Лион Фойхтвангер
Испанска балада (3)

Трета глава

Братята Фернан и Гутиере де Кастро не се ограничиха само с празни заплахи срещу оня, който беше допуснал в техния кастильо един обрязан. Те почнаха да навлизат е въоръжена сила във владенията на дон Алфонсо, стигнаха веднъж дори до града Куенка. Нападаха пътуващите граждани и ги отвличаха като пленници в своите замъци. Грабеха стада добитък от кастилските селяни. И с плячката се оттегляха в труднодостъпното си планинско владение Албарасин.

Дон Алфонсо беснееше. Мразил бе рода Кастро, откакто се помнеше. Когато на три години бе станал крал, един де Кастро бе управлявал от негово име беше се държал с момчето строго и зле и Алфонсо тържествуваше, когато най-сетне Манрике де Лара свали от власт бароните де Кастро. Ала де Кастро си останаха, както и преди, могъщи владетели в своето графство и имаха много привърженици сред кастилските грандове.

Последните им дръзки насилия вбесиха до полуда Алфонсо. Не можеше да продължава така. Ще изгори и разруши замъците им, ще заповяда да обръснат косите на двамата братя и ще ги тикне в манастир; не, направо ще им отреже главите.

Ала в себе си той знаеше, че един такъв боен поход ще доведе до опасно спречкване с неговия чичо, арагонския крал.

Защото открай време Арагон, както и Кастилия, претендираше за върховната власт над графството де Кастро, над планинската област Албарасин, разположен, между Кастилия и Арагон. Обаче след смъртта на последния граф, владял над нея, синовете му, братята Фернан и Гутиере де Кастро, бяха отказали да призная каквато и да било власт над себе си. Ако сега той, Алфонсо, нахлуеше в земите им, те щяха да се обърнат за закрила към Арагон и тогава неговият чичо Раймундес кралят на Арагон, нямаше да изпусне удобния случай да ги приеме за свои васали и да ги защити от нападението на Алфонсо. А това означаваше война с Арагон.

Ала Алфонсо прогони тия опасения още преди да се бяха превърнали напълно в мисли. Ще воюва срещу бароните де Кастро! Ще повика Йеуда. Той трябва да му набави пари.

На път към кралския замък Йеуда бе във великолепно настроение. Не знаеше какво иска от него дон Алфонсо, отдавна не го беше виждал и се радваше, че ще докладва; да, сега вече можеше да съобщи за успехи, като очевидно доказателство за един от успехите носеше със себе си нещо съвсем малко по размери, което щеше да развесели и зарадва дон Алфонсо.

Застана пред краля и започна доклада си. Неколцина рикосомбрес — девет, за да бъде съвсем точен, — закъснели с плащането на своите данъци, бяха потвърди с подпис и печат, че при следното просрочване ще се откажат от претенциите за власт над определени градове в полза на краля. Освен това Йеуда можеше вече да докладва за единадесет нови образцови стопанства, можеше да съобщи, че недалеч от Талавера се пристъпва към пробно развъждане на копринената буба, да изброи нови, големи манифактурни работилници тук, в Толедо, и в Бургос, а също и в Авила, Сеговия, Валядолид.

А след това дойде ред на голямата му изненада.

— Ти изрази недоволството си от мен, господарю — каза той, — че не съм довел в страната ти златари и майстори по сеченето на монети. Позволи ми днес почтително да ти поднеса едно от първите изделия на твоите златари.

И усмихнат и горд, той предаде на дон Алфонсо онова, което беше донесъл със себе си.

Кралят го взе и видя, и засия. Дотогава в християнските държави на Полуострова бе имало в обръщение само арабски златни монети. А сега той държеше в ръцете си първата златна монета на християнска Испания, и тая монета беше кастилска. Сияещ сред ослепителния червеникавожълт метал се открояваше неговият, кралският профил, съвсем ясно личеше, че е неговият, а околовръст бе изписано на латински: „Алфонсус, по божия милост крал на Кастилия“. От другата страна бе изобразен покровителят на Испания, апостол Яков, Сантяго, възседнал коня и вдигнал меча — точно така, както често бе помагал от небесата на християнската армия да разгроми неверниците.

Жадно, с детинска радост оглеждаше и опипваше дон Алфонсо прекрасното златарско произведение. Ето как ще шествува отсега нататък върху добро, пълноценно злато неговият образ из християнските страни, а също и из страните на исляма, за да напомня на всички, че Кастилия е под добра закрила, под неговата закрила и на Сантяго.

— Великолепно си свършил тая работа, дон Йеуда — похвали го той и от светналото му лице и грейналите очи сияеше толкова радост, че дон Йеуда забрави всички несправедливости, които тоя човек бе проявил спрямо него.

