Лион Фойхтвангер
Испанска балада (20)

Седма глава

Муса кротко укори каноника, когато научи, че е изгорил своята хроника. Припомни му, че световната история, запазена чрез произведенията на летописците, представлява паметта на човечеството. Великите древни люде почитали богиня на историята и евреи, християни и мюсюлмани с право смятали трудовете на летописците за богоугодни.

— Моят труд не беше богоугоден — мрачно отвърна каноникът. — Не ми е дадено да съзра божия пръст в събитията. Не разбирах станалото; всичко, което записвах, беше невярно. Не биваше да продължавам труда си, не биваше да го запазвам. Сам аз слепец, нямах право да заблуждавам слепците. Лесно е за теб, Муса — продължи горчиво и скръбно той. — Ти имаш ръководни начала, още не си осъзнал, че са неправилни, спокойно можещ да продължаваш да пишеш.

Муса се опита да го утеши:

— И ти ще намериш нови принципи, високопочитаеми и достойни приятелю, и в продължение на няколко години те ще ти се струват правилни.

Сега старият учен по цял ден бе извън дома. Глад и мор владееха в обсадения град, все повече болни търсеха умението и помощта му.

Ала сам Муса съзнаваше колко ограничено бе неговото лекарско умение. Към мюсюлманската лечебна наука, обясни на каноника той, от дълго време насам не е прибавяно нищо ново. Откак фанатикът Алгацали обявил за ерес всичко, което не произлиза от корана, и лекарското изкуство на мюсюлманите било в упадък; първото място в медицината сега окончателно заели евреите.

— Султанът постъпи правилно — заяви той, — като взе за свой личен лекар евреина Моше Бен Маймон. Ние, мюсюлманите, нямаме равен на него. Разцветът на нашата култура чисто и просто вече е преминал. Впрочем — приключи — на всяко лекарско изкуство природата е поставила граници, и най-добрият майстор не е в състояние да стори много. Правилно е учил Хипократ: „Медицината често утешава, понякога облекчава, рядко изцерява.“

На архиепископа дон Мартин във всеки случай не можеше да помогне никакъв лекар; раната му бе смъртоносна. Всички знаеха това, знаеше го и самият той. Ала докато смъртта вилнееше наоколо, той здраво се държеше за живота. Опитваше се да продължава работата си. Настояваше дон Родриге да го посещава всекидневно и да го осведомява как вървят нещата.

Ала друга, по-дълбока бе всъщност причината, накарала архиепископа да търси тъй настойчиво обществото на дон Родриге. За изкупление на своите грехове той си бе наложил да търпи през цялото време, което още му оставаше на тоя свят, присъствието на своя секретар, който тъй силно го дразнеше с прекалената си благост. И ето, дон Мартин лежеше, миришеше един лимон, охкаше и предизвикваше събеседника си. Изразяваше например задоволството си, че евреинът Ибн Езра и дъщеря му заслужено са загинали от такава страшна смърт. Както очакваше, каноникът му напомни, че подобна радост е в противоречие с християнския дух. А това даде на архиепископа повод да упрекне дон Родриге в прекалено голямо милосърдие, неуместно през време на свещената война.

Друг път произнесе полугласно яростните думи от войнственото песнопение на Мойсей: „Dominus vir pugnator — бог е истински воин“ и с дружелюбна лукавост замоли:

— Кажи ми еврейския текст, скъпи мой учени братко.

И тъй като каноникът не знаеше тоя текст наизуст, благо го укори:

— Такива стихове, мой мекосърдечни приятелю, ти, разбира се, не можеш да си припомниш. Но нима не са прекрасни и на латински?

— Dominus vir pugnator — повтори няколко пъти полугласно в очакване каноникът да възрази нещо.

Ала сърцето не даваше на дон Родриге да противопоставя на своя умиращ, войнствен приятел миролюбивите стихове от писанието. Той мълчеше.

Най-голямата грижа на дон Мартин беше кого ли ще назначи кралят за негов приемник. Защото толедският архиепископ, примасът на Испания, бе най-могъщият човек на Кастилия след краля. Приходите му бяха по-големи от тия на краля, неизмеримо бе влиянието му. Ето защо дон Мартин непрекъснато молеше краля да му избере достоен заместник.

— Вслушай се в думите на един умиращ, сине мой — заклеваше го архиепископът. — Нашият скъп дон Родриге е мъдър и благочестив, почти светец и по божите дела ти не можеш да намериш по-добър съветник от него. Но за делата на тоя свят, за военните дела, той не е подходящ и ако стане архиепископ на Толедо, или няма да дава пари за войската ти, или пък ще ти дава твърде малко. Затова, скъпи мой синко и господарю, моля те, не поставяй на престола на свети Илдефонсо отрепка, а истински християнски рицар, какъвто скромно и с всичките си недостатъци бях самият аз.

Още през същия ден дон Мартин се разкая, загдето беше нанесъл такъв удар в гърба на каноника. Изпрати да го повикат. Призна. Възропта:

— О, защо ме е направил бог свещенослужител, а не военачалник!

Много усилия трябваше да положи дон Родриге, за да го успокои.

Все пак на умиращия бе дадено да преживее още една, неочаквана радост. По околни пътища, успял с много усилия да преодолее пречките, създавани от мюсюлманите, които сновяха навсякъде, в Толедо пристигна след няколкоседмично закъснение пратеник с писмо от папата. Светият отец заповядваше извънредно сурово на краля да свали от поста най-сетне своя ескривано, пагубния евреин Ибн Езра. Как можел дон Алфонсо да доведе до благополучен край свещената война, щом като първият му съветник е неверник?

— Виждаш сам, драги и достопочтений мой братко — ликуваше дон Мартин пред каноника. — Наказвайки евреина, нашите благочестиви и смели кастилци са действували в духа на Христовия наместник. Смяташ ли и сега, че сърцето ми е наистина жестоко, като се наслаждава на това?

Радостната възбуда изчерпи и последните сили на архиепископа. Агонията му започна — бе продължителна и тежка. Духом дон Мартин беше на бойното поле, опитваше се да извика: „A lor, a lor!“ Хриптеше, бореше се, страдаше.

Според Муса най-човечно щеше да бъде да се даде на умиращия силно упоително питие.

— Не е човечно да се съкращава животът — отхвърли предложението му каноникът и архиепископът трябваше да страда още два часа, докато умря.

 

 

В околностите на Триполи бяха избухнали нови бунтове и за да възстанови реда по своята източна граница в Африка, халифът се принуди да изтегли от войските си в Испания. Той се отказа от завоеванията в северната част на Полуострова. Оттегли се, незавършил победоносния си поход.

Дон Алфонсо си отдъхна дълбоко. От ден на ден възобновяваше предишния си рицарски и кралски облик. Ликуваше несдържано пред каноника. Сега вече ще заличи позора от Аларкос. Ще събере колкото войски са му останали още. Ще отблъсне врага. Ще се вреже дълбоко на юг, ще превземе Кордова — и въпреки всичко — Севиля!

Каноникът се ужаси. Тия думи му се сториха престъпно безумие. Откак бе видял как кралят рухна при вестта за убийството на Рахел, дон Родриге бе таил въпреки отчаянието си слаба надежда, че след толкова жестоки удари Алфонсо ще изтръгне необузданото рицарство от своята гръд. Да, каноникът гледаше на това обновление на краля като на свой личен дълг. Ако Алфонсо се променеше в резултат на своето наказание, тогава в края на краищата цялото зло и цялото нещастие придобиваше някакъв смисъл. Но ето, настъпило беше първото изпитание и Алфонсо не издържа.

Родриге не беше склонен да приеме този провал бе борба. Та нали — възрази той на краля — целият мюсюлмански юг е непокътнат и процъфтява? Нали и сега войските на халифа превъзхождат многократно по брой християните? Ако Кастилия е претърпяла толкова тежко поражение при пълната си мощ, как би могла да нападне успешно сега, когато е тъй жестоко омаломощена?

— Не се хвърляй във втора битка като онази при Аларкос! — предупреди го той. — Благодари смирено на бога за спасението си. Халифът очевидно е склонен към преговори. Сключи мир, ако получиш що-годе приемливи условия!

