Лион Фойхтвангер
Испанска балада (6)

Шеста глава

Все повече се засилваше копнежът на дон Алфонсо за присъствието на доня Леонор, което му носеше успокоение. Освен това нейната бременност се беше оказала тежка, раждането се очакваше след шест-седем недели; не биваше да я оставя повече сама. Изпрати й вест, че ще пристигне в Бургос.

Доня Леонор не му се сърдеше, загдето се бе отделил от нея толкова дълго време. Тя съчувствуваше на мъката му от принудителното бездействие, много добре разбираше, че той се стреми да избегне срещите с мъжете, които, потеглили към светата земя, се отбиваха в двореца й; високо оцени постъпката му, че все пак идваше.

Показа му колко дълбоко го разбираше. Макар това да огорчаваше и нея самата, тя съзнаваше, че Кастилия трябва да остане неутрална. Та нали с очите си бе видяла колко дълбоко бе засегнала обидата сърцето на дон Педро. Знаеше: дори ако противно на всички очаквания се стигнеше до някакъв скърпен съюз с Арагон, силното желание за възмездие у младия крал щеше да поражда постоянни, пагубни търкания за върховното командуване, поражението можеше да се очаква с положителност още отсега.

С красиви слова тя увери Алфонсо, че победата над самия себе си доказва повече мъжество, отколкото най-големият военен подвиг. Пък и навсякъде разбират нещастното стечение на обстоятелствата, което го принуждава към бездействие.

— Както в миналото, и сега ти си първият рицар и герой на Испания, мой Алфонсо — каза му тя, — и целият християнски свят знае, че е така.

Тия нейни думи стоплиха сърцето му. Тя бе неговата кралица и дама. Как бе могъл да издържи толкова дълго в Толедо без нейната утеха, без нейния съвет, без нейните грижи?

И той от своя страна се стараеше да я разбере по-добре. Досега предпочитанията й към нейния Бургос пред неговия Толедо му се бяха стрували само мил каприз на една високопоставена дама: сега разбра, че причината се корени дълбоко в характера й. Израсла в дворците на своя баща Хенри Английски и Елинор дьо Гиен, гдето образоваността и учтивите нрави бяха в разцвет, тя сигурно се чувствуваше изгубена в неговия далечен Толедо. От нейния Бургос, разположен на големия поклоннически път към Сантяго де Компостела, можеше лесно да се поддържа връзка с най-изтънчените дворове на християнския свят; пък и непрекъснато я посещаваха рицари и поети от двора на нейния баща и на доведената й сестра, най-благородната дама в целия християнски свят, принцеса Мария дьо Труа.

Сега вече Алфонсо гледаше с по-други очи и на самия Бургос. Виждаше строгата, горда красота на древния град, който не се бе поддал на арабския дух и се издигаше величествен, високомерен, недостъпен, християнски. Какъв глупак беше той, че макар и само за миг бе допуснал брътвежите на едно глупаво момиче да го накарат да почувствува неприятен своя благороден, рицарски Бургос.

Ядоса се, че бе заповядал да се възстанови Ла Галиана с нейното мюсюлманско великолепие и не спомена нито дума за това пред Леонор. Отначало си беше мислил, че след като възстанови тоя красив замък, разположен сред прохладна околност, ще може да я придума да прекара някога летните седмици в Толедо. Сега знаеше, Ла Галиана нямаше да й допадне; тя обичаше сдържаното, здравото, сериозното, а не изнежено-пищното, игривото и неясното.

През тия седмици той се стараеше да угоди във всичко на доня Леонор. Тъй като състоянието й не допускаше да ходи на езда и на лов, и той се отказваше от тия удоволствия и повечето време оставаше в замъка. Занимаваше се и повече от преди с децата си, най-вече с инфантата Беренгария. Девойката бе израсла висока, лицето й не беше красиво, но смело. Наследила бе от майка си интереса към света и към хората, а също и амбициозността — много четеше и учеше. Явно й правеше удоволствие, че сега баща й се занимава повече с нея, но при все това си оставаше мълчалива и затворена. Алфонсо не можа да се сближи с дъщеря си.