Ала след това изображението на войнствения Сантяго припомни на краля за намерението му и за причината, която го бе накарала да извика своя ескривано. И бодро, без всякакъв преход, той каза:

— Щом като имаме пари, значи, бих могъл всъщност да предприема поход срещу бароните де Кастро. Смяташ ли, че за тая експедиция ще стигнат шест хиляди златни мараведи?

Изтръгнат неочаквано от своята радост, дон Йеуда обясни, че бароните де Кастро несъмнено ще потърсят закрилата на арагонския крал и че крал Раймундес ще ги приеме за свои васали.

— Твоят августейши чичо Раймундес ще се намеси — заяви убедително Йеуда. — А той разполага със значителна военна мощ на бойна нога, която бе събрал за похода си в Прованс, и военната му хазна е пълна. Ти ще се окажеш въвлечен в една война с Арагон, дон Алфонсо, и то при най-неблагоприятните обстоятелства, които можеш да си представиш.

Дон Алфонсо изобщо не искаше да чуе.

— Махай ми се от главата с твоите празни опасения! — прекъсна той Йеуда. — Няколкостотин добри копия са достатъчни, за да се бори човек против Кастровците, а аз владея изкуството да нападам бързо; това ще бъде чисто и просто един стремителен набег, нищо повече. А завладея ли веднъж Албарасин, или макар и само Санта Мария, тогава моят чичо от Арагон, който не е сърцат, ще се задоволи само да ругае, но няма да нападне. Събери ми шест хиляди златни мараведи, дон Йеуда! — настоя той.

Йеуда знаеше: празна надежда бе това, с което кралят искаше да заблуди него, а и самия себе си. Макар дон Раймундес да беше миролюбив владетел, ако сега му се дадеше удобен повод, той щеше да води война срещу Алфонсо.

Защото крал Раймундес изпитваше дълбока неприязън към своя племенник Алфонсо, и то не без основание. Позовавайки се на старинни грамоти, Кастилия претендираше за сюзеренна власт над страната Арагон: Тая „върховна власт“ беше чисто и просто въпрос на престиж. Твърде могъщият крал на Англия например, който владееше много франкски земи, признаваше за свой сюзерен по отношение на тях краля на Франкия, при все той владееше много по-малка част от Франкия, отколкото английският крал.

Всъщност на стария крал Раймундес Арагонски беше безразлично дали разполага с повече или по-малко престиж. Ала в своя необуздан племенник той виждаше олицетворение на безсмисления, вече остарял рицарски идеал и се гневеше, че мнозина, та дори и собственият му син, сляпо държаха на това рицарство, станало тъй чуждо на действителността, и благоговееха пред Алфонсо като пред герой. Ето защо той бе заявил, че искането на дон Алфонсо да бъде признат за сюзерен е глупост, отживяла своето време. А Алфонсо използуваше всеки удобен случай, за да възобнови претенциите си и се перчеше, че щял да дойде ден, когато дръзкият Арагон ще коленичи пред него като пред законен сюзерен.

Така че предприемеше ли Алфонсо своя поход, намесата на Арагон бе неизбежна и дон Йеуда обмисляше как с предпазливи думи да обясни това на краля. Ала предвидил възраженията на Йеуда, Алфонсо не поиска дори да ги чуе и го изпревари.

— В края на краищата за всичко си виновен ти — гневно викна той, — защото се настани в дома на бароните Кастро.

През тия мъчителни месеци Йеуда бе придобил второ лице, маска на вежлива смиреност. Но не можеше още да овладява гласа си, който заекваше и фъфлеше, когато бе развълнуван. Така бе и сега, докато отговаряше:

— Един поход срещу бароните де Кастро няма да струва шест хиляди, а двеста хиляди златни мараведи, господарю. Нека твое величество благоволи да ми повярва: Арагон в никакъв случай няма да остане спокойно настрана, ако ти нападнеш владенията на де Кастро.

Той се реши да съобщи на краля и последния си необорим довод:

— Знаеш, господарю, че моят братовчед Йосеф Ибн Езра е придворен алхаким на Арагон и е посветен в плановете на краля. Твоят августейши чичо вече на няколко пъти е възнамерявал да помогне с оръжие в ръка на бароните Кастро. Ние с братовчед ми разменихме писма и се съветвахме и на дон Йосеф се удаде да възпре своя крал в това отношение. Но той ме предупреди: Арагон е обвързан с обещанието да помогне на бароните де Кастро, ако ти ги нападнеш.

Дълбоки бръчки се врязаха в младото чело на Алфонсо.

— Изглежда, че ти и братовчедът ти усърдно заговорничите зад моя гръб — каза той.