Дълбоко в себе си Алфонсо още от самото начало бе знаел, че това е единственият правилен път. Но щом Родриге произнесе думата Аларкос, в гръдта му отново се надигна неговата предишна кралска гордост. Да отпусне криле сега, когато бог тъй неочаквано му беше изпратил благоприятен вятър! Да сподави вътрешния си глас, който му викаше: „Нападни, нападни!“

Отвърна лекомислено, с предишната си надменност, приветливо, но с чувство за превъзходство:

— Сега, отче и приятелю мой, чрез устата ти говори духовникът и светецът, чиито съвети дон Мартин ме предупреди да не приемам. Ти ми напомняш за Аларкос. Но този път нещата стоят съвсем иначе. Халифът е в отстъпление, а старо и изпитано бойно правило е да нападаш, когато противникът отстъпва. Вярно е, че мюсюлманите все още имат числено превъзходство и че се иска смелост да ги нападнеш, но нима ти искаш да ми попречиш да бъда смел?

Vultu vivax. Огорчен и възмутен, Родриге сякаш виждаше в лицето на краля образа на неукротимия Бертран.

— Сляп ли си? — извика той на Алфонсо. — Не бяха ли достатъчно ясни за теб божите знамения? За втори път ли искаш да поставиш на изпитание неговата безкрайна търпеливост?

Все още усмихнат самоуверено, Алфонсо каза:

— Ще трябва да се примириш с това, че кралят на Кастилия тълкува знаменията по-инак от теб. Прекалено самонадеян бях, когато започнах битката при Аларкос, признавам ти го, заслужих наказанието си и бог ме наказа. Той ме осъди на жестоко поражение, изпрати ми конниците на апокалипсиса и наказанието бе справедливо, приемам го. Ала след това той ми уби Рахел — нима ще твърдиш, че и нейната смърт е част от наказанието ми за Аларкос и за моята безразсъдна смелост? Не, бог ме наказа тъй безмерно жестоко, защото ме е възлюбил повече от другите. Бог искаше, наказвайки ме, сетне да прояви над мен своята милост. И ето, сега неговата милост се спусна над мен и затова халифът бе принуден да се оттегли, и затова аз ще победя.

Страшен гняв обзе дон Родриге. Тоя непоправим рицар направо затваряше очи, за да остане в своята слепота. Но той, Родриге, ще разтвори очите му. Трябваше сега да прояви твърдост; в твърдостта се криеше милосърдието му. И спомняйки си въздействието, което бе оказал върху самия него разказът на Бенямин, строго и тържествено произнесе:

— Смъртта на Рахел също бе част от твоето наказание. Това, което отричаше толкова гордо, е чиста истина. Твоето рицарско лекомислие погуби Рахел.

И му разказа каквото бе научил от Бенямин — че Рахел и баща й не бяха приели защитата на Худерия само защото Алфонсо й заповядал да го чака в Галиана.

Споменът и прозрението връхлетяха Алфонсо внезапно, като огромна вълна. Разгневеният свещеник бе прав: негова бе вината. „Защо не са отишли в Худерия?“ — бе го запитала присмехулно Леонор, а и самият той се бе питал. Не помнеше, че е дал такова нареждане на Рахел, бе го забравил напълно. И сега споменът изпъкна ясен и ярък. На два пъти беше дал това разпореждане — небрежно, между другото. Много и твърде надменни приказки бе изприказвал той през оная последна нощ, ала тя бе погледнала сериозно на всичките му брътвежи и самохвалства, скътала бе дълбоко в сърцето си желанието, подхвърлено между другото от него. И това беше станало причина за нейната гибел. А той дори не се беше сбогувал с нея, потеглил бе в своя поход, изпълнен с лекомисления си героизъм, бе я забравил и се бе хвърлил в тая безумна битка. И тогава паднаха неговите калатравски рицари, и бе убит нейният брат Аласар, и рухна половината му кралство, и загинаха тя и нейният баща.

А ето, сега се готвеше да се хвърли в нова, безсмислена битка!

Впери празен поглед пред себе си. Но виждаше. Виждаше оня образ, който му се беше явил край занемарения гроб в Галиана, немия, красноречив образ на Рахел.

Гласът на Родриге го откъсна от съзерцанието му.

— Престани да се надценяваш сам, дон Алфонсо — каза той. — Не се самозалъгвай, че бог те е възлюбил повече от другите люде. Не заради теб бог е накарал халифа да се оттегли. Ти си само оръдие в ръцете на бога. Не смятай себе си за център на вселената, дон Алфонсо. Ти не си Кастилия. Ти си един от хилядата по хиляда жители на Кастилия. Приучи се към смирение.

Алфонсо, все още не съвсем на себе си, се взираше в пространството, ала чуваше. Той каза:

— Ще обмисля добре думите ти, приятелю мой Родриге. Ще постъпя според твоите думи.

 

 

Нареди да съобщят на халифа, че е склонен да поведат мирни преговори. Но халифът бе победител, още преди да се стигне до преговори, постави много условия. Между другото поиска от Алфонсо да изпрати посланици в Севиля; целият свят трябваше да види как Алфонсо, който бе нарушил примирието със Севиля и бе предизвикал войната, сега отиваше като победен при нападнатите, за да ги моли за мир. Алфонсо се противи дълго и упорито. Халифът държеше на своето. Алфонсо се подчини.

Но кого да изпрати за преговорите в Севиля? Кой се отличаваше със съобразителност, с пъргав ум, гъвкавост и хитрост, кой разполагаше с външното и вътрешно достойнство за една толкова деликатна и унизителна задача? Манрике бе твърде стар; да изпрати духовника Родриге при неверниците, не можеше.

Родриге предложи да се натовари с тая мисия старейшината на алхамата, дон Ефраим Бар Абба.

Сам Алфонсо бе прехвърлил през ума си вече това. Ефраим бе проявил разума си в трудни и оплетени дела; а и като евреин, той положително щеше да може да понесе по-лесно, отколкото някой гранд или рицар униженията, на които посланикът на Кастилия щеше да бъде подложен в Севиля. Ала неприятни чувства извикваше у Алфонсо мисълта за Ефраим. През цялото време той бе избягвал да се срещне с него, при все че някои от делата бяха налагали изясняване помежду им. Повечето от трите хиляди души, които алхамата бе поставила на негово разположение, бяха загинали. Дали евреите не бяха изпълнени с омраза към него за това? И дали не му се сърдеха за загиването на техния Ибн Езра?

Тъй като сега Родриге бе предложил Ефраим, кралят не скри от него своите чувства. Постепенно в думите му пламна гняв и той изказа и най-тайните си съмнения.

— Всички тия евреи — гневно рече той — са свързани помежду си. Йеуда положително е заговорничил с Ефраим. Без съмнение те знаят къде е синът ми, моят мил Санчо. И ако не ми го дадат с добро, ще ги принудя. В края на краищата аз съм кралят и евреите са моя собственост. Мога да правя с тях каквото искам, сам Йеуда ми обясни това. Няма да позволя да прехвърлят отмъщението си върху моето дете.

Смутен от това избухване, Родриге не настоя повече за изпращането на дон Ефраим.

Ала в същото време Алфонсо все по-силно се изкушаваше да види Ефраим и да говори с него. При това сам не знаеше точно защо — дали за да поиска от него сина си, или пък за да го замоли да стане негов посланик. Повика го.

— Известно ти е, дон Ефраим — подхвана той, — че халифът желае да преговаря за мир.

И тъй като Ефраим само се поклони мълчаливо, той веднага го предизвика:

— Навярно ти знаеш повече от мен и си научил вече и неговите условия.

Дон Ефраим стоеше пред краля — слаб, стар, крехък. Обезпокоително бе, че след поражението си при Аларкос и убийството на Йеуда кралят не го беше викал при себе си; и беше много възможно гузната съвест да предизвика краля към нови насилия срещу евреите.

— Когато врагът се оттегли от Толедо — отвърна той, — ние отслужихме благодарствени молебени и молихме бог да спуска и занапред благоволението си върху теб.

Алфонсо продължи да го дразни:

— Не намираш ли, че е несправедливо небето да ми изпраща отново толкова голяма милост? Вие, разбира се, приписвате на мен вината за загиването на вашите войници и за убийството на вашия Ибн Езра.

— Ние страдахме и се молихме — отвърна дон Ефраим.

Алфонсо запита направо:

— И така, какво знаеш за условията за мира?

Ефраим отговори:

— И ние едва ли знаем нещо повече от тебе. Предполагаме, че халифът ще иска да задържи цялата област южно от Гвадиана. Сигурно ще иска висок годишен данък за хазната си и високо военно обезщетение за емира от Севиля. Освен това трябва да се очаква, че ще поиска новият мирен договор да бъде сключен за твърде продължителен срок.

Извънредно мрачен, Алфонсо каза:

— А не е ли по-добре, вместо да приемам подобни условия, да продължа войната? Или вие намирате, че тия условия са умерени? — запита ехидно той.

