Лион Фойхтвангер
Испанска балада (12)

Пета глава

За да осигури успешния изход на начинанието, Йеуда уведоми с поверително писмо своя търговски приятел Аарон от Линкълн, финансовия съветник на крал Хенри Английски, за какво се отнасят всъщност споровете на двамата испански крале и го замоли за съдействие.

Сетне, преди да потегли обратно за Толедо, изпрати, както изискваше учтивостта, подаръци на кралицата. Дръзко скъпи подаръци — най-фини парфюми, голяма кутия от слонова кост за тоалетни принадлежности, пълна с гребени, фибули за коса и помади, а освен нея едно великолепно изработено ковчеже с брошки, пръстени, клипсове, скъпоценни камъни; също така обувки с прикрепени отгоре огледалца, така че тази, която ги носеше, винаги можеше да се огледа в тях.

Доня Леонор бе възмутена от дързостта на човека, който, сякаш за да я утеши за поражението, което й бе подготвил, й изпращаше толкова скъпи дреболии; изпита силно желание да върне подаръците. Но досега тя се беше държала като истинска дама, ще остане дама и занапред. Освен това подаръците й се харесаха. Задържа ги и написа благодарствено писмо.

През това време в Кастилия пристигнаха първите еврейски бежанци от Франкия и както бе предсказал дон Ефраим, тяхното идване даде на архиепископа и на враждебно настроените грандове желания повод да започнат отново насъскванията си. Евреинът, твърдяха те, не използува приходите от Саладиновия десятък за въоръжаване за свещената война, а пилее парите да заселва в страната нови тълпи от неверници и измамници.

Тия подстрекателства не уловиха място. Та нали успехите на новото управление бяха напълно осезаеми. Благоденствието на страната нарастваше и това бе добре дошло за всекиго. Хората разполагаха с повече пари, отколкото преди, в страната се стичаха непознати досега стоки, появиха се нови насаждения, нови работилници, нови магазини. Всичко, до което се докосваше Йеуда, процъфтяваше.

По това време при него пристигна един учен от наварския град Тудела на име раби Бенямин, високо почитан и уважаван човек. Този Бенямин от Тудела бе посветил живота си на науката — на изучаването и описанието на земята; току-що бе завършил второто си голямо пътешествие с научна цел, което го бе отвело от тая западна част на света чак до източната му граница, до Китай и Тибет. Беше изследвал преди всичко условията, при които живеят евреите след разпръсването им по цял свят, но наред с това бе събрал и всевъзможни други научни познания и навсякъде се беше срещал с могъщите люде — включително султан Саладин и папата. Сега се готвеше да опише в една книга резултатите от пътешествието си. „Масеот Бенямин“ — „Пътешествията на Бенямин“ щеше да бъде озаглавена тая книга и много млади учени от Академията на дон Родриге му бяха обещали да я преведат и на латински, и на арабски.

И така, сега този Бенямин от Тудела дойде да засвидетелствува почитта си към нашия господар и учител Йеуда Ибн Езра; искаше на всяка цена да се запознае с човека, променил тъй благотворно облика на Полуострова през годините на неговото отсъствие. Йеуда засвидетелствува голяма почит на прочутия учен. Показа му библиотеката със скъпите книги и свитъци, показа му строежа на синагогата, разведе го из манифактурите, които бе основал. Раби Бенямин гледаше и слушаше с внимание и разбиране на познавач.

На трапезата раби Бенямин заразказва в присъствието на Муса за своите пътешествия. Запитан от дон Йеуда, той описа живота на евреите от Изтока. Във Византийската империя и в светата земя евреите били подложени на големи тегла поради кръстоносните походи, но в Кайро и в Багдад живеели в мир и сред голямо благополучие. Разказа за реш-галута, за ексиларха, върховния предводител на източното юдейство. Неговата резиденция се намирала в Багдад и сам халифът го признавал за вожд на евреите. Имал пълномощие да управлява своите единоверци „с тояга и бич“ и разполагал с правото да събира данъци, да раздава правосъдие и да упражнява всякаква власт над евреите от Вавилония, Персия, Йемен, Армения, а също тъй и над евреите от Междуречието и Кавказ; властта му се простирала чак до границите на Тибет и Индия. Когато халифът въздигнал в тоя сан сегашния реш-галута, нашия господар и учител Даниел Бен Хасдаи, гръмогласно възвестил пред целия си народ:

— Аз съм приемник на пророка Мохамед, този мой голям приятел е приемник на цар Давид.

Реш-галута се ползувал с най-голямо уважение и сред мюсюлманите. Когато тръгвал нанякъде, бързоходци тичали пред него и викали:

— Сторете път за нашия господар, сина Давидов!

И целият народ падал ничком пред него като пред самия халиф.

Този живописен разказ направи силно впечатление на Йеуда. Но Бенямин продължи:

— Впрочем реш-галута говори и за тебе, дон Йеуда. И на Изток знаят, че ти си се отказал от високия си пост в Севиля, за да помагаш от Толедо на своите събратя.

И заключи:

— Ето на, тринадесет години пътешествувах по цял свят, а онова, което най-много заслужавало да се види, намерих, когато се завърнах тук, в непосредствена близост.

Тия думи на раби Бенямин, който бе независим човек и нямаше причини да го ласкае, стоплиха сърцето на Йеуда, а това, че бяха казани в присъствието на неговия приятел Муса, още повече увеличи радостта му.