— Щях да ти съобщя още преди няколко дни за предупрежденията на дон Йосеф — отвърна Йеуда, — ако беше благоволил да ме допуснеш пред лицето си.

Кралят заснова с широки крачки нагоре-надолу. Дон Йеуда продължи да му обяснява:

— Разбирам, че твое величество гори от желание да даде заслужен урок на дръзките барони. И аз — позволи ми тая смирена забележка — горя от същото желание. Но бъди милостив, почакай още малко. Ако се прецени трезво, щетите, нанесени от бароните де Кастро, не са големи.

— Те държат в тъмниците си мои поданици — викна Алфонсо.

— Разпореди се — предложи Йеуда, — и аз ще откупя тия пленници. Те са незначителни люде. Касае се за няколкостотин мараведи.

— Мълчи! — гръмко викна Алфонсо. — Един крал не откупува поданиците си от своите васали. Но ти не разбираш от тия работи, търгаш такъв!

Йеуда бе побледнял. Та нали тъкмо в това се състоеше спорът — дали бароните де Кастро са васали на дон Алфонсо, или не. Но тия горделивци смятаха грабежите и убийствата за единственото почтено средство, с което се разрешават спорове. С неописуемо удоволствие би му казал той: „Предприеми похода си, рицарю и глупецо! Ще ти подхвърля шестте хиляди мараведи!“ Но стигнеше ли се до война с Арагон, всичките му планове се проваляха. Трябваше да предотврати тоя поход.

— Може би — подложи на обсъждане той — пленниците ще могат да се освободят, без да се накърнява твоето кралско достойнство. Навярно би могло да се издействува бароните де Кастро да предадат пленниците в Арагон. Позволи ми да започна преговори за това, Може би, ако ми разрешиш, ще ида лично в Сарагоса и ще се посъветвам с дон Йосеф. Моля те, господарю, обещай ми едно: че няма да издадеш заповед за поход срещу бароните де Кастро, преди да проявиш милостта да говориш още веднъж с мене. — Какво си въобразяваш! — негодуваше Алфонсо.

Ала той бе осъзнал вече безразсъдността на своето намерение. За съжаление евреинът беше прав.

Взе отново в ръка златната монета, претегли я, огледа я. Лицето му се разведри.

— Нищо не обещавам — каза той, — но ще помисля върху това, което предлагаш.

Йеуда разбра, че не ще постигне нищо повече. Сбогува се церемониално и замина за Арагон.

 

 

При все че дон Йеуда отсъствуваше, каноникът дон Родриге често наминаваше към кастильо Ибн Езра. Търсеше обществото на стария Муса.

Тогава двамата седяха в малкото преддверие, гледаха навън към тихата градина, вслушваха се в едва доловимия, винаги еднообразен, винаги разнообразен ромон на бликащите струи и водеха спокойни разговори. Блеснали с червените, сините и златните си цветове, по стените се нижеха фризовете с мъдри поговорки. Къдравите букви на по-новото арабско писмо, вплетени една в друга и заобиколени с орнаменти, прилични на цветя и преливащи се в арабески, наподобяваха пъстра тъкан, която покриваше стените като килим. Сред причудливите заврънкулки се открояваха ясно староарабските, „куфически“, ъгловати и отсечените еврейски писмени знаци, сливаха се в мъдрости, губеха се, смесваха се с други, изпъкваха отново, някак странно неспокойни, смущаващи.

Сред тоя гъсталак от орнаменти и арабески Родриге отново разчете оная еврейска мъдрост, която навремето, при неговото първо посещение, му беше превел Муса:

„Еднаква е участта на синовете человечески и но скота… Еднакви са душите им… Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу, под земята?“

Още тогава каноникът бе обезпокоен, защото тия стихове — както му ги беше прочел Муса — звучаха по-иначе, отколкото в познатия му латински превод. Сега той събра смелост и реши да поразисква този въпрос, с Муса. Но старецът приветливо го предупреди:

— Не бива да се впускаш в такива опасни съждения, високопочитаеми мой приятелю. Ти знаеш, че самият свети дух е вдъхновявал Йероним, когато е превеждал Библията, така че думите, които бог разменя с Мойсей на латински, са не по-малко божествени от еврейските. Не се старай да бъдеш прекалено мъдър, високопочитаеми дон Родриге. Твърде леко спи кучето на съмнението. То би могло да се пробуди и да се разлае срещу твоите убеждения и тогава те чака гибел. И без това много твои събратя, духовници в другите християнски страни, наричат нашия Толедо „градът на черната магия“, а нашите арабски и еврейски писмени знаци им се струват като драсканици на сатаната. Ще обявят за еретик и тебе, ако си толкова любопитен.

