Лион Фойхтвангер
Испанска балада (11)

Четвърта глава

Доня Леонор не погледна сериозно на първите слухове за любовната история на Алфонсо, които стигнаха до нейния Бургос. Дори когато се знаеше вече с положителност, че Алфонсо живее седмици наред сам с еврейката в Ла Галиана, тя още се стараеше да си втълпи, че това е само една преходна авантюра. През петнадесетте години на техния брак Алфонсо бе имал наистина от време на време по някое увлечение, ала винаги се беше завръщал при нея много скоро, смутен като юноша. Тя не можеше да си представи дори, че той ще се влюби сериозно — и още по-малко в тая еврейка! Когато я беше срещнал за пръв път, той почти не й беше обърнал внимание, самата тя, Леонор, се беше видяла принудена да му напомни, че трябва да и каже няколко любезности. Пък и тая еврейка беше дръзка и се обличаше странно и претрупано — все неща, които само щяха да отблъснат Алфонсо.

Не, доня Леонор не ревнуваше. Заплашително я предупреждаваше съдбата на майка й, Елинор дьо Гиен, която бе измъчвала с необузданата си ревност баща й, английския Хенри, и сега, от години насам, бе в затвор. Леонор не ще постъпи като нея. Любовната история на Алфонсо с еврейката ще премине, както бяха преминали и предишните му похождения.

Изтекоха седмици, изтекоха месеци, Алфонсо продължаваше твърдо да държи на тая своя доня Рахел. И изведнъж вече никакви разумни доводи и самоуспокоения не помагаха на доня Леонор. Тя винаги беше смятала за чисти измислици романите в стихове, които й бе изпращала сестра й от Труа и които й пееха франкските рицари и певци. Понякога самата тя се беше вживявала в ролята на ония красиви, одухотворени жени, като Жениевр или Изолда, заради които най-прекрасните рицари като Ланселот или Тристан жертвуваха честта и живота си. И сега изведнъж тия нелепи, безумни разкази се превръщаха от измислици на стихоплетците в действителен живот около нея. Оказаха се страхотна действителност, сред която живееше нейният съпруг, нейният рицар, нейният възлюблен, нейният Алфонсо?

Обзе я гняв срещу тоя Алфонсо, който й се отплащаше тъй за нейната любов, за нейния ведър и спокоен нрав, подобаващ на знатна дама, за това, че му роди инфант, и безгранична ненавист срещу онова момиче, еврейката, блудницата, която подло прелъстяваше и откъсваше от нея мъжа, с когото от петнадесет години бе свързана с християнски брак.

Ала тя не биваше да се поддава на чувствата си като своята майка. Трябваше да бъде разумна, предстоеше й борба с най-хитрия мъж в кралството, с евреина Ибн Езра, когото самата тя, глупачката, нещастницата, беше довела тук.

Тя беше умна. Овладя гнева си. Правеше се, че не знае какво става в Толедо, отричаше го дори и пред най-доверените си приближени. Архиепископът на Бургос, близък и искрен неин приятел, дойде угрижен и започна да й говори за бедата. Лицето й прие своята царствена маска, тя го погледна студено, с недоумение благочестивият свещенослужител се принуди да млъкне.

Не, доня Леонор не знаеше нищо за Галиана, не предприемаше нищо срещу Алфонсо, нито срещу възлюблената му, не се оплакваше пред никого.

Но затова пък промени своята политика. Изуми благородниците от двора си, като внезапно обяви неутралитета на Кастилия за нещо нечестиво и неразумно. Всеки виждал, че сега вече кралството разполагало със средства, за да вземе участие в свещената война. Походът най-сетне трябвало да започне.

Знаеше: намери ли се на бойното поле, Алфонсо ще се пробуди от безумната страст, която го бе овладяла; то бе тъй положително, както че в църквите се четат молитви.

А тя ще съумее да уреди това, той ще потегли в поход. Ще съумее да уреди съюза с Арагон. Дълбока и злобна усмивка заигра на устните й. Тая полза поне бе донесла нелепата страст на Алфонсо: че ще може да се повлияе на дон Педро. Сега вече той щеше да разбере че от време на време Алфонсо страда от внезапни пристъпи на умопомрачение; че дон Педро трябва да смята онази злополучна обида за постъпка на един временно невменяем, да я забрави и опрости.

Изпрати приятелско писмо на дон Педро и с подходящи за една знатна дама и при все това нежни изрази му даде да разбере, че копнее да го види като свой гост. Изпрати писмото чрез дон Луис, секретаря на своя приятел, архиепископа на Бургос.

Любовното приключение на Алфонсо бе поразило младия крал. Въпреки цялата си ненавист той все още виждаше в своя кастилски роднина олицетворение на рицарството и необузданата страст на Алфонсо му се струваше още едно доказателство в тази насока. Тъй както Ланселот и Тристан бяха пожертвували всичко заради дамите на своето сърце, Алфонсо рискуваше рицарското и кралското си име заради жената, която бе разпалила в гръдта му любовния пламък. И тъкмо обстоятелството, че тая жена беше еврейка, придаваше на приключението някакъв особен, тайнствен блясък. Много фантастични истории се разказваха за рицари, които се бяха влюбвали в мюсюлманки в източните страни. Помислеше ли за царствения си братовчед, който бе изменил на християнството и погубил душата си, дон Педро изпитваше ужас, но същевременно и възторг от неговото дръзновение.