Доня Леонор се бе примирила с мисълта, че няма да роди престолонаследник. Но има си и добри страни, казваше усмихнато тя, ако и четвъртото й дете излезе дъщеря. Защото тогава бъдещият съпруг на Беренгария ще може, тъй да се каже, със сигурност да разчита на Кастилската корона и следователно да бъде верен съюзник на страната. Тя все още хранеше надежди, че въпреки всичко дон Педро можеше да бъде спечелен за един искрен съюз и се канеше веднага след раждането да замине за Сарагоса, за да се заеме отново със сватовството.

И през тоя трети кръстоносен поход християнските войски напредваха много бавно, тяхното „велико придвижване“ на Изток засега беше стигнало само до Сицилия. Така че ако примиряването с Арагон веднъж се осъществеше, имаше изгледи Алфонсо все пак да успее да вземе участие в свещената война.

Засега доня Леонор му измисляше всякакви занимания, за да съкрати мудното време на чакането.

Ето например рицарския орден Калатрава. Това основно ядро на кастилската войска бе подчинено на краля само през време на война; в мирно време великият магистър се ползуваше едва ли не с пълна независимост. Свещената война даваше на дон Алфонсо благовиден предлог да настоява за промяна в това отношение. Доня Леонор предложи на Алфонсо да отиде до Калатрава, да направи на ордена паричен дар за изграждане на крепостните стени и за въоръжаване на рицарите и да уговори с великия магистър дон Нуньо Перес — човек, който живееше като монах, но твърде много разбираше от военни дела, как ще бъдат преустроени правилата и дисциплината в ордена.

Освен това съществуваше и въпросът за пленниците, попаднали в ръцете на султан Саладин при борбата за свещения град. Папата настойчиво увещаваше целия християнски свят тия пленници да бъдат откупени. Но свещената война поглъщаше огромни суми, християнските владетели все обещаваха и все отлагаха, срокът изтичаше. Султанът бе определил откуп десет златни крони за мъж, пет — за жена и една — за дете. Цената бе висока, но все пак не извънмерно. Доня Леонор посъветва Алфонсо да откупи много голям брой пленници. По този начин той щеше да покаже на света, че не отстъпва никому в горещия стремеж да помогне на светото дело.

Тези планове допадаха много на дон Алфонсо. Но за да ги осъществи, му трябваха пари, Той повика Йеуда в Бургос.

 

 

А в това време същият тоя дон Йеуда си бе останал в Толедо, в своя хубав кастильо Ибн Езра. И докато цял свят воюваше, неговият Сефарад се наслаждаваше на мира и както търговията на страната, тъй и неговите собствени сделки процъфтяваха.

Ала нова, тежка грижа се беше промъкнала в сърцето му, грижата за еврейството в Толедо и в цяла Кастилия.

Съгласно недвусмисления указ на папата Саладиновият десятък трябваше да се плаща от всички, които не взимаха участие в кръстоносния поход, следователно и от евреите. Архиепископ дон Мартин се възползува от указа и поиска от алхамата да му изплаща тоя данък.

Дон Ефраим донесе на Йеуда писмото на архиепископа. Тонът бе остър, заплашителен, Йеуда го прочете. Отдавна беше очаквал това искане от страна на дон Мартин.

— Алхамата — каза с писклив глас дон Ефраим — ще се разори, ако освен останалите данъци трябва да плаща и Саладиновия десятък.

— Ако искате да се измъкнете и да не плащате — отвърна направо Йеуда, — тогава не разчитайте на моята помощ.

Лицето на старейшината стана зло, върху него се изписа ужас.

„Тоя Йеуда — помисли си горчиво той — пет пари не дава какво плащаме ние, останалите. Прибира дела си, тоя лихварин, а нас оставя на произвола!“

Дон Йеуда отгатна съвсем точно мислите на своя гост.

— Не ми хленчи за парите, господарю и учителю мой Ефраим — постави го намясто той. — Вие достатъчно печелите от неутралитета на Кастилия. Отдавна трябваше самият аз да ви поискам Саладиновия десятък. Не става въпрос за парите. Има нещо по-важно.

