогне брака й с франкския крал. Как тутакси се явил младият граф на Анжу, впоследствие крал Хенри Английски, и почнал да я ухажва, за да спечели ръката й. Как сетне тя и той изградили могъщото кралство. Как тя привлякла към своя двор учени — доктори и магистри на седемте науки и изкуства, а също безброй трубадури, трувери и контьори. Й как дарявала с благоволението си един или друг от тия поети, като например Бернар от Вентадур, при все че той бил син на прост огняр. Как Хенри от своя страна изневерявал на кралицата с много жени, но особено с една и как Елинор убила тая негова красива любовница Розамунда. И как след това той затворил Елинор и как синовете й се разбунтували заради нея и повели борба против своя баща.

И зазвучаха отново много от песните — франкски, провансалски, каталонски — и в тях се прославяше дворът й, гдето бяха намерили приют най-благородната поезия и най-изтънчените нрави. И поетът Филип от Таюн запя:

Към себе си мисъл, желание, блян

прекрасната млада кралица привлича,

тъй както сирена със глас замечтан

омаян рибар към скалите увлича.

Й запя Беноа де Сент-Мор:

О, горда, благородна,

по смелост несравнима,

изтънчена владетелко —

по-щедра и велика

дори от краля всемогъщ,

на който си кралица!

И дори един суров германец бе съчинил стиховете:

Да беше мой светът — от Рейн,

та чак до ширното море

лишил се бих без спор

от тез земи богати,

за да притисна Елинор

във моите обятия!

Преплитането на тия песни, легенди и романси на людете, които се възхищаваха от нея, и яростните, изпълнени с проклятия стихове и разкази на нейните врагове най-вече бе допринесло да се превърне образът на Елинор дьо Гиен в нещо нереално, в образ от най-далечна земя или дори от друго столетие; и даже сега, когато тя влизаше в града Бургос съвършено реална и осезаема, от плът и кръв, заобиколена от своите рицари, дами, наемници, коне, кучета, соколи и богатства, на мнозина от кастилските и арагонски благородници се струваше, че тя язди, окръжена от златист облак. Колко празно и нищожно им се виждаше тяхното настоящо съществуване, щом го сравняха с миналото на тая велика жена. Сияйно се издигаше пред очите им всичко, което бяха чували за втория кръстоносен поход, който всъщност бе поход на кралица Елинор. Тогава рицари и крале не се уповаваха като търгаши на военното надмощие, зад борбата не се криеше алчност за пари и хитра пресметливост, обратното, тя се водеше съгласно строги, благородни правила, от чиста любов към борбата, и битките представляваха всъщност турнири, благородни игри на живот и смърт.

В продължение на четиридесет дни васалът бе задължен да служи на своя сеньор, в продължение на четиридесет дни той се сражаваше и ако до четиридесетия ден не превземеха замъка, рицарят си отиваше дори ако бе сигурно, че на четиридесет и първия ден крепостта ще падне. По онова време нямаше рутиери, нямаше наемници от простолюдието, които не познават изискания живот и се сражават само за победата. По онова време се проявяваше куртоазия и спрямо врага, дори спрямо неверника, привързан към друг бог. Халифът, който обсаждаше, учтиво бе изпратил на обсадената християнска кралица Урака своя придворен лекар, за да облекчи болестта и. И войната се водеше само от понеделник до четвъртък; в петък, събота и неделя имаше примирие, та всеки — бил той мюсюлманин, евреин или християнин — да може спокойно да отпразнува своя ден, отреден за почивка.

Сега — тъй вярваха арагонските и кастилските благородници — пак ще настъпи подобно велико време. Вторият кръстоносен поход бе воден в духа на благородната дама Елинор; пак в неин дух ще се води сега светената война тук, на Полуострова, и те, испанските благородници, ще имат възможност да се проявят като достойни наследници на рицарите на крал Артур и на Карл Велики.

Младият крал дон Педро сякаш не стъпваше на земята. С каква милост го беше дарил бог, давайки му възможност да направи своя кралица една внучка на тая славна владетелка. Той ще потегли на война с блаженството на християнския рицар, освободен от злобата и мисълта за отмъщение към дон Алфонсо.

Чарът на прочутата стара кралица завладя и оръженосеца Аласар. В Толедо той беше чувствувал по-някога ехидни погледи зад гърба си, а когато кралят го взе и в Бургос, се бе опасявал, че доня Леонор ще му отмъсти заради неговото опасно родство. Ала тя сякаш бе изтъкана от благосклонност и ласкавост, кралят се държеше с него като с по-млад брат, а в присъствен то на великата дама Елинор у младия Аласар се разсеяха и последните опасения. Благородните дами го намериха достоен да бъде оръженосец на краля дон Алфонсо, той бе приет в християнския свят на рицарството.

Целият град Бургос празнуваше посещението на старата кралица. Хиляди бяха дошли, за да участвуват в тържеството или пък да извлекат изгода от празничното събиране на толкова хора. Гостилничари отваряха временни павилиони, търговци предлагаха скъпи вина и подправки. По откритите сводове и аркади, фенестрите, под които търговците предлагаха своите стоки, сияеха блестящи украшения от фламандските, левантийските, мюсюлманските земи. Търговци на коне и оръжейници сключваха сделки. Имаше банкери и сарафи, които закупуваха или наемаха имотите на рицарите, потеглящи на война. И море от фокусници, продавачи на амулети, блудници, джебчии. Всички тия люде гълчаха, пазаряха се, флиртуваха и любеха, тичаха по църквите и по кръчмите, бяха смирени, дръзки, учтиви, груби, перчеха се с пъстри, празнични дрехи, воняха, правеха деца, пееха химни и пиянски песни, радваха се на живота, проклинаха халифа и султана и възхваляваха славната кралица Елинор.