Тласкан от подобни противоречиви чувства ту към едната, ту към другата крайност, той прочете писмото на доня Леонор. Гласът й сякаш звучеше край него, миловидният образ на тая дама сякаш изплува пред очите му, изпита дълбоко състрадание към благородната жена, окована във веригите на брака с тоя Алфонсо, който бе овладян от безумието и сатаната. Тя беше дама, изпаднала в беда, негов дълг беше да й помогне.

А и сам той, откак кръстоносният подход бе започнал, се измъчваше жестоко от своето бездействие. Въоръжил се бе, за да нападне мюсюлманската Валенсия; да, изпратил бе дори посланици до емира на Валенсия и те, позовавайки се на стари договори, дръзко бях поискали от него да плаща на Арагон данък; големи усилия бе струвало после на дон Йосеф Ибн Езра да оправи отношенията с емира. Оттогава министърът се беше видял принуден непрекъснато да измисля нови и нови хитрости, та необузданият му повелител да не наруши тоя „срамен“ мир.

Така че посланието на доня Леонор попадна в ръцете на един благосклонно настроен дон Педро. Ала все пак той не можеше да надвие своята гордост и да отиде в Бургос, за да моли пръв за примирение. В Бургос бяха предвидили това и пратеникът на доня Леонор, благочестивият и хитроумен секретар дон Луис, предложи изход. Нима през тия тежки времена не бе редно един християнски крал да се отправи на поклонение в Сантяго де Компостела? Ако, отивайки на такова поклонение, дон Педро мине през Бургос, доня Леонор ще бъде щастлива.

Дон Педро мина през Бургос.

Доня Леонор със задоволство забеляза, че младият владетел се възхищава от нея със същия рицарски жар както преди. Той спомена неловко няколко думи за нейната беда. Кралицата се престори, че не го разбира, но не прикри болката си. И вперила в него многозначителен поглед, каза му, че ако даде чрез един съюз с Кастилия възможност на испанските кралства да вземат участие в кръстоносния поход, ще окаже услуга не само на целия християнски свят, а и лично на нея, Леонор; защото по тоя начин ще освободи от ноктите на злите демони един велик владетел и пълководец, с когото тя е свързана тясно, и ще му помогне да се възвърне към предишната си благородна същност.

Той седеше смутено, играеше с ръкавицата си, не знаеше какво да каже.

Понятно било за нея, продължи доня Леонор, че дон Педро се колебае да сключи съюз с един човек, от когото се чувствува обиден. Но може би Алфонсо ще се съгласи да разсее съмненията на дон Педро с дела.

Точно както беше очаквала, дон Педро запита какви биха могли да бъдат тия дела. А тя си беше предначертала вече плаж Алфонсо отвърна тя, би могъл да признае сюзеренната власт на Арагон над барон де Кастро и за да докаже добрата си воля да плати на барон Гутиере де Кастро голяма сума като обезщетение за убития му брат; може би дори Алфонсо ще се окаже склонен да върне на барон Гутиере неговия кастильо в Толедо.

Тя разчиташе, че Алфонсо в никакъв случай не ще провали участието си в кръстоносния поход, като се възпротиви срещу едно такова обезщетение; а отнемеше ли на Йеуда кастильото, тогава неимоверната наглост на евреина неминуемо щеше да доведе до разрив между краля и семейството Ибн Езра.

Дон Педро бе смутен. Подобна отстъпка действително би поправила много нещо. Почувствува върху себе си умолителния поглед на благородната дама. Дълбоко в душата му бе проникнал намекът, че ако изтръгне Алфонсо от ноктите на сатаната, за доня Леонор това ще бъде равностойно на рицарско служене пред дамата на сърцето. Силно го трогнаха сериозността и благостта на тая нежна и печална кралица. Той й целуна ръка и каза, че ще обмисли с приятелска благосклонност предложението й и че не би могъл да си пожелае по-красива участ от тая да потегли на война заради Христа и заради нея, доня Леонор.

 

 

Дон Алфонсо чувствуваше, че откак Рахел се беше завърнала в Ла Галиана, той я обича повече от когато и да било. Погледнеше ли благородното й лице, той се срамуваше понякога от низостта, с която се бе нахвърлил върху нея; тя беше дама, дамата на сърцето му, а той бе упражнил върху нея насилие, бе постъпил безчестно. Ала имаше и мигове, когато му доставяше злобна радост именно споменът за това как я бе обладал въпреки нейната отчаяна съпротива. Обхващаше го необуздан копнеж да я унизи отново. И когато тя се забравяше в прегръдките му с повече всеотдайност от него, той го изживяваше като мрачна победа.

Все пак благодарен й бе, че не припомняше нито с дума, нито с най-дребно движение за оня злощастен час. Веднага след завръщането си тя уплашено го беше запитала каква е тая рана на ръката му; защото одраскванията от счупените парченца стъкло на месузата зарастваха бавно. Той й бе отговорил уклончиво и облекчено си бе отдъхнал, когато тя не запита нищо повече; не запита и защо са засипани цистерните на раби Ханан.

Тя съвсем не беше забравила ония минути. Ала бе станало нещо, за което беше копняла и от което се бе страхувала: доближеше ли се до нея той, обидата преставаше да бъде обида, недостойното не бе недостойно. Понякога дори, когато лежеше в обятията му, тя копнееше за онова диво изражение, което имаше лицето на Алфонсо през ония безумни минути.

Напразен се бе оказал стремежът й да го промени, да превърне рицаря в човек — напразен като удар на вълна в скалата. Това не й причиняваше мъка: тя обичаше рицаря. Безсмисленият му героизъм, сухото, костеливо, сякаш изрязано с грубо длето мъжествено лице, смесицата от изтънченост и животинска грубост непрестанно я вълнуваха.