Огромната сума, която трябваше да заплати неговата алхама, бе накарала старейшината Ефраим да забрави всички други грижи; сега, след като Йеуда тъй грубо го беше разтърсил, той не можеше повече да затваря очи пред далеч по-страшната опасност. Саладиновият десятък бе данък, който следваше да се плаща на църквата, не на краля. Още когато се бе поставил въпросът да се повишат данъците на християните, архиепископът бе предявил като свое право събирането на Саладиновия десятък и короната се беше видяла принудена да се съгласи на известни отстъпки. По отношение на евреите дон Мартин щеше да отстоява още по-решително привилегията си; но успееше ли да се наложи, тогава с независимостта на алхамата бе свършено.

И сега дон Йеуда обясни това на дон Ефраим без всякакви заобикалки.

— Ти сам знаеш толкова добре, колкото и аз за какво се отнася — каза той. — Между нас и краля не бива да се вмъква никакво междинно звено. Трябва да останем независими, както е писано в древните книги. Трябва да запазим самоуправлението си и нашето собствено съдопроизводство, както грандовете. Кралят трябва да получи правото, аз трябва да получа правото да събирам тоя данък, а не дон Мартин. Към това ще насоча усилията си, само към това. И ако успея, ако то не ви струва друго освен пари, тогава пейте и славете господа бога!

Атакуван така сурово, дон Ефраим се съгласяваше в себе си с Йеуда. Възхищаваше се дори, че той толкова бързо и ясно бе схванал къде се крие главната опасност. Ала не искаше да даде израз на своето неволно възхищение. А и твърде много го болеше за парите. Той седеше, чувствуваше се неудобно, зъзнеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и продължаваше да негодува:

— Твоят братовчед дон Йосеф е издействувал евреите от Сарагоса да плащат само половината от десятъка.

— Може би моят братовчед е по-способен от мен — отвърна сухо Йеуда. — Във всеки случай сигурно е едно: срещу него няма противиш като архиепископа дон Мартин.

Той се разгорещи:

— Нима все още не искащ да проумееш? Аз бих бил доволен, ако тоя път архиепископът не ни надене хомота. Затова на драго сърце бих плащал изцяло десятъка на краля, и тлъст десятък ще бъде той, дон Ефраим, можеш да бъдеш сигурен. Според мен си струва да се плаща заради самоуправлението на алхамата.

Той говореше с неочаквано вълнение, дори се объркваше и фъфлеше.

— Знам, че си наш приятел — побърза да отговори дон Ефраим. — Но суров приятел си ти.

След като получи почтителния отказ на дон Ефраим, архиепископът не отправи повторно напомняне към алхамата. Но замина за Бургос очевидно за да настоява пред краля да го упълномощи за действия против евреите.

Йеуда се опасяваше, че той може да успее. Алфонсо и Леонор бяха благочестиви, неутралитетът на Кастилия тежеше на съвестта им като камък, дон Мартин можеше да се позове на недвусмисления едикт на папата и да им внуши да не трупат грях върху тях. Йеуда се питаше дали няма да е добре сам да замине за Бургос. Възпря го само съображението на стария Муса, че тъкмо чрез „действие“ би могъл да провали всичко.

За него бе истинско небесно знамение, когато получи заповедта на краля да се яви в Бургос.

Архиепископът действително беше притиснал здраво краля. Позоваваше се на цяла редица укази на светия престол и на послания от най-високи църковни авторитети. Нали евреите отговорили на Пилат: „Нека кръвта на Христос падне върху нас и върху нашите деца!“ Нима с това те не са се осъдили сами? Тогава бог ги обрекъл на вечно робство и дългът повелявал на християнските владетели да държат превити вратовете на прокълнатите.

— А ти, дон Алфонсо — извика той, — през цялото си властвуване си галил и глезил евреите. И сега, в тия тежки времена, когато гробът на Спасителя отново падна в ръцете на обрязаните антихристи и папският едикт недвусмислено задължава всички, следователно и евреите, да плащат Саладиновия десятък, ти отказваш да изпълниш тая повеля и създаваш привилегии за неверниците пред твоите вярващи поданици.