При все това кротките очи на дон Родриге не се отделяха от надписа, който го смущаваше. Ала повече от надписа смущаваше каноника човекът, по чието желание тия надписи бяха избрани. Старият Муса — дон Родриге бе разбрал това много скоро — беше безбожник до мозъка на костите си, не вярваше дори в своя Аллах и Мохамед; и все пак той, тоя езичник, беше благ, кротък, заслужаващ обич. А освен това, и преди всичко, бе истински учен. Той, Родриге, беше изучил всичко, което можеше да даде на човека християнската наука — тривиум и квадривиум^[1], граматика, диалектика и реторика, аритметика, музика, геометрия и астрономия, а наред с тях всички позволени арабски знания и всяка християнска премъдрост; но Муса знаеше много повече, знаеше всичко и беше размишлявал над всичко и един от най-прекрасните божи дарове бе да разговаряш с тоя безбожник.

— Еретик — аз? — отвърна дружелюбно и меланхолично той на предупреждението на събеседника си. — Страхувам се, че еретикът си ги, драги мой мъдри Муса. И се боя, че си не само еретик, а езичник в пълния смисъл на думата, че не вярваш дори в истините на своята собствена вяра.

— Ти се боиш? — запита старият грозен учен и устреми проницателните си очи в кроткото лице на Родриге.

— Боя се — отвърна му той, — защото имам приятелски чувства към теб и защото ми е жал, че ще гориш в ада.

— А нима — осведоми се Муса — не ще горя там дори и само защото съм мюсюлманин?

— Не безусловно, драги Муса — поучи го Родриге, — и положително не в такъв силен огън.

След известно мълчание Муса унесено и двусмислено каза:

— Може би си прав, аз почти не правя разлика между тримата пророци. За мен Мойсей струва колкото Христос, а пък той — колкото Мохамед.

— Такова нещо аз не бива дори и да чувам — каза каноникът и се поотдръпна. — Защото тогава би следвало да взема мерки срещу теб.

Муса вежливо отстъпи:

— В такъв случай считай, че не съм казал нищо. Докато спореше тъй, Муса отиваше от време на време до писалището си и разговаряйки, рисуваше небрежно кръгове и арабески. Със завист и укор гледаше дон Родриге как приятелят му направо разхищава скъпата хартия.

Каноникът на драго сърце четеше на Муса от своята хроника, за да чуе неговите допълнения и уточнявания. В тая хроника се говореше много за мъртвите светии. Сражавайки се от небесата на страна на християните, те често бяха побеждавали неверниците, а и реликвите им, носени в битките, бяха извоювали за християните не една победа. Муса вметна, че тия останки от светиите сигурно са били свидетели и на някои поражения на християните, но го каза благо и деловито и намираше за съвсем понятно, че Родриге не пишеше в хрониката си за тия неща. Изобщо той вникваше дълбоко в четеното от каноника и засилваше у него увереността, че произведението му е значително.

Ала почнеше ли да му чете Муса от своята „История на мюсюлманството в Испания“, клетият щастлив Родриге изпитваше чувството, че онова, което пише самият той, е отчайващо примитивно. Огън и мраз го обливаше, когато слушаше това своеобразно, смело историческо произведение.

„Държавите — се казваше там — не са божествени институции; пораждат ги естествените сили на живота. Хората чувствуват необходимост да се обединяват в общества, за да запазят човешкия род и култура, държавната власт е нужна, за да не се унищожат людете взаимно докрай, защото те по природа са зли. Силата, свързваща държавата в едно единно цяло, е азабиджата — вътрешната волева, историческа и кръвна връзка. Държавите, народите, културите като всички други сътворени неща имат продължителност на живот, определена от природата, и те като всяко отделно същество преминават през петте фази на възрастта: възникване, възход, разцвет, упадък, загиване. Цивилизацията непрестанно преминава в изнежване, свободата в скептицизъм и държавите, народите, културите се сменят едни други по силата на строги, вечно важими закони и затова са постоянно непостоянни като подвижните пясъчни дюни.“

 

 

— Ако те разбирам правилно, приятелю Муса — замислено разсъждаваше след едно такова четене дон Родриге, — ти не вярваш в никакъв бог, а единствено в кадар, в съдбата.

— Бог е съдбата — отвърна Муса. — Той е крайният сбор от прозрението както на великата книга на юдеите, тъй и на корана.

