Лион Фойхтвангер
Испанска балада (7)

Седма глава

Още при първия кръстоносен поход християнските войни се нахвърлиха най-напред върху неверниците в собствените си страни — върху евреите.

Вождовете на движението не бяха желали това; тяхната цел бе само да се освободи светата земя от игото на неверниците, и нищо повече. Ала към кръстоносците се бяха присъединили множество люде, ръководени не само от религиозни подбуди; към пламенната вяра в бога се бяха примесили и жажда за приключения, и корист. Рицари, чийто стремеж към подвизи биваше обуздаван чрез законите в родината им, очакваха, че в мюсюлманските земи ще намерят плячка и бойна слава. Крепостни селяни взимаха кръста, за да се отърват от гнета на крепостничеството и от даждията. „Безчислена паплач — съобщава богобоязливият летописец Албертус Аквентис — се присъедини към кръстоносните войски по-скоро за да върши нови прегрешения, отколкото да изкупва стари.“

Някой си Гийом ле Карпантйе от околностите на Труа, необуздан оратор и побойник, събрал голяма тълпа от войнствено настроени поклонници и потеглил с тях към Рейн. Все повече и повече люде се присъединявали към него, скоро станали близо сто хиляди. В крайрейнските страни наричали тия съмнителни последователи на кръстоносците „братята поклонници“.

Надигна се — пише един тогавашен еврейски летописец — дива, необуздана, жестока маса народ, смесица от франки и немци, и потегли към светия град, за да прогони оттам синовете на Измаила. Всеки от тия безбожници заши на своята дреха знака на кръста и те се събираха на големи тълпи — мъже, жени и деца.

А един от тях, Вилхелм Дърводелеца^[1] — проклето да е името на тоя злодей! — ги насъска и каза: „Ето, ние потегляме, за да мъстим на синовете на Измаила. Но не се ли намират тук, при нас, тия евреи, чиито деди са разпънали на кръст нашия бог? Нека отмъстим най-напред на тях! От корен да бъде изтръгнато името Юдово, ако те продължават да се противят и не признаят Исус за Месия!“ И те се вслушаха в думите му и си рекоха един другиму: „Да сторим тъй, както ни казва.“ И се нахвърлиха върху народа на светия съюз.

Най-напред на шести ияр^[2], една събота, избиха евреите от града Шпайер. Три дни по-късно тия от града Вормс. След това потеглиха към Кьолн. Там епископ Херман се опита да защити своите евреи. „Ала вратите на милосърдието бяха затворени — съобщава летописецът. — Злодеите избиха войниците и добиха власт над евреите. Мнозина, за да избягнат кръщението с вода — мъже, жени и деца, — се хвърляха в Рейн, привързали към телата си камъни, и викаха: «Чуй ни, Израил, няма друг бог освен нашия Адонай!»

Подобни неща се случиха и в Трир, а също и в Майнц.

За събитията в Майнц летописецът съобщава:

«На третия ден на сиван^[3], за който навремето си нашият учител Мойсей е казал: „Гответе се за третия ден, когато аз ще се върна от Синай“ — на същия този трети ден от сиван, около обяд, към града настъпи с цялата си дружина Емихо от Лайнинген — проклето да бъде името на злодея! — и гражданите му отвориха портите. И злодеите си казаха един другиму: „Отмъстете сега за кръвта на разпнатия!“ Синовете на светия съюз бяха грабнали оръжия, за да се блазнят; ала отслабнали от тревога и от дълъг пост, те не можаха да устоят на врага. Успяха да удържат за известно време срещу бандитите яката порта на най-вътрешния двор в замъка на епископа; но поради многото наши прегрешения не им беше дадено да се сравняват по сила с тях. И като видяха, че съдбата им е решена, почнаха да си вдъхват смелост една другиму и казваха: „Сега нашите врагове ще ни избият, но душите ни ще останат непокътнати и ще се преселят в лъчезарната градина на Еден. Блажен е оня, който умре заради единствения бог!“ И решиха: „Да принесем жертва за слава на бога.“ Когато нахлуха в двора, враговете видяха мъжете, застанали неподвижни, загърнати в своите молитвени одежди. Злодеите помислиха, че това е хитрост. Започнаха да хвърлят върху тях камъни и да ги обстрелват със стрели. Мъжете с молитвените одежди не се помръдваха. Тогава те ги изклаха с мечовете си. А онези, които бяха избягали във вътрешността на замъка, се избиха един други. През тоя трети ден на сиван евреите от Майнц наистина издържаха изпитанието, на което някога бог подложил нашия праотец Авраам. Тъй както той казал: „Ето ме!“ и бил готов да пожертвува сина си Исак, тъй и те принесоха в жертва децата и близките си. Бащата принасяше в жертва сина, братът — сестрата, женихът — невестата, съседът — съседа. Виждано ли е някога такова жертвоприношение в един-единствен ден? Над единадесет стотици люде се оставиха да бъдат изклани или се изклаха сами едни други за слава на единственото, възвишено, страшно име.

В Регенсбург братята поклонници избиха седемстотин деветдесет и четирима евреи, техните имена са записани в книгите на мъчениците. Сто и осем бяха готови да приемат кръщението. Братята поклонници ги закараха до Дунава, пуснаха да плува във водата един голям кръст, потопиха евреите, смееха се и крещяха: „Сега вече сте християни, пазете се да не изпаднете пак в еврейската си ерес!“ Те опожариха синагогата, а пергамента на еврейските свитъци от светото писание нарязаха за подложки на обувките си.

През месеците ияр, сиван и тамуз загинаха дванадесет хиляди евреи в Рейнските земи, четири хиляди — в Швабия и Бавария.

Повечето светски и духовни князе не одобряваха страхотните зверства на братята поклонници, а също и принудителните покръствания. Германският император Хайнрих IV в тържествена реч даде израз на отвращението си от кланетата и разреши на всички насилствено покръстени да се възвърнат отново към юдейството. Освен това той започна съдебен процес срещу Майнцкия архиепископ, който не бе защитил достатъчно подвластните си евреи и се беше обогатил от техните имущества. Архиепископът се видя принуден да забегне, императорът наложи запор на приходите му и даде на евреите обезщетение.

По-голямата част от братята поклонници изгинаха от жалка смърт още преди да стигнат до светата земя. Много хиляди бяха избити от унгарците, а водачите им, Гийом ле Карпантйе и Емихо от Лайнинген, се завърнаха позорно с одрипавелите остатъци от своите дружини.

Преди да потегли към светата земя, Гийом — тъй съобщава летописецът — запитал равина на Труа как ще завърши походът му. Равинът му отговорил: „Известно време ще живееш сред блясък, след това обаче, победен и преследван, ще се завърнеш тук само с три коня.“ Тогава Гийом го заплашил: „Ако се завърна макар и с един кон повече, ще те убия, а заедно с теб и всички евреи във Франкия!“

Като се връщал, съпровождали го още трима конници и той се радвал, че ще убие равина. Но тъкмо когато минавали през градската порта, от нея се откъснал каменен блок и убил едного от придружителите му заедно с коня. Тогава Гийом се отказал от намерението си и отишъл в манастир».

 

 

За тия страдания, сполетели някога дедите им и записани в книгата «Долината на плача», си припомниха евреите сега, когато започна нов кръстоносен поход, и това ги преизпълни със страх.

И наистина скоро с тях стана тъй, както се беше случило в миналото. Само че тоя път ги угнетяваха най-вече светските владетели.

Бохемският херцог Братислав принуди своите евреи да се покръстят, а сетне, когато те поискаха да напуснат пределите на Бохемия, навярно за да се върнат пак към юдейството, обяви за иззети всичките им имущества. Неговият камерарий, образован човек, държа на изселниците — по заповед на херцога — следната реч в латински хекзаметри:

Тук, във Бохемия, вий не донесохте нищо

от вашите съкровища свети —

просяци клети дойдохте в страната ми,

голи и боси сега си вървете!