Увещанията на архиепископа разколебаха краля. Той обеща:

— Добре, дон Мартин. И моите евреи ще плащат Саладиновия десятък.

Дон Мартин ликуваше:

— Веднага ще обявя данъка.

Но Алфонсо не беше вложил в думите си тоя смисъл. Папата имаше право да иска от краля да събира десятъка, прав бе също да иска този данък да се употребява за военни цели; но самото събиране и подробностите около използуването на сумите оставаше негово, кралско право. Стар беше тоя спор, възобновиха го още при първото обявяване на Саладиновия десятък; и макар да ценеше архиепископа като свой верен приятел и рицар, кралят не беше склонен да му отстъпи.

— Прости, дон Мартин — каза той, — това не влиза в твоите задължения.

И тъй като архиепископът възмутено подскочи, той го успокои:

— Ти не си алчен за пари, не съм алчен и аз. Ние сме християнски рицари. Ние взимаме плячка от врага, но не се караме с приятелите си за парични дела. Нека и този път предоставим на юристите и на репозитариите да решават.

— Значи ли това — запита подозрително и предизвикателно дон Мартин, — че ти смяташ да предоставиш не другиму, а на твоя евреин да решава как да приложи едикта на светия отец?

— Добро съвпадение е — отвърна Алфонсо, — че — дон Йеуда вече е тръгнал насам. Ще взема, разбира се, и неговото мнение.

Сега вече архиепископът избухна:

— Ти искаш да се допитваш до двукратния вероотстъпник? До пратеника на дявола? Да не мислиш, че той ще ти даде съвет във вреда на своя приятел, емира от Севиля? Кой ти гарантира, че той и днес не съзаклятничи с него? Още фараонът е казал: „Ако избухне война, евреите ще държат страната на нашите врагове.“

Дон Алфонсо се стараеше да остане спокоен:

— Този ескривано ми служи добре — каза той, — по-добре, отколкото който и да било друг преди него. В стопанството на моето кралство сега цари повече ред и по-малко потисничество. Ти си несправедлив към тоя човек, дон Мартин.

Топлотата, с която кралят се застъпваше за евреина, уплаши архиепископа.

— Ето, сега вече се вижда — каза той по-скоро угрижен, отколкото разгневен, — че светият отец е имал пълно право, когато предупреждаваше християнските владетели да не взимат за съветници евреи.

И той цитира посланието на папата:

— „Пазете се, владетели християнски! Ако приемете милостиво евреите твърде близо до себе си, те ще ви се отблагодарят според пословицата: mus in pera, serpens in gremoio et ig nisin sinu — като мишка в чувала, като змия в пазвата и въглен в ръкава.“

И печално заключи:

— Тоя човек заплашително се е доближил до теб, дон Алфонсо, вгризал се е като червей в сърцето та!

Болката на приятеля трогна краля.

— Не мисли — каза той, — че искам да лиша църквата от онова, което й се пада по право. Ще преценя и твоите, и неговите основания и ако доводите му не се окажат много важни, много убедителни и безкористни, ще послушам теб.

Архиепископът остана мрачен и угрижен.

— Нима не беше достатъчно — припомни му той, — че заради твоите грехове бог те обрече на бездействие сега, когато целият християнски свят се сражава? Не трупай нови грехове върху старите! Не позволявай, заклинам те, в твоето кралство неверниците да се гаврят с едикта на светия отец!

Дон Алфонсо стисна ръката му.

— Благодаря ти за предупреждението! — каза му той. — Ще си спомня за него, когато оня се опита да ме убеди с хитрите си брътвежи.

През цялото време, докато чакаше Йеуда, думите на дон Мартин не излизаха от ума му. Архиепископът имаше право: твърде близо до себе си беше допуснал евреина. Отнасял се беше с него не като към човек, с когото е принуден от немай-къде да прави сделки, а като към приятел. Беше гостувал в дома му, бе взел сина му за свой паж, беше любезничил с дъщеря му и бе допуснал присмехът и високомерието на това момиче да го накарат да възстанови ислямския летен дворец. Но когато човек прибере змия в пазвата си, тя го ухапва. Може би дори вече го беше ухапала.