Погледът му, следван от тоя на Родриге, се плъзна към един фриз, в който проповедникът Соломон възвестява мъдростта:

„Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето; време за раждане и време за умиране, време за разсаждане и време за изкореняване на засаденото, време за убиване и време за изцеление, време за жалби и време за веселие, време за обичане и време за ненавиждане, време за рат и време за мир. Каква полза за онзи, който работи и пресмята онова, над което се труди?“

И когато долови, че каноникът беше прочел и разбрал изречението, Муса продължи:

— А в осемдесет и първата сура на корана, посветена на края на света, Пророкът казва: „Онова, което аз възвестявам, е предупреждение за вас, които желаете да вървите по правия път. Но вие няма да можете да го желаете, ако не го желае бог, всемогъщият.“ Виждаш, високопочитаеми мой приятелю, че както Соломон, тъй и Мохамед стигат до прозрението: бог и съдбата са едно и също нещо. Или казано на езика на философията: бог е съвкупността от всички случайности.

Като чуваше такива думи, дон Родриге се притесняваше силно и решаваше да не прекрачи вече прага на кастильо Ибн Езра. Ала два дни по-късно той отново седеше в откритата зала, под надписите, смущаващи духа му. От време на време довеждаше дори и някой от своите ученици, най-често младия Бенямин.

Понякога в кръглата зала идваше и доня Рахел и слушаше как двамата учени водеха своя спокоен разговор, докато водоскоците тихо струяха.

Веднъж присъствието на Бенямин я подсети за раби Ханан Бен Рабуа и Рахел запита каноника какво знае за тоя учен и за машината му за измерване на времето; защото от ума й не излизаше разказа на дон Бенямин как е бил преследван и принуден да унищожи собственото си дело оня раби и как сетне го подложили на мъчения и го изгорили.

Дон Родриге не искаше да признае, че учени са били подлагани на мъчения заради своята ученост и не бе включил в хрониката си историята за раби Ханан.

— Видях водоемите в Ла Галиана — заяви той, — те са най-обикновени цистерни; не вярвам някога да са служили за измерване на времето; впрочем смятам за недостоверно и това, че раби Ханан е бил измъчван и убит. В документите не откривам нищо такова.

Обиден, че каноникът се съмнява в историята, разказана от него за раби Ханан, младият дон Бенямин каза скромно, но разпалено:

— Той обаче е бил изключителен учен, това сигурно ще признаеш и ти, високопочитаеми дон Родриге. Създал е не само великолепен астролаб^[2], но е превел също така на арабски и латински съчиненията на Гален и така е съхранил за нашето време медицинската наука на древността.

Дон Родриге не се съгласи, но затова пък почна да разказва за големите лекари от времето на ранното християнство. Така светиите Козма и Дамян, които впрочем били от арабски произход, извършили по времето на Гален не по-малко чудотворни изцеления. Техните съперници ги наклеветили, че са християни. Съдиите ги осъдили и ги хвърлили в морето: ангели слезли и ги спасили. Тогава ги хвърлили в огън: огънят не могъл да им стори нищо. Почнали да ги замерят с камъни, за да ги пребият: камъните се връщали обратно и пребивали враговете им. Впрочем те продължили да извършват удивителни изцеления и след смъртта си. Имало например един човек, който страдал от гангрена в бедрото. Той се молил пред изображението на двамата светци. Тогава заспал дълбоко и сънувал, че светците отрязали болния му крак и го заменили с крака на един мъртъв арабин. И наистина, като се събудил, имал нов, здрав крак; а хората намерили и мъртвия арабин, от когото светиите били взели крака.

— Те трябва да са били големи вълшебници — призна възхитена доня Рахел.

Ала Муса каза:

Големите мюсюлмански лекари са лекували най-сполучливо, докато са били живи. Познавам и някои християни, които при сериозно заболяване на драго сърце се съветват с еврейски или мюсюлмански лекар.

Настроен този път не дотам примирително, колкото обикновено, дон Родриге отговори:

— Ние, християните, учим, че скромността е добродетел.

Муса дружелюбно се съгласи:

— О, да, колкото за учене, учите, високоуважаеми приятелю.

Дон Родриге прихна.

— Не се обиждай! — рече той. — Ако се разболея, ще бъда щастлив да ме лекуваш ти, мъдри Муса!

През това време дон Бенямин беше рисувал скритом в своя бележник. Той показа на Рахел скицата, която беше нахвърлил. На едно дърво бе кацнал гарван и гарванът имаше лицето на Муса. Това несъмнено бе портрет и следователно грехът беше двоен. Ала портретът бе жизнерадостен, приветлив и на Рахел се харесваше и скицата, и онзи, който я беше направил.