От всички книги на Библията сега тя обикна най-много „Песен на песните“. Нареди да окачат по стените на спалнята й стихове от нея.

По силата си любовта

е равна само на смъртта —

могъща, несломима,

божествен огън, призован

със мълнии от Йехова,

сърцето ти обзима.

Реки, порои, дъжд и град

не ще го угасят.

Тя преведе на Алфонсо стиховете, той слушаше със сериозно изражение. Накара я да му ги повтори, да му ги каже с еврейски думи.

— Не звучи лошо — каза той. — Хубаво е.

Откакто му бе подарила арабските доспехи, той знаеше, че тя обича война Алфонсо. Но ревността, която изпитваше към нейния баща и към стария Муса, го караше да долавя, че и сега, както преди, нейният разум не искаше да признае у него онова, което беше добро и героично. Опитваше се да й се разкрие стремително, почти страстно. Войната — това е божия повеля, а бойната слава — най-възвишеното, което може да постигне един мъж. Едва през войната излиза наяве доброто в един мъж, в един народ.

Та нима и евреите не са имали своя Самсон и Гедеон, своя Давид и Юда Макавей? И как може да владее един крал, без да воюва? Кралят се нуждае от верни последователи, те очакват от него награда, и с право. Следователно той постоянно трябва да има нови земи, за да възнаграждава ония, които са му служили вярно, а откъде ще вземе тия земи, ако не от врага? Кралят е поставен от бога, за да печели от войната плячка и да уголемява страната си. Той, Алфонсо, имал чувство за мярка, не бил алчен като тъста си Хенри Английски или като владетеля на Свещената римска империя Фридрих, не искал да завладее целия свят. Отказал се от всичко отвъд Пиренеите. Искал само Испания, но я искал цяла — и християнската, и мюсюлманската.

Отчаяно дръзновен и злокобен се струваше той на Рахел. Привлекателност и неизмерима заплаха се излъчваше от тоя потомък на франкските и готските варвари, който бе убеден, че нему и единствено нему бог е предопределил господството над целия полуостров.

Той й разказа за голямото, благородно военно изкуство. Изучил го бил из основи и до най-малките тънкости и макар досега да не станал нито Александър, нито Цезар, все пак бил роден за пълководец. Чувствувал инстинктивно кога трябва да пусне в бой леката конница и кога тежката, можел да прецени от пръв поглед изгодите на бойното поле, никой не умеел по-добре от него да избере място за засада, за да издебне противника. И ако не винаги е побеждавал, то било само защото му липсвала една-единствена скучна добродетел за пълководеца: търпението.

Когато й разказваше колко кървави битки е водил и колко врагове е погубил, тя рядко отвръщаше тъй, както той бе очаквал. Обратното, питаше например:

— Колко казваш? Три хиляди противникови и две хиляди твои войници?

Във въпроса й не проличаваше укор, а по-скоро удивление, болезнено смайване. Сетне тя отново се затваряше в себе си, потъваше в своята самота, от която той не бе в състояние да я изтръгне. Най-лошото бе, когато само го гледаше и мълчеше. Красноречиво беше това мълчание, уязвяваше го по-болезнено, отколкото ако гневно му противоречеше.

Веднъж, когато тя пак мълчеше така, той внезапно запита враждебно:

— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето, с тая ръка. И цистерните на твоя раби Ханан пак аз заповядах да ги засипят. Тъй да знаеш!

Тя не отвърна нищо. Той дишаше тежко, стана, отдалечи се на няколко крачки, върна се, седна отново до нея, заговори за друго. Прекъсна се сам. Поиска да се извини. Тя нежно сложи ръка на устата му.

Колкото и да мразеше чуждото в Рахел, Алфонсо знаеше, че е запленен от нея, и то завинаги.

— Et nunc et semper, et in saecula saeculorum, amen^[1] — промърмори богохулно на себе си той.

Проиграл бе спасението на своята душа; защото сега вече беше наясно, че никога не ще може да спечели Рахел за християнската вяра. И се бе примирил с това. Престана да излиза от омагьосания кръг, в който сам се беше заточил, упорито се затвори в своя грях.

Каноникът дон Родриге не говореше вече с него за Галиана. Не би имало и смисъл; бяха си казали всичко, което човек може да каже другиму по такива въпроси. Но при все че смяташе своя грях за кралска привилегия, която никой свещенослужител няма право да му оспори, угнетяваше го безмълвната скръб на тоя мъж, на неговия приятел; често мислеше как би могъл да му засвидетелствува своята обич и признателност.

Без да взима мнението на архиепископа, той издаде указ, с който премахваше в своите земи испанското леточисление и го заместваше с римското, възприето от целия останал Западен свят.

Признателен и доволен в своята укорна печал, дон Родриге одобрително каза:

— Правилно постъпи, дон Алфонсо.

Тъй като архиепископът не се осмеляваше да кори краля за разпътното му поведение, толкова по-буйни бяха словата, с който порица указа за датирането на писмата. Той укори Алфонсо, че без да е необходимо, а просто за да спести малко замисляне на неколцина чужденци, е пожертвувал една от най-важните привилегии на испанската църква. Никой от неговите предци нямало с толкова лека ръка да захвърли едно тъй ценно богатство. Алфонсо знаеше, че не указът, а Галиана разпалваше тъй яростта на архиепископа и затова строго постави намясто укорителя. След като той, Алфонсо, бил принуден да отхвърли някои несправедливи искания на папата, радвал се, че може да угоди на светия отец в едно такова маловажно нещо. Освен това Рим имал право. Истинска надменност, и то чужда на християнския дух, било испанците да водят леточислението си според най-великото събитие от своята собствена история; колкото и важна да била датата, когато император Август им дал граждански права, трябвало да се признае, че Рождество Христово било далеч по-значително събитие за целия свят, следователно и за Полуострова.