Ефраим колебливо мълчеше. Ако заговореше сега за договора и за мира, би могъл да предизвика краля да стовари върху алхамата и върху самия него гнева от своето безсилие. Изкушаваше се да се изплъзне с някоя страхопочитателна, нищо незначеща фраза. Алфонсо обаче ще схване това като съгласие, той чака само най-леката поддръжка, за да продължи безумната война. Но господ няма да стори второ чудо, ще погине Толедо, а заедно с Толедо и алхамата. Когато бе изправян пред подобни съмнения и трудности, покойният Йеуда неведнъж беше дръзвал да припомни на тоя християнски крал, че е по-добре да запази мира и да действува разумно. В продължение на цял век съветниците евреи бяха убеждавали кастилските крале да бъдат разумни.

— Ако искаш да чуеш искрения съвет на един стар човек, господарю — каза най-сетне той с пресипналия си глас, — то съветвам те: сключи мир. Ти загуби тая война. Ако я продължиш, по-вероятно е мюсюлманите да стигнат до Пиренеите, отколкото ти до Южното море. Каквито и да бъдат условията на халифа, щом се задоволява с граница южно от Толедо, сключи мир.

Алфонсо почна да снове из стаята, в очите му отново пламтеше опасният блясък, челото му дълбоко се сбърчи. Дръзки бяха думите на евреина. Ще заповяда да го задържат, ще го тикне в най-дълбокото подземие на замъка си и ще го остави там, докато се изпари дързостта му и докато върне неговия Санчо. И ще събере останалите си воини и ще нападне неочаквано мюсюлманите, ще пробие техните линии. Знаеше, безумци бяха тия мечти, трябваше да преговаря за мир, и то с помощта на тоя Ефраим. Но не, не, тъкмо сега не! Ще Покаже той на Родриге и на тоя евреин, че дон Алфонсо е още жив. Ала това бе един победен Алфонсо и евреинът е прав, и той, Алфонсо, не е безумец и престъпник, ще изпрати посланици в Севиля и ще моли за мир. Заснова неспокойно, с нетърпеливи крачки из стаята, в продължение на една минута, на една безкрайно дълга минута, промени три пъти решението си.

Дон Ефраим стоеше мълчалив, в почтителна поза; нямаше страх по лицето му, ала вътрешно бе изпълнен с боязън и очакване. Погледът му не изпускаше краля, виждаше как изразът на лицето му се променя.

Внезапно Алфонсо спря до самия него и злобно, предизвикателно каза:

— Чуй! Щом като се застъпваш така горещо за мира, би ли заминал за Севиля като мой пълномощник?

Много неща бе очаквал Ефраим от този неуравновесен човек, и добри, и лоши, но не и това предложение. Не прикри изненадата си, в разрез с всички дворцови правила отстъпи назад и вдигна старческата си ръка, сякаш за да се защити. Ала още преди да бе проговорил, Алфонсо го пресече умолително, дори неочаквано меко:

— Моля те, не отказвай веднага! Седни и размисли!

Седяха един срещу друг. Ефраим разтриваше дланта на едната си ръка с пръстите на другата. През целия си живот той бе избягвал да изпъква. Колко усилия бе полагал, само и само да внуши на Йеуда да се откаже от блясъка на поста си, а ето че сега сам трябва да се нагърби с това пратеничество, към което бяха насочени погледите на всички. И каквото и да успееше да постигне, глупавият, неблагодарен Толедо ще го обвини в предателство, а подкрепеше ли го кралят, той, Ефраим, щеше да си навлече завистта на хиляди. От друга страна, завърнеше ли се с един по-продължителен мир, щеше да помогне на страната и на еврейството, както рядко е помагал друг преди него. Той, който инак разсъждаваше толкова трезво, сега бе развълнуван, объркан. Цялото му същество се противеше да приеме това пратеничество. Твърде силно се изкушаваше да каже не, ала си спомни за Йеуда и сметна, че е негов дълг да приеме.

— Халифът не обича евреите — подхвърли най-сетне Ефраим предпазливо.

— Той не обича особено много и християните — отговори Алфонсо.

Ефраим каза:

— Преговорите ще бъдат продължителни, а аз съм стар и болнав.

Кралят се овладя и отвърна:

— Ти ми отказваш не защото си стар и не защото си болен. Страхуваш се, че съм твърде неотстъпчив и твърде горделив. Не съм. Прозрях: човек, ударен от живота като мен, не може да хитрува и да се пазари. Няма да ти преча, ще ти дам широки пълномощия. Готов съм да заплатя голямо военно обезщетение на емира от Севиля и да внасям годишен влог на халифа. Да му плащам данък — мрачно завърши той.

Дон Ефраим отговори предпазливо, опипвайки почвата.

— Уверен съм, че твоят посредник би могъл да постигне спогодба по тези въпроси. Ала позволи ми да те запитам, господарю, какво мислиш по един друг, още по-важен пункт: продължителността на примирието? Не смятам, че халифът би се задоволил с мир за по-малко от дванайсет години. Би ли подписал подобен договор? И склонен ли си да го спазваш?

Алфонсо отново едва не пламна. Евреинът се държеше тъй, сякаш бе негов изповедник. Ала и този път разумът на краля обузда гнева му. На времето, когато бе допуснал да включат в договора със Севиля думите in octo annos, за осем години, те още от самото начало не бяха представлявали за него нищо повече от мастило върху пергамент. Ала тия три думи бяха призовали халифа в страната, те бяха разбили рицарите от калатравския му орден. Дон Ефраим бе напълно прав да му припомни, че сега, когато сключва мир за дванадесет години, действително ще трябва да мирува дванадесет дълги години.

— Виждам — каза той тихо и с горчивина, — че ти дълго си размишлявал за интересите на халифа.

Ефраим се бе опасявал от много по-страшно избухване; облекчено отвърна:

— Тъй би постъпил всеки, който взима присърце обществените дела.

Алфонсо мълчеше, размишляваше мрачно.

Ефраим го увещаваше:

— За теб един продължителен мир ще бъде от по-голяма полза, отколкото за мюсюлманите. Колкото и горещо да желаеш, ти не можеш тъй скоро да, водиш една голяма война. Нуждаеш се от време, цялата тъй жестоко опустошена християнска Испания се нуждае от време, за да дойде на себе си.

Алфонсо каза:

— Дванайсет години. Много искаш, старче.

Засегнат, Ефраим отвърна почти грубо:

— Моля те, господарю, не ме изпращай в Севиля.

Алфонсо каза:

— Добре, нека бъдат дванадесет години.

Изправи се, заснова с бързи крачки.

— Желая — каза той — да тръгнеш колкото е възможно по-скоро за Севиля. Съобщи ми от какви пълномощия се нуждаеш и избери лицата, които ще те придружават.

— Понеже ти повеляваш — каза Ефраим, — ще участвувам в делегацията, но само като неин финансов съветник или секретар. Благоволи да поставиш начело на посланиците някой от твоите грандове. В противен случай мюсюлманите ще бъдат зле настроени още от самото начало.

Алфонсо отвърна:

— Сред посланиците ще има двама или дори трима от моите барони. Но пълномощия ще имаш само ти.

Ефраим се поклони дълбоко:

— С божия помощ — каза той — ще се опитам да ти донеса един не съвсем тежък мир.

И се приготви да поиска позволение да се оттегли.

Ала дон Алфонсо не го освободи. Колебливо каза:

— Има още един въпрос, дон Ефраим, по който ще те моля да ми дадеш съвет. Навярно наследството на моя мъртъв приятел и ескривано дон Йеуда е доста значително. Не вярвам да има роднини, които с право да предявят претенции за него. Или ти познаваш такива?

Станал отново твърде предпазлив, дон Ефраим отвърна:

— Има всъщност в Сарагоса един дон Йосеф Ибн Езра, братовчед на дон Йеуда, благословена да бъде паметта на праведника. Според нашите закони и обичаи той може да предяви искане за една десета От наследството. Бих посъветвал твое величество да предостави на дон Йосеф дела, който му се полага. Той ще ни окаже добри услуги при трудната работа по събирането на вземанията на дон Йеуда, пръснати из цял свят.

Алфонсо рече:

— Да бъде тъй, както предлагаш. Мислех освен това да предоставя част от наследството на толедската алхама.

— Много си щедър, господарю — каза дон Ефраим. — Известно ли ти е, че това са твърде големи суми? Дон Йеуда бе най-богатият човек в страната ти след архиепископа на Толедо.