А при двора на камерерите се падна тежката задача да подслонят и угостят както подобава гостите, които идваха от цяла Кастилия и Арагон, за да присъствуват на сватбата на дон Педро и инфантата и да засвидетелствуват дължимата почит на старата кралица. Много от тия прелати, барони и висши съветници водеха със себе си прислуга, ловци, коняри. Освен това, като на всеки празник, явиха се и рицари, търсещи приключения, бедни, млади благородници, които се надяваха да спечелят на турнирите пари и слава. Не липсваха и трубадури, трувери, контьори; те знаеха, че винаги са добре дошли при доня Леонор и при благородната дама Елинор.

Старата кралица не почива много дълго след трудното пътешествие, още на втория ден тя устрои прием в голямата зала на замъка. Седеше при светлината на много свещи на естрадата, на високо кресло, стройно, както подобава на високопоставена дама. Бе понапълняла малко, понякога дишането й се затрудняваше, принудена бе с усилие да сподавя кашлицата си, а изпод пудрата и червилото, които в течение на часовете постепенно се поорониха, изпъкна едно старческо лице; но нейните необикновено сини, светли очи гледаха хладно и бистро и тя неуморно участвуваше в общия разговор със силни, добре обмислени, приветливи думи.

Старият арагонски граф Рамон Барбастро, взел участие навремето в свещената война на Елинор, говореше с копнеж за ония великолепни години и се оплакваше от тъжната невзрачност на новото време. Войната била изгубила благородството си, подготвяла се в съветите и се водела по-скоро с перо, отколкото с меч. Не храбростта на рицарите, а броят на наемниците решавал изхода на битката.

Елинор възрази, че и по времето, когато тя и благородният дон Рамон били млади, войната не представлявала само бляскава и великолепна игра.

— Като си поразмисля по-добре — рече тя, — всъщност големите битки и пирове, които стопляха сърцата, бяха изключение, а правилото бяха дребните несгоди: преходите през безкрайни, непознати, опасни местности, гдето няма дори път, изранените нозе, прегрятата кръв, ужасната жажда, безсънните нощи с отровните комари и нетърпимите бълхи и въшки. И най-лошото: аседията, страхотната скука, безкрайното пътуване по море, походите в неизвестността, които продължаваха със седмици, мъчителното чакане на военни подкрепления, които трябваше да дойдат утре или в други ден, а не идваха дори и след седмица.

Тя видя разочарованието, изписано по лицата на нейните слушатели, и усмихнато и вещо разкраси мрачната картина:

— Разбира се — каза тя, — толкова по-богата бе сетне наградата: необузданата наслада от битката, пировете в завоювания град.

И тя започна да разказва за пировете в източните страни, как християнското великолепие при тях се съчетавало с мюсюлманското и как между песните на трубадурите играели своите танци изкусни арабски танцьорки. Думите се лееха от устата й леко, но още по-красноречиво говореха нейните очи. Старият граф усмихнато си спомни за двамата рицари, които се бяха борили навремето в Антиохия за нейното благоволение, за християнския крал Раймонд и за принц Саладин, племенник и посланик на султана.

— И особен чар на тия пирове придаваше обстоятелството — приключи старата кралица с копнеж своите спомени, — че ние ги празнувахме между битките. Вчера някои бяха избягнали блажената смърт, утре може би щяха да загинат от тая блажена смърт.

Архиепископ дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце от вида и думите на благородната дама Елинор. През дългите месеци, когато беше принуден да чака, той бе станал мрачен, изпълван от безсилна ярост; сега, когато тая Дебора, тая Яел разкъсваше и последните пречки за богоугодната война, той цъфтеше от благочестивост и възторг. Ходеше като окрилен; не му пречеха доспехите, които сега винаги носеше тъй, че да се виждат под свещеническите му одежди. Събрал целия си запас от куртоазия, той каза с тромава, гръмка вежливост:

— Величествени подвизи видя светата земя, когато ти отиде там, за да смажеш езичниците, благородна дамо, и отново й предстоят щастливи времена сега, когато лъчезарният ти син е тръгнал нататък. Преплитайки се с твоята, славата на твоя Ричард вече изпълва със страх мюсюлманите. Получих достоверни сведения от един мой приятел, епископа на Тир. Майките в арабските страни вече плашат децата си, когато не слушат: „Мълчи, немирнико, инак крал Ричард, Мел ек Рик, ще дойде и ще те вземе!“

Елинор не прикри радостта си от тази похвала на нейния любимец Ричард.

— Той наистина е голям воин — съгласи се тя. Истински Miles Christianus. Но няма да му е лесно на Изток — продължи кралицата с оная откровеност, която можеше да си позволи само тя. — Имам предвид не врага, не султана, а съюзника на моя Ричард, нашия мил роднина — най-християнския крал на Франкия. Той, нашият добър Филип Август, не обича блясъка и насладите, стреми се войната да му излезе колкото може по-евтина, казано направо, той е малко стипцав. Искал сега да забрани на рицарите да водят със себе си дами и трубадури. В това отношение няма да му провърви с моя Ричард. Той обича пищността и глъчката, наследил го е от баща си, може би донякъде и от майка си. Пък и може ли кръстоносен поход без дами и трубадури? Поне в едно отношение вие на Полуострова сте по-добре от нас — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Няма нужда да пътувате дълго и отегчително през морето, докато стигнете до врага, не сте принудени да водите стотици заплетени преговори с вероломните гърци и останалата християнска паплач. Врагът и плячката са до вас, достатъчно е да протегнете ръка и ще ги стигнете: Кордова, Севиля, Гранада.