Ала радостта от удовлетворението, което бе доставил на загрижения дон Родриге, не продължи много. Грехът, който беше заключил в гръдта си, не преставаше да гнети Алфонсо. Един ден, след утринната литургия, той запита изненадания капелан на кралския замък:

— Кажи ми, достопочтени братко, какво е всъщност грях?

Свещенослужителят, още сравнително млад човек, бе поласкан от необикновения въпрос на дон Алфонсо.

— Позволи ми, господарю — отвърна той, — да ти цитирам мнението на свети Августин. Грях — според неговите думи — е извършването на постъпки, за които човек знае, че са забранени и нему е предоставена свободата да ги извърши или да се въздържи.

— Благодаря ти, достопочтени братко! — отвърна кралят.

Размишлява дълго над определението на великия църковен отец, сетне сви рамене и си каза, че и без това чрез кръстоносния поход грехът му, ако изобщо е грях, ще бъде опростен.

— Макар че никой не смееше да хули краля открито, все пак носеха се множество злобни слухове. Градинарят Белардо разказа на Алфонсо, че зли хора наричали — нашата господарка доня Рахел — дяволско изчадие и твърдели, че била омагьосала краля.

Тия слухове само още повече затвърдиха решението на Алфонсо да отстоява любовта си към доня Рахел. Сега вече той направо държеше тя да минава в открита носилка краткия път от Галиана до кастильо Ибн Езра. Случваше се тогава някои да й се хилят право в лицето, а един или друг да подвикне: „Дяволско изчадие, вещица такава!“ Но Рахел никак не приличаше на пратеничка на ада; сега вече момчешкото у нея почти се беше загубило, придобила бе нова, одухотворена, съдбовна красота и всички виждаха това. Единици бяха ония, които я хулеха; повечето люде не намираха чудно, че кралят бе избрал за своя приятелка тая изключителна хубавица, намираха го за правилно.

— Хей, Хубавице! — викаха й те, радваха й се и я зовяха La Fermosa, Красавицата, и пееха дружелюбни, прочувствени, възторжени романси за взаимната любов между нея и краля.

Алфонсо не се отказваше от удоволствието да придружава понякога Рахел в града. Яздеше край нейната носилка, а възгласите „Да живее благородният Алфонсо!“ и „Да живее Красавицата!“ се сливаха.

Тъкмо тия възгласи на народа накараха Рахел да осъзнае, че тя бе барагана на краля, негова наложница. Тя не се срамуваше от това.

Алфансо все повече привикваше с живота в Ла Галиана. Убеден бе, че бог го е взел под своя особена закрила и че въпреки всички криволичения, по които го тласка, в края на краищата провидението ще го отведе до целта.

Не избягваше вече да урежда държавни дела в летния си замък. Повечето от неговите грандове считаха, че им е оказана кралска милост и благоволение, ако ги призовеше в Галиана. Случваше се наистина някои от тях да застане леко недоумяващ пред месузата. Тогава Алфонсо усмихнато обясняваше:

— Това е полезен амулет. Предпазва от зли погледи и не позволява да ме подвеждат.

Но имаше и грандове, които намираха неубедителни предлози и страняха от Галиана. Алфонсо си отбелязваше имената им.

С деловито любезно послание доня Леонор съобщи на краля за посещението на дон Педро и за своето впечатление, че въпреки всички пречки един съюз с Арагон, и следователно походът срещу неверниците, е възможен. Тя на драго сърце щяла сама да отиде в Толедо и да се съветва с краля; но заболяването на инфанта Енрике не и позволявало да се отдели от Бургос. Ето защо молела Алфонсо незабавно да иде при нея.

Кралят веднага разбра, че сега не ще може да отлага повече срещата с доня Леонор. Но се утеши с мисълта, че при уреждането на такива важни държавни дела личните разногласия ще изгубят остротата си, така че срещата му с Леонор не ще бъде толкова мъчителна.

Съобщи на дон Йеуда, че след два дни ще замине за Бургос.

Напоследък той често се виждаше със своя ескривано, някаква странна връзка се беше създала помежду им. Кралят се нуждаеше от хитрата находчивост на своя евреин. Той копнееше да започне свещената си война, ала не искаше да направи грешка с някоя нова привързаност и охотно се вслушваше във възраженията на евреина. А Йеуда познаваше краля по-добре, отколкото самият той себе си. Знаеше, че Алфонсо не може да се откъсне от Галиана и че дълбоко в душата си, съзнателно, прикривайки го дори от самия себе си, е доволен, загдето Йеуда осуетява съюза с Арагон и военния поход. Откак бе постигнал допускането на франкските бежанци, Йеуда бе положителен, че държи Алфонсо здраво в ръцете си и се радваше на своята мощ да вдъхва живот и разум в тоя варварски владетел тъй, както бог бе ги вдъхнал в Адам.

Не се изненада, когато чу за предстоящото заминаване на Алфонсо. Неговият братовчед, дон Йосеф, го беше уведомил за преговорите на кралицата с Арагон. Тази жена беше умна, ала той чувствуваше у себе си сили да се бори с нея и бе подготвил вече насрещните си ходове.