С известно смущение кралят каза:

— Ще наредя останалата част от състоянието да се намира под надзора на моите кралски ковчежници, докато се намери главният наследник, синът на доня Рахел. Освен това — добави той без особена връзка — изготвени са документи, които дават на тоя син на доня Рахел всички права и титли на графството Олмедо. Сам дон Йеуда нареди навремето да ги изготвят.

Ефраим отговори сухо:

— Имаш пълно право, господарю, да вземеш за държавното съкровище каквото ти е угодно от наследството на дон Йеуда и никой не ще може да те укори за това.

С усилие, малко дрезгаво, Алфонсо рече:

— Моят мъртъв приятел Йеуда често биваше заедно с теб и навярно ти знаеш доста неща. Няма да настоявам, старче, и да те питам колко знаеш. Ала потиска ме мисълта, че моят син е сред вас, а аз не го познавам. Трябва да разбереш това. Не искаш ли да ми помогнеш?

Говореше умолително, говореше сърдечно, а това поласка дон Ефраим и същевременно го уплаши. Опасна задача му бе възложил неговият мъртъв съперник и приятел. Каза:

— Никой не знае и никой не може вече да открие, господарю, дали дон Йеуда Ибн Езра е замесен в изчезването на внука си. И ако е било така, тогава сигурно той е привлякъл в това рисковано начинание не повече от един, и то доверен, мълчалив помощник.

Алфонсо се почувствува унизен, смазан. Ала въпреки собствената си воля не прекъсна разговора. Каза?

— Вярвам ти, и не ти вярвам. Страхувам се, че дори и да знаете нещо, няма да ми го съобщите. Мисълта, че моят син ще израсне сред вас и вашите обичаи, впива зъби в сърцето ми, признавам ти го. Би трябвало да ви мразя заради това и дори понякога съм пи мразил.

Ефраим рече:

— Още веднъж те питам, господарю, действително ли желаеш един човек, за когото мислиш така, да се занимава в Севиля с твоите дела и с делата на страната ти?

Кралят каза:

— Хранех понякога съмнения и към дон Йеуда и все пак знаех, че е мой приятел. Ти си възрастен и опитен, познаваш хората и разбираш тия неща. Искам да отидеш заради мен в Севиля. Зная, нямам по-добър, когото да пратя.

Ефраим почувствува съжаление, а към него се примеси удовлетворение. Каза:

— Може би ще настъпи някога време, когато ще се яви един или друг и ще твърди, че той бил изчезналият. Съветвам те, господарю, да не обръщаш внимание. Навярно зад това ще се крие измама. Предостави на нас да проучим дали е вярно и не прибавяй към многото си грижи и тази. Примири се, дон Алфонсо. Хубави дъщери имаш, благородни инфантки, които един ден ще станат велики кралици. Твоите внуци ще седят на испанските тронове и с божия помощ ще обединят земите на Полуострова.

И при все че завърши словото си неясно, кралят го разбра:

— Дон Йеуда Ибн Езра е мъртъв, синът му и дъщеря му са мъртви. И ако е останал жив някой от рода му, то това е само този внук. А дон Йеуда се отрече от исляма и се върна към еврейската вяра на своите деди, и това е неговият завет.

 

 

Дон Алфонсо чувствуваше ясно цялото значение на това, че бе предоставил на евреина, на търговеца Ефраим, да урежда последиците от войната, която сам той бе проиграл. Беше скъсал със своето безогледно рицарство, бе се простил с Бертран, бе казал сбогом на миналото си, на младостта си. Не съжаляваше, но чувствуваше почти осезаемо липсата, пустотата.

Пътят, който поемаше сега, не примамваше с тайнствени странични пътечки, не водеше към лазурни, бляскави далечини; водеше трезво и неотклонно към една почтена, здрава цел. Но щом бе тръгнал веднъж по него, той съзнателно щеше да го следва докрай. Сам щеше да си постави вериги, нямаше заради съблазнителни и героични приключения да заплаши онзи тежък мир, който поемаше сега върху плещите се.

Цяла нощ не мигна. Преценяваше, отхвърляше, преценяваше отново, решаваше, отхвърляше.

Реши.

С едва доловима усмивка съобщи на Родриге, че сега най-сетне искал да възстанови епископствата в Авиля, Сеговия и Сигуенса и че възнамерявал да повери епископството Сигуенса нему, на Родриге.

Недоволен, изненадан, Родриге запита:

— Значи, желаеш да се отървеш от предупрежденията на досадния си съветник?

Усмивката на Алфонсо се разшири, по лицето му отново се изписа някогашната младежка очарователност и лукавост.

— Този път — каза той — ти несправедливо проявяваш недоверие към мен, достопочтени мой отче. Не желая да те отдалеча, а искам още по-тясно да те привържа към себе си. Но ако са ме осведомили правилно, църковните закони не позволяват един каноник да бъде назначен направо, без междинна степен, на поста архиепископ на Толедо.

Бурни и противоречиви мисли вълнуваха Родриге. Алфонсо искаше да го направи примас на Испания! Да, той не бе лош съветник, но в скромността си не бе дори мечтал за такова издигане; твърде изненадан бе навремето, когато дон Мартин се бе опасявал, че той може да заеме мястото му. Значи, отсега нататък нямаше само да дава съвети и мнения; щеше да се разпорежда с най-богатите парични приходи в страната, щеше да има влияние при взимането на съдбоносни решения за мир или война. Самата представа за това го замая. Благослов и милост божия, и най-тежък товар се спускаше над него.

Алфонсо гледаше развълнуваното лице на Родриге и полушеговито, полусериозно каза:

— Естествено ще трябва да отидеш за няколко месеца в Сигуенса и тогава аз няма да мога да те виждам. Не е лесно да се преговаря със светия отец; няма да го склоня тъй бързо да ти даде палиума^[1]. Но съм решил да постигна това на всяка цена и в края на краищата ще успея. Искам да те направя втори след мен в кралството — продължи с младежко своенравие той. — Ти ми премахна испанското летоброене и все пак искам да бъдеш примас на Испания.

 

 

Научил за тоя нов обрат, Муса бе съкрушен. Родриге ще замине за Сигуенса. А как ще живее занапред в Толедо той, Муса, мюсюлманинът, когото мнозина мразеха, ако бъде лишен от закрилата на каноника? Не за пръв път ще бъде бездомен скитник без нито един приятел. Суров и негостоприемен ще бъде краят на неговия житейски път.

Ала въпреки собствената си беда този мъдър мъж, познал добре човешката душа, не забрави колко благодат щеше да донесе на каноника тази промяна и изрази това с най-топли думи:

— Различните задължения, свързани с новата ти служба — рече той, — скоро ще те изтръгнат от аседията, от печалния мрачен размисъл, който те бе завладял през последните няколко месеца. Ще трябва да взимаш решения и да вършиш дела, от които ще зависи съдбата на мнозина. И тази твоя дейност — развълнувано продължи той — ще те подтикне, надявам се, отново да се заемеш с хрониката си. Да, високопочитаеми мой приятелю — замислено и бодро завърши той, — онзи, който твори историята, положително ще бъде изкушен и да я опише.

И действително кралят едва му беше предложил архиепископството и в ума на Родриге се бе породило подобно изкушение. Дон Алфонсо се бе обвързал най-напред с разсъдливия и предупредителен Ефраим, а сега по свой собствен почин се поставяше в зависимост и от него, от Родриге, от нерицарствения, миролюбив човек. Само един Алфонсо, наистина променен до дъното на душата си, можеше да си оплете такъв двоен бич. И съзнанието за това вля в Родриге нова, малка надежда и блажено предчувствие, че въпреки неговите мрачни умувания трагичните събития през последната година имат някакъв смисъл. Но той си забраняваше да се увлича от такива чувства, пречеше им да се оформят в ясна мисъл, не желаеше да преживее повторно разочарование.

Отговори на Муса почти сприхаво:

— Не съм помислял дори да се заемам отново с хрониката си. Сам знаеш, че унищожих целия материал.

— Твоята Академия е в състояние да те снабди отново с материал, и то в доста кратък срок — спокойно отговори Муса. — А пък ще ти послужат и много от материалите, с които разполагам аз. На драго сърце ще ти ги приготвя. Разбира се — продължи той и лицето му посърна, — няма да бъде лесно да се поддържа връзка с теб. Кой знае в какъв затънтен край ще трябва да се крия, след като загубя твоята закрила.

Отначало Родриге не го разбра. Сетне бурно подхвана:

— Какво си мислиш? Разбира се, че и ти ще дойдеш с мен в Сигуенса.