Няма да позволи на тоя евреин да го впримчва повече в мрежите си. Йеуда ще трябва да отговаря защо не е изискал още от алхамата Саладиновия десятък. И ако няма никакви основателни и убедителни доводи, тогава дон Алфонсо ще предостави евреите на дон Мартин. Нека да не вирят прекалено дръзко глава тия неверници!

Но бива ли да предава на църквата своето право на владение над евреите, своето Patrimonio real? Никой от неговите предци не бе позволил някому да посегне на това право.

Зае се да прегледа докладите за финансовото положение на кралството. Бяха благоприятни, повече от благоприятни. Добре му служеше тоя човек, това не можеше да се отрече. Но той, Алфонсо, ще запази в сърцето си предупреждението на архиепископа; няма да позволи никому да го надхитря.

Най-напред ще поиска от евреина огромна сума за Калатрава и за откупването на пленниците. Отговорът на евреина още на тоя въпрос ще му покаже дали той поставя на първо място интересите на короната и на кралството, или своите собствени интереси и тия на своето еврейство.

 

 

Изпълнен с нетърпеливо очакване, той прие Йеуда.

Самият Йеуда бе неспокоен и напрегнат. Безкрайно много неща зависеха от тоя разговор с краля; трябваше да бъде предпазлив.

Най-напред той подробно докладва за стопанското положение. Разказа за забележителните успехи, а не забрави и по-дребните постижения, които според него Щяха да зарадват краля. Разказа му за големия конезавод; шестдесет породисти коня от мюсюлманска Андалусия и от Африка се намираха на път за Кастилия наети бяха трима извънредно опитни конегледачи. Докладва и за кастилската монетарница; сечаха се все по-големи количества златни мараведи и макар че изображението на дон Алфонсо като всяко човешко изображение дразнело последователите на Пророка, вече и в ислямските страни се разпространявали златните монети, носещи образа на дон Алфонсо и герба на неговата мощ. А кралицата може би ще се зарадва като научи, че не е твърде далечно времето, когато ще може да носи дрехи, изтъкани от кастилска коприна.

Кралят слушаше внимателно и изглеждаше доволен. Но той си спомни за своето намерение да не позволява на евреина да става много дързък.

— Това звучи отрадно — рече той, за да продължи веднага след това с язвителна любезност: — Значи, сега най-сетне разполагаме и с пари да тръгнем на поход срещу нашите мюсюлмани.

Тази тъй малка благодарност разочарова дон Йеуда, но той отвърна спокойно:

— Наистина се приближаваме към целта по-бързо, отколкото се надявах. И колкото по-дълго запазиш мира, господарю, толкова по-добри ще бъдат за теб възможностите да създадеш войска, достатъчно многобройна и силна, за да осигури победата ти.

Дон Алфонсо продължи да задава своите въпроси със същата лукава любезност:

— Щом смяташ, че все още трябва да забраняваш участието ми в свещената война, то ще ми поставиш ли на разположение поне пари, за да покажа пред християнския свят добрата си воля?

— Благоволи, господарю — отвърна дон Йеуда, — да изкажеш по-ясно мисълта си пред твоя недосетлив служител.

— Аз и доня Леонор решихме — обясни му Алфонсо — да откупим от Саладин пленници, много пленници.

И той назова по-голямо число от онова, което беше възнамерява да иска:

— Хиляда мъже, хиляда жени, хиляда деца.

Йеуда изглеждаше смутен и Алфонсо мислеше вече:

„Пипнах го? Сега ще покаже истинското си лице тая лисица.“

Ала Йеуда отговори:

— Шестнадесет хиляди златни мараведи са твърде много пари. Никой друг владетел на тоя полуостров не би могъл да отпусне за една благочестива, безкористна цел такава сума. Ти можеш, господарю.

Недоумявайки дали да се радва, или да се сърди, Алфонсо продължи:

— Освен това желая да направя дарение на калатравския орден и тоя дар не бива да бъде скъпернически.