Пред очите на всички присъствуващи изпъкнаха съблазнителните видения на тия великолепни градове, на богатата плячка. А в ума на архиепископ дон Мартин имената на мюсюлманските градове Кордова, Севиля, Гранада ликуващо се сляха с думите от евангелието: „Не мир ви нося, аз, а меч, άλλα μάχαίραν“.

Доня Леонор благодареше от цяло сърце на небето за пристигането на Елинор. Тя се бе възхищавала от държавническата мъдрост на баща си, от неговия военен гений, дори му беше завиждала малко за безогледността, с която се отдаваше на страстите си. От майка си обаче не само се възхищаваше, обичаше я и често бе измъчвана от мисълта, че тая жена, жадуваща непрекъснато за нова деятелност, е затворена зад дебели зидове. Когато разпътното любовно помрачение бе обзело Алфонсо, тя пламенно бе копняла да изплаче болката си пред Елинор — като дъщеря пред своята майка, като кралица на кралица, като оскърбена жена пред оскърбена жена — и да поиска съвет от нея. Вярно бе, че сега Алфонсо се беше върнал при нея, въодушевен от предстоящия поход, и като че беше забравил наистина еврейката. Но при все че Леонор искрено се стремеше да прости на Алфонсо измамата и измяната, горчивият опит, прозрението и разочарованието се бяха врязали прекалено дълбоко в нея, за да може да повярва направо в неговата нова привързаност. И тя бе щастлива, че ще може да поговори с майка си за своите надежди и опасения.

Когато Елинор слезе от коня, когато Леонор целуна ръката й, когато старческите устни на майка й докоснаха нейните млади устни — тя осезаемо почувствува дълбокото сродство. И изведнъж пред нея изпъкна ярко и сурово всичко отдавна минало, хора и събития, които беше виждала и преживяла като дете в Домфрон или в пищния дворец на майка си в Поатие, или пък в манастира „Фонтеврол“, гдето беше живяла твърде весело и получила твърде светско възпитание. Ето я например нейната придворна учителка, благородната дама Агнес дьо Фронзак. Леонор настойчиво я бе молила да й разкаже за любовниците на баща й Хенри и в края на краищата дамата Агнес беше отстъпила; а сетне детето Леонор бе поискало да изгонят тая дама Агнес, защото не проявила достатъчно почтителност към нея, принцеса Леонор.

И сякаш видя пред себе си с необичайна яснота и онази статуя на свети Георг в замъка Домфрон. Огрееха ли го вечерните лъчи на слънцето, той изглеждаше особено страшен и неведнъж Леонор се бе плашила от него. Но още повече го беше обичала; добре бе да знаещ, че се намираш под закрилата на толкова силен светия особено когато баща й толкова рядко бе там. За самата себе си тя бе превърнала свети Георг в плът и кръв, за себе си тя бе успяла да го изведе от света на своето детство и ето, той стоеше до нея и се казваше Алфонсо. Те, евреите, или сатаната, или както и да се наричаха, бяха поискали да й го откраднат. Ала тя не беше допуснала да й го откраднат. Още не бе напълно сигурна, още работеха враговете, но ето, той беше при нея, до нея, а сега беше тук и майка й и с нейна помощ тя ще прогони еврейката завинаги.

И все пак изтече известно време, докато успя да поговори с майка си за това. Суетенето около пристигането и настаняването, тържественият прием и другите дворцови формалности погълнаха изцяло първите два дни. Най-сетне, на третия ден, по време на едно голямо събрание кралица Елинор внезапно заяви, че сега би желала да остане за малко насаме с дъщеря си и бе всякакви заобикалки отпрати всички останали.

Когато останаха сами, тя накара доня Леонор да седне насреща й, под ярката светлина на слънцето, и изпитателно я огледа. Яркосините й очи спокойно се взряха в зелените очи на дъщеря й и прочетоха немия въпрос в тях. Сега, под яркото слънце, на Леонор се стори, че майка й изглежда по-възрастна и с по-загрубели черти, отколкото й се бе видяла отначало, но и по-величествена, точно като родоначалница на нейния кралски род. Мислено тя се прекланяше пред нея с любов и благоговение и реши да послуша сляпо съветите й.

След известно време старата кралица одобрително каза на младата:

— Добре си се запазила.

И веднага след това започнаха да говорят по държавни и семейни въпроси. Тя бе дошла не само за да види дъщеря си, а преди всичко, за да ожени още една от своите кастилски внучки.

— Предполагам, че няма да останеш недоволна от мястото, което съм й избрала — каза тя. — Престолонаследникът на тоя Филип Август е много мило момче и за щастие не прилича на баща си. Никак не беше леко да се спазариш с франкския крал относно брачните договори, трябва да го призная. Той се смята за голям владетел, мечтае да стане втори Шарл Велики, но тъкмо величие му липсва, разбира само от адвокатски увъртания; а с тях не може да се изгради империя. Все пак той ми създаде много работа, хитър е и умее да усуква нещата като евреин. В края на краищата принудих се да му отстъпя графството Еврьо, а също и Вексен, а това е хубаво кътче от моята Нормандия, трябваше освен това да прибавя и тридесет хиляди дуката. Всичко излиза от моя джоб, детето ми, ти няма да плащаш нищо и за тебе са само изгодите. Ще станеш тъща на франкския крал, брат ти владее земите, които се намират между твоята Испания и франкското кралство на дъщеря ти. И ще дойде време, когато ти, стига да поискаш, ще можеш да разполагаш с една значителна част от света.