Сега той се почувствува като истински окер-арим, като човек, който може да вдига цели планини, и вече не се боеше да използува безогледно властта си. Тъй като кралят остана в Бургос по-дълго, отколкото се очакваше, той издаде на своя глава опасни разпореждания. Напук на враждебните прелати и барони назначи на доходни длъжности много от франкските бежанци; един човек на име Натан от Немур, по-рано пътувал из Кастилия, той въздигна в баи, управител на Сурита.

Настъпи празникът Пурим, денят, в който евреите празнуваха спасението на своя народ от най-страшна беда, благодарение на царица Естер. Злодеят Аман, любимецът на цар Артаксеркс, възнамерявал да изтреби всички евреи от града Суза и от цялото персийско царство, защото евреинът Мардохай уязвил неговото честолюбие. Ала племенничката и питомката на Мардохай, девойката Адаса, наречена Естер, срещнала благоволение в очите на царя; той я направил своя царица и тогава по указанията на чичо си Мардохай тя се заела да осуети плановете на Аман. При все че под страх на смъртно наказание никой не бивало да се явява непризован пред очите на владетеля, тя пристъпила пред Артаксеркс и го замолила да пощади народа в. И царят, трогнат от хубостта и от разума и, свел скиптъра си над нея, помилвал и нея, и народа й, а злодея Аман предал в ръцете на евреите. Тогава те го обесили на бесилото, приготвено от него за Мардохай, обесили и десетимата му сина и избили всичките си врагове в сто и двадесетте и седем страни, подвластни на цар Артаксеркс.

В еврейския календар на празниците има дни, припомнящи за по-големи събития, ала нито един от тях правоверните евреи не чествуват с толкова буйни веселия, както този паметен ден. На него те уреждат пищни пирове, изпращат си един другиму подаръци, отпускат щедри помощи за бедните, устройват представления, танци и хазартни игри. И главно, четат с тържествуващи жестове и с весели възгласи книгата, в която е рая казано за това удивително спасение — книгата Естер.

През тия дни и дон Йеуда, който обичаше празненствата, събра в своя кастильо много гости, за да чуе заедно с тях пищния разказ в книгата Естер, да яде и да пие заедно с тях, да гледа игри и да се наслаждава на умни и глупави разговори.

Тия приказни събития, за които се разказваше в книгата Естер, трябва да се бяха случили през три хиляди и четиристотната година от сътворението на света; сега бе четири хиляди деветстотин и петдесетата, и година след година у десетки, стотици хиляди евреи тая история будеше възвишени чувства. Ала сигурно през всичките тия времена малцина бяха изпитвали от нея толкова ведра радост, каквато вълнуваше сега дон Йеуда. Изпитанията и победите на Мардохай и Естер бяха и техни — негови и на неговата Рахел. Кой можеше да почувствува по-дълбоко от него смелостта и смъртния страх на Естер, когато пристъпва пред царя? Кой можеше да изпита по-силно от него насладата от ликуването на Мардохай, когато врагът му Аман е принуден да върви пред него из целия град, да води царския жребец, на който е яхнал той, и да вика: „Тъй става с човека, когото царят желае да почете!“ А когато стигнаха до края на книгата, гдето царят въздига Мардохай в пазител на своя печат, Йеуда тържествуващ почувствува гербовия печат върху собствената си гръд и със задоволство погледна тримата франкски бежанци, които беше поканил в дома си за отпразнуването на тоя ден.

Сетне учениците от йешивата, школата за изучаване на Библията и талмуда, а заедно с тях и Бенямин Бар Абба, започнаха, както бе обичайно за тоя ден, да подражават на своите учители и да си задават всевъзможни остроумни въпроси.

Младият дон Бенямин смяташе, че въпреки всичките си заслуги Мардохай и Естер са извършили два гряха. Първо, те не проявили никаква милост.

— На празника Пасха — каза той — ние отливаме от чашата на радостта десет капки вино, за да почетем страданията на нашите врагове. А Мардохай и Естер с необуздано ликува не са избесили Аман и неговите синове и с непомрачено тържество са избили всичките си неприятели.

Останалите бурно възразяваха. Аман бил толкова покварен злодей, че и за най-смирения щяло да бъде истинска радост да изтрие от лицето на земята него и всичките му роднини. Според преданието преди това Мардохай го спасил от смърт, но Аман му отвърнал с черна неблагодарност. Толкова адски зъл бил той, че дори и невинните дървета на земята си оспорвали пред божия престол честта кое от тях да послужи за бесилката му. Но избрано било дървото, от което построили Ноевия ковчег; още при сътворението на света то било определено за тази цел.

Дон Йеуда се запита дали самият той е жесток. Да, жесток бе, и се гордееше с това. Готов бе да пожертвува двадесетте и два кораба от своя флот заради удоволствието да види архиепископа увиснал на клона на някое високо дърво. Готов бе да се откаже от предприятията си в Прованс и във Фландрия, само да можеше да види как бичуват и разкъсват на четири части Кастро, който го беше нарекъл мръсно псе. Такива трябваше да бъдат чувствата на един истински мъж, стига да не бе мъдрец като Муса или пък пророк. Той, Йеуда, не беше и не искаше да бъде нито мъдрец, нито пророк.

Думите на дон Бенямин го изтръгнаха от мислите и от разсъжденията му. Сега той говореше за втория грях на Мардохай, за неговата гордост.

— Вижте го само как се надува, яздейки из града Суза, когато го води Аман! И защо, след като това е било царска заповед, не е прекланял коляно пред Аман? „Законите на страната са ваши закони“ — тъй учат мъдреците. Тъкмо това нежелание на Мардохай да се покори, тъкмо тая негова гордост са навлекли нещастията на евреите. Тъй е писано изрично в книгата. Мардохай е познавал хората, познавал е Аман, знаел е До какви последици ще доведе неговото упорство. Защо не е надвил своята гордост, та да избави народа си от опасности?

