Лион Фойхтвангер
Испанска балада (2)

Втора глава

Снабден с кралски грамоти, в Толедо пристигна Ибн Омар, домоуправител и секретар на дон Йеуда. Заедно с него дойдоха мюсюлмански строители, художници и занаятчии. Усилена дейност започна в кастильо де Кастро и енергията и разточителството, с което се извършваше преустройството, възбудиха духовете в града.

Сетне от Севиля пристигнаха всякакви слуги, а по-късно много коли с най-разнообразна покъщнина и освен нея тридесет мулета и дванадесет коня; все по-нови, все по-разнообразни слухове се носеха за чуждоземеца, който щеше да дойде.

Сетне той дойде. С него и дъщеря му Рахел, синът му Аласар и близкият му приятел — лекарят Муса Ибн Дауд.

Йеуда обичаше децата си и се тревожеше дали те, израсли в изтънчената Севиля, щяха да привикнат към суровия живот в Кастилия.

На предприемчивия четиринадесетгодишен Аласар положително щеше да допадне грубият, рицарски свят; но как ли ще се чувствува Рехия, неговата обична Рахел?

Нежно, с лека загриженост я поглеждаше той, докато тя яздеше до него. Тя пътуваше с мъжки дрехи, както бе обичайно. Седеше върху седлото с младежка стойка, малко недодялано, сковано, смело и по детински. Гъстата й, черна коса едва се събираше под шапчицата. Внимателно оглеждаше с големите си синкавосиви очи хората и къщите на града, който занапред трябваше да стане за нея място, където ще се чувствува у дома си.

Йеуда знаеше, че тя не ще пожали усилия, за да превърне в скъпо и родно място за себе си тоя Толедо. Още със завръщането си в Севиля той й бе обяснил какво го беше прогонило оттам. С нея, седемнадесетгодишната, беше говорил той откровено, сякаш му бе равна и по възраст, и по опитност. Чувствуваше: неговата Рахел, колкото и детински да се държеше все още понякога, го разбираше от сърце. Като него бе тя, истинска потомка на рода Ибн Езра, и това бе проличало ясно тъкмо от оня разговор; беше смела, умна, живо заинтересувана от всичко ново, цялата изтъкана от чувство и от въображение.

Но ще и хареса ли тук, сред тия християни и воини? Няма ли в суровия, студен Толедо да й липсва нейната Севиля? Всички я бяха обичали там. Бе имала не само приятелки на своята възраст, а и приближените на емира, тия вещи учени, дипломати, поети, художници се бяха радвали на наивните, странни въпроси и забележки на Рахел, която още бе почти дете.

Както и да е, сега те бяха в Толедо, а ето и кастильо де Кастро и отсега нататък той преминава в техни ръце, и отсега нататък става кастильо Ибн Езра.

Йеуда бе приятно изненадан, когато видя какво бяха направили от неприветливия дом за тъй кратко време неговите изпитани помощници. Каменният под, по който преди отекваше всяка стъпка, сега беше застлан с меки, дебели килими. Удобно тапицирани и покрити с възглавници дивани се редяха покрай стените. Червени, сини и златни фризове опасваха помещенията; еврейски и арабски мъдрости, сплетени в изящни орнаменти, предразполагаха към съзерцание. Малки водоскоци, подхранвани с вода чрез изкусно устроена тръбна система, пръскаха прохлада. Едно просторно помещение беше определено за книгите на Йеуда; някои от тях бяха оставени разтворени върху пултове и излагаха на показ страниците си с изящни, пъстроцветни инициали и с гравюри по полетата.

А ето и патиото, онзи двор, гдето преди време той беше взел своето важно решение, ето водоскока, край който, беше седял. Неговата струя сега се издигаше и падаше точно както си беше представял — равномерно и тихо. Гъстата, тъмнозелена шума на дърветата правеше тишината сякаш още по-дълбока; но сред тая шума надзъртаха сочни жълти портокали и бледожълти лимони. Дърветата бяха изкусно подрязани, пъстрите лехи — подредени с вкус и навсякъде тихо ромонеше вода.

Заедно с останалите разглеждаше новия дом и доня Рахел — разтворила широко очи, внимателно, без да говори много, но с дълбоко вътрешно задоволство. Сетне тя се настани в двете помещения, отредени за нея. Свали тесните, неудобни мъжки дрехи. Зае се да очисти от себе си праха и потта от пътуването.

До нейната спалня имаше баня. В средата на покрития с плочи под бе вграден дълбок басейн, снабден с тръбопровод за топла и студена вода. Обслужвана от своята дойка Саад и от помощничката Фатима, доня Рахел се къпеше. Блажено лежеше в топлата вода и с половин ухо слушаше бърборенето на дойката и на прислужничката.

Скоро вече не чуваше нищо, а се отдаде изцяло на потока на своите мисли:

Всичко бе както в Севиля, дори и басейнът, в който лежеше сега. Ала самата тя не беше вече Рехия, а доня Рахел.

По време на пътуването, непрекъснато развличана от нови и нови впечатления, не бе осъзнала напълно какво означава това. Сега, пристигнала вече и освободена от всякакво напрежение тук, сред покоя на банята, чувството за настъпилата промяна я овладя за пръв път с цялата си сила. Да се намираше още в Севиля, би изтичала при своята приятелка Лейла, за да се разприкаже с нея.

Лейла беше невежо момиче, нищо не разбираше и не можеше да й помогне, ала бе нейна приятелка. Тук нямаше приятелка, всички тук бяха чужди за нея, всичко й беше чуждо. Нямаше я джамията „Асхар“; призивът на муедзина от джамията „Асхар“, който приканваше към измиване и молитва, бе пронизителен като всеки друг вик, ала тя умееше да го разпознава. Нямаше хатиб^[1], който да й обясни някое трудно място от корана. Малцина бяха ония, с които можеше да си побъбри тук на своя скъп, привичен арабски език; ще бъде принудена да говори на един суров, смешен език, а около нея ще има хора с груби гласове и маниери и с груби мисли — кастилци, християни, варвари.

Щастлива се беше чувствувала в светлата, прекрасна Севиля. Баща й бе един от първенците там и макар и само защото бе негова дъщеря, всички я бяха обичали. Какво ли я чака тук? Ще разберат ли тия християни какъв голям човек е баща и? И ще разберат ли нея, Рахел, характера й, обноските й? Няма ли и тя да им се стори точно така чужда и смешна, както се струваха християните на нея?

А настъпила бе и друга, още по-голяма промяна; сега тя пред цял свят беше еврейка.

Рахел бе израсла като мюсюлманка. Но още съвсем невръстна — непосредствено след смъртта на майка й, петгодишна трябва да е била тогава — баща й я беше отвел настрана и шепнешком, внушително й бе казал, че тя е от рода Ибн Езра и че това е нещо неповторимо и много голямо, но че е тайна, за която не бива да се говори.

По-късно, когато поотрасна малко, той й беше разкрил, че е мюсюлманин, но и евреин, и й беше разказал за юдейските писания и обреди. Но не й бе заповядал да изпълнява тия обреди. И когато веднъж го беше запитала направо в какво трябва да вярва и какви обреди да изпълнява, той ласкаво й беше отвърнал, че в тия неща няма принуда; нека, когато порасне, реши сама дали да поеме върху себе си голямото, но не безопасно задължение да изповядва тайното юдейство.

Това, че баща й предоставяше на самата нея да реши, я беше изпълнило с гордост.

Веднъж не беше могла да се удържи и въпреки волята си бе поверила на своята приятелка Лейла, че всъщност е от рода Ибн Езра. Ала странно, Лейла бе отговорила:

— Знаех… — И след кратко мълчание беше добавила: — Бедничката, ти!

Оттогава Рахел никога вече не беше говорила с Лейла за своята тайна. Ала когато за последен път бяха заедно, Лейла неудържимо бе плакала и бе казала:

— Предчувствувах си, че ще стане така!