Опасявал се, отвърна той на Алфонсо, че подведена от желанията си, нейно величество кралицата подценява мъчнотиите, които ще донесе един съюз с Арагон. Ето защо нека господарят благоволи да вземе със себе си в Бургос благородния дон Манрике и него самия, така че и те според своите скромни сили да могат да подкрепят старанията на доня Леонор.

Алфонсо бе объркан. За него беше добре дошло отпътува, съпроводен от своите приближени. Ако се явеше в Бургос със съветници и с голяма свита, то срещата му с доня Леонор щеше напълно да изгуби характера си на едно семейно обяснение; а и добре беше да може да съпостави нейните възгледи с мненията на съветниците си. Но как ли ще го приеме Леонор, ако отиде при нея заедно с бащата на своята възлюблена?

— Нима можем да оставим доня Рахел съвсем сама? — запита недодялано той.

Тази загриженост зарадва Йеуда и го накара, да почувствува краля още по-близък.

Доня Рахел, му довери той почтително, би могла да прекара това време в кастильо Ибн Езра. Там щяла да се намира в обществото на мъдрия Муса Ибн Дауд; пък и достопочтеният дон Родриге нямало да откаже да я навестява често.

 

 

Доня Леонор посрещна краля с такава приветлива непринуденост, сякаш се бяха разделили едва предишния ден. Той я прегърна и целуна, както изискваше куртоазията. Поздрави и децата си. Погали бледня, малък инфант, съмнявайки се, че детето е болно. Весело и нежно заговори на сдържаната принцеса Беренгария, която очевидно знаеше за живота му в Галиана и не го одобряваше. Тя се държеше гордо и церемонно. Посещението на дон Педро бе разпалило нови надежда у нея, макар да знаеше, че без правата на кастилската корона тя нямаше да бъде желана кралица на Арагон.

Доня Леонор бе поканила в Бургос и дон Педро Ала младият крал не беше успял да превъзмогне своето озлобление към Алфонсо; вместо да дойде сам, той бе изпратил своя министър дон Йосеф Ибн Езра.

Двамата Ибн Езра се срещнаха още преди коронния съвет, който трябваше да се състои при доня Леонор. Неприязнеността на дон Йосеф към надменния му роднина беше нараснала. Той бе изпитал гняв и същевременно огорчение, загдето дон Йеуда бе пожертвувал дъщеря си само за да се свърже още по-тясно с краля. Самият той богобоязливо и милосърдно беше издействувал допускането на малък брой франкски евреи в Арагон; но масовото им заселване в Сефарада, тъй както го искаше Йеуда, му се струваше опасно по същите причини, от които се ръководеше и дон Ефраим. А това, че Йеуда бе използувал склонността на Алфонсо към неговата собствена дъщеря, за да ръководи съдбините на страната и на еврейството, в неговите очи изглеждаше дръзка, кощунствена игра. Но и сега, както преди, с Йеуда го свързваше общият им стремеж да запазят от войната Полуострова и своите евреи. Ето защо беше предупредил братовчеда си за коварните заговори на доня Леонор и ето защо се срещна сега с него.

— Позволи ми да ти благодаря и устно за твоите писма, дон Йосеф — започна Йеуда. — Разбрах от тях, че вие сте намерили път, който ще помогне за осъществяването на съюза и на върховното единоначалие над войските.

— Да — отвърна сухо дон Йосеф, — войната срещу мюсюлманите е надвиснала заплашително над нас. Твоята доня Леонор вложи удивително много хитрина и енергия, за да направи привлекателни за моя млад господар своите предложения за примирение.

Той го изгледа строго право в лицето и многозначително продължи:

— Положително не само стремежът към войната, дон Йеуда, подтиква твоята кралица да прави толкова великодушни предложения.

И сега вече, не без известно задоволство, той му откри онова, което не му бе съобщил писмено:

— Като обезщетение за убийството на барон де Кастро доня Леонор иска да върне на неговия брат твоя кастильо.

Въпреки цялото си самообладание Йеуда побледня. Мисълта, че отново ще трябва да напусне дома на дедите си, смазваше сърцето му. Ала тутакси гордо се утеши; другият замък, който си бе изградил в Толедо, макар и невидим, бе много по-хубав, много по-здрав от която и да било, пък дори и най-великолепната сграда, издигната от камък. Отговори спокойно:

— Не бих се отказал с леко сърце от тоя дом и причините са ти известни, ден Йосеф. Но ако моята кралица е дала обещание за това на Арагон, не ще проваля съюза, като се противопоставя.

Дон Йосеф бе изненадан; Йеуда очевидно бе сигурен, че не ще стане нужда да се прости със своя кастильо, инак не би говорил толкова спокойно.

А и Йеуда си беше възвърнал вече цялата самоувереност, онова чувство на дръзка сигурност, което го бе изпълвало през последните дни. И тъкмо сега, докато говореше, му хрумна как ще може да противопостави на хитростта на доня Леонор още по-голяма хитрост. Наистина очертанията на неговия план бяха още неясни, ала той бе убеден, че когато настъпи моментът, ще намери подходящата форма.

Побърза да постави основния камък. Деловито, с предпазливостта, присъща на търговец, каза:

— Надявам се само, че изработените от вас условия за съюза ще издържат строгата проверка, на която ние, ти и аз, ще трябва да ги подложим. Откровено казано, виждам някои затруднения.