Затаила дъх, доня Леонор слушаше как майка й, сякаш говореше за нещо съвсем незначително, разгръщаше пред нея планове за бъдещето с широта и с размах. Ясно беше за Леонор, че отстъпвайки нормандските графства, майка и бе целила преди всичко да осигури своето собствено кралство от нападенията на опасния Филип Август, докато любимият й син Ричард воюва на Изток. Но каквито и причини да се криеха зад тоя брачен договор, тя, Леонор — в това Майка и бе безусловно права, — имаше изгода от него: този брак разкриваше пред нея примамливия път към могъществото.

Беше си въобразявала, че е голяма държавница, далеч по-способна от своя Алфонсо, защото упорито работеше за обединението между Кастилия и Арагон. Ала мечтите й никога не се бяха прехвърляли отвъд Пиренеите. Колко жалки и нищожни й изглеждаха сега тия нейни стремежи в сравнение с държавническата игра на майка й. За нея страните, като се почне от западния свят и се стигне до земите далече на изток — Ирландия, Шотландия, Навара, Сицилия и кралството Ерусалим, — не бяха повече от обикновени пионки. Нейната шахматна дъска беше светът.

— Огледах дъщерите ти, скъпа моя — казава сега Елинор. — И двете изглеждат добре, както и по-голямата с грозното име — Урака ли се казваше? — тъй и по-малката. Още не съм решила коя от двете да изберем. През някой от следните дни ще ми ги представиш при тържествена церемония. Ще трябва да поканим за тогава и епископа на Бове като представител на Филип Август и неговия престолонаследник; но това е чиста формалност.

Всички тия думи на майка й вълнуваха живо Леонор, ала дълбоко в сърцето й пламтеше и я изгаряше желанието да чуе какво ще каже тя за Алфонсо и неговата еврейка.

И ето, тя най-сетне каза:

— До мен, в кулата ми в Солсбъри, стигнаха най-различни слухове за това, което е трябвало да изтърпиш с твоя Алфонсо. Всичко беше много неопределено и редица неща си противоречаха, но все пак можах да сглобя горе-долу историята. Знаеш, че на самата мен не ми липсва опит в това отношение.

Тя взе ръката на Леонор между своите длани и сега може би за пръв път думите й изразяваха точно о онова, което чувствуваше.

— На теб мога да го кажа — заговори тя поверително на дъщеря си. — Естествено доволна съм, че моят Хенри намери покой в земята, под хубавия си надгробен надпис:

И със задоволство цитира епитафията:

Крал Хенри Английски бях аз — сред кралете

най-ширни земи и предели владял, —

виж сам ти, човече, с боязън и трепет

как жалък в смъртта е могъщият крал.

Събирах земи и насита не знаех —

в две стъпки на седем побрах се накрая!

— Добре си лежи сега той там в своите „две стъпки на седем“ — продължи Елинор. — И все пак не пожелавам му дано му е лека пръстта. Жал ми е за него. Искала съм да го лиша от живот много пъти; — веднъж едва не ми се удаде — щеше да бъде свършено. Прав беше да ме затвори; и аз на негово място щях да по стъпя така. Много го обичах. Той бе единственият мъж, когото съм обичала. С изключение на един. На двама. Той беше най-умният мъж в християнския свят. Имаше достатъчно разум, за да знае, че от време на време трябва да дава воля на страстите си. Че как ли може да се живее иначе? — добави с мъдра търпимост тя. — От друга страна, права е и моята приятелка, абатката Констанца: да се отдадеш на земна любов, е все едно да лижеш мед от бодил.

Неочаквано доня Леонор запита:

— Мамо, какво да правя с еврейката?

Старата кралица вдигна поглед. Усмихнато, почти добродушно, тя я посъветва:

— Почакай, малка моя дъще, докато назрее времето да я махнеш от пътя си. Много трябваше да страдам аз, защото не умеех да чакам. Навярно той и бездруго ще я забрави през време на войната.

Доня Леонор каза:

— Той има от нея дете, син.

Говореше тихо, безпомощно.

Старата кралица разсъждаваше деловито.

— Аз на твоя място не бих сторила нищо на детето. На незаконнородените си деца те държат повече, отколкото на майките им. Дори моят Ричард не държи бог знае колко на своите наложници, но копелетата си обича. Хенри трябва да е имал цял куп незаконни деца. Знам две от тях — един Уйлямс и един Джофри. Тоя Джофри е честолюбив и очите му все към трона гледат. Трябва да държа здраво юздите му, докато Ричард го няма в страната. Но инак е мил човек и много способен. Направих го епископ на Йорк.

Леонор каза:

— Много страдах. Дано да излезеш права и войната да изхвърли еврейката напълно от кръвта му. Беше ми се заклел в душата си, че ще я изостави, а щом напусна Бургос, веднага се върна бързешком пак при нея.