Трудно беше за Йеуда да запази невъзмутимия израз на лицето си. Знаеше, самия него считаха за високомерен и едва ли имаше сред гостите му някой, комуто да не е направила впечатление знаменателната прилика между съдбите на Мардохай и Естер и неговата собствена съдба и тая на Рахел. Те без съмнение го сравняваха с Мардохай.

И докато дон Бенямин продължаваше да хули гордостта на Мардохай, горчиво подозрение се зароди в гърдите на Йеуда. Бе му дарена милостта да облагодетелствува евреите в Толедо. Но дали, въпреки всичко, те не гледаха на него все още с очите на раби Товия — с погнуса? Никой не осъждаше Мардохай за това, че беше изпратил приемната си дъщеря в двореца и в ложето на езическия цар. Но Мардохай бе живял преди много стотици години в далечния град Суза. Той, Йеуда, живееше днес и до Галиана нямаше и две мили. Подозрително се вглеждаше той в лицата на своите гости и най-подозрително в това на младия дон Бенямин. Не можеше да го понася; в неговия хладен и разсъдъчен поглед не личеше страхопочитанието, което е право можеше да очаква един Йеуда Ибн Езра.

Но не, у гостите му нямаше недоброжелателни и скрити мисли. Как разпалено опровергаваха те младия Бенямин. И защищавайки Мардохай, защищаваха него, Йеуда. Той със задоволство видя: не го коряха, загдето им беше донесъл благоденствие.

С истински жар взимаха те под своя закрила обичния си Мардохай. Нима ако е бил горд, Мардохай щял да скрие, че е чичо и приемен баща на царицата? И щял ли един горд човек да се върти унизен като просяк пред царския дворец? Та нали сам той бил възпитал и Естер към пълно смирение. Не с лъжлива самоувереност, а с най-дълбоко смирение поела тя своя тежък път към царя, който можел да се окаже и път към смъртта. Нали в преданието се давала буквално молитвата й: „Знаеш, о боже, че не блясъкът на тоя дворец ме привлече. Не, наистина не! Тъй както жената се гнуси от дрехата, носена от нея през дните, когато е нечиста, тъй се гнуся аз от моите великолепни одежди и от короната, която трябва да нося. Откакто съм тук, нямам друга радост освен тебе, господи. И сега ти, господи, боже мой, утешително на всички обременени, помогни ми в моята горест и направи тъй, че да омилостивя тоя езически цар, пред когото изтръпвам като агнец пред вълк.“

Подозрението на Йеуда се разсея. Не, евреите от Толедо не му желаеха злото. В него те виждаха човек като Мардохай, един велик човек сред евреите, обичан от мнозинството свои братя, човек, който мислеше доброто на своя народ и се стремеше към благополучието на цялото си племе.

Муса му каза:

— Изпълва ли се сърцето ти с гордост, драги Йеуда? Чувствуваш ли се като Мардохай?

Полушеговито полусериозно Йеуда отговори:

— Ти го изрази.

Когато си легна, бе щастлив и уморен.

Ала през време на съня умът му продължи да работи и когато на другата сутрин този удивителен, многостранен човек се събуди, от впечатленията и от изпитаното през миналия ден се бе породила една идея за неговите собствени дела.

Аман бе хвърлил жребий, за да определи с него точния ден за унищожението на юдеите, ала с този жребий той беше определил деня на тяхното спасение и възвисяване, ето защо празника на Естер евреите наричаха „празник на жребия“, Пурим. Удоволствие правеше на хората да хвърлят жребий, да предизвикват щастието, да откриват към кого бог е благосклонен и към кого — не. Какво би станало, ако той, Йеуда, използува тая тяхна склонност? Ще обяви от името на краля голяма игра, ще изложи огромна урна на щастието, от която всеки срещу нищожна сума ще може да изтегли жребии. И макар че отделният жребий ще носи на краля малка печалба, изгодата от разпродажбата им в цялост ще бъде огромна.

Още същия ден Йеуда се зае с пресмятания за голямата кастилска урна на щастието.

 

 

След като на коронния съвет бе станало ясно, че преговорите с Арагон ще се проточат още дълги месеци, Алфонсо изпита силно желание да се върне в Толедо. Ала той знаеше, доня Леонор беше прозряла неговата нечестна игра. Наистина тя както винаги се държеше спокойно и приветливо, но той не можеше и никога нямаше да може да забрави как му бе казала право в лицето: целият християнски свят ще те хули и презира. Съзираше презрението в нейното ясно лице, не искаше да избяга. Прекара в Бургос мъчителни седмици, изгаряше от копнеж по Рахел и Галиана. Но остана.

В началото на третия месец си каза, че сега вече е принесъл достатъчно жертви на дълга и започна да се готви за заминаване.

Задържа го печално събитие.

Онова, което преди време му бе съобщила Леонор, се оказа вярно: малкият инфант Енрике боледуваше. Сега, съвсем неочаквано, болестта му се влоши. Лекарите бяха безпомощни.

Отчаяният Алфонсо виждаше в това нещастие божие наказание. Припомни си как веднъж злобно беше ранил Родриге, като му бе казал, че от него, Алфонсо, бог е явно доволен; че той му помага да завърши благополучно всичко, за което се залови. Ала Родриге му беше отвърнал, че в такива случаи наказанието на грешника на оня свят е толкова по-страшно; милост било, когато господ наказвал още през земния живот. Жестока милост беше това, ако изобщо бе милост. Но Алфонсо беше заслужил наказанието си. Бе се държал на коронния съвет лицемерно, беше признал за правилни хитри те, лъжливи доводи на евреина и подло се беше измъкнал, за да не изпълни своя най-свещен дълг, войната. Това, че сега бог обричаше на гибел неговия наследник, показваше само колко страшно бе съгрешил той.