Тъкмо това дръзко, глупаво съчувствие на Лейла бе накарало тогава Рахел да се заинтересува по-подробно какви бяха тия евреи, от чиято среда произлизаха тя и баща й. Мюсюлманите ги наричаха „народ на книгата“; следователно тя трябваше да прочете най-напред тая книга.

Замоли Муса Ибн Дауд, чичо Муса, който живееше в дома на баща й и бе твърде учен и знаеше много езици, да почне да я учи на еврейски. Езикът й се удаваше леко и много скоро тя можеше вече да чете от великата книга.

От най-ранно детство нещо влечеше Рехия към чичо Муса, но едва през часовете на тия занимания тя го опозна както трябва. Тоя най-близък приятел на баща й беше висок, слаб мъж, по-възрастен от баща й; понякога изглеждаше неимоверно стар, сетне отново изненадващо млад. На костеливото му лице стърчеше месест, силно прегърбен нос, над него грееха големи, красиви очи, които проникваха до самата душа на човека. Много бе преживял; баща й казваше, че чичо Муса трябвало да заплати с многобройни страдания огромните си познания и свободата на своя дух. Ала той не говореше за тия неща. Затова пък понякога разказваше на малката Рахел за далечни земи и за странни хора, а тия истории бяха много по-вълнуващи от всички приказки и разкази, които Рахел обичаше да слуша и да чете. Защото ето тук пред нея седеше нейният приятел, нейният чичо Муса, и самият той бе видял и преживял онова, което разказваше.

Муса бе мюсюлманин и съблюдаваше всички обреди. Но изглеждаше колеблив във вярата и не прикриваше лекото си съмнение към всичко, което не бе наука. Веднъж, като четеше с нея пророк Исайя, каза:

— Голям поет е бил той, може би по-голям от пророка Мохамед и от пророка на християните.

Това я объркваше. Биваше ли изобщо тя, която вярваше в Пророка, да чете великата книга на юдеите? Като всички мюсюлмани, всекидневно произнасяше встъпителната сура на корана, а там, в последния, седмия стих, се отправяше молба към Аллаха да държи своите правоверни далеч от пътя на ония, на които той се гневи. Тези изпаднали в немилост люде — тъй й бе обяснил нейният приятел, хатибът на джамията „Асхар“ — били евреите; та нали тъкмо чрез бедствията, Струпвани върху тях, Аллах показваше, че им се гневи! Не бе ли поела тя неверния път, като четеше великата книга?

Събра смелост и запита Муса. Дълго и ласкаво я гледа той и каза, че на тях, на людете от рода Ибн Езра, Аллах очевидно не се гневи.

На Рахел тия думи се сториха убедителни. Та всеки, ще не ще, трябваше да се съгласи, че Аллах е милостив към баща й. Надарил го беше не само с всяка мъдрост и с най-нежно сърце, дарил го беше също и с всички най-големи блага и с високи почести.

Рахел обичаше баща си. В него тя виждаше въплъщение на всички герои от ония ярки, пищни приказки и разкази, които тъй много обичаше да слуша — виждаше в него и достойните владетели, и умните везири, и мъдрите лекари, придворни и вълшебници, а също така и всички пламнали от любов младежи, които привличаха неудържимо жените. А свръх това около баща й витаеше и голяма, опасна тайна: той бе от рода Ибн Езра.

От всичко, изживяно от нея, най-дълбоко в сърцето й се бе запечатал непонятният разговор, при който нейният баща й беше открил шепнешком, че принадлежи към рода Ибн Езра. След това обаче друг, още по-важен разговор бе засенчил предишния.

След завръщането си, в християнска Испания, баща й я извика настрана и шепнешком, също както навремето, й заговори за опасностите, които ще заплашват тайните юдеи тук, в Севиля, ако избухне свещената война; а сетне, с тон, сякаш разказваше приказка, почти шеговито продължи.

— И оттук, правоверни, започва историята на третия брат, който напуснал светлия, сигурен ден, за да отиде в тъмнозлатистия полумрак на пещерата.

Рахел тутакси разбра и възприела същия тон, запита, както питат слушателите на приказките:

— А какво се случило сетне с този човек?

— За да науча това — бе отвърнал баща й, — ще отида сам в мрачната пещера.

Не бе откъснал от нея кроткия си настойчив поглед. Даде й малко време да проумее тайната, която й бе разкрил; сетне продължи:

— Когато беше дете, дъще моя, казах ти, че един ден ще трябва да избираш. Този ден настъпи. Не те съветвам да не ме следван, нито пък те убеждавам да дойдеш с мен. Много мъже има тук — млади, умни, образовани, великолепни хора, — които ще се радват да те имат за своя съпруга. Ако искаш, ще те дам за жена на някой от тях и няма да се посрамиш със зестрата, която ще занесеш. Обмисли добре и след една седмица ще те запитам какво си решила.

Тя обаче без колебание бе отговорила:

— Няма ли моят баща да ме удостои с милостта и да ме запита още днес?

— Добре, питам те днес — беше отвърнал баща й, а тя беше казала:

— Каквото върши баща ми, не може да бъде лошо и както постъпва той, тъй искам да постъпя и аз.

Топлота бе обляла сърцето й, когато почувствува колко дълбоко е привързана към него; а и на неговото лице се бе разляла голяма радост.

Сетне той й разказа за изпълнения със заплахи живот на евреите. Открай време те били принудени да живеят сред опасности, а сега били заплашени както от мюсюлмани, така и от християни, голямо било изпитанието, на което подлагал бог тях, единствените негови избраници. А сред тоя избран и отдавна подлаган на изпитания народ бил избран един род: родът Ибн Езра. И сега бог призовал него, потомъка на тоя род. Той чул божия глас и отвърнал: „Тук съм!“ И ако досега бил живял в самата окрайнина на еврейския свят, трябвало вече се да приготви и да навлезе сред него.

Това, че нейният баща й бе позволил да надникне в сърцето му, че й се доверяваше тъй, както тя нему, я бе накарало да се почувствува частица от него.

Сега, пристигнала на мястото, което им беше определено, отпочинала в банята, тя отново чуваше в мислите си всички негови думи. Вярно, сред тия думи звучеше тихо и неудържимият плач на нейната приятелка Лейла. Но Лейла бе малко момиче, нищо не знаеше и нищо не разбираше, а Рахел бе благодарна на съдбата, загдето я беше направила издънка от рода Ибн Езра — беше щастлива и изпълнена с очакване.

Пробуди се от мечтанията си и отново чу бъбренето на своята мила, глупава стара дойка Саад и на работливата Фатима. Жените сновяха насам-нататък, от банята в спалнята и обратно, и не можеха да свикнат още с новите помещения. На Рахел стана смешно, обзе я желание да върши глупости като палаво дете.

Тя се изправи. Изгледа тялото си от горе до долу. И така, тая гола, леко мургава девойка, която стоеше сега тук и по която се стичаха струйки вода, не беше вече Рехия, а доня Рахел Ибн Езра. И смеейки се, тя поривисто запита старицата:

— Е, друга ли съм сега? Виждаш ли, че съм друга? Казвай бързо!

И понеже старата жена не разбра думите й веднага, тя — все още засмяно и заповеднически — продължи да настоява:

— Че нали сега съм кастилка, толедчанка, еврейка!

Смутена, дойката Саад запелтечи, забърбори с високия си глас:

— Не греши, Рехия, зеница на окото ми, дъще моя правоверна. Та нали ти вярваш в Пророка?

Усмихната и замислена, Рахел отвърна:

— Кълна се в брадата на Пророка, дойке: не зная съвсем точно доколко още вярвам в Пророка сега, когато съм тук, в Толедо.

Ужасена, старицата отскочи назад.

— Аллах да пази езика ти, Рехия, дъще моя! — рече тя. — Не бива да се шегуваш така!