Но най-големи страдания сполетяха евреите от франкското кралство. При предишния кръстоносен поход за тях се бяха застъпили Луи VII и Елинор дьо Гиен. Сега обаче кралят на Франкия, Филип Август, сам възглави ония, които тръгнаха да избиват и да ограбват «прокълнатото племе».

 

«Евреите — заяви той — обсебиха с вероломство и хитрост по-голямата част от домовете в моята столица Париж. Те ни ограбиха тъй, както техните деди са ограбили египтяните.» И за да отмъсти за този грабеж, една събота той заповяда на войниците си да обградят синагогите в Париж и в Орлеан и не пусна евреите дотогава, докато домовете им не бяха разграбени. Принуди ги да съблекат и съботните си одежди и да се завърнат полуголи в своите ограбени жилища. А сетне издаде заповед в срок от три месеца да напуснат пределите на кралството му, като оставят цялото си имущество.

Мнозинството от изгнаниците намериха приют в съседните графства, считани формално за подвластни на франкския крал, но в действителност самостоятелни.

Ала ръката на крал Филип Август ги застигна и там.

Така например Шампанската маркграфиня Блаиш — възрастна, свободомислеща и милостива дама — прие много от тия изгнаници. Обаче във франкските земи отдавна съществува обичаят през страстната седмица да се извежда на градския площад някой от представителите на евреите — старейшината на тяхната община или равинът — и да се бие по лицето в памет на мъките Христови. Маркграфинята била разрешила на своите еврейски поданици да заменят този натурален данък с парично заплащане в полза на църквата. Раздразнен, че прогонените от него изгнаници намерили убежище при маркграфиня Бланш, крал Филип Август поискал от своята васалка да отмени въпросното разрешение.

Той се позовал на свещената война и тя трябвало да отстъпи.

Но съдбата спестила на евреите поруганието, макар това да станало по печален, дори трагичен начин. Страстната седмица още не била настъпила, когато някакъв кръстоносец, поданик на крал Филип Август, убил един евреин във владенията на маркграфинята, в града Бресюр-Сен. Графинята осъдила убиеца на смърт и наредила присъдата да се изпълни на празника Пурим, в деня, когато евреите ликуват за гибелта на своя враг Аман, победен от царица Естер и приемния й баща Мардохай. Трябва да се предполага, че евреите от града Бре са присъствували със задоволство на екзекуцията на убиеца. Но на крал Филип Август било донесено, че те вързали ръцете на неговия поданик, убиеца, и че били поставили на главата му трънен венец, за да се подиграят по този начин с мъките на Спасителя.

Царственият злодей — както летописецът нарича Филип Август — веднага поискал от маркграфинята да затвори в тъмница всички евреи от града Бре. Тя се възпротивила. Тогава кралят изпратил в Бре войници, евреите били взети в плен и трябвало да избират между покръстване и смърт. Четирима от тях се покръстили, деветнадесет деца под тринадесетгодишна възраст били изпратени в манастир, всички останали евреи били изгорени на двадесет и седем клади. На маркграфиня Бланш Филип Август казал:

— Сега, уважаема дамо, твоите евреи се отърваха от плесницата на разпети петък!

И след това потеглил на кръстоносен поход.

Ала евреите от цяла Северна Франкия вече не се чувствуваха сигурни. Те проводиха пратеници до своите братя в по-щастливите страни, в Прованс и в Испания, за да ги замолят за помощ.

Най-големи надежди възлагаха на могъщата община в Толедо. Там изпратиха човека, който бе смятан за най-велик и най-благочестив сред евреите във Франкия, раби Товия Бен Шимон.

Йеуда току-що се беше завърнал в Толедо, когато раби Товия го посети.

Нашият господар и учител Товия Бен Шимон, наречен още А-Хасид, благочестивият, episcopus Judaerum Francorum, върховен водач на франкските евреи, беше богослов, прочут и оспорван от народа на Израил. По външност бе невзрачен и със скромно държане. Произхождаше от стар, известен със своята начетеност еврейски род, който само преди един век бе забягнал заради братята поклонници от Германия в Северна Франкия.

Говореше на мудния и нечист еврейски диалект на немските евреи, на ашкенази: думите му звучаха съвсем различно от благородния, класически еврейски език, с който беше привикнал дон Йеуда. Но слушайки разказа на раби Товия, Йеуда скоро забрави произношението му. А той изброяваше безчет хитри и жестоки гадости, измислени от крал Филип Август, и описваше страшните кървави събития в Париж, в Орлеан, в Бресюр-Сен, в Немур и в града Сан. Тромаво разказваше раби Товия и описваше и най-незначителните мъчения, на които гонителите подлагали евреите, описваше ги също тъй подробно, както и страхотните кланета, и по този начин незначителното изглеждаше голямо, а голямото се превръщаше в брънка от една безкрайна верига. И постоянно, безконечно се повтаряше припевът: «И те викаха: „Чуй, Израил, един е нашият бог и няма друг освен него!“ — и ги убиваха.»

Странно бе да се слуша как невзрачният раби разказваше в тоя тих, разкошен и спокоен дом за страшните бедствия, сполетели евреите. Дълго и убедително говори раби Товия. Но дон Йеуда го слушаше съсредоточено. В живото си въображение той виждаше осезаемо случките, описвани от раби. Пробудиха се у него и собствените му, мрачни спомени. На времето, преди около четири десетилетия, мюсюлманите в неговата Севиля бяха вършили същото, каквото правеха днес християните във Франкия. И те се бяха нахвърлили най-напред върху най-близките «неверници», върху евреите, и ги бяха заставили да избират или да преминат към тяхната вяра, или да умрат. Много добре знаеше Йеуда как се чувствуваха ония, които бяха нападнати днес.

— Засега — каза раби Товия — все още ни подпомагат графовете и бароните от независимите земи. Но миропомазаният злодей ги притиска и те не ще могат да му се съпротивяват дълго. Техните сърца не са зли, но не са и добри и те не ще поведат война срещу франкския крал заради справедливост, нито заради евреите. Не е далеч времето, когато ще бъдем принудени да продължим преселението си, а то няма да бъде леко; защото ние спасихме само собствената си кожа и няколко свитъка от древната тора.

Мир владееше тук, разкош и спокойствие имаше в красивия дом. Ласкаво ромоляха водоскоците; златни, сини и червени сияеха от стените буквите на възвишените стихове. От тънките, бледи устни на странно неподвижното лице на раби се отронваха монотонно думите. Ала Йеуда виждаше пред себе си множеството, безбройните евреи, виждаше ги как странствуваха с морните си нозе, как спираха да почиват край пътя, оглеждайки се страхливо да не ги заплашва някаква нова опасност, виждаше ги как посягат към дългите тояги, откършени от някое дърво, и как тръгват отново на път.

Грижата за франкските евреи бе разтревожила Йеуда още в Бургос и неговият бърз ум вече бе обмислил някои възможности да им се помогне. Ала сега, докато слушаше разказа на раби Товия, у него се оформи нов план; смелост ще трябва за изпълнението му, трудно ще бъде. Но само така можеше да се помогне истински. Видът на невзрачния раби, който не молеше й дори не увещаваше, нито искаше, подтикна към действие Йеуда.

Когато на следния ден Ефраим Бар Абба дойде в кастильо Ибн Езра, дон Йеуда беше взел вече решението си.

Трогнат от разказа на раби Товия, дон Ефраим искаше да събере един фонд от десет хиляди златни мараведи за преследваните франкски евреи; самият той възнамеряваше да даде хиляда златни мараведи и замоли дон Йеуда да направи вноска и той.