И доня Леонор си правеше суеверни упреци. За да откъсне Алфонсо от еврейката и да го примами в Бургос, тя бе преувеличила неразположението на инфанта и го беше нарекла болест. Сега отмъстителното небе бе превърнало егоистичната й лъжа в истина. Безпомощна и отчаяна тя седеше край горящото в треска, задъхващо се дете.

Тогава от Толедо пристигна старият Муса Ибн Дауд, за да предложи помощта си на лекарите от Бургос.

Научил за заболяването на детето, дон Йеуда се беше изплашил силно. Ако с инфанта се случеше нещо, доня Леонор щеше да осъществи сгодяването на Беренгария с дон Педро; тогава и най-изкусните и хитри планове нямаше вече да могат да попречат на съюза и на войната. Дон Йеуда веднага бе поискал от алхамата да уреди молебствия за оздравяването на инфанта; толедските евреи се молеха от все сърце, разбираха от какво огромно значение за тях бе това. И също тъй незабавно Йеуда бе замолил и приятеля си Муса да замине за Бургос. Отначало старият лекар се бе възпротивил. Бе заявил, че предпочита да изчака, докато го повика кралят. Но Йеуда бе настоял незабавно да замине.

И ето, той пристигна. Въпреки неприязнеността си към тоя стар бухал кралят облекчено си отдъхна и радостен съобщи на Леонор, че е дошъл най-добрият лекар на Полуострова, Муса Ибн Дауд, и че той положително ще може да спаси детето.

Ала сега вече ясното, спокойно лице на доня Леонор се изкриви, в цялото й същество настъпи някаква ужасяваща промяна и омразата й избухна без остатък.

— Не ви ли стигат бедите, които докарахте с твоята еврейка? — нахвърли се върху него тя и инак приятният и глас прозвуча сега грозно и пронизително. — И сина ми ли искате да премахнете?

Без да съзнава, тя заговори на френски, езика на нейното детство.

— Кълна се в очите на бога! — изкрещя тя любимата клетва на своя баща. — По-скоро ще убия със собствените си ръце тоя човек, отколкото да го допусна до детето си.

Алфонсо се отдръпна. Друга бе тая Леонор, коренно различна от жената, която бе познавал в продължение на петнадесет години. Дори и на оня коронен съвет, когато го бе унизила, тя бе овладявала гласа и движенията си; сега за пръв път от нея се беше изляла с пълна сила страстта, тласнала баща и и майка й към такива чудовищни постъпки. И той, Алфонсо, беше виновен, той беше превърнал своята дама и кралица в такова бясно същество.

Инфантът Енрике завърши мъчително.

Занемяла и безчувствена седеше Леонор. Ала сред безграничната й печал вече се зараждаше яростното и злорадо прозрение, че тъкмо тая загуба я води към целта. Сега, след смъртта на инфанта, Беренгария отново ставаше наследница на Кастилия, сега сгодяването й с дон Педро се превръщаше в задължение пред целия християнски свят. Сега вече нито евреинът, нито дяволът можеше да осуети войната. Сега дон Алфонсо трябваше да потегли в поход, раздялата му с еврейката бе неминуема. И още докато, овладяна от горчива ирония към самата себе си, обмисляше тая изгода, заради която бе заплатила такава чудовищна цена, тя виждаше мислено пред себе си Алфонсо в бойни доспехи, готов да потегли на война; ето той се навежда към нея от коня си с жизнерадостна, рицарска увереност. И докато през всички изминали месеци бе изпитвала единствено неудържимото желание да го накаже, сега изведнъж у нея мощно нахлу отново предишната й любов.

Самият Алфонсо беше потресен. Седеше посърнал, с разрошени коси, с вторачен, помръкнал поглед. Жестоко разкаяние го измъчваше. Ето, той се беше самоизлъгвал, че ще може да спечели Рахел за християнството, а още от самото начало бе знаел, че не ще успее. Тая жена го бе поразила като болест, знаел го бе и при все това не беше искал да знае. Затварял бе очи, преструвал се бе на сляп. С безпощадно ярка светлина беше разтворил господ сега очите му.

През тая нощ, докато мъртвият инфант лежеше проснат в ковчега си сред тамянов дим, светлина от свещи и приглушените, монотонни молитви на свещенослужителите, застанали на всенощно бдение в параклиса на замъка, Алфонсо и Леонор уясниха отношенията си докрай. Без каквито и да било заобикалки той я запита колко време й е необходимо, за да осъществи годежа между Беренгария и дон Педро. Тя отвърна, че договорите сигурно щели да бъдат готови за подпис до изтичането на няколко седмици.

— В такъв случай след два месеца ще мога да потегля в поход — заяви дон Алфонсо. — И така е добре! — откъсна се от устата му.

Тя седеше сдържана, кротка, печална и изпълнена с достойнство. Мислеше си колко беди беше трябвало да се струпат върху двамата, за да може най-сетне той да се изтръгне от тинята. И в ушите й сякаш звучаха думите, които майка й бе писала от своя затвор на светия отец: „По проклятие божие кралица на Англия“; и разменяше с Алфонсо разумни, безстрастни думи, а вътре в нея звучеше: in ira dei regina Castiliae.