Елинор рече:

— Нито един мой враг не ми е причинил толкова страдания, колкото баща ти Хенри, и при все това той ме обичаше, а и аз него. Баща ти обичаше синовете си, а те го мразеха, защото той бе по-велик от тях, и той ги разглези, и нему те причиниха повече страдания, отколкото той на мен, и положително повече, отколкото твоят Алфонсо на теб. Той непрекъснато им прощаваше, а те му се надсмиваха и отново се бунтуваха срещу него. На времето, когато живеех още с него, той беше наредил да изпишат фрески по три от стените на спалнята ни в Манчестер. Четвъртата беше оставил празна. Сега, като видях отново Манчестер, беше изписана и четвъртата стена. На фреската е изобразен един голям стар орел с четири орлета. Две от тях разкъсват с клюнове неговите криле, третото е забило нокти в гърдите, а четвъртото е кацнало на шията и се опитва да изкълве очите му.

Тя се закашля; пред Леонор не прикриваше кашлицата, която я мъчеше през последните години. Затвори очи, изведнъж се превърна в старица. Със спуснати клепки и със странно равен глас, сякаш четеше молитва, замислено продължи:

— От Луи имах само дъщери и ми се струваше, че това е нещастие. От Хенри имах синове, но дали беше щастие, не знам. Синовете създават грижи — без значение е дали стават добри или лоши. Никоя майка не би искала те да са благи и мекушави, не бих желала да имам син светец. Но случат ли се герои, тогава удрят наоколо си, както завърнат, а и другите удрят срещу тях и майката ги изгубва. Първите двама ми загинаха, а третото ми птиче, брат ти Ричард, постоянно създава тревоги на сърцето ми. Много мил син е той, но необуздан живот води и няма вече нощ, когато да не будувам от тревоги по него.

Тя се опомни.

— Ела по-близо — рече тя, — съвсем близо!

И с жестока откровеност, съвсем тихо, й заповяда:

— В никакъв случай не бива да предприемаш каквото и да било, преди войната да увлече изцяло Алфонсо. Щом той потегли на бойното поле, стори най-важното. Иди в Толедо, поеми управлението в свои ръце. Мюсюлманите са упорити противници. Алфонсо няма да жъне само победи. Във всяко нещастие се крие и щастие, всяко поражение създава възможности. Тогава генералът хвърля вината върху министъра, епископът — върху генерала, християните — върху евреите.

Всеки смята всички останали за предатели, на мнозина ще се струва, че виновник и предател е евреинът, ескриваното. Ти естествено ще го защищаваш. Ще се преструваш пред Алфонсо и пред целия свят на невинна. Ще се стараеш да удържиш гнева на народа. Но кой е в състояние да стори това? В такива дни е неизбежно насилието да вземе тук-там връх над законността и мнозина загиват — както заподозрените, тъй и близките на заподозрените.

Доня Леонор жадно поглъщаше всяка от тия жестоки думи, произнесени шепнешком.

— Да чакам — каза тя сякаш на себе си, — да чакам…

Не можеше да се разбере роптаеше ли, или пък сама си заповядваше да стори това.

— Да, ще чакаш! — повелително и сурово каза майка й. — Иди в Толедо! — й заповяда още тя. — Верен град е Толедо и там знаят как трябва да се постъпва с враговете. От древни времена владетелите на Толедо са умеели да изчакват нощта, през която да наредят кои глави трябва да паднат. Una Noche Toledana — Толедска нощ — ненапразно казват така дори и у нас. Изчакай и се прикривай добре.

Тя се закашля, тихият, напрегнат шепот я уморяваше. Усмихна се, промени тона, студената ярост на необузданата старица се превърна в куртоазия на благородна дама и от провансалски тя премина на латински.

— Може би — подхвърли леко тя — би трябвало да погледнеш любовната история на твоя Алфонсо и от друга страна. В нея има и нещо добро. Твоят Alfonsus Rex Castiliae е голям рицар, истински Miles Christianus, но струва ми се, че в любовта — не се обиждай, че ти го казвам — не е много пламенен. Всъщност и за тебе самата е щастие, че са го пробудили още в разцвета на мъжките му години. Зарадвах се, като забелязах, че и ти си в състояние да пламтиш. И мисля, че онова, което си преживяла, няма да изпепели скоро.

 

 

Дон Алфонсо се чувствуваше добре в столицата на своя баща, в стария, строг замък, изпълнен с ъгли и кътове. Чувствуваше се в пълна хармония с доня Леонор, забравил бе, че изобщо някога е имало разпри помежду им. Отново се превърна в предишния Алфонсо — любезен, великодушен, преливащ от младост.

Галиана беше останала зад гърба му, сред мъглявината на миналото. Не разбираше вече как е могъл да издържи гнилото, пищно спокойствие, царило в нея. Сега той мислеше само за благословената война, която щеше да води. Копнееше за тази война по същия начин, както през горещ ден след уморителен лов се копнее за баня. Роден бе за война, войната бе неговото призвание. Още по-силни импулси му даваше славата на неговия шурей, на крал Ричард, на Мелек Рик. Той, Алфонсо, бе успял да се прослави дори и в малките походи, които му беше дадено да води в миналото. Сега, през голямата война, младата, нежна издънка на неговата слава ще се превърне в мощно дърво.

Въодушевено нахвърляше пред архиепископа плановете за своята война. Двамата, той и дон Мартин, отново бяха интимни приятели — нима е имало някога разногласия помежду им?