Тъй като кралят не предприемаше нищо срещу бароните де Кастро, дързостта на привържениците им започна да става все по-голяма. Точно както навремето жителите на Бургос бяха защищавали от Алфонсо Шести националния герой Сид Компеадор, тъй и бунтовно настроените барони защищаваха сега Кастровците срещу Алфонсо Осми: „Какви добри васали щяха да бъдат те, да имаха само по-добър крал!“ Когато кралят поиска настойчиво да бъдат изплатени закъснелите налози, грандовете де Нунйес и де Аренас му се присмяха:

— Че хайде, дон Алфонсо, ела и си прибери парите от нас, тъй както си прибра гражданите от замъците на бароните Кастро!

Дон Алфонсо беснееше. Ако не искаше срещу него да се надигнат всичките му барони, не биваше повече да позволява на Кастровците да му се качват на главата.

Свика на коронен съвет своите най-доверени люде. Присъствуваха дон Манрике де Лара и синът му Гарсеран, архиепископът дон Мартин де Кардона и каноникът дон Родриге; главният ескривано, дон Йеуда, все още беше в Арагон.

Пред приятелите си дон Алфонсо даде воля на своята безсилна ярост. Бароните Кастро му нанасяли оскърбление след оскърбление, а пък неговият ескривано преговарял с двуличния крал Раймундес и искал да разреши с търгашески средства един рицарски спор. А тъкмо той, евреинът, бил главният виновник за тая дяволска разправия, защото той се бил настанил в дома на бароните де Кастро.

— Много ми се иска да го изхвърля! — заключи яростно той.

Дон Манрике се опита да усмири гнева му.

— Бъди справедлив, господарю. Нашият евреин си е заслужил кастильото. Той изпълни повече, отколкото обеща. Грандовете ти плащат данъци и през мирно време. Седемнадесет града, които принадлежаха на грандовете, сега са пряко подчинени на теб. И ако бароните де Кастро държат в плен неколцина твои поданици, то много стотици твои рицари и войници, държани доскоро в плен в Севиля, сега са свободни.

Архиепископът дон Мартин — с червендалесто, закръглено, грубовато и жизнерадостно лице под вече прошарена коса — възрази. Войнствено седеше той на своето място — едновременно и рицар, и духовник. Одеждите, които свидетелствуваха за неговия сан, не прикриваха бойните доспехи: защото той смяташе, че тук, в Толедо, толкова близо до мюсюлманите, християните се намират в непрестанна свещена война.

— Много думи намери, за да възхвалиш твоя евреин, благородни дон Манрике — подхвана архиепископът с гръмкия си глас. — Тоя нов Ибн Езра, признавам, успя да измъкне като вълшебник стотици хиляди златни мараведи от страната и отдели нещичко от тях и за краля, нашия господар. Но затова пък толкова по-големи щети нанесе той на светата църква. Не затваряйте очи пред това обстоятелство, благородници! Толедските евреи винаги са били нагли, още но времето на нашите предци — готите. А това, че ти, господарю, благоволи да назначиш на служба тоя Йеуда, направи вече непоносима наглостта на алхамата. Техният старейшина, Ефраим Бар Абба, не само отказа да ми плати десятъка — за което за съжаление може да се позове на теб, господарю, — но той дръзна също така с предизвикателна наглост да оповести в една от синагогите благословията на Яков. „Не ще остане Юда без скиптър, нито без жезъла на властта в краката си!“ При това въз основа на писанията на църковните патриарси аз доказах на тоя човек, че пророчеството на Яков е било в сила само до идването на Месията и че след появяването на Спасителя е изгубило стойността си. Но само на нас, християните, е дадено да разбираме съкровения, вътрешен смисъл на писанието. Тия евреи приличат на неразумен добитък и не са в състояние да се задълбочат.

— Може би не следва да се съди толкова строго толедската алхама — каза меко каноникът. — На времето, когато слепите, грешни и високомерни ерусалимски евреи са завлекли пред своето съдилище нашия господ, Исуса Христа, толедската еврейска алхама е изпратила послание до първосвещеника Кайафа и го е предупредила да не разпъва Спасителя. Тъй пише недвусмислено в древните книги.

Архиепископът измери с недоволен поглед дон Родриге, ала сподави своите възражения. Странна връзка съществуваше между него и секретаря му. Архиепископът беше благочестив, крайно честен и съзнаваше, че войнственият му нрав го кара понякога да изрича думи или да върши дела, които не подхождаха на него, примаса на Испания, приемника на свети Евгений и свети Илдефонсо. И за да изкупи греховете, към които би го подвел неговият войнствен характер, той сам си бе наложил да търпи постоянното присъствие на кроткия като агне дон Родриге; на това смяташе да се позове, ако при страшния съд го обвиняха, че понякога воинът у него е взимал връх над духовника.

И така, вместо към дон Родриге, той се обърна към краля:

— По времето, когато ти, подчинявайки се на необходимостта и на своите съветници, призова тук евреина, аз те предупредих, дон Алфонсо, и ти предсказах: ще дойдат дни, когато ще се разкайваш, че си го призовал. Светият събор не без основания е забранил на християнските крале да назначават на високи служби неверници.