Спокойно му каза със звънкия си глас, че ще стори добре, ако преди да потегли на война, се очисти от всичките си грехове. Той веднага я разбра. В ума му пламна отново споменът за това, как жестоко го бе унизила право в очите, пред всички присъствуващи, как само преди два дни омразата й се бе изляла в порой от проклятия и клетви. Ала сега и гласът, и лицето й бяха спокойни, имаше вид, сякаш почти го съжалява; не гневна и жадна за мъст, а любеща жена му говореше сега.

— Ще я изпъдя! — пламенно се зарече той.

 

 

Когато прекрачи портата на Галиана, когато насреща му изпъкна приветствието „Алафия“, мир на влизащия, и дори тогава, когато зърна месузата, чието стъкло бе разбил със собствената си ръка, Алфонсо все още предвкусваше злорадо как ще каже на Рахел: „Потеглям на война, разделяме се, бог иска тъй.“ И след като и го каже, без да се бави нито миг, ще се върне в Толедо.

Ала сетне застана пред нея, синкавосивите й очи сияеха, сияеше цялото й лице и неговата решителност се изпари. Наистина още се мъчеше да не забравя обета си. И ще го удържи, ще й каже за раздялата. Но не сега, не днес.

Прегърна я, седна на трапезата с нея, побъбриха, отидоха заедно в градината. Съвсем различна бе тая жена от образа, който беше запазил в своите спомени, много по-хубава, и как бе могъл да си втълпи той, че в нея има нещо нечестиво?

Спусна се мрак, забравена бе смъртта на инфанта, потъна в забрава и свещената война. Падна нощ и тая нощ беше изпълнена с блаженство.

Закусваха заедно, също както преди. Но сега той говореше неохотно. Трябваше да и каже, не биваше да отлага повече, всяка отложена минута беше безумна, греховна.

Тя непринудено бъбреше за дребните случки, които бяха станали междувременно. Чичо Муса надълго и нашироко й говорил за сградите в Бургос. Бил казал, че самият той се чувствувал добре в мюсюлманските градове и къщи; но че имало стил и в строгата, възвишена простота на християнските градове и замъци. В тях имало величие.

Това, което Рахел казваше, и начинът, по който го казваше, раздразни Алфонсо. В него се пробуди споменът за Бургос, за болестта на детето и за яростното избухване на доня Леонор; неволно си припомни и първия си разговор с Рахел, когато тя се бе произнесла обидно за неговия замък в Бургос. Отново го обзе злорадата упоритост, с която беше пристигнал; каза грубо и сърдито:

— Твоят чичо Муса явно е проумял една истина. Човек бързо се насища на мюсюлманския разкош. И на мен вече ми омръзна Галиана. След няколко седмици ще бъда на бойното поле. Няма да стъпя вече в Галиана.

Тя го погледна тъй, сякаш не го разбираше. Сетне се строполи по гръб и изгуби свяст. Той седеше на мястото си изумен, неподвижен. Беше се подготвил да отхвърли нейните жалби с груби, сурови думи, да й обясни, че тъй трябва да бъде. Сега изглеждаше в собствените си очи като грубиянин, не като рицар. Бе му се случвало да вижда приятелите си да умират на бойното поле, да прочита над тях „Отче наш“ и да продължи да се сражава; пред тая припаднала жена стоеше безпомощен. Взе я на ръце, започна да я гали, нежно я прегърна, накваси челото й с вода.

Сякаш измина цяла вечност, докато тя разтвори очи. Не можеше да се опомни. Опомни се.

— Извинявай, че съм толкова слаба — каза тя. — Знаех, това не може да продължава вечно, а ми казаха и какво се е случило в Бургос, каза ми го дойката Саад, и трябваше да го зная и да не ти напомням за Бургос. Прости, че това ме подкоси. Но сега съм толкова чувствителна, защото съм бременна.

Той впери поглед в нея, разтворил глуповато уста от слисване. Сетне избухна в гръмогласен, оглушителен, щастлив смях.

— Та това е великолепно! — ликуваше той. — Аз наистина съм син на щастието.

Тичаше наоколо, тропаше с крака, правеше танцови стъпки, взе я в обятията си, необуздано я прегърна.

— Добре, че не съм с доспехи — каза той, — инак съвсем щях да премачкам клетата ти гръд.

И си мислеше: „Отнесох се с тая прекрасна жена грубо и сурово като селяк. И при това още докато говорех, знаех, че лъжа. Та нима мога да напусна нея!“

И каза това и гласно. Държеше я в ръцете си и я успокояваше, говореше задъхано ту на кастилски, ту на арабски, буйно се обвиняваше, бърбореше объркани, безсмислени любовни слова.

Мислеше: „Наистина съм любимец на бога. Той си играе с мен тъй, както баща си играе със своя невръстен син. Дразни ме с престорена злоба само за да ме обсипе след това с толкова по-голяма радост. На времето ми беше нахлузил на врата най-глупавата война — а пък сетне порази стария чичо Раймундес право в сърцето. Отне ми моя малък Енрике — а ето, сега ми дава син от тая жена, която толкова обичам, която единствено обичам. Бях го смятал за наказание, а то излезе милост!“

С мъка се сдържа да не каже на Рахел и това. Такива радостни и горди мисли биваше да се пораждат в главата на краля, но да ги изказва гласно, не биваше дори и един крал.

Спомни СИ обещанието, което бе дал на доня Леонор. То не беше вече в сила. При тия обстоятелства не беше в сила. Това, че сега Рахел щеше да му роди син, означаваше, че господ му е простил и че няма нищо против него.