И сетне изброи множеството стопански въпроси, по които Арагон и Кастилия от десетилетия насам не бяха успели да се споразумеят. Между тях имаше спорни права във връзка с данъчното облагане на някои градове, спорни вносни и износни мита, спорове за права над пазарите.

— Ако трябва да ти отстъпя по всички тия въпроси, дон Йосеф — каза той лукаво и добродушно, — то твоят Арагон в най-скоро време ще изпревари стопански моята Кастилия.

Дон Йосеф веднага разбра накъде биеше Йеуда. Спорните стопански въпроси нямаха край; чрез тях с известна ловкост съюзът можеше да се провали. Възхитен в себе си от хитростта на Йеуда, той се съгласи с неговите планове и със същия тон на закачлива деловита игривост заяви:

— След като моят крал е съгласен да забрави оскърблението, което някога му нанесохте, всъщност вие бихте могли да се съгласите с нас по някои стопански въпроси.

— Значи, ти ще настояваш на всички ваши искания? — заключи Йеуда.

— Така и би трябвало — отвърна дон Йосеф и с Е престорена твърдост добави: — Да, ще настоявам.

Сериозно и тъжно дон Йеуда отговори:

— Моят крал положително жадува не по-малко искрено от твоя да започне войната срещу мюсюлманите, но ако вие проявявате такава неотстъпчивост, то боя се, че нищо не ще излезе от съюза.

— Бих съжалявал много, дон Йеуда — каза Йосеф, — ако наистина не ни се удаде да се споразумеем.

И двамата сановници се вгледаха един в друг, без да се усмихват.

 

 

Курията, на която трябваше да се обсъжда въпросът за съюза с Арагон, се състоя в голямата приемна зала на замъка. Залата беше обкичена със знамената на Кастилия и Толедо, стражи стояха при входа, приготвени бяха високи кресла за дон Алфонсо и доня Леонор. Архиепископът не се беше отказал от правото си да пристигне от Толедо. От членовете на курията отсъствуваше само дон Родриге.

Доня Леонор седеше на високото си кресло — царствена в своите тежки, блестящи парадни одежди и при все това привлекателна. Благосклонно и със спокойствие на високопоставена дама тя гледаше над кръга От придворни. В душата си тържествуваше. Всички, които седяха тук, бяха твърдо решени да спасят дон Алфонсо от чумавата атмосфера на Галиана и да го изведат сред свежия въздух на свещената война. Искаше го и самият Алфонсо. Единственият враг беше евреинът. Истинска наглост бе, че той се беше наложил на дон Алфонсо да го придружи; ала тя бе взела мерки, нямаше да успее да възтържествува евреинът.

Дон Манрике докладваше. Преговорите били напреднали и клонели към благоприятен завършък, дори и светият отец бил осведомен за тях и един негов легат, кардинал Грегорио от Сант Анджело, бил вече на път към Кастилия, за да помогне да се сложи край На разпрата между двамата крале.

— Кой е уведомил папата за преговорите? — запита мрачно дон Алфонсо. — Дон Педро ли?

— Аз го уведомих — приветливо отвърна доня Леонор.

Дон Манрике изложи условията на проектодоговора. Войските на двете страни щели да бъдат подчинени на единно ръководство. Кастилски рицари щели да бъдат включени в щаба на арагонските войски, арагонски — в щаба на кастилските. Дон Педро се задължавал да се вслушва в съветите на дон Алфонсо с уважението, дължимо от по-младия на по-възрастния рицар.

— Да се вслушва ли? — запита дон Алфонсо.

— Да се вслушва — потвърди дон Манрике.

— Не успяхте ли да прокарате по-ясно определение? — запита Алфонсо.

— Не — отвърна доня Леонор.

Всички мълчаха.

— Какви други условия предвижда договорът? — запита кралят.

Арагон поставял, обясни дон Манрике, три главни условия. Първо, Кастилия трябвало да се откаже от сюзеренните права над Арагон.

При все че знаеше вече за това условие, дон Алфонсо не можа да сподави един недоволен възглас.

— Второ — продължи дон Манрике, — Арагон настоява да бъдат удовлетворени претенциите на неговия васал Гутиере де Кастро във връзка с овъзмездяването му.

Никой не бе споменал пред краля за това искане. Той почти се изправи и премести погледа си от Манрике към доня Леонор.

— Да платя обезщетение на Кастро ли? — запита тихо, заплашително той.

— Не става въпрос за обезщетение — побърза да го успокои дон Манрике, — думата обезщетение е избягната^[2].

— Умее да използува затрудненото ми положение тоя хлапак Педро — каза с горчивина кралят. — Скрива се зад гърба на Кастро, за да ме унизи. А Рим изпраща своя кардинал да присъствува на позора ми.

— Не е позорно — каза приветливо със звънкия си глас доня Леонор — да се принесе жертва в името на свещената война. Позор би било, ако изпратим кардинала обратно, без да сме свършили нищо. Тогава целият християнски свят с право би обсипал с позорни хули дон Алфонсо за неговото бездействие.

Сановниците седяха изплашени. Вяло отпуснати висяха на прътите си знамената на Кастилия и Толедо. Побледнял, изпълнен с безграничен гняв, дон Алфонсо се взираше в доня Леонор. Докато двамата бяха насаме, тя не го беше упрекнала нито с дума за Галиана; студено и пресметливо бе изчакала тоя коронен съвет, за да хвърли право в лицето му, тук, пред неговите съветници, пред най-близките му приятели, пред неговите знамена, всичко оскърбително, което мислеше за него — тук, сега, с коварна отмъстителност, истинска дъщеря на своята необуздана майка.