Сега вече Йеуда наистина се смути. Но веднага си каза, че кралят навярно желае да получи от небето опрощение за своя неутралитет в свещената война и че е по-добре да го стори по тоя начин, отколкото като предостави Саладиновия десятък на архиепископа.

— Каква сума си предвидил, господарю? — запита той.

— Бих желал да, чуя твоето мнение — настоя Алфонсо.

Йеуда предложи:

— Би ли било достатъчно, ако на Калатрава отпуснеш същата сума, както и на Аларкос: четири хиляди златни мараведи?

— Ти се шегуваш, драги мой! — каза любезно кралят. — Та аз няма да подхвърлям на моите най-добри рицари подаяния като на просяци. Отбележи си, че дарението ще възлиза на осем хиляди мараведи.

Този път лицето на дон Йеуда неволно се смръщи. Ала той се поклони без каквото и да било възражение и каза:

— В този миг, господарю, ти подари за благочестиви цели двайсет и четири хиляди златни мараведи. Бог положително ще те възнагради за това.

И успял вече да се опомни, бодро продължи:

— Аз и бездруго очаквах, че божията милост ще бъде с теб и предварително подготвих всичко.

Кралят удивен го погледна.

— Тъй като разчитам, че бог ще възнагради заслугите ти и ще те дари с престолонаследник, то наредих — поясни Йеуда — на моите репозитарии да ревизира списъка на даровете за кръщението.

Защото в древните книги беше предвидено, че по случай рождението на първия си син кралят има право да поиска от всеки свой васал добавъчна вноска за достойното възпитаване на престолонаследника, и тия суми обикновено бяха значителни.

Точно както доня Леонор и дон Алфонсо вече беше изгубил надеждата да има престолонаследник; обстоятелството, че неговият ескривано разчиташе на щастието му, го зарадва. Оживен, с едва забележима, смутена усмивка той каза:

— Ти наистина си предвидлив човек.

И тъй като евреинът без колебание бе поставил на негово разположение исканата сума, той вече се готвеше — както и бе намислил — да повери събирането на десятъка нему, а не на дон Мартин.

Но не се ли беше измъкнал евреинът, без да спомене нито думичка за Саладиновия десятък на алхамата?

— Какво става впрочем с вашия Саладинов десятък? — викна му той сърдито, без всякакъв преход. — Казват ми, че сте искали да измамите църквата. Няма да допусна такова нещо, тук сте си направили криво сметката.

Това внезапно, раздразнително нападение наруши равновесието на Йеуда. Но той си даде сметка, че сега съдбата на сефарадските евреи зависи от неговия език, овладя се, наложи си да действува с хладнокръвен разум и със спокойствие.

— Наклеветили са ни, господарю — отвърна той. — Аз отдавна съм включил в сметките си Саладиновия десятък на алхамата; иначе нямаше да бъдат налице парите, които пожела ти днес. Но естествено твоите еврейски поданици искат да плащат тоя данък, само на теб, господарю, а не на някой си друг, който би могъл да го поиска или вече го е поискал.

Макар да беше доволен, че евреинът тъй леко успя да обори обвинението на дон Мартин, дон Алфонсо го смъмри:

— Не ставай прекалено дързък, дон Йеуда! Този „някой си“, за когото говориш, е архиепископът на Толедо.

— Статутът — отвърна Йеуда, — който твоите деди са дали на алхамата и който твое величество е потвърдил, предвижда еврейската община да плаща данъците си само на теб и никому другиму. Ако ти заповядаш, тогава десятъкът ще бъде изплащан на архиепископа. Но това ще бъде само десятъкът и нито солдо^[1] повече — един твърде мършав десятък; защото трудно е да острижеш козел, който упорито се дърпа. Ако обаче принадлежи на твое величество, десятъкът ще бъде тлъст и богат; защото теб, господарю, толедската алхама обича и почита.