Мислеше: „Кралят има свой вътрешен глас и трябва да се вслушва само в него. Не е угодно на бога да потеглям още сега на поход, ясно чувствувам, че е тъй. Ще воювам, но трябва да почакам, докато господ сам ми посочи времето.“

Мислеше си: „Да я изоставя! Не, по-добре хилядократно да умра.“

Беше неизмеримо щастлив. Неизмеримо щастлива бе и тя.

И животът в Галиана продължи тъй, както беше вървял в миналото.

 

 

Кардинал Грегорио ди Сант Анджело, нарочният папски пратеник, предаде на краля едно собственоръчно писмо от светия отец. Папата напомняше на своя възлюблен син, краля на Кастилия, за решението на Латеранския събор, с което се забраняваше на владетелите от християнския свят да дават власт на евреи над християни, и с бащинска строгост му внушаваше да свали най-сетне от длъжност прословутия Ибн Езра. Ако сатаната, пишеше папата, не сеел постоянно раздори между августейшите владетели на Испания чрез хитрите интриги на техните министри евреи, те отдавна щели да се споразумеят.

Алфонсо подозираше, че зад това писмо се крие доня Леонор или архиепископът. Ала не се ядоса, чувствуваше своята независимост и превъзходство. Той притежаваше своя вътрешен глас и този глас му заповядваше: „Не изпъждай още евреина. Може би някога по-късно.“

Почтително отговори на кардинала, че сам той се чувствува угнетен, загдето толкова дълго време прибягва до помощта на един съветник, който не е угоден на светия отец. Но че единствено помощта на тоя Ибн Езра му е дала възможност да започне подготовката си за кръстоносния поход срещу мюсюлманите. Щом като извоюва победите и следователно не се нуждае повече от способностите на евреина, той щял да се вслуша във волята на светия отец, тъй както подобава на предан син.

Големият оратор кардинал Грегорио произнесе проповед в катедралата. Още преди столетия, много преди останалия християнски свят, жителите на този полуостров били започнали войната против мюсюлманите. Ала сатаната посял раздори между кралете и те вдигнали мечовете си едни срещу други вместо против общия християнски враг. Сега обаче всемогъщият разтърсил сърцата им и Испания щяла да възобнови с нов жар старата борба срещу неверниците. Такава била волята божия!

Смъртта на малкия инфант бе подготвила кастилците, че сега най-сетне войната ще почне, ето защо проповедта на кардинала проникна дълбоко в сърцата им. Вездесъщата възвишеност на църквата бе внушила още от ранно детство в съзнанието им, че земният живот е нещо преходно; сега, при тъй очевидната действителна близост на вечното блаженство, всичко земно изгуби за тях всякаква стойност. Защото, който вземеше участие в похода, получаваше опрощение за всичките си грехове; или щеше да се завърне чист като дете, или пък, дори ако му бе съдено да попадне в плен или да умре, щеше да получи сигурна награда на небето.

Дори ония, които бяха вкусили и ценили изобилието и спокойния, удобен живот на последните благодатни години, не съжаляваха за предстоящата загуба на тия блага, а се стараеха да украсят неизбежното, като си представяха още по-големите радости на рая.

Мъжете, годни да носят оръжие, се стараеха да се освободят от имуществата си; сега човек можеше да закупи на безценица малки имения, работилници и други такива. Затова пък се повиши цената на всичко, необходимо за кръстоносния поход; настъпи време на разцвет за майсторите оръжейници, за търговците на кожи и на реликви. Градинарят Белардо извади колчана и шлема на своя дядо и смаза кожата с масло и мазнина.

Осезаемата близост на войната оживи архиепископа дон Мартин. Сега той винаги носеше под свещеническите си одежди бойните доспехи така, че да се виждат. Забрави гнева си срещу Алфонсо и Галиана и славеше бога, който с таткова твърда ръка бе възвърнал грешника по пътя на рицарската добродетел.

Тъй като му се струваше, че дон Родриго не споделя общото въодушевление, той се зае ласкаво да го увещава. Каноникът призна, че с радостта му от благочестивото начинание постоянно — като капка кръв в чаша вино — се смесвала мисълта за многобройните човешки жертви, които войната сега ще поиска и от Полуострова. На това дон Мартин възрази, че бог бил създал човека именно за схватки и битки.

— Наистина — обясни архиепископът, — той му е дал власт над всички животни, но според волята божия човекът е трябвало най-напред да извоюва тази власт. Или ти смяташ, че дивият бик се е оставил без борба да го впрегнат пред ралото? Бог положително гледа и до днес с благоволение на рицаря, който влиза в борба с бика. Аз, признавам го на драго сърце, най-много от всички слова на Спасителя обичам изречението, което ни предава Матей: „Не мислете, че дойдох, за да донеса мир на земята. Не дойдох, за да донеса мир, а меч.“ — Той повтори тоя стих с оригиналния му текст. — Aλαλ μάχαίαρν — извика весело той и гръцките слова от евангелието прозвучаха много по-звънко и по-бойко от привичните латински: sed gladium.

Това гръмко призоваване към меча се впи болезнено в душата на дон Родриге; опечали го обстоятелството, че не дотам ученият архиепископ си спомняше от първообразния текст тъкмо тия слова. Нямаше да бъде трудно за каноника да противопостави на това едничко евангелско изречение, което славеше войната, множество други, с които благо и величествено се възхваляваше мирът. Ала бог бе поставил сърцето на архиепископа в желязна броня, така че той можеше да чува само онова, което искаше да чува. Дон Родриге печално мълчеше.