Ала Рахел каза:

— Ще ме наречеш ли още сега Рахел? Ще ме наречеш ли най-сетне Рахел?

И викна:

— Рахел! Рахел! Повтори!

Сетне се отпусна с цялата си тежест във водата и изпръска старицата.

 

 

Дон Алфонсо прие Йеуда веднага щом той се яви в кралския замък.

— Е, какво — запита го със суха вежливост, — докъде си стигнал, мой ескривано?

Йеуда започна доклада си. Неговите репозитарии, законоведи, тъкмо проверявали и допълвали списъците за данъците и таксите; след няколко седмици той щял да докладва точни цифри. Сто и тридесет специалисти — повечето от мюсюлманските земи, но също и от Прованс, от Италия, та дори и от Англия, били повикани в страната Кастилия, за да подобрят селското стопанство, рудодобива, занаятите, пътната мрежа. Йеуда се спря на отделни подробности, на цифри: говореше свободно, по памет.

На пръв поглед изглеждаше, че кралят слуша разсеяно. Ала когато Йеуда свърши, той каза:

— А не ставаше ли веднъж дума и за големите конезаводи, които щеше да ми уредиш ти? Нищо не чух за тия неща в доклада ти. Освен това беше обещал да организираш златарски работилници, та и в моята монетарница да можем да сечем злато. Предприел ли си нещо в тая насока?

В многобройните си докладни записки Йеуда един-единствен път бе споменал за подобряването на коневъдството, един-единствен път — за създаване на златарски работилници. Удиви го добрата памет на дон Алфонсо.

— С божия и с твоя помощ, господарю — отвърна той, — може би ще бъде възможно да се навакса в сто месеца онова, което е било занемарявано цели сто години. Стореното за три месеца не ми се вижда лошо начало.

— Направено е нещичко — призна кралят. — Но аз не владея изкуството да чакам. Казвам ти го открито, дон Йеуда, вредите, които ми нанасяш ти, ми изглеждат по-големи от ползата. По-рано моите барони, макар неохотно и с уговорки, все пак изплащаха своя принос за военните нужди; това са били, както ми докладват, главните доходи на хазната ми. Сега, откакто ти си мой ескривано, те се позовават на дългогодишния мир, зинал пред нас, и вече не плащат нищо.

Йеуда се раздразни, че кралят тъй неблагодарно приемаше постигнатото и че му правеше упреци, които направо изсмуква от пръстите си. Съжаляваше, че доня Леонор се беше завърнала в Бургос; нейното сияйно, ведро присъствие би направило по-дружелюбен тоя разговор. Но той преглътна недоволството си и с почтителна ирония отвърна:

— В това отношение твоите грандове приличат на непривилегированите ти поданици. Щом става въпрос за плащане, всички се мъчат да се измъкнат. Но съображенията на твоите барони не са основателни и моите опитни репозитарии могат да ги оборят с убедителни доводи. Скоро аз най-смирено ще те замоля да подпишеш до твоите рикосомбрес едно предупредително послание, основано на тия доводи.

Колкото и да бе огорчен от наглостта и от гордостта на грандовете, кралят все пак се ядоса, дето евреинът говореше за тях с такова неуважение. Ядосваше го и това, че се нуждаеше от евреина. Той продължи да настоява на своето:

— Ти ми нахлузи на врата това адско осемгодишно примирие. И ето, сега трябва да прибягвам към разни търговски и писарски хитрини, за да се оправя.

Йеуда се овладя.

— Твоите съветници — отвърна той — признаха тогава, че един продължителен мир ще бъде от полза колкото за емира в Севиля, толкова и за тебе. Земеделието и занаятите са занемарени. Твоите барони потискат и граждани, и селяни. Нужен ти е за известно време мир, за да можеш да промениш тия неща.

— Да — каза с горчивина Алфонсо. — Аз трябва да оставя други да водят войната срещу неверниците, а пък ти — да действуваш и да правиш сделките си.

— Въпросът не е за сделки, господарю — постара се Йеуда да обясни все така търпеливо на своя повелител. — Твоите грандове са станали надменни, защото през време на войната ти си имал нужда от тях; въпросът е да им се покаже, че ти си кралят.

Алфонсо пристъпи съвсем близо до Йеуда, впи в лицето му сивите си очи, в които внезапно бе лумнал огън.

— Какви потайни пътища си измислил, хитри мой ескривано — запита той, — за да измъкнеш от моите барони парите си заедно с лихвите?

Йеуда не отстъпи.

— Аз разполагам с големи кредити, господарю — каза той, — и следователно е много време. Ето защо мога да заема на твое величество големи суми и няма от какво да се страхувам дори ако се наложи дълго да чакам изплащането им. Това са съображенията, върху които почива моят план. Ще поискаме от твоите грандове да признаят по принцип правото ти да събираш данъци, но няма да искаме от тях бързо плащане. Ще отсрочим вноските им веднъж, и втори път. А срещу това ще искаме от тях отстъпки, които няма да им струват толкова много. Ще поискаме да дадат на своите градове и села фуерос, привилегии, които ще създадат известна независимост на тия поселища. Така ще издействуваме все повече градове и села да бъдат подчинени не на твоите барони, а да бъдат подвластни само на тебе и отговорни само пред тебе. Твоите граждани ще плащат данъците си по-охотно и по-редовно на твоите грандове и тия данъци ще бъдат по-високи. Твоята сила е в труда на твоите селяни и в усърдието на твоите градове в занаятите и търговията, господарю. Увеличи техните права и мощта на твоите упорити грандове ще намалее.

Твърде умен беше Алфонсо, за да не разбере, че това беше единственият начин да се сломи съпротивата на безсъвестните барони. Та нали и в другите християнски кралства в Испания — Арагон, Навара, Леон — се опитваха да подкрепят гражданите и селяните против грандовете. Това обаче се правеше крайно предпазливо. Самите крале се чувствуваха свързани с грандовете, а не с простолюдието, те бяха рицари, не искаха да признаят дори и пред себе си, че се съюзяват с тълпата против грандовете и никой досега не бе дръзвал да предложи на Алфонсо нещо подобно с толкова откровени думи. Тоя чужденец, който нямаше и понятие какво е рицарство и благородни маниери, се бе осмелил да го стори. С недостойни слова изговаряше той недостойното, което кралят беше принуден да извърши. Алфонсо му бе благодарен и същевременно го мразеше.

— Сериозно ли смяташ — рече с насмешка той, — че можеш с предписания и брътвежи да заставиш един Нунйес или пък един Аренас да се откажат от своите градове и от селяните си? Моите барони са рицари, премъдри ми хитрецо, а не търговци и адвокати.

Йеуда отново преглътна обидата.

— Тия твои рицари — отговори той, — ще се научат, че правото, законът и договорът са нещо също тъй силно и действително, както техните замъци и мечове. Положителен съм, че ще успея да ги науча на това, стига да мога да разчитам на любезната помощ на твое величество.

Вътрешно кралят се бунтуваше срещу силното впечатление, което му правеха спокойствието и увереността на Йеуда. Той продължи упорито да настоява на своето:

— Дори и да дадат в края на краищата свобода на търговията на някое и друго мизерно градче, данъци няма да ми плащат, казвам ти го още отсега. И прави са. В мирно време те не са длъжни да плащат данъци. Тъй съм се заклел и така съм подписал и подпечатил аз, когато те ме направиха крал. Yo el Rey. А сега, благодарение на твоята мъдрост, дълги години няма да има война. Ето на какво се позовават те и на какво разчитат.