Ала Йеуда му отвърна:

— Няма да бъде голяма помощ за изгнаниците, ако дадем за насъщните им нужди пари, които ще им стигнат за няколко месеца или дори година. Графовете и бароните, в чиито градове са се приютили те сега, ще отстъпят пред краля и отново ще ги прогонят, и те безцелно ще се скитат по цялата земя, попадайки на нови и нови врагове и обречени в края на краищата на гибел. Само една помощ има: да бъдат заселени някъде на сигурно място, където ще могат да останат.

Старейшината на алхамата бе неприятно изненадан. Лоши последствия трябваше да се очакват, ако се привлечаха в страната тълпи от бедни евреи сега, когато се водеше свещена война. Архиепископът, отново щеше да почне да насъсква срещу тях с проповедите си и цялата страна щеше да му даде право. Толедските евреи бяха образовани, богати, цивилизовани, бяха спечелили уважението на християните; да допуснеш сега тук стотици, може би хиляди франкски евреи, докарани до просяшка тояга, люде, непознаващи езика и обичаите на страната, които щяха да привличат вниманието чрез облеклото си и чрез своите странни, лоши маниери, това не значеше да им помогнеш, а да подложиш на опасност себе си.

Ала дон Ефраим се опасяваше, че подобни възражения само още повече ще засилят намерението на безумно смелия Ибн Езра. Ето защо той ги замени с други:

— А дали тия франкски евреи ще се почувствуват някога тук у дома си? — запита той. — Те са незначителни хорица. Търгували са с вино и плахо са се впускали в дребни парични сделки, познават само жалката амбулантна търговия на своята Франкия, мисълта им е ограничена, нищо не разбират от големи търговски начинания. Не ги укорявам за това; те са били принудени да водят беден, суров живот, мнозина от тях са синове на хора, които е трябвало да бягат от немските земи или дори сами са преживели гоненията в Германия. Не виждам как тия мрачни, наплашени хора ще намерят мястото си в нашия свят.

Йеуда мълчеше; на старейшината се стори, че той едва доловимо се усмихва. Още по-настойчиво продължи дон Ефраим:

— Нашият висок гост е благочестив човек, учен, който с право е спечелил славата си. Но макар книгите му да са написани дълбокомислено и великолепно, много неща в тях ме поразиха неприятно. Аз имам по-строги схващания от теб за нравствеността и за съблюдаването на заповедите, дон Йеуда, обаче този наш господар и учител Товия превръща живота от край до край в покаяние. Той и неговите привърженици не мерят с нашите мерки. Мисля, че братята ни от Франкия няма да могат да се разберат добре с нас, нито пък ние — с тях.

Това, което дон Ефраим премълча, но което целеше да припомни на дон Йеуда, на тоя мешумад, вероотстъпник, бе, че раби Товия с най-жестоки слова осъждаше именно нему подобните, тия, които се бяха отрекли от своята вяра. Той не знаеше милост дори и за анусим, за людете, принудени да приемат кръщение под заплахата на смъртта, макар и да се бяха върнали по-късно в лоното на юдейството. Дон Йеуда, който съвсем доброволно и без да бъде заплашен, бе служил толкова дълго на чуждия бог, трябваше да знае, че в очите на раби Товия и неговите привърженици подлежи за този свой грях на наказанието «изтребване», така че и душата да загине заедно с тялото му. Нима той желаеше да нахлузи на шията на алхамата и на собствената си шия хора, които мислеха за него така?

— Естествено — каза удивителният дон Йеуда — този велик човек се различава от нас. Хора като нас може би са чужди на душата му. Хора като мен може би дори го отвращават. И едва ли са малцина неговите последователи, които се ръководят от същите мрачни мисли. Но и ония преследвани братя, приютени в страната ни навремето си от моя чичо, дон Йеуда Ибн Езра А-Наси, княза, твърде са се отличавали от тукашните и съвсем неизвестно е било дали ще се нагодят към живота в Кастилия. Но те са се нагодили. Благоденствуват и процъфтяват. Аз мисля, че ако сериозно се постараем, ние ще свикнем с характера на нашите франкски братя.

Дон Ефраим седеше дребничък в широките си дрехи, пресмяташе, потънал в дълбока загриженост.

— Аз бях горд — каза той, — че можем да отпуснем десет хиляди златни мараведи за франкските бежанци. Ако ги доведем тук, в една обстановка, гдето не могат да изкарват прехраната си, тогава грижата за тях ще трябва да поемем ние, за години наред, а може би и завинаги. Тогава десет хиляди златни мараведи не ще стигнат задълго. Освен това ние трябва да плащаме и Саладиновия десятък. Не забравяй и фонда за откупване на пленници. Той вече доста отъня, а напоследък по-често от когато и да било става нужда да се прибягва към него. Свещената война дава навсякъде по света удобен предлог за синовете на Едом и за синовете на Агар да хвърлят евреите в тъмници и да ни изнудват с високи откупи. Писанието заповядва да се освобождават пленниците. Струва ми се, че е по-наложително да се изпълнява тая свята заповед. Не ми се вижда толкова важно да се докарват тук твоите хиляди франкски бедняци. Това би било проява на милосърдие, но — прости ми откровените думи — би било неразумно и безотговорно.

Дон Йеуда не изглеждаше засегнат.

— Не съм начетен в писанието — рече той, — но в ушите и в сърцето ми звучи заповедта на нашия учител, Мойсей: «Ако някой от братята ти обеднее и отпадне край теб, ти трябва да го привдигнеш и да му помогнеш, за да живее като теб!» Впрочем смятам, че можем да си позволим да изпълним едното си задължение, без да занемаряваме другото. Докато ми се удава — и сега гласът му звучеше колкото приветливо, толкова и надменно — да държа нашата Кастилия настрана от войната, дотогава и приходите на алхамата ще бъдат толкова богати, че не ще става нужда тя да прибягва до фонда за освобождаване на пленниците, за да дава хляб и подслон на няколко хиляди франкски евреи.

Все по-угнетителен страх сграбчваше сърцето на дон Ефраим. Тоя надменен човек просто не искаше да разбере колко рисковано бе това негово начинание, а може би и наистина не го съзнаваше. Ефраим не смогваше да се владее повече, трябваше да изкаже дълбокия страх, който се таеше в сърцето му.

— А помислил ли си, брате и господарю мой, дон Йеуда — рече той, — колко силно оръжие ще даде в ръцете на архиепископа онова, което възнамеряваш да сториш? Той ще надигне всички адски сили само за да не допусне да дойдат в страната твоите франкски евреи. Ще се обърне към потъналия в грехове крал на Франкия. Ще се обърне към папата. Ще проповядва в църквата и ще насъсква народа срещу нас, загдето довеждаме в Кастилия цели тълпи от просяци и неверници тъкмо когато се води свещената война. Ти се ползуваш с високото благоволение на краля, нашия господар. Но дон Алфонсо се вслушва и в архиепископа, а времето, свещената война помагат нему и са против нас. Ти си спечели вечна признателност, дон Йеуда, като защити от враговете нашите привилегии и свободи. Но ще успееш ли да сториш това повторно?

Думите на Ефраим засегнаха силно дон Йеуда и пред него отново изникнаха всички трудности на начинанието, което беше замислил, Може би той бе надценил силите си. Ала външно дон Йеуда не показа тия съмнения, постави, както и бе очаквал дон Ефраим, своята надменна маска и сухо каза:

— Виждам, че не одобряваш предложението ми. Да сключим тогава едно споразумение. Събери твоите десет хиляди златни мараведи. А пък аз ще издействувам от краля да допусне изгнаниците и да им даде правата и свободите, от които те се нуждаят. Ще го сторя тихомълком, без подкрепата на алхамата, без просителни молебствия в синагогите, без вопли и без тържествени делегации при краля. Остави всичко да бъде моя грижа, само моя.