Ала доня Леонор не сведе големите си зелени очи пред буреносните мълнии, които мятаха неговите, от спокойното й лице не изчезна дори леката, неопределена усмивка. Той овладя с усилие своята ярост. Не можеше да се кара с нея пред своите приближени, никой от тях не би го оправдал — дори и евреинът.

— Какво обезщетение желае Кастро от мен? — запита пресипнало той.

Вместо дон Манрике отвърна доня Леонор:

— Исканията са неприятни — каза тя, — но в основата си не са несправедливи. Трябва да му платим откуп за пленниците от Куенка и да му върнем неговия кастильо в Толедо.

Отново настъпи дълбока тишина, чуваше се само тежкото дишане на дон Алфонсо. Може би не беше учтиво, но погледите на всички се впериха едва ли не жадно в Йеуда.

Сега архиепископът — седнал колкото можеше по-Далеч от евреина, без дори да го поздрави — взе думата и гласът му отекна в просторната зала:

— Барон де Кастро доста чувствително засяга честта ти, господарю — каза той, — но свещената война ще очисти много унижения.

Доня Леонор приветливо се обърна към Йеуда.

— Какъв е твоят съвет, сеньор ескривано? — запита тя.

— Струва ми се — отвърна Йеуда, — че бунтовният барон си позволява прекалено дръзки искания спрямо негово величество краля. Но аз не съм сведущ по въпросите на честта, а достопочтеният сеньор архиепископ уверява, че високата цел на свещената война си струпа униженията. Що се отнася до самия мен, то аз с болка ще се разделя с дома на моите деди, който си възвърнах по милостта на бога и на нашия господар, краля, срещу доста голяма цена и който радва сърцето ми. Но моите собствени желания и моето честолюбие, както и моето достойнство, разбира се, трябва да отстъпят, когато се отнася до високата цел на нашия господар, краля. Ако това ще спомогне за осъществяването на съюза и за кръстоносния поход, то аз с готовност отдавам в твои ръце, господарю, кастильо Ибн Езра заедно с всичко, което съм пристроил и вградил в него, и то срещу половината от цената, внесена от мен в хазната ти.

Той бе подготвил добре своята реч, ала все пак леко фъфлеше от вълнение.

Никой не бе очаквал, че тоя човек ще се откаже толкова лесно от най-скъпия си имот. Алфонсо смаяно гледаше своя ескривано, дори и доня Леонор с усилие успя да запази върху лицето си изражението на високопоставена дама. Какво ли коварство прикриваше тоя мъж зад своето тъй голямо примирение?

Младият Гарсеран де Лара пръв се съвзе от смайването.

— Е — извика весело той, — тогава в други ден бихме могли да потеглим в поход.

Но Йеуда скромно запита:

— Не спомена ли ти и за още някакво трето условие на Арагон, благородни дон Манрике?

— Да — отвърна Манрике, — но това е вече по-маловажна точка. Арагон иска още отстъпки по ония стари спорни въпроси относно някои мита, пазарни права, градове, дадени в залог, и други подобни дреболии.

Вътрешно ликуващ, Йеуда бе забелязал какво дълбоко въздействие бе упражнило незабавното му отказване от кастильото. Ето ги насядали около него враговете, които искат своята война, за да превърнат в пух и прах всичко, изградено от него с толкова много мъдрост и с божията благословия. Ала те не ще се доберат до войната си, тия рицари, тия глупаци, а той ще запази своя кастильо. Междувременно той бе изградил вече добре своя план с всички подробности, чувствуваше се сигурен; щастието бе качество и бог го бе надарил с това качество. Чувствуваше се издигнат над останалите, като ловец, който дразни своите кучета.

— Имаш ли списък на исканите отстъпки, ден Манрике? — запита тон.

Манрике му подаде листа, Йеуда го прегледа набързо.

— Не са чак дотам безобидни, както изглеждат на пръв поглед тия деветнайсет точки — рече той. — Съгласно тях например ние трябва да се откажем от приходите на града Логроньо. Логроньо сега е станал център на нашата търговия с вина, ние освободихме града Логроньо и местността Риоха за три години от данъци, за да поощрим тая търговия с вината.

— Ако разбирам добре евреина — каза презрително архиепископът, — той се оплаква, че през време на свещената война приходите на кралската хазна може би ще понамалеят. Не е изключено да има право. Но който иска да завоюва светата земя, не бива да се плаши от дългия и труден път през пустинята, нито да плаче за котлите с месо в Египет.

Йеуда не отвърна нищо. Той се обърна към краля:

— Твоето стопанство, господарю, настигна през последните години стопанството на Арагон. Много от предприятията, основани през това време, обещават небивал разцвет. Но съгласно тоя хитър договор, скалъпен от съветниците на августейшия дон Педро, тъкмо използуването на доходите от тези предприятия ще трябва да се отстъпи на кралство Арагон. Опасна е сделката, която ти предлагат, господарю. Ако отстъпиш по тия деветнайсет точки, само след няколко години Арагон ще спечели значителна преднина пред Кастилия. Крал Педро има твърде пресметлив пазител на държавното съкровище. Дълго още ще кретаме ние след Арагон, господарю, ако приемеш тия условия.

Никой не можеше да намери смислено възражение.

Дон Мартин изръмжа недоволно:

— Нима трябва да изменим на Христа заради — търговията с вина на Логроньо?