— Нека твое величество ми прости — обясни с несъкрушимо спокойствие дон Йеуда, — че защищавам краля от краля. Твоите барони не са прави, доводите им не са основателни. Война — надявам се с цялата си душа — няма да има в продължение на осем години, ала след това, ако ти си останеш такъв, какъвто те знаят всички, война ще има отново. А твоите барони са длъжни да ти оказват военна помощ. Мой дълг като твой ескривано е да положа отрано грижи, за да ти осигуря своевременно средствата за тая война, а това ще рече да започна финансирането й още отсега. Би било неразумно да почна да събирам набързо и както ми попадне парите, необходими за войната, едва когато войната започне. Ще поискаме само една малка ежегодна вноска и ще я искаме на първо време само от градовете ти. На тях ще дадем някои свободи и те на драго сърце ще ти изплащат помощта за въоръжаването. А невъзможно е твоите барони да са лишени дотолкова от рицарски дух, че да ти откажат онова, което твоите граждани ти дават.

Дон Йеуда остави време на Алфонсо да обмисли думите му. Сетне, уверен в победата, той продължи:

— А освен това, господарю, проявявайки истинско рицарско великодушие и с друга една постъпка, ти ще принудиш грандовете да ти плащат тоя малък принос.

— Какви хитрини си измъдрил още? — запита с недоверие дон Алфонсо.

— И до днес — поясни дон Йеуда — в ръцете на емира на Севиля има много пленници от оня злощастен поход. Твоите барони твърде неохотно изпълняват задължението си да откупят тия пленници.

Дон Алфонсо се изчерви. Закон и обичай бе васалът да откупи своя войник, баронът — своя васал, ако той попаднеше в плен през време на службата си при него. Бароните не отричаха това свое задължение, ала тоя път го изпълняваха особено неохотно. Упрекваха краля, че е виновен с привързаността си за похода и за поражението. Дон Алфонсо на драго сърце би заявил гордо: „Поемам на свои плещи откупа на всички пленници, пинтии такива!“ Касаеше се обаче за една огромна сума, той не можеше да си позволи тоя красив жест.

Но ето, тук бе Йеуда Ибн Езра и той каза:

— И така, осмелявам се най-покорно да ти предложа да откупиш пленниците със средства от твоята хана. А единственото, което ще поискаме в замяна от грандовете, в чиято полза става това, ще бъде да признаят по принцип още отсега задължението да плащат налози за твоята война.

— А ще издържи ли това хазната ми? — запита сякаш между другото дон Алфонсо.

— Ще се погрижа да издържи, господарю — каза също така между другото Йеуда.

Лицето на Алфонсо просия.

— Великолепен план — призна той.

Пристъпи съвсем близо до своя фамилиар и започна да си играе с неговата нагръдна плочка.

— Разбираш от работата си, дон Йеуда — призна той.

Ала към това чувство на радост и благодарност веднага се примеси горчивото съзнание, че той все повече задлъжняваше на тоя умен, противен търговец.

— Жалко е само — злобно каза той, — че не можем да засрамим по съшия начин и бароните де Кастро и техните приятели!

И додаде:

— Нали виждаш сам, лошо ми постла с бароните де Кастро!

Това извращаване на фактите възмути Йеуда. Враждата между краля и бароните де Кастро съществуваше още от детските години на дон Алфонсо и се беше изострила, когато той им бе отнел техния кастильо в Толедо. А сега кралят искаше да прехвърли цялата вина за тая вражда върху него, Йеуда.

— Зная — отвърна той, — бароните де Кастро те обвиняват, загдето си допуснал едно обрязано псе да скверни техния замък. Но на теб положително не ти е неизвестно, господарю, че те от години вече сипят хули по твое величество.

Дон Алфонсо преглътна и не отговори нищо.

— Е, хубаво — каза той, като сви рамене. — Опитай се да сториш нещо с твоите жалки уловки и способи. Но моите грандове са костеливи орехи, сам ще се убедиш, а и Кастровците ще ни създадат още доста работа.

— Голяма милост от твоя страна, господарю, е това, че одобряваш плана ми — отвърна Йеуда.

Той се отпусна на едно коляно и целуна ръката на краля. Мъжествена, силна ръка беше тя, обсипана с малки червени косъмчета, ала пръстите й лежаха вяло и неблагодарно отпуснати в тия на дон Йеуда.

На следния ден първият министър на краля, дон Манрике де Лара, дойде в кастильо Ибн Езра, за да засвидетелствува своята почит към новия ескривано; придружаваше го неговият син Гарсеран, близък приятел на дон Алфонсо.

Дон Манрике, който, изглежда, бе осведомен най-подробно за хода на вчерашната аудиенция, каза:

— Изненадах се, като узнах, че искаш да дадеш взаем на нашия господар, краля, огромната сума за откупване на пленниците.

И шеговито го предупреди:

— Не е ли малко опасно един могъщ крал да дължи някому толкова много пари?

Йеуда пестеше думите си. Все още не бе преодолял своя яд от високомерието и недоверието на краля. Наистина той отнапред знаеше, че тук, във варварския север, се уважава само воинът и че се говори с глупаво пренебрежение за хората, които се грижат за благосъстоянието на страната; но не бе смятал, че ще му създават толкова трудности и че мъчно ще свикне.

Дон Манрике отгатна мислите му и сякаш за да извини недодялаността на краля каза, че човек не бивало да се сърди на младия войнствен монарх, загдето предпочитал да разсича мъчнотиите с меч, вместо да ги разрешава с договори. Още от най-ранно детство дон Алфонсо бил мъкнат от един военен лагер в друг и затова се чувствувал по-добре на бойното поле, отколкото на масата за преговори. Но, прекъсна се сам дон Манрике, той не бил дошъл да говори за работа, а да приветствува колегата си по случай пристигането му тук, в Толедо.

И замоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му дома, за чудесата на който говорел целият град.

Йеуда на драго сърце изпълни желанието му. Тръгнаха покрай безмълвните слуги, които дълбоко им се покланяха, през помещенията, застлани с дебели килими, по коридори и по стълби. Дон Манрике хвалеше като познавач, дон Гарсеран — с наивния възторг на юноша.

В градината срещнаха децата на дон Йеуда.

— Това е дон Манрике де Лара — представи го дон Йеуда, — първият съветник на нашия господар краля, и неговият достоен син, рицарят дон Гарсеран.

Рахел оглеждаше гостите с детинско любопитство. Без да се смущава, тя взе участие в разговора. Но макар и да бе учила усърдно, нейният латински се оказа все още твърде недостатъчен и като се смееше на грешките си, тя замоли господата да говорят арабски.

Поведе се оживен разговор. Баща и син хвалеха остроумието и прелестта на доня Рахел, когато употребяваше модните фрази, които на арабски звучаха двойно по-церемонно. Доня Рахел се смееше, смееха се заедно с нея и гостите.

Четиринадесетгодишният Аласар, който съвсем не бе глупав, заговори с дон Гарсеран за коне, заразпитва го за упражненията в рицарското изкуство. Младият гранд не можа да устои на обаянието на будното, подвижно момче и му даваше изчерпателни отговори. Дон Манрике приятелски посъветва Йеуда да повери момчето като паж в някой голям дом. Дон Йеуда отвърна, че сам е мислил вече за това; но премълча тайната си надежда, че кралят ще вземе момчето на служба при себе си.

И други грандове, преди всичко приятелите на семейството де Лара, последваха примера на дон Манрике и посетиха новия ескривано майор, за да го приветствуват.

Особено охотно идваха по-младите господа. Търсеха обществото на доня Рахел. Защото дъщерите на благородниците се появяваха само на големи дворцови или църковни празници, човек никога не пи виждаше сами, с тях можеха да се водят само общи, празни разговори. Приятно разнообразие бе да беседваш с дъщерята на министъра евреин, която макар и да не бе пазена тъй церемониално, но все пак беше в известен смисъл дама.

Съгласно изискванията на куртоазията младите мъже и казваха дълги, гръмки комплименти. Рахел благосклонно слушаше и намираше галантните брътвежи по-скоро смешни. Ала понякога долавяше, че зад тях се крият грубост и похотливост; тогава тя ставаше плаха и затворена.

Общуването с християнските рицари беше добре дошло за нея и дори само за това, че в разговор с тях тя се упражняваше в тамошния език — официалния латински, който се говореше в двореца и във висшето общество, и простонародния латински на всекидневието, кастилския.