Той видя колко угнетен седеше гостът му; не беше искал да става така. Затова продължи с топлота:

— Но ако сполуча, ако кралят даде съгласие, тогава обещай ми, че и ти ще се откажеш от твоята упоритост, че няма да се противиш и в душата си, а ще ми помогнеш с цялата сила на разума, с който те е дарил бог, да изпълня замисленото.

И му протегна ръка.

Увлечен против собствената си воля, но все още колеблив, дон Ефраим пое ръката му и отвърна:

— Тъй да бъде!

 

 

А в това време кралят, заживял в Бургос сред атмосферата, окръжаваща доня Леонор, бе забравил Толедо и всичко, свързано с него. Наслаждаваше се на покоя и на непоколебимата увереност, които царяха в неговия замък в Бургос. Имаше син и наследник. Чувствуваше се дълбоко удовлетворен. Но накрая, след като бе прекарал няколко седмици, та дори и няколко месеца далеч от своята столица, съветниците му почнаха да настояват да се завърне.

И щом напусна стените на Бургос, в гърдите му отново закипя предишното безпокойство, започна да го мъчи проклятието, което тежеше върху него: че трябваше да чака и да чака и че не му беше дадено да разшири пределите на своето кралство. Алфонсо Шести и Алфонсо Седми бяха носили императорски корони, певците възпяваха великите им дела; за онова, което беше постигнал той, тананикаха само няколко жалки романса.

Когато пред очите му се извисиха скалите, върху които бе разположен Толедо, нетърпението го овладя с цялата си мощ и още първия ден той заповяда да се яви на доклад неговият ескривано, човекът, с когото трябваше да се пазари като търгаш, за да може да изпълни рицарския си дълг и да потегли на война.

Йеуда от своя страна също беше очаквал с нетърпение завръщането на краля. Решил бе при първа възможност да му докладва за големия си проект и да издействува указа, разрешаващ на франкските евреи достъп в Кастилия. Беше намислил основателни доводи. Навсякъде в страната кипеше оживление и творчески труд, нарастваше стопанството, чувствуваше се нужда от нови работни ръце, трябваше да се заселят нови хора, както през времето на Алфонсо Шести и Алфонсо Седми.

И ето най-сетне той стоеше пред краля и докладваше. Отново бе в състояние да разкаже за големи успехи, за отрадно високи доходи, за това, че нови три града са били изтръгнати от зависимостта На упоритите грандове и са подчинени сега на дон Алфонсо. Нови, многообещаващи предприятия бяха създадени из цялата страна, а също и в самия Толедо, и в най-близките му околности. И стъкларската пещ, и голямата кожухарска работилница, и грънчарницата, манифактурата за хартия, да не говорим за разширението на монетния двор и на кралския конезавод.

Докато докладваше тъй, с кратки и бързи слова Йеуда обмисляше дали още сега, още през този пръв час да се обърне към краля със своята голяма молба. Ала дон Алфонсо мълчеше и нищо не можеше да се отгатне по лицето му.

Йеуда продължи да говори. Страхопочтително запита дали при завръщането си господарят е забелязал огромните стада в околността на Авила. Сега скотовъдството се ръководи съгласувано, тъй че и пашата може да се използува разумно. И дали при пътуването ти насам дон Алфонсо е намерил време да огледа новите насаждения на черничеви дървета за копринената манифактура.

Най-сетне кралят отвори уста. Да, каза той, видял бил и черничевите насаждения, и стадата, който свидетелствували за усърдието на неговия ескривано.

— Така че не ми досаждай повече с това — каза грубо той, рязко променяйки тона. — Твоите заслуги са известни и признати. Сега ме интересува само едно: кога най-сетне ще мога да смъкна от себе си позора и да встъпя в свещената война?

Йеуда не бе предполагал, че милостта на краля ще премине толкова бързо отново във враждебност. Огорчен и угрижен, той разбра, че ще трябва да отложи разговора за заселването на прокудените евреи. Ала не можа да се въздържи и отхвърли неразумния упрек на Алфонсо.

— Времето, когато ще можеш да встъпиш във войната, господарю — каза той, — не зависи само от финансите на страната ти. Те са в ред.

И бойко заяви:

— В момента, когато останалите испански владетели и на първо място тоя на Арагон изявят готовност да образуват заедно с тебе войска за борба против халифа, обединена под общо командуване, ти, господарю, ще можеш да дадеш повече, отколкото ще бъде твоят дял. Дори ако тоя час настъпи още утре. Не се съмнявай в това!

Челото на Алфонсо се смръщи. Все с това дръзко, насмешливо «когато» го хранеше евреинът. Той не отговори нищо, заснова нагоре-надолу.

Сетне неочаквано запита през рамо:

— Я кажи, какво всъщност е положението с Галиана? Пали преустройството трябваше да бъде завършено вече?

— То е завършено — отвърна гордо Йеуда — и Удивително е какво е успял да направи моят Ибн Омар от тази стара постройка. Ако желаеш, господарю, след десет дни, или най-късно след три седмици, ти ще можеш вече да живееш там.

— Може би и ще пожелая — подхвърли Алфонсо леко. — Във всеки случай бих искал да видя какво сте направили. В четвъртък, а може би по-рано, ще ида да го огледам. Ще те уведомя. Ти ще ме придружиш и ще ми обясниш всичко. И доведи пак и доня Рахел — приключи с престорено равнодушие той.

Йеуда се изплаши до дъното на душата си. И отново както тогава, след необичайната покана на дон Алфонсо, го потиснаха опасения.

— Както заповядаш, господарю! — каза той.

 

 

В уречения час Йеуда и Рахел чакаха краля пред портата на Уерта дел Рей. Дон Алфонсо бе точен. Той се поклони дълбоко и церемониално пред Рахел и дружелюбно поздрави своя ескривано.

— Хайде сега, покажи ми какво сте направили — рече той с малко неестествена бодрост.

Тръгнаха бавно през парка. Там нямаше вече лехи със зеленчук, а пъстри декоративни растения, дървета и изкуствено засадени горички, подредени с вкус. Само една от горичките бяха оставили в предишния й вид. От тихото езерце; бяха извели канал, така че сега към Тахо се оттичаше малък ручей, над който на много места бяха прехвърлени мостчета. Имаше портокалови дървета, а също и дървета с изкусно отгледани огромни лимони, непознати досега в християнските земи. Йеуда с гордост посочи на краля тия плодове; мюсюлманите ги наричаха «плодовете на Адам», защото Адам престъпил божията заповед, за да ги опита.

По широка алея, посипана с дребен чакъл, се отправиха към замъка. И тук още от външната врата ги поздрави арабският надпис: «Алафия» — мир на влизащия в този дом!“ Заразглеждаха вътрешността. Дивани се редяха покрай стените, от малка галерия се спущаха гоблени, красиви килими покриваха пода, навсякъде струеше вода и разнасяше прохлада. Мозайките на фризовете и таваните още не бяха завършени.

— Не се осмелихме — обясни дон Йеуда — да подберем без твои указания стихове и пословици. Очакваме разпорежданията ти, господарю.

При все че замъкът явно му направи силно впечатление, дон Алфонсо отговаряше съвсем кратко и неохотно. Общо взето, той не се грижеше много за вида на някой замък или дом. Ала този път гледаше с повече разбиране. Еврейката имаше право: суров и мрачен бе неговият замък в Бургос, красива и удобна — новата Галиана. И все пак замъкът в Бургос му се нравеше повече; не се чувствуваше добре тук, сред тоя изнежен разкош. Той изговаряше учтиви, хвалебствени слова, но ги казваше някак принудено, а мислите му блуждаеха нейде далеко и той неусетно ставаше все по-неразговорлив. Говореше малко и доня Рахел. Постепенно се умълча и дон Йеуда.

Пациото приличаше по-скоро на градина, отколкото на двор. И тук имаше голям басейн с водоскок. Заобикаляха го аркади, матови огледала под тях създаваха илюзията, че градината се простира в безкрая.