Дон Мартин продължаваше да го убеждава:

— „Когато настъпи пролетта, царете тръгват на война.“ Тъй е казано във втората книга на пророк Самуила. Тъй е предопределено. Прочети го пак, скъпи мой братко! Прочети за войните господни и в книгата на съдиите, и в книгите на царете! Не гледан със скръбно лице като Йеремия, а прочети как сам бог участвува във войната и как войната сплотява благочестивите, сплотява държавата и изтребва неверниците. Те, богобоязливите евреи от древността, тръгнали на война, надали бойния си вик и смазали своите врагове. Те имали боен вик: Хедад, сам ти си ми го казвал, Хедад! — колко ясно и хубаво звучи! Но и нашето Deus vult, тъй иска бог, не звучи лошо и ти помага да удряш мъжки в боя. Подхвани го и ти, драги братко! Отърси се от тая печал и възвисявай сърцето си?

И тъй като каноникът упорито продължаваше да мълчи унило, той поверително добави:

— А не забравяй и другите благословии, които ще донесе походът — не забравяй, че той най-сетне ще изтръгне нашият скъп Алфонсо от гнилотата на мира и от смрадното блато.

Ала дон Родриге съвсем не бе уверен в това, както архиепископът. У него все още бе останало леко съмнение дали смъртта на момчето действително бе пробудила краля от неговия греховен сън, мъчеше го смътният страх, че Алфонсо и занапред ще търси някакъв среден път между греха си и своя дълг.

Събра смелост и сурово се зае със своя духовен син.

— Сега, когато потегляш на война, сине и кралю мой — припомни му дон Родриге, — знай едно: не е достатъчно само да удряш мъжествено с меча си; дори и през войната ти ще получиш опрощение за греховете си само ако се разкаеш за тях от все сърце и на дело. Чуй ме, сине мой Алфонсо, и престани да лъжеш, както досега лъжеше себе си и мен, и всички останали. Не ни е съдено да спасим душата на тая жена, сам ти го знаеш. Твоите усилия, изпълнени с толкова обич, не успяха да проникнат до нейното сърце, а и моите слова бог лиши от сила. Не ти е позволено да живееш с нея.

Изтръгни греха от гърдите си. Не тръгвай на война с грях. Бог погуби сина ти, тъй както погуби сина на фараона, който не пожела да изостави греха си. Вслушай се в предупреждението. Раздели се с тая жена. Сега. Веднага.

Алфонсо не прекъсна каноника. Чувствуваше в себе си лекота, чувствуваше се окрилен, злите думи не го разгневиха. Отговори почти весело:

— Трябва да ти кажа нещо, татко и приятелю мой, може би трябваше да ти го кажа по-рано: Рахел е бременна.

Почака думите му да проникнат в съзнанието на каноника, а сетне радостно, доверчиво продължи:

— Да, бог отново ме дари със своята милост. И ако досега не ми даде да спася душата на Рахел, това е бил един от неговите околни пътища — малка, милостива хитрина.

И ликуващо извика:

— Сега вече ще спечеля за христовата вяра не само една душа! Ще имам дете от Рахел, а смяташ ли, че майката няма да последва детето си, когато го кръстим? Много съм щастлив, татко и приятелю мой, дон Родриге.

Каноникът беше дълбоко трогнат. Ето, с толкова усилие бе преодолял себе си и бе заговорил сурово на своя обичен син, а той вече беше съзрял светлината: „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ — бе казал всевишният. Алфонсо бе разбрал това по-добре от самия него.

А кралят продължаваше да говори:

— Сега вече не ще настояваш да се разделя с нея, нали?

Усмихваше се, сияеше цялото му лице. Говореше умолително и ласкателно:

— Нека оставим нещата тъй, както са, докато потегля на война. Или искаш да изгоня майката на детето си? Бог ми е опростил не един грях. И сега, когато ще вляза в бой в негово име, той ще прояви снизхождение към мен, че не съм постъпил жестоко с тая жена, която толкова много обичам.

По-късно дон Родриге се укоряваше, загдето бе дал съгласието си. Но уви, той толкова добре беше разбрал дон Алфонсо. Алфонсо обичаше Рахел, а нима Вергилий, най-благочестивият сред езичниците, този, който бе най-близо до християнството, не възпяваше очарованието на любовта? Как то омагьосва и чувствата, и душата, как отнема свободата на решенията и обвързва човека със свръхестествена сила!

А доня Рахел бе достойна за обич, хубава бе, имаше право народът, тя бе La Fermosa, красотата й вълнуваше дори него, Родриге, и будеше благочестиви, чувства в душата му. Той не искаше да защищава краля дори и пред себе си, но нима, ако бог изпречваше тая жена на пътя на тоя мъж, не правеше това може би само за да го подложи на още по-тежки изпитания от другите си чада и за да му даде още по-лъчезарно очищение.

Спомнеше ли си за тоя разговор със своя изповедник, Алфонсо изпитваше срам и разкаяние. В същия час, когато бащински и приятелски настроеният към него свещеник бе извадил наяве лъжите му, той го беше излъгал отново, и то още по-жестоко. Беше говорил тъй, като че ли походът ей сега ще започне и о това се беше добрал до правото да продължи своя грях и през останалото кратко време. А знаеше, че походът не предстои толкова скоро. Сам той спомагаше за отлагането му.

Същите спорни стопански въпроси, които бяха осуетили съюза, сега пречеха и на договора за зестрата на Беренгария, а с това и на сключването на съюза. Дон Йосеф от Сарагоса постоянно повдигаше нови въпроси и възражения, същото правеше и крал Хенри Английски; все не бе изяснено ту едно, ту друго.