Освен това господата с готовност предлагаха да я придружават, когато излизаше да разглежда града.

Тогава тя седеше в носилката, от едната й страна яздеше дон Гарсеран де Лара или пък дон Естебан Илян, от другата страна брат й, дон Аласар. Във втора носилка ги следваше дойката Саад. Бързоходци проправяха път за процесията, чернокожи слуги я завършваха. Тъй се движеха те из града Толедо.

През стоте години, докато се беше намирал в ръцете на християните, градът беше изгубил част от величието и от разкоша си от времето на исляма; не бе толкова голям, колкото Севиля, ала все още в него и около него живееха много повече от сто хиляди души, може би дори към двеста хиляди, така че Толедо бе най-големият град в християнска Испания, по-голям и от Париж и далеч по-голям от Лондон.

През тая войнствена епоха всички големи градове, та дори и жизнерадостната Севиля, бяха крепости. Всеки отделен квартал в Толедо бе допълнително заобиколен със свои стени и кули, а много от домовете на благородниците представляваха самостоятелни крепости. Укрепени бяха всички порти, укрепени бяха църквите и мостовете, които водеха от подножието на мрачния, огромен хълм, гдето бе разположен градът, към неговата околност отвъд реката Тахо.

А вътре в града домовете се притискаха един до друг върху тясно пространство, пъплеха нагоре, спускаха се надолу по склона; стъпаловидните улици бяха тъмни и тесни, често пъти много стръмни; на доня Рахел те се струваха като тайнствени пропасти, навсякъде имаше ъгли, ръбове, стени и все тежки, огромни порти, обковани с желязо.

Почти всички големи, солидни сгради бяха останали още от мюсюлманско време — поддържаха ги едва-едва и твърде малко ги бяха променили. В себе си доня Рахел бе убедена, че по времето, когато са били под грижите на мюсюлманите, всичко е било много по-красиво. Но затова пък от сърце се радваше на пъстрата човешка навалица, която от ранно утро, та чак до мрак изпълваше града и преди всичко главния площад Сокодовер, който в древността очевидно е бил пазарище. Там гълчаха хора, цвилеха коне, ревяха магарета, всички се тълпяха в гъста навалица, блъскаха се и си пречеха, движението постоянно се задръстваше, а улиците бяха пълни със смет. Но Рахел почти не усещаше липсата на хубавия ред в Севиля — толкова й се нравеше буйният живот в Толедо.

Правеше й впечатление колко плахи и сдържани бяха тук жените, изповядващи исляма. Всички ходеха плътно забулени. В Севиля, когато работеха или пазаруваха, жените от народа сваляха досадните фереджета, а в домовете на просветените големци само омъжените дами носеха фереджета — от много тънък, скъп плат, по-скоро като украса, отколкото като покривало. Тук обаче, очевидно за да се крият от погледите на неверниците, всички мюсюлманки носеха дълги, плътни фереджета, носеха ги постоянно.

Горди със своя град, младите грандове разказаха на Рахел историята на Толедо.

На четвъртия ден от сътворението на света, създавайки слънцето, бог го поставил точно над Толедо; ето защо градът бил по-стар от цялата останала земя… От далечна древност съществуваше градът, за това имаше много доказателства. Владели го бяха картагенци, сетне — в продължение на шест века — римляни, триста години християнските готи, четиристотин години арабите. Сега, от сто години насам, от времето на славния крал Алфонсо, тук отново господствуваха християните и ще останат тук чак до Страшния съд.

Разцвета и най-голямото си величие — тъй разказваха младите грандове — градът преживял при своите християнски владетели, при вестготите, чиито потомци били те, рицарите. Най-богатият, най-великолепният град в света бил тогава Толедо. Крал Атанагилд дал като зестра на дъщеря си Брунхилда съкровища на стойност три хиляди пъти по хиляда златни мараведи. Крал Рекаред притежавал масата на юдейския цар Соломон, състояща се от един-единствен огромен смарагд, обрамчен по края със злато. Освен това крал Рекаред притежавал вълшебно огледало, в което можел да види целия свят. Всичко това разграбили, унищожили и разпилели мюсюлманите, неверниците, кучетата, варварите.

Особено се гордееха младите рицари със своите църкви.

Любопитно и плахо оглеждаше Рахел огромните, тежки постройки; те приличаха на крепости. Рахел си представяше колко трябва да са били изящни, когато са били още джамии, заобиколени с дървета, водоскоци, колонади, медресета. Сега всичко бе голо и мрачно.

В двора на църквата „Света Леокадия“ тя намери басейн с особено красив бордюр, върху който имаше арабски надпис. Горда, че можеше да чете старинните куфически^[2] писмени знаци, проследявайки с пръст издълбаните и вече полуизтрити букви, тя разчете:

„В името на всемилостивия бог — Халифът Абд ер Рахман, победителят — господ да продължи дните му, — заповяда да се изгради този басейн в джамията на града Толейтола — бог да го закриля — през седемнадесетата седмица на 323-а година.“

Значи, оттогава бяха изминали вече двеста и петдесет години.

— Много отдавна е било — каза дон Естебан Илян, който я придружаваше, и се ухили.

Неведнъж младите грандове предлагаха да й покажат вътрешността на някоя църква. В Севиля тя беше чувала много за тия „църкви“, за тия мерзки идолопоклоннически оброчища, в които северните варвари бяха превърнали хубавите стари джамии. Рахел изгаряше от любопитство да види един от тия домове, ала същевременно изпитваше някаква боязън и все намираше благовиден предлог да откаже.

Най-сетне тя надви смущението си и водена от дон Гарсеран и дон Естебан, прекрачи входа на църквата „Сан Мартин.“

Свещи горяха в полуздрачната вътрешност. Носеше се миризма на тамян. А ето и това, което беше желала и което се беше страхувала да види: изображенията, изображенията на идолите, най-забраненото. Защото ако западният ислям тълкуваше свободно едно или друго от запрещенията на Пророка, ако допускаше да се пие вино и жените да показват лицата си без фереджета, той непоколебимо и здраво се придържаше към предписанието на Пророка: да не се правят никакви изображения на Аллаха, пито на каквото и да било живо същество — човек или животно; разрешаваше се само да се загатват формите на растения или плодове.

А тук околовръст имаше хора, издялани от камък или от дърво, а други хора бяха нарисувани плоски и пъстри — върху дъски. Това бяха, значи, идолите, тъй ненавиждани от Аллаха и от неговия Пророк.

Всеки, надарен по божия милост с разум, с чувства и с нравственост — пък бил той евреин или мюсюлманин, — не можеше да не се гнуси от такива изображения. Те наистина бяха отвратителни, някак особено сковани и при все това живи, странно нереални, полумъртви, прилични на трупове, като рибите на пазарището.

Тия варвари се одързостяваха да се уподобяват в делата си на Аллаха, създаваха хора по негов образ и подобие и коленичеха, глупците, пред тия каменни и дървени вещи, които бяха създали сами, и им даваха да миришат тамян. Но в деня на Страшния съд Аллах ще призове всички, вършили такива неща, ще им повели да вдъхнат на изображенията живот и ако не могат, ще ги прокълне навеки.

И все пак Рахел чувствуваше как тия неща някак странно я привличат. Опияняваше я мисълта, че е възможно изобщо това: да се задържи тъй един човек, преходната плът, мимолетното изражение, движението, което едва сторено, вече изчезва. Съзнанието, че на това са способни смъртни люде, я изпълваше с гордост и същевременно с ужас.

Грандовете, които я съпровождаха, усърдно и благоговейно й обясняваха идолите. Ето там някакъв мъж от дърво, с плащ и с гъска. Това бе свети Мартин, на когото е посветена църквата. Той бил офицер и отишъл на бойното поле, въоръжен само с един кръст, за да възпре цялата вража войска. Веднъж, понеже било много студено, дал собствения си плащ на един бедняк и тогава нов плащ паднал от небето на плещите му. Друг път пък, когато императорът не станал на крака пред него, престолът се запалил и огънят принудил императора да почете светеца.