Повика при себе си бароните Вивар и Гомес, вещи люде във военното дело; въодушевлението му ги направи още по-находчиви. И непрекъснато сновяха бързоходци между него и неговия превъзходен генерал Нуньо Перес, магистъра на Калатрава.

Колко жалко, че не можеше да се посвети цял ден на подготовката на войната, а в продължение на дълги часове бе принуден да слуша всякакви празни приказки за стопанството, за разни работилници, граждани, селяни, мита, налози, градски нрава, кредити. Защото за съжаление двамата Ибн Езра се оказаха прави: множеството делови отношения между Кастилия и Арагон бяха наистина безнадеждно оплетени. Вярно, за зестрата на инфантата Беренгария се бяха споразумели бързо, така че бракосъчетанието можеше да се осъществи; но за споразуменията, които трябваше да предхождат сключването на съюза, непрекъснато възникваха нови и нови затруднения.

Ето защо пристигането на благородната дама Елинор много зарадва Алфонсо. Надяваше се, че тя, опитната, деятелна владетелка, ще съумее със своята държавническа мъдрост да разреши затрудненията във възможно най-кратък срок.

Наистина в някои отношения нейното присъствие му бе неприятно. Ядосваше го свитата, която тя водеше със себе си, това сборище от вятърничави придворни. Ако как да е прощаваше превзетостта на дамите, то съвсем непонятни и крайно отвратителни му бяха тия рицари, който през повечето време от пътя си към кръстоносния поход носеха модни, изтънчени дрехи; при това те бръснеха целите си лица, като че ли бяха йоглари, фокусници.

Но той прощаваше всичко, което го ядосваше около благородната дама Елинор заради разсъдливостта, с която тя премахваше една след друга пречките за съюза. Тя обсъждаше и разрешаваше с властническа мъдрост както големите въпроси, тъй и отделните подробности. Имаше право като изискваше и днес да я признават за глава на семейството.

Ето защо Алфонсо не бе много изненадан, когато един ден тя без много заобикалки го запита:

— А сега, синко мой, разкажи ми що за жена е всъщност твоята еврейка, Хубавицата.

Естествено кралят на Кастилия имаше пълно право да не допусне подобно любопитство дори от страна на благородната дама Елинор. От друга страна обаче и тя имаше право да зададе такъв въпрос. Впрочем Ла Галиана бе вече частица от миналото, той можеше да разказва за Рахел откровено, спокойно и безпристрастно.

Ала когато се приготви да започне, изумен забеляза: всъщност никак не му беше ясно какво представляваше Рахел; онова, което знаеше, беше неопределено, смътно, недостатъчно, за да създаде образ. Той, който толкова се гордееше с добрата си памет, сега едва-едва си припомняше своята любима.

— Действително е много хубава — каза най-сетне той. — И не за да я ласкаят, всички я наричат „Хубавицата“. Очарователна е и доста дълго време бях запленен от чара й — призна си той откровено. — Но с това се свърши — додаде Алфонсо. — Adest, няма я вече. Престана да вълнува кръвта ми — заключи решително и окончателно той.

Елинор приветливо отговори:

— Надявах се, че ще можеш да ми я опишеш поточно. Открай време обичам да слушам любовни истории. Но виждам, че не те бива много за трубадур или за контьор. Може би на едно нещо ще ми отговориш по-ясно: доволен ли си от сина си? Миличко момченце ли е незаконнороденото?

Алфонсо отвърна гордо:

— Да, за това трябва да бъда благодарен на нея и на небето. Хубав син ми роди — красив, здрав, едър, при все че самата тя е по-скоро нежна и дребна. Й разумно изглежда момченцето; още от първия ден очичките му бяха необикновено живи, умни.

— В това няма нищо чудно — рече Елинор, — щом като майка му е еврейка. А как се казва незаконнороденият ти син?

— Санчо — каза дон Алфонсо, — и искам да му дам графството Олмедо.

Забравил бе напълно, че момченцето му все още не е кръстено.

— Как смяташ, благородна дамо и майко — запита той, — правилно ли е да му дам графството?

— Има ли много земи това графство? — запита Елинор. — Или само един хубав замък и неколкостотин селяни?

— Доколкото съм осведомен, то е много богато графство — отвърна Алфонсо.

Елинор поясни:

— В наше време човек е по-силен, ако притежава доходен поземлен имот, отколкото замък с много кули.

— Значи, благородна дамо и кралице, ти нямаш нищо против да направя момченцето граф Олмедо? — поиска да се увери докрай Алфонсо.

— Щом като твоят Санчо е мило момче — отвърна разсъдливо и решително кралица Елинор, — тогава трябва да го обезпечиш, както подобава.

 

 

След два дни на старата Елинор бяха представени с тържествена церемония двете принцеси, една от които трябваше да стане кралица на Франкия. На приема се събра голямо и блестящо общество. Присъствуваха грандовете и прелатите на Кастилия и Арагон, освен това бароните на кралица Елинор и нарочният пратеник на Филип Август Франкски — епископът на Бове.

В продължение на седмици сръчни ръце бяха работили, шили и тъкали дрехите на двете инфанти. Ето защо те се явиха изящно нагласени пред благородното, взискателно общество — миловидни девойки с хубавички бели и розови пълни детски личица, добре сложени, безупречно възпитани. Държаха се с изящната непринуденост, която куртоазията изискваше от благородните дами и която бяха усвоили с много усилия. Вътрешно бяха много смутени, съзнавайки напълно важността на своите роли; не само техните собствени съдби, и съдбата на множество християни в доста страни зависеше от резултата на тоя изпит.