Алфонсо знаеше много добре, че всички тия затруднения създава не друг, а Йеуда, даваше си вид на гневен и нетърпелив владетел, но същевременно сам искаше Йеуда да повдига тия нови възражения, предизвикваше ги. Всеки от тях отлично разбираше ходовете на другия, всеки от двамата знаеше тайните въжделения на другия, ала не го признаваше; те играеха сложна, съучастническа игра, помежду им съществуваше мълчаливо съзаклятие, кралят и неговият ескривано бяха станали съратници.

При това дон Алфонсо ревнуваше евреина, защото Рахел бе привързана към него, а Йеуда ревнуваше Алфонсо, защото Рахел го обичаше. И Йеуда се взираше изпитателно в лицето на Рахел и се радваше, че намира прилика със своето, и Алфонсо се взираше изпитателно в лицето на Рахел и ядно откриваше в него чертите на баща и. Ала и двамата старателно продължаваха странната си игра и даже намираха известно злобно задоволство в нея. И двамата, дори когато бяха на четири очи, се преструваха, че най-усърдно се стараят да осъществят сгодяването и съюза, и двамата непрекъснато проваляха всичко, което толкова делово изграждаха.

Когато разбра, че кралят продължава да прекарва по-голямата част от времето си в Галиана и че с помощта на недостойни уловки отново отлага свещената война, възмущението на дон Мартин вече избухна открито. Той започна да говори в проповедите си против краля, който се вслушвал в съветите на еврейски измамници, който подхвърлял християните на произвола и благоволението на обрязаните и с това угнетявал църквата божия и поощрявал сатанинската синагога. Един голям, добродетелен писател на древността бил казал: „Sicut titulis primi fuere, sic et vitiis“ — първите по сан са първи и в порока. Тъй ставало сега и в злочестата Кастилия. И той разказваше в своите проповеди как цар Соломон бил подведен от развратните си наложници да стане езичник.

Свещенослужителите от цялата страна последваха примера на архиепископа. Заявяваха открито, че евреинът, истински пратеник на ада, бил построил вълшебния замък Ла Галиана с пари от Саладиновия десятък и оставил там дъщеря си, за да омагьоса краля. Наричаха Рахел пратеничка на самия дявол.

Кастилците се чувствуваха излъгани. Техният крал измамно ги бе лишил от божията благодат на свещената война. Студентите се присмиваха над дон Алфонсо с подигравателни песнички, наричаха го equitem ad fornacem, рицаря край топлото огнище, питаха кога ли ще се обреже и той. Смут и възмущение царяха в страната.

Ала въпреки негодуванието на благочестивите имаше и такива, които се радваха, че войната ще се поотложи за известно време още. „По добре варено яйце през мирно време, отколкото печен вол през време на война“ — позоваваха се те на старата поговорка.

Ала Кастилия беше благочестива страна и продължаването на мира не беше богоугодно, затова дори и ония, които в душата си бяха доволни, проявяваха своето задоволство само когато се намираха между сигурните стени на домовете си. По улиците и в кръчмите те продължаваха както преди да жадуват за свещената война и изказваха пожелание бог да разтвори очите на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участвуваше в лицемерната игра на краля и на неговия евреин.

Свещеникът на едно малко селище дойде за съвет при дон Родриге. Някакъв въжар от неговата енория, работлив и набожен човек, го запитал:

— През изтеклата година господ благослови труда ми и го дари с богати придобивки, така че можах да сложа настрана близо две златни мараведи; защо ме изпраща тъкмо сега на война срещу неверниците и отново разорява добрата ми работилница?

Каноникът бе прозрял цялата лъжлива игра на дон Алфонсо, но въпреки дълбокото си възмущение се бе радвал, че мирът се запазва; значи, бе съгрешил не по-малко от въжаря. Осъзнал това, той изгуби равновесието си и отвърна на свещеника по-остроумно и лекомислено, отколкото би го сторил дори приятелят му Муса. Разказа му една случка от живота на свети Августин. Веднъж някой запитал светеца: „Какво е правил господ, преди да създаде небето и земята?“ На което Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси.“

Вестта, че Рахел е бременна, още повече разпали негодуванието на враждебно настроените грандове и прелати. Ала народът посрещна тая вест добродушно. Хората се бяха примирили, че мирът засега се запазваше, нямаха нищо против, че тоя мир щеше да продължи дотогава, докато бараганата, наложницата, се освободеше от бременност, и че докато не стане това, няма да има нужда да променят своя начин на живот. Говореха за бременната Рахел умилено и нежно и с добродушна усмивка изразяваха съчувствието си към човешките слабости на дон Алфонсо. Нямаха нищо против това техният рицарствен крал да има син от Хубавицата, виждаха в бременността на Рахел благосклонно знамение от страна на бога, който искаше да дари богопомазания владетел преди неговата намеса във войната с ново дете на мястото на онова, което беше починало.

Добре бе направила Хубавицата. Амулетът, който бе окачила на портата на Галиана, несъмнено бе силна магия. И мнозина се стараеха да се сдобият с такъв амулет, с месуза.

Тая тъй голяма греховна безразсъдност вбеси още повече прелатите и бароните. Почнаха да се чуват слухове за лоши знамения. Разправяха, че като ловила риба заедно с краля в Тахо, Рахел измъкнала с въдицата си мъртвешки череп; тъй бил казал уж сам градинарят Белардо.

Ала и тия приказки не хванаха място и не повлияха на нежното съчувствие на кастилците към благословената от бога любов на благородния Алфонсо с Хубавицата. И напук на старанията на архиепископа никой не започна да нарича доня Рахел Пратеничка на сатаната. Тя си остана Хубавицата.