Всичко това можеше да се види — изрисувано бе върху дървените табла. Доня Рахел се слиса — тоя човек трябва да е бил дервиш.

На друга картина се виждаше някаква мюсюлманска девойка с кошница, пълна с рози, а пред нея стоеше изумен арабин с царствен вид и царски одежди. С лека язвителност дон Гарсеран разказа, че това били принцеса Касилда и баща й, толедският крал Ал-Менон.

Възпитана тайно от своята дойка в християнска вяра, Касилда носела сред големи опасности храна на пленниците християни, които умирали от глад, затворени в подземията на кралския замък. Някакъв доносчик съобщил за това на краля и той я изненадал. Строго я запитал какво носи в кошницата. Тя носела хляб, но отговорила: „Рози.“ Тогава той гневно отхлупил капака. И гледай чудо — хлябът се бил превърнал в рози. Това беше по-понятно за Рахел. За подобни неща се разказваше и в арабските приказки.

— Аха! — рече тя. — Значи, Касилда е била магьосница?

Гарсеран строго я поправи:

— Била е светица.

Дон Естебан Илян й довери, че в ефеса на неговия меч била вкована мъничка кост от свети Илдефонсо и че на два пъти тая реликва спасявала живота му в битките.

„Колко вълшебници имат тия християни!“ — помисли си доня Рахел и непринудено разказа за едно много добро средство да се предпазиш: трябвало в деня на битката да накараш някой поклонник от Мека, най-добре някой дервиш, да плюе в утринното ти питие.

— Много от нашите бойци постъпват така — заяви тя.

Всички тия нови неща, които Рахел виждаше, чуваше и преживяваше в Толедо, с поразителна бързина поглъщаха нейното ислямско минало. Трудно й беше вече да си припомни точно чертите на своята приятелка Лейла или пък пронизителния, разтърсващ глас, с който муедзинът от джамията „Асхар“ призоваваше за молитва. Но тя се стараеше да не забравя, продължаваше да чете арабски и се упражняваше в изящната, трудна арабска калиграфия. Продължаваше да съблюдава и мюсюлманските обреди, макар да се чувствуваше еврейка: извършваше предписаните измивания и четеше молитвите. Баща й не й пречеше.

Постоянното общуване с дойката Саад й помагаше да не скъсва с миналото. Вечер, когато дойката й прислужваше при събличането, те бъбреха за нещата, които бяха видели, и ги сравняваха с живота в Севиля.

— Недей да се сближаваш прекалено много с неверниците, Рехия, агънце мое — увещаваше я тогава дойката. — Те всички ще горят в ада, защото са безсрамни; и понеже знаят, че е така, са още по-високомерни на тая земя. Особено високомерна е султанката им. Повечето време тая неверница живее далеч от харема на съпруга си, султана Алфонсо, в някакъв северен град, който, разправят, бил толкова студен и горд, колкото и самата тя.

Да, високомерни бяха неверниците, имаше право дойката. Досега доня Рахел нито веднъж не беше зърнала краля. И дори баща й, който все пак бе един от неговите съветници, изглежда, го виждаше рядко.

 

 

От своя домоуправител и секретар Ибн Омар, който беше създал добра осведомителна служба, дон Йеуда узна колко голяма бе враждебността на благородниците в кралството към него. Откак бе починал мъдрият Ибн Шошан, те бяха увеличили своите привилегии, а след поражението на краля си бяха присвоили и други, особени права. Възмутени бяха, че един нов евреин, още по-хитър и по-алчен от предишния, идваше сега, за да им отнеме пак всичко. Ругаеха, злословеха, ковяха интриги.

Дон Йеуда изслуша с невъзмутимо лице доклада. Нареди на своя Ибн Омар да разпространи мълвата, че новият ескривано защищава угнетения народ от грабителите барони и се старае да повиши благосъстоянието на гражданите и селяните.

Водач на отпора срещу дон Йеуда бе архиепископът на Толедо, войнственият дон Мартин де Кардона, близък приятел на краля. Откак християните бяха завладели отново страната, църквата водеше ожесточена борба срещу еврейските общини. Евреите не внасяха като цялото население своя десятък на църквата, а изплащаха данъците си направо на краля. Нито папските едикти, нито постановленията на кардиналската колегия бяха успели да променят положението. Архиепископът дон Мартин бе озлобен от това, че след назначаването на хитрия Ибн Езра евреите ще станат още по-упорити в безбожния си стремеж да не се подчиняват на нарежданията на църквата. Той действуваше с всички средства срещу новия ескривано.

Толкова по-странно бе, че много наскоро след пристигането на дон Йеуда в кастильо Ибн Езра се яви, и то с очевидно дружелюбни намерения, секретарят на архиепископа, каноникът дон Родриге, духовникът, пред когото се изповядваше кралят.

Тихият, вежлив дон Родриге, беше голям любител на книгите. Той говореше, четеше и пишеше латински и арабски, четеше и еврейски. Разбираше се добре с Йеуда, а още по-добре с мъдрия приятел на Йеуда, Муса Ибн Дауд.

Стаите на Муса бяха уютно подредени. На стария човек се беше налагало да живее на два пъти сред оскъдица и в изгнание и той беше доказал, че може да понася безропотно нищетата. Тъкмо затова обичаше удобството. С едва забележима, добродушна гордост той показа на каноника множеството тръби на безупречната отоплителна инсталация и плъстената облицовка на стените, която с помощта на остроумно измислено устройство можеше да се овлажнява и осигуряваше през горещите дни приятна прохлада.

Многобройните книги на Муса бяха подредени тъй, че всяка му беше подръка, големият му писмен пулт бе добре осветлен. А една хубава полукръгла зала, подходяща за спокойно съзерцание, се разтваряше към градината.

Жаден за знания, каноникът не можеше да се насити на библиотеката на Йеуда и Муса. Удивяваше се от разнообразието на книгите, които обхващаха всички области на науката; възхищаваше се от изящната им калиграфия, от инициалите и пъстрите орнаменти в полетата, от красиво изработените и украсени калъфи за свитъците, от изящните, но същевременно здрави корици на подвързаните книги. Но най-много се възхищаваше от материята, върху която бяха написани повечето от тия книги — онази материя, която християнският свят още едва-едва познаваше: хартията.

Ах, те, учените от християнските държави, бяха принудени да пишат на пергамент, на животинска кожа, и не само много по-трудно се пишеше, а и материалът бе скъп и оскъден. Често пъти пишещите се виждаха принудени да прибягват към вече изписан пергамент, бяха принудени с много усилия да изтриват и изстъргват онова, което с много усилия бяха написали техните предшественици, и едва след това да въплътят своите собствени мисли върху старата материя — а кой можеше да знае дали пишещият днес с най-добри намерения не унищожава най-възвишената мъдрост на своя предшественик, за да съхрани за бъдните поколения своите собствени, може би твърде наивни мисли?

Дон Йеуда обясни на каноника как се произвежда тая хартия. Мелници превръщали в каша белезникава растителна материя, наречена катун, която сетне се вадела и сушала — всичко това съвсем не било скъпо. Най-хубавата хартия се изработвала в Хатива, била много едрозърнеста. Наричали я хатви. Дон Родриге нежно взе в ръце една книга, написана на такава хатви, за да измери тежестта й — удивяваше се като дете в колко малък обем и тегло се беше побрала толкова мъдрост.

Йеуда му каза, че бил започнал приготовления, за да устрои и тук, в Толедо, манифактури за производство на хартия; вода имало достатъчно, а и почвата била подходяща за необходимите растения. Дон Родриге бе във възторг. Йеуда обеща да му набави хартия още отсега.