С неволно възхищение кралят се удивяваше колко много бяха създали тия хора в тъй кратък срок.

— Нито веднъж ли не си идвала тук през време На строежа, благородна дамо? — обърна се Алфонсо изведнъж към Рахел.

— Не, господарю — отвърна девойката.

— Това не е било любезно от твоя страна — рече Алфонсо, — нали те бях замолил за съвет?

— Моят баща и Ибн Омар — отвърна Рахел — разбират много повече от изкуствата на строителството и обзавеждането, отколкото аз.

— А харесва ли ти се Галиана така, както я виждаш сега? — запита дон Алфонсо.

— Те са ти построили великолепен замък — отвърна с искрено възхищение Рахел. — Също като вълшебен дворец от нашите приказки.

„Тя казва нашите приказки — помисли си кралят. — Винаги си остава чужденка и винаги ми дава да разбера, че там, където е тя, аз съм чужденец“.

— А всичко ли е тъй, както си го представляваше ти? — продължи да пита Алфонсо. — Сигурно ще имаш да възразиш тук-таме срещу нещо. Няма ли да ми дадеш никакъв, пък макар и най-дребния съвет?

С леко удивление, но съвсем не смутена, Рахел погледна нетърпеливия мъж.

— Щом като заповядваш, господарю — каза тя, — ще говоря. Не ми се харесват огледалата в тия галерии. Не ми е приятно непрекъснато да виждам отразен в тях образа си и малко страшно ми е да виждам теб и баща ми, и дърветата, и водоскоците в действителност и същевременно в отражение.

— Тогава ще свалим огледалата — реши кралят.

Настъпи малко неловко мълчание. Седяха на една каменна пейка. Дон Алфонсо не поглеждаше към Рахел но я виждаше в огледалата под аркадите. Гледаше я и я преценяваше. За пръв път я видя истински. Тя беше бойка и същевременно съзерцателна, умна и наивна, много по-млада от него и при все това много по-възрастна.

Да го бяха запитали преди две седмици дали през цялото време в Бургос се е замислил поне веднъж за нея, с чиста съвест би отговорил отрицателно. Ала това би било лъжа — в душата си той не се беше освободил от нея.

Продължаваше да я гледа изпитателно в огледалата. Нейното слабо лице с големи сиво-синкави очи под черната коса изглеждаше простодушно, детинско, ала зад не твърде високото чело без съмнение витаеха неясни, опасни мисли. Не беше добре това, че дори и в Бургос душата му не се беше освободила от нея. „Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствуваше още от вратата този негов нов замък; но не беше добре, дето бе наредил да се изгради замъкът. С право го бе укорил дон Мартин. Мюсюлманският разкош не подхождаше на един християнски рицар, особено пък в тия времена, когато Западът отново беше потеглил на кръстоносен поход.

Веднъж дон Мартин му бе обяснил, че грехът да спи през време на война с някое момиче от обоза, е простим, по-малко простим, ако спи с някоя мюсюлманска пленничка, и още по-непростим, ако спи с благородна дама. Да спи с една еврейка, това положително беше най-тежкият грях.

За да наруши тягостното мълчание, доня Рахел каза, стараейки се гласът й да звучи непринудено:

— Любопитна съм, господарю, какви стихове ще подбереш за фризовете. Едва те ще придадат истинска облик на дома. С латински букви ли ще заповядаш да ги изпишат или с арабски?

Дон Алфонсо помисли:

„Колко дръзка е тя, и съвсем не се смущава; високомерна, горда с ума и с вкуса си. Но аз ще я укротя. Да разправя архиепископът каквото си ще! В края на краищата нали ще тръгна на кръстоносен поход, греховете ми ще бъдат опростени.“

Той каза:

— Струва ми се, че не аз ще избирам стиховете, уважаема дамо, и не аз ще определям дали буквите да бъдат латински или арабски, или еврейски.

И се обърна към Йеуда:

— Позволи ми, мой ескривано, да бъда така искрен, както бе доня Рахел към мене в Бургос. Това, което сте направили тук, е много хубаво и хората на изкуството и познавачите ще го хвалят. Но на мен то не допада. Това не е укор, в никакъв случай! Напротив, удивявам се колко добре и колко бързо сте свършили всичко. И ако ми кажеш: „Ти сам ме натовари да го направя така, аз само изпълних заповедта ти“ — ще бъдеш напълно прав. Казвам ти точно както си е: тогава, когато ти дадох разпорежданията си, аз имах предвид тъкмо такова нещо. Но междувременно бях в Бургос, в моя стар, строг замък, гдето нашата доня Рахел се чувствува тъй неуютно. Е добре, сега аз се чувствувам тук неуютно и ми се струва, че дори ако се махнат огледалата, дори ако от стените сияят най-хубавите надписи, пак не ще се чувствувам тук добре.

— Съжалявам, господарю — каза с престорено равнодушие дон Йеуда. — Много труд и много пари са вложени в тази сграда и аз съм огорчен, че една необмислена дума на дъщеря ми те е подвела да построиш дом, който не ти се прави.

„Дързост от страна на дон Мартин бе — помисли си кралят, — дето искаше да ми забранява да построя този мюсюлмански замък. Няма да го оставя да ми забрани да спя с еврейката!“

Гласно каза:

— Бързо се обиждаш ти, дон Йеуда Ибн Езра. Горд човек си ти, не отричай! На времето, когато исках да ти дам като алборок замъка де Кастро, ти ми отказа. А сделката ни тогава беше голяма и голям дар изискваше тя. Имаш да поправяш тогавашната си грешка, мой ескривано. Тоя замък — вината е само моя, казах го вече — не подхожда за мен. Прекалено удобен е той за един воин. Но на вас се харесва. Позволи ми да ви го подаря!

Йеуда бе побледнял, още по-бледа бе доня Рахел.

— Знам вече — продължи кралят, — ти имаш дом и по-добър не би могъл да си пожелаеш. Но може би този тук ще подхожда за дъщеря ти. Нима навремето Ла Галиана не е бил дворец на една мюсюлманска принцеса? Тук дъщеря ти ще се чувствува добре, това е дом тъкмо за нея.

Думите звучаха учтиво, ала кралят ги произнесе с мрачно лице; дълбоки бръчки браздяха челото, сияещите очи гледаха доня Рахел с открита враждебност. Той откъсна поглед от нея, пристъпи съвсем близо до дон Йеуда и тихо, но сурово, подчертавайки всяка дума така, че Рахел да я чуе, му каза в лицето:

— Разбери ме, аз искам дъщеря ти да живее тук!

Дон Йеуда стоеше пред него учтиво, смирено, но не сведе пред краля очи и тия очи бяха изпълнени с гняв, гордост и ненавист. Нямаше дарба дон Алфонсо да надниква дълбоко в душите на другите. Ала този път, изправен очи с очи срещу своя ескривано, той отгатна каква буря бушува в сърцето му и за частичка от секундата съжали, че бе предизвикал така тоя човек.

Дълбоко мълчание окръжи почти осезаемо и тримата. Сетне, с усилие, Йеуда каза:

— Много милости си ми оказвал ти, господарю! Не ме засипвай с прекалено много милост!

— На времето ти простих — отвърна дон Алфонсо, — че отхвърли моя дар. Не ме гневи повторно. Искам да подаря тоя замък на теб и на дъщеря ти. Sic volo! — добави сурово той, отделяйки думите една от друга и ги повтори на кастилски: — Тъй искам!

Сетне внезапно, с предизвикателна вежливост, се обърна към момичето:

— Няма ли да ми благодариш, доня Рахел?

Рахел отговори:

— Тук е дон Йеуда Ибн Езра. Той е твой верен слуга и мой баща. Позволи ми да помоля него да ти отговори.