Лицето на Муса засия. Ала неговата мюсюлманска учтивост му повеляваше да възрази:

— Няма ли — каза той — присъствието ми в епископския дворец в Сигуенса да изглежда много странно? Онези, които ще живеят под твоя жезъл, ще се чудят какъв е тоя обрязан съжител.

— Да се чудят! — отвърна кратко и мрачно Родриге.

Със същата щастлива усмивка, заляла грозното му лице, Муса продължи:

— Трябва да обърна вниманието ти и върху това, че тепърва ще има да патиш от мен. Защото отсега нататък в никакъв случай няма да те оставя намира, докато не се заловиш отново с хрониката си.

Той започна да дразни апетита на приятеля си дори сега, още в Толедо, и непрекъснато го увличаше в обширни историко-философски спорове. Стоеше например зад пулта си, драскаше нещо и току казваше през рамо:

— Не е случайност, че ние, мюсюлманите, бяхме принудени пак да се откажем от Толедо, след като почти го имахме в ръцете си. Нашето време, славното, време на нашето могъщество, за съжаление вече отми на и вътрешните раздори, които накараха халифа да се завърне в Африка, ще се повторят. Това е тъй положително, както математическите правила на Алхаресми. — Колкото и силна да изглежда, империята на мюсюлманите е прекалено стара. Грохнала е.

И както се бе надявал Муса, Родриге се хвана на въдицата.

— Осмеляваш се да твърдиш, че времето ви било отминало! — отвърна той. — Че нали победихте! Нашата армия е унищожена, вашата граница минава, кажи-речи, край Толедо, нашият горд дон Алфонсо ви плаща данък. — Той се разпали. — Господството на мюсюлманите било в упадък! Великото време на мюсюлманите било отминало! На три пъти в това столетие потегляме срещу вас с огромни войски, каквито светът още не е виждал. Петстотин пъти по хиляда християнски рицари загинаха в тези кръстоносни походи, да не говорим за хилядата пъти по хиляда люде от други християнски народи, поразени от смърт, мор и нищета в родината си. А и днес светият град е пак във ваши ръце точно както преди сто години! И ти се оплакваш, че държавата ви била пропаднала!

Муса отвърна учтиво:

— Преструваш се на по-малко мъдър, отколкото си, достопочтени мой приятелю. Поставяш в рамка историята на няколко десетилетия или един век, сякаш е нещо завършено. Ние, ти и аз, не искаме да опишем само днешния ден и част от вчерашния, а се стремим да доловим смисъла на цялото, искаме да разгадаем насоката на събитията и да прозрем в бъдещето като истински божи промислители. Установи се, за съжаление, че вашите кръстоносни походи в никой случай не са безуспешни. Разбира се, завладяната от вас територия през този последен век не си струваше жертвите. Затова пък вие придобихте богат стопански опит, знаеш това не по-зле от мен, придобихте безценни по-знания в областта на политиката и науката. Развеждахме ви добродушно и суетно из нашите фабрики, показахме ви как възпитаваме нашата младеж, как управляваме градовете си, как правораздаваме. Вие се Изказахте способни ученици и добре възпроизведохте всичко добро, което видяхте у нас. Разбрахте, че през това столетие не са важни рицарите, а знаещите и вещите люде, строителите, оръжейниците, инженерите, най-различните сръчни хора и образованите земеделци. Вие сте млади, намирате се във възход, скоро ще ни настигнете и задминете. Вие загубихте петстотин пъти по хиляда рицари, ала не вие сте победените.

Бе повишил инак безизразния си глас. Гледаше приятеля си със своите спокойни очи — мъдри, изпълнени с лека насмешка. Той мълчеше. Призна се за победен, ала бе изпълнен с вътрешно удовлетворение.

И много подобни разговори водиха те, спорове, в който Родриге за голямо свое учудване твърдеше, че неверниците ще възтържествуват, докато Муса се съмняваше в крайната победа на мюсюлманите.

Ала колкото по-дълго размишляваше върху доводите на своя приятел, толкова по-ясни ставаха те на Родриге, толкова повече засилваха упованието му. Чувствуваше се млад и обновен. Не го измъчваше вече онова изречение от посланието до коринтяните, с което апостол Павел противопоставяше божието безсмислие на мъдростта на мъдреците. Вместо него други слова на апостола отекваха с ликуване в душата му: „Старото отмина, виж, всичко се обнови.“ Сега вместо сляпата вяра, която стигаше до блажен екстаз, в душата му имаше знание, от ден на ден укрепваше чувството: въпреки всичко в хода на световните събития имаше някакъв смисъл и той можеше да бъде прозрян. Все още не можеше да изрази това свое чувство с логични и обосновани слова. Пък и не се стремеше към яснота. Достатъчно му бе да знае за смисъла в хода на световните събития толкова, колкото бе знаял свети Августин за същината на времето: „Не ме ли питаш — зная го; запиташ ли ме — не го знам.“

И така, думите на Муса проникваха все по-дълбоко в душата на Родриге и все по-силно ставаше желанието му да бъде промислител на бога и да издирва съдбовните пътеки на събитията.

Въпреки всичко той не се решаваше да се залови наново с хрониката си. Възпираха го други съмнения.

— Страхувам се — заяви на приятеля си той, — че към тази творба ме привлича не толкова старанието да служа на бога, колкото писателското ми славолюбие.

Лицето на Муса придоби обичайното си лукаво изражение. Измъкна една книга, „Животът на блажения Августин“, и прочете на Родриге какво бе записал за последните дни на светията един негов ученик, Посидий. По онова време Августин бил архиепископ на града Хипон, обсаден от вандалите; виждал от палата си как надлъж и шир гори картагенската земя. Бил седемдесет и шест годишен, много изнемощял, знаел, че ще умре. Грижел се за обсадения град и за цялата провинция, заляна от врагове. Ала същевременно препрочитал още веднъж многобройните си книги, поправял и променял, така че в библиотеката на Хипон да остане по един напълно поправен екземпляр от всяко негово произведение. Полагал също така усилия да завърши и още една книга, предназначена да обори писанията на еретика Юлиан.

„Августин, най-праведният сред архиепископите — съобщаваше Посидий, — почина на петия ден от месец септември, като дори от смъртния си одър полагаше усилия да отбие нападенията на вандалите и работеше върху голямото си полемическо писание против еретика Юлиян.“

Муса вдигна поглед от книгата и лукаво запита:

— Нима искаш да бъдеш по-свят и от блажения Августин, достопочтени мой приятелю? Вслушай се в гласа на собственото си сърце и провери дали твоите колебания не са само благочестива надменност.

Още същата вечер Родриге приготви дебел сноп бяла, скъпоценна хартия и бавно, с наслада започна да пише:

„Начало на историята на Испания“ — „Incipit chronicon rerum Hispanarum“.

А Муса усмихнато си каза:

„Никой порок не пуска по-дълбоки корени от писателствуването.“

 

 

Мирът, с който се завърна дон Ефраим, бе по-добър, отколкото можеше да се очаква. Не бе успял, а може би не бе искал, да постигне само едно: времетраенето на примирието да бъде по-малко от дванадесет години.

След като Ефраим му докладва най-изчерпателно, дон Алфонсо каза:

— Зная, че трябва да ти бъда признателен. И съм. Ще свикам моите грандове, за да видят всички как ми връщаш ръкавицата на поръчението.

Дон Ефраим възрази почти изплашено:

— Толкова блясък не би ми прилягал. Пък и много завистници, а малко приятели ще създаде това на толедската алхама.

Намигвайки шеговито, Алфонсо запита Ефраим дали според него наистина ще са необходими пълни дванадесет години за възстановяване на стопанството.

Негодувание обзе Ефраим. Своевременно и настойчиво бе предупреждавал този човек, че трябва да се подготви в себе си за един дълъг мир. Само при това условие той, Ефраим, бе приел злокобното поръчение, а ето, едва сключил договора, дон Алфонсо копнееше да го наруши отново. Отвърна сухо:

— Състоянието на кралството ти, господарю, е такова, че навярно ще трябва да поживееш в мир повече от дванадесет години. Аз няма да бъда жив свидетел на следния ти поход, а и ти не ще бъдеш млад, когато го започнеш.

Тъй като Алфонсо недоволно мълчеше, той предупредително продължи:

— Съгласи се, че е така, господарю. Много стори за теб дон Йеуда. Той създаде връзки, които продължават да съществуват дори и след това сгромолясване; извади на показ пред цял свят многостранните възможности на твоята Кастилия, създаде ти кредит. Ала ако от всичко това желаеш да извлечеш полза, ще трябва да се придържаш към неговия основен план. И Йеуда бе градил за мир. Забрави през следните няколко години своите рицари и барони, които само разориха страната ти, мисли за своите граждани и селяни, мисли за своите градове. Дай им привилегии, дай им „фуерос“, подкрепи ги против грандовете си.