Сетне дон Родриге и старият Муса останаха сами в малката, открита кръгла зала и поведоха спокоен разговор. Дон Родриге му разказа, че и в християнските земи били чували за научните постижения на Муса, най-вече за големия исторически труд, над който работел, както и за гоненията, на които бил подложен. Муса му благодари, като вежливо склони глава. Тоя висок мъж седеше удобно на своите възглавници, леко приведен напред — със спокойствие и мъдрост гледаха големите му благи очи. Не говореше много, но в повечето неща, които казваше, се чувствуваха обширни познания, богат опит, дълбок размисъл. Някак ново звучаха думите му, бяха увлекателни, а понякога наистина будеха тревога.

Много неща будеха тревога в тоя кастильо Ибн Езра. Имаше например между надписите, които блестяха сред фризовете по стените, и няколко еврейски. Не беше лесно да се разчетат те сред гъсталака на множеството завъртулки и орнаменти, които ги заобикаляха. Но каноникът, горд със своите познания по еврейски, откри, че те бяха взети от светото писание, от книгата Коелет^[3] на проповедника Соломон.

Да, потвърди Муса, точно така било; и той взе една пръчка и посочи с нея на каноника как се нижеха изреченията сред сложно преплетените арабески, как ту се губеха, ту се появяваха отново, показваше ги, четеше и ги превеждаше на латински. А словата гласяха:

„Еднаква е участта на синовете человеческа и на скота. Както умира той, така умират и те еднакви са душите им, и человекът не превъзхожда в нищо скота, защото всичко е суета. Всичко свършва на едно и също място, всичко е пръст и се връща обратно в пръстта. Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу под земята?“

Дон Родриге проследи с поглед еврейските писмени знаци на стената и видя и чу, че Муса превеждаше правилно. Но не звучаха ли малко по-иначе тия думи, които той помнеше наизуст от превода на свети Йероним? Не добиваха ли лека миризма на сяра дори и божите слова в устата на тоя мъдър и кротък Муса?

Каквото и да е, но човекът, който се грижеше за библиотеката на кастильо Ибн Езра, привличаше каноника може би дори повече, отколкото самата великолепна библиотека. Като гледаше Муса, седнал удобно сред меките си възглавници, дон Родриге изпитваше чувството, че и тоя човек е вечен като мъдростта. Ту му се струваше, че той едва ли е по-стар от него, петдесетгодишния, ту му изглеждаше, че е древен като света. Блясъкът на спокойните, малко насмешливи очи го обайваше и смущаваше и при все това каноникът чувствуваше, че с тоя мъж може да разговаря по-непринудено, отколкото с повечето простосърдечни християни.

Разказа му за академията, която ръководеше той. Естествено неговата скромна школа не можела да се сравнява с тия на мюсюлманите, но все пак чрез нея Западът узнавал арабската, а също и езическата мъдрост на древността.

— Не мисли, че съм тесногръд, о мъдри Муса — заяви разгорещено той. — Аз наредих да се преведе на латински дори коранът. А освен това в моята академия работят и някои неверници — както евреи, така и мюсюлмани. Ако разрешиш, ще ти доведа някога един или друг от моите ученици, за да се порадва и той на честта да разговаря с теб.

— Стори го, високопочитаеми дон Родриге — отвърна приветливо Муса, — доведи ми някои от учениците си. Но предупреди ги да бъдат предпазливи. Й сам ти бъди предпазлив!

И той му показа един от надписите на стената — смущение обхвана каноника, защото и това изречение бе от светото писание, но тоя път от петата книга на Мойсея:

„Проклет да е, който отбие слепец от пътя!“

Когато дон Родриге най-сетне се сбогува с домакина, много по-късно, отколкото бе възнамерявал — беше останал наистина неприлично дълго, — той шеговито каза:

— Би трябвало да ти се сърдя, дон Йеуда. На косъм оставаше да ме подведеш да наруша десетата божа заповед. Вярно е, че не пожелах нито дома ти, нито ослите ти, нито слугите и слугините ти. Но страхувам се, че пожелах твоите книги.

 

 

Старейшината на общината, дон Ефраим, посети Йеуда, за да поговори с него по някои работи на алхамата.

— Както и трябваше да се очаква — подхвана той, — твоята слава и твоят блясък донесоха, на общината много благослов, но и нови беди. Завистта към величието ти разпали омразата на архиепископа, на тоя нечестивец и Есав^[4]. И сега дон Мартин е извадил отново на бял свят вече покрития с прах пергамент — онова постановление на кардиналския колегиум от преди шест години, съгласно което не само синовете на Едом^[5], а и потомците на Авраама трябвало да плащат на църквата десятък. На времето благородният алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта му! — отблъсна напора на остриганите^[6]. Но сега тоя нечестивец смята, че е дошло благоприятно време да действува. Посланието му до алхамата е пълно със заплахи.

Дон Йеуда знаеше, че при искането на десятъка не става въпрос само за пари, а се цели нещо много повече. Ако победеше църквата, с това се заплашваше основната привилегия на евреите; тогава те вече нямаше да бъдат пряко подчинени на краля, тогава между тях и краля щеше да се промъкне архиепископът. Освен това дон Йеуда трябваше да признае в душата си: опасенията на дон Ефраим, че този път архиепископът би могъл да постигне целта си, не бяха неоснователни.

Дон Мартин беше близък приятел на краля. Той положително му внушаваше най-настойчиво, че трябва да изкупи греха си, загдето бе издигнал на такава висока длъжност евреина Ибн Езра, като принуди най-сетне евреите да плащат десятък на църквата.

Но външно Йеуда прояви увереност.

— И този път нечестивецът ще успее толкова, колкото и по-рано — каза той. И продължи: — А освен това не е ли под мое ръководство всичко, що се отнася до данъците? Позволи ми аз да отговоря на посланието на архиепископа.

Това съвсем не се хареса на дон Ефраим; той не искаше да предостави на тоя Йеуда нито едно от делата си.

— Далеч съм от мисълта — вежливо отклони той — да стоварвам на плещите ти допълнителни тежести, господарю и учителю мой Йеуда. За друго бих искал да поговоря смирено с теб от името на алхамата. Великолепието на твоя дом, изобилието на благата, с които те е благословил бог, славата, с която те е дарил чрез милостта на краля към теб, са трън в очите на всички завистници на израилевия народ и се впиват постоянно в злото сърце на архиепископа. Ето защо аз отново и най-настоятелно предупредих алхамата всички да се държат така, че да не привличат вниманието върху себе си и да не дразнят злодейците с блясък. Бъди милостив и не ги дразни и ти, дон Йеуда.

— Разбирам опасенията ти, господарю и учителю мой, дон Ефраим — отвърна Йеуда, — но не ги споделям. Моят опит ми е показал, че видът на силата внушава страх. Ако бих проявил слабост или пък скромност, това би направило архиепископа още по-дързък спрямо мен и спрямо вас.

Следната събота дон Йеуда отиде в синагогата.

Бе поразен колко гола и празна изглеждаше вътрешността дори на тая най-голяма светиня на испанското еврейство; и тук дон Ефраим не допускаше разкош. Наистина, когато разтвориха светото книгохранилище за скрижалите, гдето се съхраняваше тора, арон акодеш, тогава оттам засияха и заблестяха свещените емблеми, с които бяха украсени свитъците на писанието, скъпите везани покрови, искрящите златни подноси и венци.