— Дон Педро не е алчен за пари — каза доня Леонор. — Щом като ние се съгласяваме с ония пунктове, на които държи най-много, той няма да седне да се пазари за разни дребни печалби.

— Прости ми, господарке — отвърна почтително дон Йеуда, — тук не става въпрос за дребни печалби, а за първенствуващата роля на тоя полуостров. Не от любов към несговорчивостта двете страни са си оспорвали десетилетия наред тия права. Боя се, че няма да ни се удаде да се разберем толкова бързо с Арагон.

Сановниците седяха безпомощни. Спорните въпроси, за който ставаше дума, бяха доста неясни; може би наистина се целеше по тоя начин Кастилия да се лиши от значителни привилегии; ала по-вероятно бе, че двамата еврейски министри създаваха интриги, за да протакат благословената война.

И Алфонсо, като останалите, бе изненадан и смутен. Приятно му бе, че имаше основание да избегне униженията, които искаха да му наложат доня Леонор и оня хлапак Педро; щастлив го правеха и изгледите още дълго време да остане заедно с Рахел. Навярно евреинът имаше право и може би, ако отстъпеше на хлапака Педро тия мита и всички останали глупости, той наистина щеше да пожертвува първенствуващата роля на Кастилия в Испания, наследството на своя син. Ала в дъното на душата си и той като другите подозираше, че Йеуда чисто и просто иска с лукавост да му попречи да започне войната.

И тъй като радостта и чувството за вина се примесваха толкова странно у него, той грубо викна на евреина:

— Какво, да не би да трябва да преговаряме още месеци, или може би години, само защото не можете да се споразумеете вие, ти и твоят братовчед?

И сурово запита:

— Какво предлагаш ти?

Йеуда, обмислил вече отговора на подобен въпрос, отвърна:

— Това е трудно дело и мъчно е да се намери правилно решение. Какво бихте казали, ако поканим да го разреши един безпристрастен арбитър, който се ползува с безспорен авторитет?

Никой не разбираше накъде бие евреинът. Но внезапно въодушевен, архиепископът извика:

— Добре! Да се обърнем към светия отец! И без това кардиналът легат е вече на път за насам.

— По-добре е тия чисто светски въпроси да се разрешат от сведущ мирянин — възрази скромно евреинът. — Владетелите биха могли да се обърнат към августейшия баща на нашата господарка и да го замолят за посредничество. Това е деликатна задача, но тъй като от нея зависят свещената война и мирът господен, кралят на Англия едва ли ще откаже.

Предложението на Йеуда изглеждаше напълно разумно. Крал Хенри се намираше в родство както с арагонската, тъй и с кастилската династия, основно познаваше обстоятелствата, беше прочут със своята държавническа мъдрост, от него можеше да се очаква справедлива присъда. При все това, тъй като предложението идваше от Йеуда, всички се усъмниха.

Доня Леонор беше сигурна: между думите на евреина и действителните му, лукави и коварни замисли имаше толкова малко общо, колкото между вълнистата повърхност на морето и вечния покой, царящ на неговото дъно. Изпълнена с подозрения, тя се мъчеше да прозре по-бързо истинските му цели. Нейният баща Хенри, който все още продължаваше да отлага собственото си участие в кръстоносния поход, положително разбира какви изгоди извлича Испания от своя неутралитет. Освен това той несъмнено ще прецени, че започнат ли богоугодната си война срещу мюсюлманите на своя полуостров, испанските крале ще се обърнат за военна помощ и към него, а той не бе от ония, които охотно даваха. Следователно крал Хенри нямаше никакви причини да ускори примиряването между Кастилия и Арагон; обратното, той ще мисли и обмисля безкрайно и накрая ще присъди решение, което няма да задоволи никого. Мръсна хитрост бе изнамерил евреинът. С главоломна бързина тя се зае да обмисля как да осуети плановете му. Ще замине за Сарагоса и ще убеди дон Педро да не се поддава на брътвежите на своя евреин. Ще изпрати искрено писмо на баща си, ще сподели с него цялата си болка и ще го замоли настойчиво да ускори решението си. Но ах, нали и сам английският монарх неведнъж бе изпитвал и вкусвал от тая нечестива страст; ако някой изобщо можеше да разбере разпътните радости и грижи на Алфонсо, това беше именно нейният баща, Хенри. С горчивина доня Леонор осъзнаваше, че не може да се бори с хитростта на Ибн Езра.

И Алфонсо прозря с пъргавия си ум мислите на своя дон Йеуда. Беше излязло тъй, както подозираше той от самото начало: евреинът искаше да попречи на свещената война, пък дори и само заради бежанците, които бе приютил в страната.

„Но криво си е направил сметките — мислеше Алфонсо. — Няма да седна да се пазаря с Педро за дреболии. Няма да се обръщам към татко Хенри, та да ми намигне снизходително: «Е, хайде да оставим момчето да се позабавлява и понаслаждава на страстите си.» Няма да допусна тоя евреин да ме води за носа. Няма да заплатя любовта на Рахел с безсмислени преговори и разтакания.“

Тъй чувствуваше и тъй мислеше Алфонсо през краткото мълчание, последвало думите на евреина.

Сетне, ужасен сам от себе си, той се чу да казва:

— Какво смятате, доня Леонор, и вие, благородници? Нашият ескривано според мен намери добър изход. В целия християнски свят едва ли има друг по-добър съдия за едно толкова оплетено дело от мъдрия августейши баща на нашата кралица. Мисля, дон Йеуда, че ще сторим тъй, както предлагаш ти.