Побеснял, безпомощен, изгарящ от нетърпение, кралят гледаше от Йеуда към доня Рахел и от доня Рахел към Йеуда. Какво си позволяваха тия двамата? Нима го оставяха да стои тук, пред тях, като някакъв досаден просител?

Но ето, дон Йеуда вече казваше:

— Бъди милостив, господарю, дай ни време, за да намерим думи за подходящ отговор и за почтителна благодарност…

 

 

По пътя към дома Рахел седеше в носилката, Йеуда яздеше край нея. Тя чакаше баща си да й разтълкува онова, което бяха преживели. Каквото каже и каквото реши той, ще бъде правилно.

На времето, когато в кастильо Ибн Езра кралят я бе поканил тъй „необичайно“, това я бе разтревожило. По-късно, като не бе станало нищо повече, тя се почувствува успокоена; впрочем и малко разочарована. Новата покана на дон Алфонсо я беше изпълнила с ново очакване, с известно притеснение, което не й бе неприятно. Ала случката сега — неговата дръзка, необуздана, властна повеля — тя бе почувствувала като удар. Тук нямаше вече и следа от куртоазия. Този мъж искаше да я прегръща, да я целува с дръзката си, обръсната уста, да спи с нея. И той не молеше, а й заповядваше: Sic volo!

Често пъти в Севиля мюсюлмански рицари и поети бяха водили галантни разговори с Рахел; ала щом думите им дръзваха да добият двусмислен оттенък, Рахел ставаше плаха и затворена. Смутено и с неудоволствие бе слушала тя и когато дамите бъбреха помежду си за изкуствата на любовта и насладата; дори с приятелката си Лейла бе говорила за тия неща само с намеци. Друго бе, когато в стиховете на поетите се описваше как мъже и жени са изгубвали разсъдъка си от любовен копнеж или когато разказвачи на приказки със затворени очи и с възторжено изражение на лицата си разказваха за тия неща; тогава Рахел беше виждала мислено пламенни образи и те я бяха смущавали.

Християнските рицари също говореха много за любовта, за „любовното служене“. Ала това бяха безсъдържателни, надути слова, куртоазия, а в стиховете им имаше нещо сковано, замръзнало, неистинско. Вярно бе, че понякога тя се опитваше да си представи какво ли би станало, ако някой от тия благородници, облечени в железни доспехи или тежък брокат, захвърли одеждите си и прегърне една жена. Тия образи на въображението спираха дъха и, но почти веднага след това всичко й изглеждаше смешно и смешното поглъщаше щекотливото и двусмисленото.

И ето сега тоя крал. Тя виждаше неговата гола, обръсната уста, заобиколена от червеникаворуса брада, виждаше светлите му очи, в които пламтеше необуздано желание. Чуваше как той каза тихо и при все това тъй, че да проехти като гръмотевица в ушите и в сърцето и: „Аз искам!“ Не беше страхлива, ала гласът му й беше вдъхнал страх. И не само страх. Тоя глас я пронизваше цяла. Той заповядваше и това бе неговата куртоазия, и макар да не бе нито нежна, нито благородна, тая куртоазия все пак бе твърде мъжествена и съвсем не смешна.

И ето, сега той й бе заповядал: „Обичай ме!“ и тя бе разтърсена до самата сърцевина на сърцето си. Тя бе като третия брат от приказката, който стоеше пред пещерата и не знаеше дали да напусне сигурния, светъл ден и да влезе в тъмнозлатистия полумрак; в пещерата е повелителят на всички добри духове, но там е и смъртта, унищожителката на всичко, и кого ли ще срещне третият брат там?

Баща й, със спокойно изражение на лицето, яздеше до нея. Колко е хубаво, че имаше баща си. Думите на краля изискваха тя да промени за втори път из основи своя живот. Този, който трябваше да реши, беше баща й. Неговата осезаема близост, ласкавият му, внимателен поглед й вдъхваха сигурност.

Ала самият дон Йеуда въпреки спокойствието, изписано на лицето му, се намираше сред водовъртеж от противоречиви мисли и чувства.

Рахел, своята Рахел, своята дъщеря, нежната, умната Рахел, която приличаше на цвете, трябваше да принесе той в жертва на тоя човек!

Дон Йеуда бе израсъл в мюсюлманска земя, гдето обичаят и законът позволяваха на мъжа да има повече от една жена. Наложницата се ползуваше с много права, наложницата на един знатен човек се ползуваше и с уважение. Но никому не би хрумнало дори, че човек с положението на търговеца Ибрахим би могъл да даде като наложница някому дъщеря си, пък дори и на емира.

Самият дон Йеуда никога не бе обичал друга жена освен майката на Рахел, която беше загинала при едно нещастие, една глупава случайност, наскоро след като беше родила сина им Аласар. Ала дон Йеуда бе ненаситен мъж, още докато тя беше жива, той бе имал и други жени, а след смъртта й — много; но той беше държал тия жени настрана от Рахел и Аласар. Беше се наслаждавал на танцьорки от Кайро и от Багдад, на паднали жени от Кадис, които бяха прочути с изкуството си в любовта; ала често след това бе изпитвал пресищане и винаги се беше измивал с текуща вода, преди да се яви пред чистото лице на дъщеря си. Не можеше да отдаде дъщеря си на тоя груб, червенокос варварин, за да я обладава.

Родът Ибн Езра се славеше, че бе сторил за благото на своя народ повече, отколкото който и да било друг род сред сефарадските евреи, и когато се отнасяше за благото на Израил, тия горди люде бяха преглъщали дори унижения. Но друго бе да унизиш себе си, друго — да унизиш дъщеря си.

Йеуда знаеше, че Алфонсо не търпи никакви възражения. Имаше само един-едничък избор: да му даде дъщеря си или да бяга. Да избяга много далеч, далеч от всички християнски земи; защото страстта на дон Алфонсо щеше да настигне него и детето му навсякъде из тия земи.

Трябваше да иде в някоя далечна източна мюсюлманска страна, гдето евреите все още живееха спокойно под закрилата на Саладин. Трябваше да вземе децата си и да побегне гол и бос, покрит само с дълговете си; защото всичко, което имаше, бе вложено в земите на Алфонсо. И тогава, окаян беглец, тъй както дойде при него раби Товия, той ще отиде в Касъреш-Шама при богатите и могъщи евреи от Кайро.

Но дори ако изтръгнеше гордостта от сърцето си и подготвеше цялата си душа да приеме разорението, нищетата и изгнанието, имаше ли право на това? Ако спаси детето си от позорното смешение, тогава гневът на Алфонсо ще се излее върху всички евреи. Евреите от Толедо не само не ще могат да помогнат на своите братя във Франкия, те не ще могат да помогнат и на себе си. Алфонсо ще прехвърли Саладиновия десятък на архиепископа и ще отнеме на алхамата нейните права. И ще казват: „Тоя мешумад, Йеуда, ни погуби.“ И ще казват: „Един Ибн Езра ни спаси, този Ибн Езра ни погуби.“

Какво да стори?

А Рахел чакаше. Той чувствуваше ясно, че девойката в носилката до него чакаше. В сърцето си той четеше молитвата на голямата беда: „О, Аллах, твоята помощ търся аз в нужда и отчаяние. Спаси ме от моята слабост и нерешителност! Помогни ми да преодолея собствената си страхливост и подлост! Спаси ме от човешкия гнет!“

Сетне каза:

— Трудно решение ни предстои да вземем, дъще. Трябва да се посъветвам сам със себе си, преди да говоря с тебе.

Рахел отвърна:

— Както заповядаш, татко.

А в себе си помисли:

„Добре ще бъде, ако решиш да отида, и ще бъде добре, ако решиш да остана.“

 

 

През ранните часове на нощта дон Йеуда седеше сам в своята библиотека и при меката светлина на лампата четеше светото писание.