Дон Алфонсо слушаше, без да се съгласява, но все пак внимателно. Та нали неговият свят бе светът на рицарите. Правдата на един крал се различаваше от правдата на стария евреин и банкер. Неговата, Алфонсовата, философия се съдържаше в песните на Бертран. При все това изглеждаше, че този Ефраим наистина има право и ако той, Алфонсо, желае след дванадесет години да води своята война победоносно, ще трябва сега да угажда на простолюдието. Ще трябва да отдели място в съвета за гражданина и селянина, за „Vilan“ и ще трябва да наказва рицаря, ако нанесе побой на своя селянин или с помощта на честното си оръжие отнеме от гражданина торбата с пипер. Пуст и скучен ще бъде светът, тъжна ще бъде Кастилия, в която ще управлява той.

Сега дон Ефраим описваше пълната разруха, в която се намираше стопанството. Рудничарството бе крайно западнало, манифактурите за производство на платно, доведени от дон Йеуда до небивал разцвет, бяха разрушени или разстроени, стадата добитък отвлечени, напълно занемарено бе и отглеждането на овце, един от главните източници на доходи в страната преди войната. Кастилският мараведи бе обезценен; трябваше да се дават шест кастилски срещу един арагонски мараведи. За да не рухнат напълно, стопанството и промишлеността трябваше да бъдат облекчени от данъци, да им се осигурят множество нови привилегии. Навлезе в подробности. Предложи кои мита и даждия да се намалят, кои да се отменят напълно. Споменаваше цифри, нови и нови цифри.

Когато дон Йеуда бе говорил за подобни дела, думите му бяха увличали Алфонсо за известно време; но сетне го бе обхващало отвращение от това сухо и недостойно за един крал занимание и той бе прекъсвал грубо подобни беседи. Ала сега, въпреки че Ефраим говореше без замаха и блясъка на Йеуда, интересът на Алфонсо към цифрите се засилваше, те почнаха да се вплитат и за него в една цялостна тъкан, понрави му се последователността, с която излагаше своите пресмятания евреинът. Алфонсо просто не искаше да повярва, че е доволен, но беше. Не, нямаше смисъл човек да затваря очи пред това ново, противно време, трябваше да се примири с действителността. И други преди него, много велики и много могъщи, се бяха принуждавали да сторят същото, крал Хенри например, а той, Алфонсо, бе заплатил прескъпо за своята слепота.

— Щастие е, господарю — обясняваше сега Ефраим, — че ти навремето разреши на Йеуда да засели в твоето кралство шестте хиляди франкски бежанци. Сред тях има способни мъже, с които ще можеш да замениш доста от сведущите люде, загинали в битките или изчезнали по някакъв друг начин. Трябва да признаеш на дон Йеуда — блажена да бъде паметта на праведника, — че той…

Кралят внезапно го прекъсна.

— На времето те поканих — рече той — да поемеш управлението на моята кралска хазна. Ти отказа. Може би си постъпил правилно; нямаше тогава много нещо за управляване, а и аз създавах много неприятности на съветниците си. Сега има още по-малко, ала аз междувременно станах по-умен, може би си го забелязал. За втори път те моля да станеш мой алхаким или по-добре мой алхаким майор.

Ефраим бе очаквал това предложение и самата мисъл го бе изпълвала със страх. Бунтуваше се срещу него с цялата си душа. Винаги се беше страхувал от обществени постове, стар бе, искаше да прекара останалите си дни у дома, край огнището, гдето малцина щяха да го виждат и да се грижат за него, искаше да угасне в мир. Цялата му неприязън и ненавист към дон Алфонсо се надигна отново. С безумна, рицарска жажда за приключения тоя човек бе тласнал право в ръцете на смъртта по-голямата част от трите хиляди воини, които бе поставила на негово разположение алхамата. Отнел бе дъщерята на верния си служител дон Йеуда, а също и сина му, и не ги бе спасил, когато изпаднаха в беда. А сега, за предстоящия стръмен, мъчителен път, искаше да запретне в колесницата си него, Ефраим.

Старецът отговори:

— Висока чест ми оказваш. Ала преговорите в Севиля бяха изтощителни. Чакат ме делата на нашата алхама, пък и много съм стар. Не го искай от мен, господарю.

Намусен като дете, Алфонсо каза:

— Много ми се иска да имам за алхаким евреин.

Произнесе думите непохватно, дори тромаво, ала в тях прозвуча предишната приветливост на Алфонсо.

Изведнъж на Ефраим се стори, че съзира целия вътрешен мир на тоя човек. Схвана, че той бе твърдо решил да изкупи вината си спрямо своя мъртъв ескривано и надвивайки себе си, да продължи да следва неговия път. Сега този Алфонсо търсеше, и то не без страх, нов водач. Да поемеш този пост, да продължиш оттам, гдето бе спрял Йеуда, бе задача, която щеше да скъси живота ти. Ала Ефраим си припомни блестящите, настойчиви, присмехулни очи на Йеуда, чу гъвкавия му, благозвучен глас, припомни си последната им среща. Някой трябваше да остане, за да поеме протегнатата груба, нечиста десница на този християнски крал и да го поведе с усилие по-нататък, по тясната, строга пътека на мира.

Зъзнещ в многото си дрехи, Ефраим наистина изглеждаше твърде стар и болнав. Измъквайки насила всяка дума от устата си, той каза:

— Тъй като ти заповядваш, господарю, ще се опитам да поставя в ред делата на твоята страна.

— Благодаря ти! — рече дон Алфонсо.

Колебливо продължи:

— Има и друго, което бих искал да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Не винаги съм засвидетелствувал към моя мъртъв ескривано голямата си признателност, тъй както трябваше да сторя и както я е проявявал дядо ми към своя Ибн Езра. Гнети ме мисълта, че мъртвите дори не са погребани както подобава, а мизерно, оскъдно. Много пъти ми се искаше да ги погреба по своему и тъй както изисква санът им. Ала размислих и ми се струва, че е по-правилно да погребете моя мъртъв ескривано вие, по ваш обичай и с вашите обреди, него и дъщеря му, доня Рахел, която ми бе много блика. Към вашата общност принадлежаха те двамата, останаха й верни докрай и аз ще ти бъда благодарен, ако уредиш погребението им тъй, както биха желали самите те.

Дон Ефраим отвърна:

— Ти изпревари молбата ми, господарю. Ще поема грижа за всичко. Ала дари ми милостта да отложим погребението още известно време, та да могат да узнаят мнозината, които биха желали да почетат дон Йеуда Ибн Езра.

 

 

Наскоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Този бъдещ крал на Арагон и Кастилия бе кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано извънредно пищно: петимата християнски владетели на Полуострова се събраха в Сарагоса, за да участвуват в тържествата.

Алфонсо и Леонор седяха един до друг на своите високи столове край празничната трапеза. Доня Леонор бе красива, истинска благородна дама, любезна и високомерна както винаги и съгласно изискванията на куртоазията размени с мъжа си много учтиви слова.

През този ден Алфонсо имаше право да се чувствува крал на кралете и той наистина съзнаваше достойнството и честта си. Само до преди година страната му бе под угрозата на вражия меч, самият той — обкръжен в столицата си. Какъв жесток срам го бе измъчвал тогава, помислеше ли за Ричард Английски. Той наистина бе доказал, че е Mils Christianus, страшилище за мюсюлманите, Мелек Рик. Бе завоювал с пристъп непревзимаемата крепост Акко, бе победил славно в открит бой войската на султан Саладин. А как се бе променило сега всичко! Огромните загуби на кръстоносците бяха отишли почти напразно, жалко примирие бе сключено, светият град бе останал в ръцете на неверниците, самият Ричард, скаран със съюзниците си, безпомощен, се намираше в австрийска тъмница. А той, Алфонсо, все още властвува тук като най-могъщия крал на Полуострова. И беше почти сигурно, че внукът му, силният, малък Фернан, изваден днес от купела на кръщението, ще обедини Арагон и Кастилия, а може би ще се нарече и император както своя прадядо Алфонсо Седми.