Призоваха дон Йеуда да прочете седмичния откъс от писанието. В него се разказваше как някакъв езически пророк, Валаам, се готвел да прокълне народа на Израил, ала бог го принудил да благослови неговия народ и езическият пророк прогласил:

„Колко прекрасни са твоите шатри. Якове, твоите скинии, Израиле; като долини са се разпрострели; като градини по речни брегове; като алойни дървета, засадени от Цехова; като кедри покрай водите… Ще изядеш народите езичници, твоите врагове, ще строшиш костите на ония, които те преследват.“

Йеуда прочете стиховете с предписаната стародавна монотонна напевност, четеше с усилие, може би на едното или другиго произношението му се стори странно, дори смешно. Но никой не му се присмя за това. Обратното, тия евреи — мъже и жени от Толедо — го слушаха, изпълнени с почит, и вълнението на дон Йеуда завладя и тях. Тоя човек, когото съдбата в ранна младост беше направила мешумад^[7], се беше завърнал доброволно, смирено в съюза на Авраама, и той, който имаше толкова власт в ръцете си, ще спомогне да се изпълнят и за тях благословиите божи, за които четеше.

 

 

Тъкмо сега, когато можеше открито да изповядва юдейската вяра, за Рахел стана още по-трудно от преди да се чувствува еврейка. Често четеше тя от великата книга, с часове седеше отдадена на копнения и потънала в размисъл пред историите, разказани там за делата на дедите, царете и пророците. Мощното, възвишеното, дълбоко благочестивото, което се описваше там, а също и слабото, дребното, дълбоко порочното, което не бе прикривано — всичко оживяваше в нейното въображение и тя беше горда и щастлива, че произхожда от такива праотци.

Но въпреки че твърдо, честно беше решила да се влее сред живите евреи, които я заобикаляха тук, в Толедо, към тях тя изпитваше малко привързаност.

За да опознае по-добре своя народ, тя често отиваше в еврейския квартал, в Худерия.

При тия разходки взимаше обикновено със себе си дон Бенямин Бар Абба, млад роднина на старейшината на еврейската община.

В кастильо Ибн Езра Бенямин беше въведен от каноника Родриге. Той бе един от неговите ученици, един от преводачите в неговата академия.

Дон Бенямин бе едва двадесет и три годишен, ала умът му вече се отличаваше със завидна острота, а и познанията му бяха задълбочени; в него имаше нещо момчешко, закачливо, дяволито, което привличаше Рахел. Скоро между тях се завърза добро приятелство. Доставяше им удоволствие да се смеят над неща, чиято комичност друг едва ли би схванал, и имаше някои въпроси, за които доня Рахел не се обръщаше нито към баща си, нито към чичо Муса, а към своя приятел Бенямин.

Той пък от своя страна споделяше с нея най-съкровените си мисли. Разказваше й например, че никак не му се нравел неговият сродник, парнасът дон Ефраим; виждал му се прекалено хитър и ако сам той, Бенямин, не бил толкова беден, нямало да издържи в дома на дон Ефраим. Никога дотогава Рахел не бе имала беден приятел. Тя го изгледа смаяно и любопитно.

Бенямин съблюдаваше еврейските обреди, но само за да не буди недоволството на дон Ефраим — самият той не държеше много за тях. Затова пък се възхищаваше от арабските мъдрости и обичаше да говори за великите древни народи, потънали вече в забрава, особено за гърците, йонийците, както ги наричаше той; един от тия йонийци, някой си Аристотел, направо поставяше наравно с учителя Мойсей.

При все това се гордееше, че е евреин; защото евреите бяха библейски народ и вярно бяха пазили Библията през вековете.

Този Бенямин развеждаше Рахел из Худерия. Над двадесет хиляди евреи живееха в Толедо и още пет хиляди извън стените на града и макар никакъв закон да не ги задължаваше, повечето от тях живееха в своя собствен квартал, който също бе укрепен с допълнителни зидове и със здрави порти.

Евреите от незапомнени времена населявали Толедо — разказваше й Бенямин; да, дори името на града произлизало от еврейската дума „Толедот“ — низ от поколения. Първите евреи пристигнали там като пратеници на цар — Соломон, за да събират данък от варварите. Почти през всички времена евреите живеели добре в Толедо. Ала християните вестготи ги подложили на яростни гонения. Най-ожесточено ги преследвал един техен съплеменник, някой си Юлиян, който преминал към християните и те го направили архиепископ. Все по-строги наредби издавал той срещу своите довчерашни братя и накрая прокарал закон: всеки, който не приемел християнството, щял да бъде продаван в робство. Тогава именно евреите извикали арабите отвъд морето и им помогнали да завладеят страната. Арабите поставили еврейски гарнизони в градовете и им назначили еврейски градоначалници.

— Представи си, доня Рахел — разпалваше въображението й Бенямин, — какво ли ще е било, когато угнетените изведнъж са станали господари, а дотогавашните потисници — роби.

Вдъхновено разказваше Бенямин за поетичните и мъдри книги, създадени през следните столетия под мюсюлманско господство от сефарадските евреи. Рецитираше й наизуст пламенни стихове от Соломон Ибн Габриол^[8] и от Йеуда Алеви^[9]. Разказваше й за трудовете на Авраам Бар Хия^[10] в областта на математиката, астрономията и философията.

— Всичко велико, създадено в тая страна Сефарад — от човешка мисъл или от камък — каза убедено той, — е създадено с помощта на евреите.

Веднъж Рахел му заговори за смущението, в което я бяха хвърлили идолите в църквата „Сан Мартин“. Той я слушаше. Нерешително стоеше на мястото си. Сетне, с дяволита усмивка, извади една малка книжка и тайнствено й я показа. А в тая книжка — той я нарече свой бележник — имаше рисунки, изображения на хора. Някои от тях бяха злобно насмешливи, в други пък човешките лица се превръщаха направо в животински. Доня Рахел бе поразена, обхвана я страх; и все пак това я забавляваше. Какво нечувано богохулство!

Дон Бенямин рисуваше не само всевъзможни изображения като ония идоли в църквите, а изобразяваше и определени хора, които човек ясно можеше да познае. Нещо повече, той искаше да се мери с бога, променяше образите според собствената си дръзка воля, извращаваше душите им. Нямаше ли да се разтвори земята, за да погълне нечестивеца? И нима тя, Рахел, не ставаше съучастница в това богохулство, като гледаше тия рисунки? Но не можеше да се сдържи, продължаваше да ги гледа.

Ето тук изображението на някакво животно, лисица, както изглежда, но всъщност то съвсем не беше лисица, от хитрото лице гледаха набожно смирените очи на дон Ефраим. И, ще не ще, сред ужаса и съмнението, които я измъчваха, Рахел прихна да се смее.

Най-тясна привързаност към Бенямин изпитваше тогава, когато й разказваше разни истории, забележителни случки, станали с велики люде — юдеи от Толедо.

Такава бе например историята на раби^[11] Ханан Бен Рабуа, който изградил невиждан воден часовник. Часовникът се състоял от два водоема, две цистерни, устроени и разчетени толкова изкусно, че при нарастването на луната едната се пълнела с вода, а другата се изпразвала, а при намаляването на луната ставало обратното, така че по тях можел да се определи денят на месеца и дори часът на деня. Завистливите му съперници го обвинили в магьосничество.

— Знанието винаги предизвиква подозрение — обясняваше като някой стар мъдрец дон Бенямин.

И алкалдът^[12] хвърлил раби Ханан в тъмница. Ала тогава цистерните почнали да се пълнят и изпразват неправилно. Предположили, че преди да го тикнат в затвора, раби Ханан е повредил изкусния воден часовник, над който бил работил три пъти по седем години, и решили да заставят учения да го поправи, Той обаче го развалил окончателно. Тогава изгорили раби Ханан на клада.

— Кулата, гдето е бил затворен — завърши разказа си дон Бенямин, — съществува и до днес. А и цистерните можеш да видиш още, в Уерта дел Рей, в запустелия летен замък Ла Галиана.

Вечерта Рахел разказа на дойката си Саад за клетия, изкусен учен раби Ханан, когото злите хора подложили на страшни мъчения заради сръчността и учеността му. Образно й разказа за водния часовник и за затвора, и за изгарянето на учения раби. Ала, дойката Саад каза:

— Зли хора има тук, в Толедо. Как ми се иска, Рехия, агънцето ми, да можехме да се върнем в града Севиля, дано го закриля Аллах!