Четеше историята за жертвоприношението на Исака. Бог бе извикал: „Авраам!“ и той бе отвърнал: „Ето ме!“ — и се беше приготвил да принесе в жертва едничкия си, възлюблен син.

Йеуда мислеше за това как все повече и повече се отчуждаваше от него синът му Аласар. С непреодолима сила го увличаше рицарският живот в кралския замък и той бе обърнал гръб на еврейските и арабски мъдрости и обичаи. Наистина останалите пажове караха него, младия евреин, да чувствува, че е натрапник; ала техният отпор, изглежда, само увеличаваше силното му желание да се изравни с тях, а в явното благоволение на краля той чувствуваше поддръжка.

Достатъчно бе, че тоя човек, Алфонсо, му отнемаше сина. Не биваше да отнема и дъщеря му. Йеуда не можеше да си представи своя дом без присъствието на умната весела Рахел.

И той разгърна друга книга от писанието и прочете за Хефтая, който бе син на блудница и разбойник и когото синовете на Израил бяха направили в бедата си свой върховен началник и съдник. И как, преди да тръгне срещу враговете, синовете Амонови, той дал обет на господа и казал: „Ако наистина предадеш Амоновите синове в ръката ми, Адонай, то, който излезе от вратата на дома ми да ме посрещне, когато се върна с мир, ще бъде твой и ще ти го принеса в жертва.“ И как, след като победил синовете на Амона, се завърнал в дома си и ето, насреща излязла дъщеря му с тъпани и с ликуване, а освен нея той нямал нито син, нито пък друга дъщеря. И станало тъй, че когато я видял, той раздрал дрехите си и казал: „Горко ми, дъще моя, ти ме тласкаш към нещастие и ми носиш гибел.“ И сторил тъй, както бил обещал в обета си.

И Йеуда видя пред себе си слабото, бледо, мрачно, посърнало лице на раби Товия и чу монотонния му и все пак проникващ до самото сърце глас да разказва как във франкските алхами бащата принасял в жертва сина си и женихът — невястата си в името на всевишния.

Друго бе, което искаха от него. По-лесно и по-трудно бе да отдадеш дъщеря си на сладострастието на гоя християнски крал.

На следната сутрин дон Йеуда отиде при своя приятел Муса и без заобикалки му каза:

— Този християнски крал желае да има дъщеря ми, за да спи с нея. Иска да й подари летния замък Ла Галиана, който ме бе накарал да изградя. Трябва или да бягам, или да му я предам. Ако избягам, той ще започне да притеснява всички евреи, намиращи се под негова власт, и свършено е с убежището на многобройните бегълци, преследвани в земите на франкския крал.

Муса се взря в лицето му и прочете в него смут; защото пред своя приятел Йеуда бе свалил маската си. И Муса си каза: „Той е прав. Ако не склони, опасност ще заплаши не само него и детето му, а и мен, и евреите в Толедо, и тоя смирен и мъдър, и някак странно чудноват раби Товия, и всички ония, от чието име говори Товия, а те са твърде много. А и голямата война ще избухне скоро, ако Йеуда не бъде вече сред кралските съветници.“

И Муса си каза: „Той обича своята дъщеря и не иска да й даде съвет, който е в нейна вреда, а и съвсем не иска да я принуждава. Но той желае тя да остане и да се покори на мъжа. Самозалъгва се, че е изправен пред тежък избор, всъщност той отдавна вече е избрал — иска да остане, не иска да напусне страната и да иде сред нищета и мизерия. Ако не искаше да остане, щеше да каже веднага: «Трябва да бягаме!» А и аз бих искал да остана, и аз твърде неохотно бих се решил да тръгна повторно в изгнание и нищета.“

Муса споделяше възгледите на мюсюлманите за любовта и насладата. Изтънченото, одухотворено „любовно служене“ на християнските рицари и певци му се струваше внушение, заблуда; любовта на арабските поети бе осезаема, реална. И у тях млади мъже умираха от любов, и у тях девойки чезнеха от копнеж по любимия; но не беше кой знае какво нещастие, ако мъжът спеше и с друга жена. Любовта бе в обсега на сетивата, не на духа. Големи бяха радостите на любовта, ала неясни радости бяха те, не можеха и да се сравняват със светлото блаженство, изпитвано от изследователя и от човека, достигнал прозрението.

Сигурно в най-съкровеното кътче на душата си и неговият приятел Йеуда знаеше, че жертвата, искана от Рахел, не беше тъй безкрайно голяма. Но ако Муса не го убеди с умни слова, тогава той, Йеуда, за да се перчи сам пред себе си и пред другите със своята душа и своята мисия, в края на краищата пак ще постъпи неправилно и ще избяга от Толедо за „благото“ на дъщеря си.

Навярно обаче не ще бъде за нейно благо. Защото какво я очакваше, ако не стане наложница на тоя крал? Ако всичко би се развивало благополучно, Йеуда щеше да я ожени за сина на някой данъчен откупчик или богат човек. Нима не бе по-добре тя да познае големи радости и големи скърби, да има голяма, а не посредствена и безцветна съдба? Арабската мъдрост от стената напомняше: „Не търси приключението, но и не бягай от нето!“ Рахел беше дете на баща си; ако трябваше да избира между една порядъчна, невзрачна съдба и една несигурна, опасна, ала блестяща, тя щеше да избере опасната.

Той каза:

— Питай нея, Йеуда. Питай детето си.

Не вярвайки на ушите си, Йеуда каза:

— Да предоставя решението на момичето? Тя е умна, но какво знае за света? Нима тя ще решава съдбата на хиляди и хиляди люде?

Муса отговори ясно и деловито:

— Запитай я дали чувствува отвращение към този човек. Ако не, тогава остани. Ти самият каза, че ако избягаш с нея, върху твърде много хора ще се струпа зло.

Гневен и мрачен, Йеуда отвърна:

— И аз трябва да заплатя благополучието на тия много люде с блудството на собствената си дъщеря?

Муса си каза:

„Ето го, застанал е пред мен искрено негодуващ и иска да го разубедя от негодуванието му и да опровергая нравствените му доводи. В душата си е решил да остане. Той трябва да действува, влече, го да действува, не се чувствува добре, когато не действува. А размах, какъвто му е необходим, може да има само когато държи в ръцете си власт. А власт ще има само ако остане. Може би дори — но той не би го признал и пред себе си — смята за щастие това, че кралят желае момичето, и може би вече мечтае какво голямо благополучие и разцвет за Кастилия и за своите евреи и колко власт за себе си ще извлече от сладострастието на тоя човек.“

— Как си се разбушувал! — отвърна му той. — За блудство приказваш. Ако тоя крал искаше да направи от нашата Рахел блудница, щеше да се среща тайно с нея. Вместо това той, християнският крал, изпраща нея, еврейката, в Ла Галиана сега, посред свещената война.

Думите на приятеля му развълнуваха Йеуда. Когато бе стоял очи с очи срещу краля, той бе изпитал ненавист и гняв от неговата грубост и необузданост, но и някакво неприязнено уважение пред неговата гордост и пред исполинската сила на волята му. Муса имаше право: такава страхотно силна воля бе нещо повече от похотлива страст.

— В тая страна не съществува обичай мъжете да имат наложници — каза без особена разпаленост Йеуда.

— Е, тогава кралят ще въведе тоя обичай — отвърна Муса.

— Моята дъщеря няма да стане наложница никому, Дори и на един крал — каза Йеуда.

Муса възрази:

— Наложници на праотците поставиха началото на вашите племена. А какво ще кажеш за Агар, наложницата на Авраам? Тя роди син, който стана родоначалник на най-могъщия народ на земята, и неговото име бе Измаил.

Тъй като Йеуда мълчеше, той го посъветва още веднъж и още по-настоятелно:

— Запитай детето си чувствува ли отвращение към този човек.