Беренгария, инфанта на Кастилия, кралица на Арагон, наблюдаваше снизходително своите сестри от почетното си място на естрадата. Едната от тях, значи, ще стане кралица на Франкия. Голяма работа! Самата тя, Беренгария, един ден ще обедини Кастилия със своя Арагон, а може би, и това бе много вероятно, щеше да й се удаде да присъедини към тях и Леон, може би и Навара, да, навярно, стига да съумее да подтикне дон Педро, той ще прибави към кралството и порядъчна част от мюсюлманския Андалус.

А земите на франкския крал са оградени отвсякъде, по границите им от всички страни се разполага великият й чичо Ричард, който си има своята Англия и притежава много по-голяма част от франкските земи, отколкото тоя беден крал на Франкия. Не, нейната сестра, кралицата на Франкия, не ще може да се издигне по-високо от нея.

Дон Алфонсо се радваше на хубавите си дъщери. Благодарен беше на старата кралица Елинор, загдето бе успяла да уреди това сродяване с франкския кралски дом; добре бе, че през това време на голяма война се заздравяваше сплотеността между християнските крале. Вгледа се в лицето на най-голямата си дъщеря, на своята Беренгария, което не беше красиво, но смело и умно, съзря донейде развеселен, но и донейде ядосан неудържимото високомерие, изписано върху това лице. Сега тя се държеше към него още по-непристъпно от преди. Тя го осъждаше, че се беше изнежил, вече явно се чувствуваше кралица на Арагон и виждаше в лицето на баща си човек, който престъпно зле управлява наследството й.

Доня Леонор носеше червена рокля от тежка дамаска със свилен ръб, върху който бяха изтъкани лъвове; знаеше, тази рокля не й стоеше добре, но днес за нея бе важно да не затъмнява дъщерите си. Гордееше се с тия дъщери, на две от които отсега нататък предстоеше да седят на високи европейски престоли. Малък оставаше светът без ония страни, над които властвуваха тя, майка й, брат й и нейните дъщери.

Старата Елинор оглеждаше двете си внучки със своите студени, светли очи, от които нищо не можеше да се скрие. В себе си тя бе скроила вече един нов план. Да постави на португалския престол онази от тях, която нямаше да отиде във Франкия; поради добрите си пристанища Португалия бе важна за Англия. Затова сега Елинор преценяваше: коя подхожда повече за Париж, коя — за Лисабон? Оглеждаше двете девойки изпитателно, с едва ли не груба придирчивост. Задаваше им съвсем безцеремонни въпроси, заповяда им да се приближат, за да види походката ям, накара ги да изпеят нещо, задаваше им въпросите ту на латински, ту на провансалски.

— Мили момичета — каза най-сетне тя на доня Леонор, но достатъчно високо, за да я чуе всеки. Радват сърцето ти, като ги видиш. Унаследили са нещичко от кастилските предци на Алфонсо, малко повече от моите предци от Поату и забележително малко от Плантагенетите.

Сетне се обърна пак към инфантите и запита по-голямата:

— Как се казваш, принцесо?

— Урака, дълбокоуважаема бабо и кралице — отвърна тя, а втората каза:

— Аз съм доня Бланка, дълбокоуважаема кралице.

По-късно Елинор, Алфонсо и Леонор останаха сами с нарочния пратеник на франкския крал, епископа на Бове.

— Коя ти хареса повече, достопочтени отче? — обърна се Елинор към епископа.

Учтиво и предпазливо прелатът отговори:

— Всяка от тях заслужава да бъде кралица.

— И аз намирам така — каза Елинор, — но ето какво трябва да се вземе предвид: трудно ще бъде във Франкия да се произнася името Урака. Това ще намали популярността на тази инфанта. Мисля да дадем на твоя престолонаследник Луи нашата доня Бланка.

Така и решиха.

 

 

Почти не минаваше ден, без бургоският дворец да устрои празненство в чест на благородната дама Елинор или на новобрачните. Старата кралица се обличаше по-добре и умееше да поддържа вида си по-хубаво от много дами, които бяха прекарали последните години не в затвор, а в среда, гдето основно се разглеждаха и обсъждаха платове, дрехи, накити и помади.

Танцуваше ли, тя пристъпваше уверено и гъвкаво като млада девойка. Разбираше от ястия и вина и охотно ги поглъщаше. Умееше да язди добре и се отличи в лова. Проявяваше вещина и разбиране и когато наблюдаваше от трибуната турнир. А станеше ли нужда дамите да оценяват творенията на трубадурите и разказвачите, нейната преценка беше неоспорима.

При все че изразходваше много сили за лов, танци, Празненства и песни, това не намаляваше вниманието и усилията й, влагани за сключването на съюза. Приближаваше се към целта методично. Преди всичко дон Алфонсо и дон Педро трябваше да дадат тържествено обещание, скрепено с подпис и печат, че ще се подчинят безпрекословно на решението, което щеше да даде тя, Елинор дьо Гиен; тя беше поискала такава декларация и от доня Леонор, а от предпазливост дори и от доня Беренгария. Сетне призова при себе си най-знатните съветници на двамата крале, най-напред всекиго поотделно, зададе им кратки, ловки въпроси, устрои срещи между министрите, чиито изказвания и мнения си противоречаха, осведоми се подробно във връзка с тия въпроси.