Ала този блясък и разцвет само увеличаваше пустотата в душата му. Погледна доня Леонор и видя нейното вътрешно опустошение. Погледна дъщеря си Беренгария и видя в очите й, в големите зелени очи, наследени от майка й, необузданата надменност, жаждата за все повече и повече власт и почести. Уверен бе, че тя укорява мъжа си в слабост, защото не бе присвоил ръководната роля на Полуострова след неговото, Алфонсово поражение. Уверен бе, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл бяха отдадени на малкия й син, на този бъдещ Emperador Фернан, докато към него, към своя баща, изпитваше само неприязън и презрително равнодушие. Той препречваше пътя на нейните честолюбиви стремежи, на честолюбивите стремежи на сина и, бе забравил заради сладострастието своя кралски дълг, едва не бе загубил страната, която принадлежеше на нея и на сина й, може би окончателно ще я проиграе, преди нейният малък Фернан да успее да постави на главата си императорската корона.

Пажовете, които поднасяха на краля ястия, вино, кърпа, стояха пред него и безпомощно чакаха. Той не ги виждаше. Изведнъж бе осъзнал твърде ясно колко самотен бе сред своите пет хиляди по хиляда кастилци и сред тяхната почит към него. Вперил бе поглед пред себе си, съвсем сам сред един пуст свят.

Дон Родриге забеляза опечален как, скрит зад своята безразлична, любезна кралска маска, Алфонсо бе застинал, унесен в горди размишления. Гореща вълна на съчувствие заля каноника, но същевременно го изпълни и любопитството, неудържимото увлечение на летописеца: наблюдаваше краля с трезвото усърдие на учен. Дон Алфонсо действително бе memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Добре бе съхранил той, Алфонсо, събитията в паметта си, опипваше ги сякаш с острия си ум, държеше ги здраво, отразяваше ги върху лицето си. Да, на лицето на Дон Алфонсо бе изписано преживяното, необузданите му страсти, тежките му, бурни победи, горчивите му поражения, вътрешните му борби, неговото прозрение. Дълбоки бръчки браздяха челото му, по страните му имаше белези от зараснали рани. Лицето му се беше превърнало в летопис на собствения му живот. Още отсега, от днес, в чертите на тоя четиридесетгодишен мъж можеше да се види лицето на стареца, какъвто един ден щеше да стане.

 

 

В северната част на кралството, недалеч от границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един отшелник, който се бе подложил на най-тежки духовни изпитания. Живееше в една пещера, високо сред стръмните склонове на Сиера де Неила. Истинско чудо бе как прекарваше там своя жалък живот. Защото бе сляп. Явно бе, че се намираше под особеното покровителство на провидението. То спираше нозете му пред пропастите, то го закриляше от дивите зверове; казваха, че вълците се сгушвали смирено пред него и ближели ръката му.

Каещи се изкачвали при него в планината и му носели дарове, с които да задоволи скромните си насъщни нужди. Молели го да постави ръце върху тях; ръце, те му били извор на благодат. Освен това, докосвайки лицето, той можел чрез опипване да установи дали и доколко е получил един грешник божието опрощение.

И славата на отшелника и на неговите богоугодни способности се носеше из цялата страна.

А отшелникът бе онзи Диего, когото Алфонсо навремето, в навечерието на първата победоносна битка при Аларкос, бе наредил да ослепят, защото заспал на поста си.

Бароните де Аро, в чиито земи живееше Диего, бяха непокорни васали, зле настроени към краля. Заявяваха, че поради разпътността и безчестието през последните години градът Толедо бил изпълнен с грехове и подканиха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди съвестите. Всъщност бароните де Аро се надяваха чрез присъствието на Диего в столицата да създадат неприятности на краля.

И наистина жителите на Толедо се стичаха, за да видят и почетат благословения мъж, и все по-силно и по-силно ставаше желанието им техният крал също да извлече полза от присъствието на чудотвореца. На времето, когато дон Алфонсо бе яздел сияещ из улиците на града край носилката на своята Фермоса, те самите бяха изживели тази непозволена страст, която стопляше сърцето, бяха го посрещали с радостни викове и денят, в който го видеха, се беше превръщал в празник за тях.

Срещнеха ли сега Алфонсо, изпитваха най-почтително съчувствие, боязън, лек страх от човека, когото провидението бе наказало и белязало. От все сърце му желаеха пълно очищение от греховете и смятаха, че светецът може да му помогне.

В шума, вдиган около Диего, Родриге не виждаше нищо повече от суеверие и суета, подуши дори лошите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не обръща внимание на Диего.

Присъствието на отшелника потискаше и самия Алфонсо. Сега вече той изгаряше от срам само като помислеше колко самодоволно бе разправял на Рахел за ослепяването и че измислил поговорка за онзи, който занемарява своя дълг. Спомни си как се беше затворило одухотвореното лице на Рахел и сега вече знаеше защо.

Ала той бе доловил боязливите погледи на хората към него, разбираше ги, разбираше и тяхното желание да се срещне със светеца. Подтикваше го и все по-силно любопитство да види какво ли е станало от Диего. И действително ли той, Алфонсо, без да знае и без да иска, бе превърнал този човек в светец?

Когато слепецът застана пред краля, Алфонсо си припомни съвсем точно как бе изглеждал някога Диего. На времето той бе широкоплещест момък, упорит, самонадеян, имаше известна прилика между него и Кастро, нима този тук беше наистина същият Диего, когото той бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути, започна да съжалява, че бе повикал човека, не знаеше какво да каже, другият също мълчеше.

Най-сетне, почти против волята си, той недодялано се пошегува:

— Е, вижда се поне, че поговорката, на която аз те научих с толкова суровост, е допринесла полза.

Диего отвърна:

— Кой аз?

Досадата и изумлението на Алфонсо нарастваха. Нима не бяха казали на този човек при кого го водят? И не бе ли поискал той да узнае?

— Аз, кралят — каза той.

Без да прояви изненада или вълнение, слепецът заговори:

— Не познах гласа ти. Не чувам от тебе нищо, което бих познал.

Алфонсо запита:

— Несправедливо ли постъпих тогава с тебе, Диего?

Слепият отвърна спокойно:

— Бог ти е внушил да извършиш онова, което ти стори. Ала и сънят, в който изпаднах тогава, бе изпратен от бога. Аларкос бе място на тежки изпитания, не по-леки за теб, отколкото за мен. Оная победа при Аларкос те подмами да водиш втората, дръзка битка. За мен страданието в края на краищата донесе благодат. Намерих мир. — И привидно без всякаква връзка продължи: — Чувам, че Аларкос не съществувал вече.

В първия миг Алфонсо помисли, че този човек използува закрилата на своята святост, за да се подиграе с него. Ала тия думи се нижеха от устните на слепеца удивително безстрастно, сякаш ги произнасяше някакъв трети човек, който разглеждаше двамата от недостижима височина; нямаха за цел да обидят Алфонсо.

— Молих се — каза Диего — и за теб, господарю, нещастието да се превърне в лек.

И протягайки ръце, замоли:

— Позволи ми да те огледам.

Алфонсо разбра какво искаше той, приближи се към него и слепецът опипа лицето му. Неприятно бе за краля да чувствува как костеливите ръце натискат и опипват челото, страните му. Всичко в този човек го отблъскваше: видът, говорът, миризмата му. Истинско изпитание бе това, което Алфонсо си налагаше. Не беше ли всъщност този човек йоглар, панаирджийски фокусник?

Диего проговори:

— Утеши се. Всевишният те е дарил със сили да чакаш смирено. Quien no cae, se no llevanta — който не пада, не се изправя. Може би ще трябва дълго да чакаш, ала ти имаш сили.

Алфонсо съпроводи слепеца до вратата и го предаде в ръцете на онези, които го водеха.

Настъпи денят, когато изровиха телата на Йеуда Ибн Езра и на дъщеря му, за да ги пренесат в гробището на Худерия. Бе топъл, облачен ден в ранна есен; скалите, върху които бе разположен Толедо, се издигаха мрачно, заобиколени от тежка черно-зеленикава сивота.

Обвиха Йеуда и Рахел в бели, ленени савани. Поставиха ги в скромни ковчези, както изискваше обичаят; ала в тях бяха насипали тлъста, черна пръст, земя от Цион. На ционска земя лежеше сега главата на Йеуда, който се бе стремил и домогвал да създаде на своя народ по-голяма слава, и главата на Рахел, която бе мечтала за Месията.

Всички еврейски общини в испанските земи бяха изпратили представители, бяха дошли мнозина и от Прованс, и от франкските земи, имаше дори неколцина от Германия.

Осмината най-почитани мъже на толедската алхама вдигнаха на рамене ковчезите и ги понесоха към главната порта, по настланите с чакъл пътеки, извиващи сред дърветата и лехите на Галиана. Там, където надписът „Алафия“ приветствуваше влизащия, стояха други, готови да поемат ковчезите. Те ги носиха едно късо разстояние, там чакаха нови носачи; защото безброй люде си бяха оспорвали честта да пренесат мъртъвците до гроба им.