Дон Манрике възрази:

— Кралете на Англия и на Навара, както и кралете на Леон, Португалия и Арагон също оставиха на служба своите еврейски министри въпреки решенията на Латеранския събор. Те се задоволиха да изкажат на светия отец своите съжаления. Тъй постъпи и кралят, нашият господар. При това той можеше да се позове и на примера на своите августейши предци. Алфонсо Шести, императорът на Испания, имаше двама еврейски министри, Алфонсо Седми — пет. Не виждам как Кастилия щеше да бъде в състояние да построи толкова църкви за светците и толкова крепости против мюсюлманите без помощта на евреите.

— Позволи ми освен това, достопочтени мой отче — допълни каноникът, — най-смирено да ти напомня за нашия приятел, достопочтения епископ на Валядолид. И той не можа да събере своите данъци и се видя принуден да натовари със събирането им нашия приятел Йеуда.

Този път дон Мартин не можа да сподави гнева в гърдите си.

— Много добродетели имаш ти, дон Родриге — изръмжа заплашително той. — Ти си почти светец и затова те понасям. Но позволи ми най-смирено да ти кажа: понякога твоята благост и веротърпимост граничат с наглост.

Кралят не слушаше тия препирни. Той седеше дълбоко замислен и сега най-сетне изрече онова, което го занимаваше:

— Питал съм се понякога защо ли бог е дал на неверниците толкова сили, които нам е отказал. Мисля си, че е така: понеже ги е проклел вовеки веков, то за краткото време на техния земен живот им е дал със своята милост много ум, красноречие и способност да трупат богатства.

Останалите замълчаха малко смутено. Удивяваше ги, че кралят тъй открито изказваше най-съкровените си мисли, всъщност това не подобаваше. Но кралят имаше право да казва с кралска безгрижност всичко, което тежеше на душата му.

Младият дон Гарсеран върна коронния съвет отново към предмета на обсъждането.

— Едно нещо би могъл да направиш, господарю — предложи той. — Щом като няма да нападнеш бароните де Кастро, постави тогава гарнизон на тяхната граница. Изпрати войници в града Куенка.

— Това е добър съвет — гръмогласно се присъедини архиепископът. — Да, постави гарнизон в Куенка, и то не малък, та да се изпари желанието на братята Кастро да нападат вече твоите поданици.

За това беше мислил и самият дон Алфонсо, Но драго му бе, че го предложиха другите.

— Да, тъй и ще сторя — заяви той. И гневно и радостно добави: — Срещу това не може да възрази нищо дори и нашият евреин.

Дон Манрике смяташе, че за защитата на Куенка са достатъчни три отреда. Дон Алфонсо възрази, че разбойническите набези на бароните де Кастро могат да възбудят апетита и на емира на Валенсия; затова предпочитал да изпрати в Куенка повече войници, щял да изпрати двеста копия. Архиепископът, когото всички смятаха за вещ във военното изкуство, напомни, че известен брой от войниците винаги щели да се намират извън крепостта, за да охраняват заплашените селски стопанства или да придружават пътуващи граждани.

— Изпрати триста копия, дон Алфонсо! — настоя той.

Алфонсо изпрати петстотин копия.

Водителството на тая войска той възложи на своя приятел дон Естебан Илян, млад, енергичен и смел гранд. Преди дон Естебан да потегли с конните си отреди към Куенка, кралят настойчиво го замоли:

— Не допускай да ми се нанасят повече оскърбления, дон Естебан! Не допускай и най-малката обида! И ако хората на де Кастро откраднат от наши земи макар и само една кокошка, не им прощавай! Преследвай ги чак до тяхната Санта Мария и вземи обратно кокошката! Дори ако това ти струва десетима войници!

И му подаде ръкавицата — символа на рицарското поръчение.

Дон Естебан целуна ръката му и каза:

— Не ще имаш повод да се оплакваш от мен, дон Алфонсо!

Войници пристигнаха в малкия градец Куенка и в околните села. Патрулираха по границата на планинската страна Албарасин, която трудно можеше да се обозре. Ала нито един от войниците на Кастро не се показваше. Тъй измина седмица, след нея втора. Войниците на дон Естебан почнаха да негодуват срещу отегчителната служба, жителите на Куенка — да ругаят срещу присъствието на войниците, което ги притесняваше.