Свика на коронен съвет всички министри на страните Арагон и Кастилия. Отсъствуваха само дон Йеуда и дон Родриге; важни дела по управлението на кралството ги задържаха в Толедо.

— Сега ще оповестя решението си — заяви Елинор.

Тя взе онзи стар, високо почитан документ, утвърждаващ сюзеренните права на Кастилия над Арагон, и разгъна вече трошливия, пожълтял пергамент, от който висяха двата големи печата; всички веднага ги познаха.

— Най-напред — заяви тя, — обявявам това тук за невалидно. Non valet, deleatur! — И решително скъса пергамента на две. — Deletum est — установи тя.

На времето, след като Йеуда бе предложил за арбитър крал Хенри, Алфонсо се бе обърнал към него за присъда с доста гузна съвест; Елинор, напротив, му се бе сторила като съдница, изпратена от самия бог. Ала сега, когато пред очите му бе унищожен скъпият пергамент, обезпечаващ неговата власт над хлапака от Арагон — този прочут, съдбоносен документ, заради който бяха загинали толкова рицари и коне, стори му се, че ръцете на старицата разкъсваха живата му плът.

След това Елинор премина към деветнадесетте спорни стопански въпроса, за които Йеуда навремето бе заявил, че разрешаването им ще определи коя от двете страни ще играе първенствуващата роля на Полуострова. Разграничи правата и задълженията на Кастилия и Арагон до последно солдо. Кастилия и Арагон слушаха ту със задоволство, ту с досада.

Най-сетне старата кралица обяви и присъдата си във връзка с претенциите на Гутиере де Кастро. Дон Алфонсо трябваше да му заплати обезщетение — тя не избягна тая жестока дума — две хиляди златни мараведи.

Сумата бе необичайно висока, слушателите едва прикриваха вълнението си.

— От друга страна, обаче — продължи сякаш между другото Елинор — онзи кастильо в Толедо, върху който Кастро смята, че има права, остава в собственост на дон Алфонсо или по-точно — на човека, който го е придобил чрез законен договор за покупка. Остава си кастильо Ибн Езра.

Колкото и да се стараеше да прикрие възмущението си, Леонор побледня. А Алфонсо, който не бе посмял дори да се надява на такова решение, си отдъхна облекчено; твърде неприятно задължение щеше да бъде за него тъкмо сега да отнеме кастильото на евреина.

— Мисля, че свършихме — каза благородната дама Елинор. — Заповядах да изготвят отделните документи и моля съответните длъжностни лица да ги представят за подпис на кралете си. Но поставеното в тях е закон още от днес, чрез моя арбитърски подпис.

По-късно — тъй като много добре бе забелязала гневното изумление на доня Леонор — тя й заяви:

— Все още не си поумняла, малка моя дъще. Ревността все още помрачава разума ти. Опитай се поне да разбереш, че би било връх на глупостта, ако ние — ти и аз — обявим война на евреина. И да не би да желаеш Кастро да се задоволи и усмири? По-добре се постарай той и за в бъдеще да се стреми да стисне евреина за дръзко протегнатата му шия.

Тя поизчака, докато думите й проникнаха до съзнанието на Леонор.

— Имай за свое основно правило, малка моя дъще от Кастилия — напомни й след това тя, — никога да не даваш на искащия всичко, което той иска. Научих тая мъдрост от майката на моя Хенри, блаженопочивщата кралица Матилда. Тя ми я наби в главата: „Който иска соколът да му служи добре, не бива да му дава храната, а да дразни апетита му с храната.“ Раздразвай апетита на барон де Кастро с кастильото, доня Леонор.

След малко тя каза:

— Не се сърди, че понякога се отнасям грубо към теб и те коря. Зная колко добре си се справила с много неща и колко пречки е трябвало да премахнеш от пътя си, за да се осъществят тоя брак и съюзът. Ти имаш дарба за политика. Това сигурно е последният път, когато те виждам, и много ми се иска да поразпаля склонността ти към политиката. Властолюбието, това е най-трайната страст.

Тя затвори очи и започна да изговаря най-съкровените си мисли:

— Няма по-голямо удоволствие от това, да тласкаш хората ту насам, ту нататък, да строиш градове, да създаваш държави и сетне отново да ги разкъсваш. Да съградиш нещо, е радост, да разрушиш нещо също е радост. Голяма радост е истинската победа, но не бих искала да липсват и пораженията ми. Не го казвай никому: но дори и отлъчването ми от църквата беше за мен забавно. Когато настъпи моментът на анатемата, с Библията, камбаните и свещите, когато в олтарите настане мрак и закрият иконите и замлъкне камбанният звън, в теб се надига бясното желание отново да горят свещите и отново да звънят камбаните, неукротимо желание, което изостря разума ти. Обмисляш всички средства и начини: дали да държиш за сегашния папа и хитро да го омилостивиш? Или пък да пуснеш в ход антипапа, който да загаси свещите на първия и да спре камбаните му?

Доня Леонор благоговейно слушаше тия тихи думи. Признателна бе на майка си за доверието, което й оказваше. Тя ще оправдае това доверие.

Елинор отвори очи и погледна дъщеря си право в лицето.

— В едно голямо сърце — каза тя — по необходимост има много празно място. Там лесно се вмъква скуката, меланхолията, голямата неприятелка — аседията. Нужна е наистина много страстност, за да се запълни това празно място. Да се стремиш към власт, към повече власт — това е голям, хубав, траен огън. Повярвай ми, дъще, политиката може да разпали кръвта на човека като най-хубавата любовна нощ.