Тъй, от рамо на рамо, ковчезите шествуваха сред зноя по шосето към Алкантара, към моста, който минаваше през Тахо.

И младият дон Бенямин носи известно време единия от двата ковчега, втория, ковчега на доня Рахел. Товарът бе лек, ала младият мъж едва влачеше нозе: болката го притискаше плътно и душно, осезаемо.

Опита се да облекчи товара си с мисли.

Мислеше за това как шестте хиляди франкски бежанци, които Йеуда, въпреки силната съпротива, бе повикал в страната, се бяха превърнали сега от досадни натрапници в желани съграждани. Всичко бе излязло по-иначе, по-добре, отколкото той, Бенямин, бе очаквал. Почти не бе вярвал на очите си, виждайки как неговият чичо Ефраим бе изпратен в Севиля, как се бе добрал до мира и как взимаше сега мерки, за да го запази. Делото на Йеуда не бе загинало, развиваше се. И кралят не само го търпеше, кралят го поощряваше. Но колко много смърт и бедствия бяха необходими, за да вразумят този рицар. И ще остане ли разумен и занапред?

Не биваше да позволява на личната си неприязън към краля да го подвежда към несправедливи съждения. Кралят наистина се беше променил. Рахел бе успяла да постигне това. Станало бе както в онази приказка, която тя тъй много обичаше. Вълшебникът бе вдъхнал живот на буцата глина, ала това бе причинило смъртта на вълшебника.

Бавно пристъпваше дон Бенямин с лекия си товар, с тялото на Рахел на рамо, и потънал в размишления, объркваше крачките си, затрудняваше останалите носачи.

Сега вече животът на шестте хиляди добива смисъл. Колко нищожно бе това, ако се сравнеше с безсмислената смърт, покосила във войните на това десетилетие хиляда пъти по хиляда. Не бе много постигнатото, трошичката мир на Ефраим и трошичката разум на краля. То бе мъничка искрица нова светлина сред мрака на голямата нощ. Ала ето, тая искрица нова светлина блещука и обземеше ли го страх, искрицата щеше да прогони страха с блещукането си.

Настъпи мигът, когато той и останалите трима души трябваше да предадат ковчега на други, които чакаха. Но сега, когато бе освободен от товара и не беше принуден вече да равнява крачките си с другите, влачеше краката си още по-унило. Съвзе се, изправи снага, помисли; помисли горчиво, твърдо, настойчиво: „Дадено ни е да работим за делото, да го завършим — не ни е дадено.“

Погребалното шествие достигна границата на града, моста над Тахо. Широко се разтвориха градските порти, за да пуснат мъртвите. Дон Алфонсо бе наредил да бъдат оказани най-високи почести на неговия покоен ескривано, комуто тъй лошо се бе отблагодарил Толедо. Жителите на Толедо охотно изпълниха тая заповед. По всички къщи висяха черни платнища. Народът се трупаше в гъсти, тъмни редици по инак толкова пъстрите улици; шумът сега бе приглушен, превърнал се беше в тежко бръмчене. По целия път кралски войници отдаваха чест, а там, където минеха ковчезите, знамената с герба на Кастилия се свеждаха. Хората сваляха шапки, мнозина коленичеха, жени и момичета оплакваха гласно участта на Фермоса.

Носеха ковчезите нагоре по стръмните улици към вътрешната част на града. Не избираха най-късия път, шествието сви през пазарището Сокодовер, та да могат колкото може повече люде да засвидетелствуват почитта си към мъртвите.

Високо в замъка си, на един прозорец, от който дълго можеше да наблюдава погребалното шествие, стоеше Алфонсо, сам.

Мислеше:

„Дори не съм тъжен. Успокоих се. Освободих се от необузданите си страсти. Станах по-добър крал. Би трябвало да съм доволен. А не съм.“

Сигурно ще доживея моя велик поход и ще мога да го ръководя, застанал начело на една обединена Испания. Ала и в онзи миг, когато ще имам победата в ръка, няма да ме вълнуват по-бурни чувства, отколкото: „Най-сетне свърших, изпълних дълга си“; най-много ще изпитам облекчение, но не щастие. Цялото щастие, което ми е било предопределено, е зад мен. То беше тук, държах го в обятията си, то се бе притиснало до мен, нежно, упоително, сладостно. Но аз бях лекомислен и сам избягах от него. А сега, долу, отнасят онова, което ми е било предопределено като щастие.

Дванадесет години трябва да чакам за моя поход. Никога не умеех да чакам; животът ми препускаше като жребец. Сега пълзи като охлюв. По-дълга става годината, по-дълъг става денят. И ще издържа, няма дори да се гневя, Най-лошото е това, че мога така да чакам.

И похода ще водя разсъдливо. И помен няма да има от предишната необуздана, блажена смелост. Ще викат: „A lor, a lor!“, а аз няма да викам заедно с тях.

Постара се да мисли за онзи, заради когото щеше да води похода, за малкия Фернан; ала не видя ясен образ и от образа на внука му Фернан не струеше топлота. Всичко, което заобикаляше сега Алфонсо, бе странно неясно, мъгляво, недействително.

Мислеше:

„Четиридесетгодишен съм, а животът ми вече отмина. Сега само миналото ми е живо за мен. А настоящето ми е обвито в дим и прах, като бойно поле по време на битка. И дори ако победя някога, от победата не ще остане нищо освен дим и мъка. Ех, ако можех да победя заради сина си, заради моя Санчо, моето скъпо незаконно дете! Ала кой знае къде ще бъде тогава моят Санчо. Навярно сред ония, за които мирът струва повече дори и от победата.“

Междувременно погребалното шествие бе стигнало до целта си.

Три гробища имаха толедските евреи — две извън градските стени, едно в самата Худерия. В него, тясно и много старо, имаха гробници само членовете на най-знатните родове, между които и родът Ибн Езра. Някои мъртъвци от рода Ибн Езра водеха началото си от един потомък на цар Давид, който бе дошъл на Полуострова заедно с Адонирам, събирача на данъците на цар Соломон, и тъй бе отбелязано на надгробните плочи. Имаше сред тези мъртви потомци на рода Ибн Езра и други, търговци по времето на римляните. Имаше банкери, данъкосъбирачи, имаше люде, които, гонени и преследвани, бяха живели в Толедо при кралете на готите, имаше такива, които при мюсюлманите били везири, големи лекари и поети. Тук почиваше и онзи Ибн Езра, който навремето бе съградил кастильото, назовано с неговото име, както и чичото на Йеуда, удържал по времето на императора Алфонсо крепостта Калатрава.

В това гробище донесоха мъртъвците. Притиснати плътно един до друг стояха опечалените; тъй гъсто стояли, разказва един летописец, че можело да се тича по раменете им.

Изкопани бяха два нови гроба. В тях поставиха Йеуда Ибн Езра и дъщеря му Рахел, за да намерят покой при своите предци.

Сетне измиха ръцете си и промълвиха благословията.

И дон Йосеф Ибн Езра, като най-близък роднина, изрече молитвата на скърбящите, която започва с думите: „Да бъде прославено и свято името на всевишния“ и завършва: „Мир твори във висините си, мир дарява на нас и на целия Израил. Кажете: Амин!“

В продължение на тридесет дни във всички еврейски алхами из Полуострова, а също и в провансалските и във франкските общини произнасяха тази молитва в памет на нашия господар и учител дон Йеуда Ибн Езра и на доня Рахел.

Ала из кастилските пазарища и кръчми, гдето се събираха много хора, йогларите, странствуващите певци, възпяваха в баладите си краля дон Алфонсо и неговата пламенна, съдбоносна любов към еврейката Фермоса. Дълбоко в народната душа проникнаха песните, и в делник и празник, при работа, при ядене и дори в сън из цяла Кастилия пееха и тананикаха:

И тогава кралят беше

заслепен от любовта си

към еврейката, която

бе наречена Fermosa —

да, Fermosa — „Хубавица“

я наричаха със право;

и забрави с нея кралят

своята кралица…

Самият дон Алфонсо не стъпи вече в пределите на Уерта дел Рей.

Бавно запустяваха градините и се рушеше Галиана, Разпадна се и белият зид, който беше опасвал обширното имение. Най-дълго се запази голямата главна порта, през която Кастро и привържениците му бяха влели, за да погубят Рахел и баща й.

Самият аз стоях пред тая порта и видях полуизтрития от времето арабски надпис, с който Галиана приветствуваше своите гости: „Алафия“ — мир на влизащия в този дом.