 

 

А в това време Йеуда беше в Сарагоса и преговаряше със своя братовчед, дон Йосеф Ибн Езра. Този образован сановник, възпълен, приятен, дружелюбен, скептичен, даде на Йеуда да разбере, че е отгатнал подбудите му. Но самият той също държеше на запазването на мира и затова посрещна приятелски своя роднина, Йеуда искаше следното: Арагон да откупи кастилските пленници на бароните де Кастро и да ги върне на дон Алфонсо; той лък в замяна щял да се откаже от претенциите си върху града Дарока.

Предложението на Йеуда се стори приемливо на дон Йосеф и той се надяваше, че ще съумее да го представи в доста благоприятна светлина и на своя господар. Но не биваше да се прибързва. Крал Раймундес се намираше сега във военен лагер, изцяло бе погълнат от благополучното приключване на войната срещу тулузкия граф и дон Йосеф трябваше да изчака подходящ момент, за да го занимава с такива незначителни въпроси. След две седмици той щял да замине за военния лагер при дон Раймундес. Нека дон Йеуда проявял търпение дотогава. Сетне самият той можел да се яви пред дон Раймундес.

Йеуда използува добре тия две седмици. Отпътува до Перпинян и доведе до благополучен край едно объркано дело. Отпътува до Тулуза, за да навести един свой роднина, Меир Ибн Езра, еврейски баи^[3] на този град. Сетне отпътува до лагера при крал Раймундес. Дон Йосеф честно го подпомогна и дон Раймундес милостиво го изслуша. Но кралят бе муден, педантичен човек, ето защо изтече още една цяла седмица, докато той се реши да даде съгласието си.

Йеуда си отдъхна. Отстранена бе най-страшната от глупавите пречки, които заплашваха неговото мирно дело. Той изпрати до дон Алфонсо куриер с радостната вест, че договорът е подписан и подпечатан и че самият той, Йеуда, се завръща след няколко дни.

Ала тая вест още не беше стигнала в Толедо, когато дон Алфонсо получи от Куенка едно дълго, объркано писмо от своя приятел Естебан Илян.

Беше се случило нещо непредвидено. Въоръжени слуги на бароните де Кастро се опитали да откраднат от кастилска земя стадо овци. Хора на дон Естебан ги преследвали във владенията на де Кастро. Там се натъкнали на група рицари и оръженосци. Почнало се с ругатни, стигнало се до престрелка. В нея загинал един рицар, за нещастие един от братята Кастро, граф Фернан. Не можело да се отрече — пишеше дон Естебан, — че когато кастилската стрела го улучила, дон Фернан де Кастро не бил в бойни доспехи, а в ловно облекло и на ръкавицата му бил кацнал неговият любим сокол едва ли можело вече да се установи защо кастилският войник пуснал така лекомислено стрелата си; във всеки случай той, Естебан, веднага заповядал да обесят виновника.

Дои Алфонсо четеше и сърцето му се сви. Не можеше да се очаква по-лош край на това начинание. Прост войник бе убил подло един невъоръжен дворянин от най-благородно потекло, и то по негова, Алфонсова, заповед. Цяла Испания щеше да припише тоя позор нему, на краля на Кастилия.

Сега вече другият Кастро, Гутиере, имаше убедително рицарско основание да отмъсти за брат си. Той ще се обърне към Арагон и крал Раймундес, победителят в Прованс, щеше да има желания повод да започне война срещу омразния си племенник. Глупавата война с Арагон, която той не желаеше, а и всички го предупреждаваха да не я започва, сега вече беше пред прага.

Алфонсо се срамуваше от Йеуда. Срамуваше се от всичките си съветници. От целия християнски свят. При тава той бе сторил само каквото би сторил всеки рицар на негово място. Неговият кралски дълг беше изисквал да брани своя верен град Куенка и да изпрати там войски. И никой не можеше да го укори, че бе възложил командата на смелия дон Естебан Илян. Дон Естебан бе негов приятел и добър рицар, а в ефеса на неговия меч беше вкована костичка от свети Илдефоноо. Ах, тая изпитана реликва не беше успяла да спре сатаната. Защото станалото бе истинско адско нещастие, сатанинска подлост и никой не беше виновен — нито той, нито дон Естебан, нито Фернан де Кастро, нито дори евреинът. Целият християнски свят обаче ще обвинява него, Алфонсо.

Да, не му беше донесъл щастие тоя Йеуда. А сега, когато тъй се нуждаеше от съвета му, него го нямаше.

И добре бе, че го нямаше. Той, Алфонсо, не би могъл да го погледне сега. Не би могъл да понесе неговите укорни, умни думи. Нужен му бе човек, който го разбираше напълно, който разбираше невинността му, нечуваното му нещастие, нужен му бе близък човек, Свой.

Без да дочака Йеуда, със съвсем малка свита, той потегли на кон към Бургос, при своята кралица, при деня Леонор.