Йеуда благодари на своя приятел и си тръгна.

И отиде, и извика дъщеря си, и заговори:

— Провери сърцето си, мое дете, и говори откровено с мене. Ще чувствуваш ли отвращение към този крал, ако той дойде при теб в Ла Галиана? Ако кажеш: „Този човек ми е отвратителен“, тогава ще те взема за ръка и ще повикам брат ти Аласар, и ще побегнем, и ще се отправим през северните планини в земите на тулузкия граф, и още по-далече оттам, през много страни, във владенията на султан Саладин. Нека тогава тоя тук да беснее и нека нещастието сполети хиляди люде.

Рахел почувствува в душата си горда смиреност и неудържимо любопитство. Беше щастлива, че е избрана като баща си да бъде оръдие на волята на Аллаха, изпълваше я почти непоносимо очакване.

Тя каза:

— Не чувствувам отвращение към този крал, татко.

Йеуда я предупреди:

— Обмисли добре, дъще. Може би много зло ще се струпа на главата ти заради тия твои думи.

Ала доня Рахел повтори:

— Не, татко, не чувствувам отвращение към този крал.

Но изговорила тия думи, тя изгуби свяст и падна.

Йеуда се изплаши много. Почна да шепне на ухото й стихове от корана, извика дойката Саад и прислужничката Фатима да я положат в леглото, извика лекаря Муса.

Но когато Муса дойде, за да й окаже помощ, тя лежеше, потънала в тих, дълбок, явно здрав сън.

 

 

След като решението веднъж беше взето, колебанията на Йеуда изчезнаха и той почувствува увереност, че сега ще може да осъществи всичките си планове. Такава ведра смелост сияеше на лицето му, че раби Товия го погледна с укор и огорчение. Как можеше един син на Израил да бъде толкова весел по време на такива големи бедствия! Но Йеуда му каза:

— Събери сили в сърцето си, учителю и господарю мой, няма да мине много и ще ти съобщя радостна вест за нашите братя.

А доня Рахел ту ходеше със засияло лице, ту дълбоко замислена и затворена, мъчена от непрестанно очакване. Дойката Саад настояваше и искаше да разбере какво става с нея, ала тя не й казваше нищо и старицата се почувствува обидена. През тия дни Рахел спеше добре, но дълго време минаваше, докато заспи, и когато чакаше съня, струваше и се, че чува приятелката си Лейла да казва: „Ах, бедничката ти!“ и че чува дон Алфонсо да заповядва: „Тъй искам!“ Ала Лейла бе глупаво малко момиче, а дон Алфонсо бе владетел и господар, прочут по целия свят.

На третия ден дон Йеуда рече:

— Сега ще съобщя на краля нашия отговор, дъще.

— Мога ли да изкажа пред баща си едно желание? — запита Рахел.

— Кажи желанието си — отвърна дон Йеуда.

— Бих искала — каза Рахел, — преди да отида в Ла Галиана, по стените да бъдат поставени надписи, които винаги, когато е необходимо, да ми напомнят за правилния път. И моля те, татко мой, ти да подбереш надписите.

Желанието на Рахел трогна Йеуда.

— Но — възрази той — ще мине цял месец, докато фризовете с надписите бъдат готови.

С тъжна и същевременно радостна усмивка доня Рахел отговори:

— Тъкмо това имах предвид, татко. Позволи ми, моля те, да остана дотогава още при теб.

Дон Йеуда я прегърна, притисна лицето й до гърдите си, така че да може да я гледа отгоре — и ето, то бе, изпълнено със същото отчаяно и щастливо очакване, което изпълваше самия него.

Тържествена процесия, водена от секретаря на дон Йеуда, Ибн Омар, напусна кастильо Ибн Езра. Мъже и мулета носеха всевъзможни съкровища, великолепни килими, скъпи вази, прекрасно изработени мечове и кинжали, най-отбрани подправки; имаше в кервана и два чистокръвни коня, возеха и три делви, пълни догоре със златни мараведи. Процесията прекоси пазарището Сокодовер и се отправи нагоре, към кралския замък. Хората зяпаха любопитно и разбраха: това беше керван с дарове.

В замъка дежурният камерарий докладва на краля:

— Пратката пристигна.

Смаян, Алфонсо запита:

— Каква пратка?

Изумен от удивление, той гледаше как внасят съкровищата в двореца му. Подаръците на Ибн Езра очевидно бяха отговор на изказаното от него желание; евреинът му даваше тоя отговор тъй, както обичаха неверниците — иносказателно. Но както много често, и сега евреинът оставаше загадъчен — твърде смътно беше иносказанието му, дон Алфонсо не го разбра.

Заповяда да извикат Ибн Езра.

— Защо ми изпращаш тия златни вехтории? — викна му той. — Да не искаш да ме подкупиш за твоите обрязани събратя? Или искаш да откупиш от мен свещената война? Или пък очакваш, че съм способен на някакво друго подло предателство? Каква сатанинска наглост!

— Прости на твоя слуга, дон Алфонсо — отвърна невъзмутимо Йеуда, — ако той не разбира гнева ти. На мен, недостойния, и на моята дъщеря ти предложи пребогат дар. Обичай е у нас да отвръщаме на подаръка с подарък. Постарах се да избера най-хубавото от всичко, което притежавам, та дано намери благоволението на твоите очи.

Алфонсо отвърна нетърпеливо:

— Защо говориш със заобикалки? Кажи го така, че да те разбере един християнин и рицар: ще дойде ли дъщеря ти в Ла Галиана?

Беше застанал съвсем близо до евреина и говореше право в лицето му. Срам заливаше Йеуда и го задушаваше.

„Трябва още и да го изговоря — мислеше той, трябва да потвърдя с груби думи, че детето ми ще легне в едно легло с тоя човек, докато кралицата му живее далеч и недостижимо високо в своя студен Бургос. Със собствените си уста трябва да изрека тия думи на позор и на унижение, аз, Йеуда Ибн Езра. Но той, необузданият, ще ми заплати за това. Ще ми го заплати с добри дела, пък макар и против волята си!“

А от главата на дон Алфонсо не излизаха мислите:

„Изгарям. Топя се. Кога най-сетне ще заговори това куче? Как ме гледа само! Тръпки те побиват от неговия поглед!“

Но ето че Йеуда вече се прекланяше. Поклони се дълбоко, докосна с една ръка пода и каза:

— Моята дъщеря ще живее в Ла Галиана, господарю, щом като ти желаеш така.

Дон Алфонсо забрави целия си гняв. По широкото му лице се разля безкрайно, младежко очарование и го озари изцяло.

— Това е великолепно, дон Йеуда! — извика той. — Великолепен е този ден!

Толкова детински искрена бе радостта му, че почти накара Йеуда да му прости.

Той каза:

— Само една молба има дъщеря ми: по фризовете на дома Ла Галиана да има подходящи надписи, когато тя ще прекрачи отново прага му.

Тутакси изпълнен с нови подозрения, дон Алфонсо запита:

— Какво е пък това? С хитри увъртания ли смятате да ме мамите?

Дон Йеуда с горчивина си припомни за праотеца Яков, който бе трябвало да служи седем години заради Рахел и още седем години след това, а тоя човек не искаше да изчака и седем седмици. Искрено и с болка на сърцето си той каза:

— Далеч са от дъщеря ми хитростта и коварството, Дон Алфонсо. Благоволи, моля те, да разбереш, че на доня Рахел се иска да поживее още съвсем малко под закрилата на баща си, преди да поеме новия път. Благоволи, моля те, да разбереш, че тя копнее да намери мъдрите слова, с които е привикнала, и в новото, може би не безопасно място.

Дон Алфонсо запита пресипнало:

— Колко време ще отиде за надписите?

Йеуда отвърна:

— След по-малко от два месеца моята дъщеря ще бъде в Ла Галиана.