И тихо, настойчиво продължи:

— Може би щеше да бъде по-добре да запазя в сърцето си това, което ще ти кажа сега. Но аз съм твой честен служител и не мога да го премълча. Зле би било за нас и би тежало на съвестта ни, ако трябва да даваме пари за завладяването на един град, свещен от прадревни времена за народа ни и отреден от господа нам в наследство. Ти, господарю, ще употребиш нашите пари не за войната на Изток, а за да увеличиш славата и мощта на твоята Кастилия, която ни закриля и ни осигурява разцвет и спокойствие. Ние знаем, че ти се нуждаеш от тия пари заради нашето благо. Защо се нуждае от тях архиепископът на Толедо, не знаем.

Кралят повярва на думите на евреина. Кой знае по какви потайни съображения този евреин следваше същия път по който вървеше и той. Йеуда беше негов приятел. Алфонсо чувствуваше това. Ала тъкмо то не биваше да става. „Мишката в чувала, змията в пазвата, въгленът в ръкава“ — прозвучаха отново в ушите му думите на светия отец. Не биваше да допуска евреина прекалено близо до себе си; това беше грях и двоен грях бе то сега, когато се водеше свещена война:

— Не ни отнемай правата, които имаме от сто години насам — заклинаше го умолително Йеуда. — Не предавай най-верните си поданици в ръцете на техния враг. Твоя собственост сме ние, а не на архиепископа. Позволи на мен да събирам Саладиновия десятък, господарю!

Думите на Йеуда трогнаха Алфонсо. Ала човекът, който ги изговаряше, беше неверник, а зад оня, който го бе предупредил, стоеше църквата.

— Ще преценя доводите ти, дон Йеуда — каза вяло той.

Лицето на Йеуда се помрачи. Ако сега не бе убедил краля, значи, никога нямаше да успее. Бог бе лишил думите му от своята милост. Той, Йеуда, не беше сполучил.

Алфонсо разбра голямото разочарование на евреина. Този Йеуда му бе служил като никой друг. Дожаля му, че го беше обидил.

— Не мисли — каза той, — че подценявам заслугите ти. Ти добре изпълни моето поръчение, дон Йеуда.

И прибави с топлота:

— Ще поканя моите грандове, за да видят със собствените си очи как ще ми върнеш ръкавицата в знак на добре изпълнено поръчение.

 

 

Доня Леонор също не беше уверена дали следваше да се предостави на архиепископа събирането на Саладиновия десятък от евреите. Като кралица, тя не искаше да се отказва от тая важна привилегия на короната. Като християнка, се чувствуваше затънала в греховност, загдето ползуваше изгодите на съмнителния неутралитет на кралството, и поради това не искаше да пренебрегва внушенията на архиепископа. Мъчителната й бременност увеличаваше нейните колебания. Тя не можа да даде на своя Алфонсо никакъв съвет.

Той почна да търси божие знамение. Реши да изчака, докато доня Леонор се освободи от бременност. Ако му се родеше момче, това щеше да бъде божие указание. Тогава щеше да нареди Саладиновият десятък да се събира за кралската, хазна; защото той нямаше право да намалява наследството на сина си.

На първо време отличи своя ескривано с почитта, която бе обещал. На едно голямо събрание бе дадена възможност на Йеуда да върне на краля ръкавицата на рицарското поръчение и Алфонсо стисна с гола ръка голата ръка на своя васал, благодари му с милостиви думи, прегърна го и го целуна по страните.

Архиепископът кипеше от негодувание. Пастирското му предупреждение бе разтърсило само въздуха, беда даде никакъв резултат; пратеникът на антихристите все по-силно и по-силно оплиташе краля в своите мрежи. Но тоя път дон Мартин бе твърдо решен да не позволи на синагогата да възтържествува над църквата. Реши да пусне в ход дори и най-отвратителните средства и да се бори срещу хитростта с хитрост.

Нищо не му било по-чуждо от мисълта — обясни той на краля — да спори с него за пари. И за да му докажел това, правел му предложение, което извънредно трудно можел да защити пред светия престол. Като изхождал от твърдата увереност, че дон Алфонсо ще употреби Саладиновия десятък само за въоръжаване, той предоставял парите на негово разположение. За самия себе си и за църквата запазвал само правото да събира десятъка; всички събрани суми незабавно щял да предава в царската хазна.

По чистосърдечно-хитрия израз, изписан върху лицето на неговия приятел, дон Алфонсо разбра колко тежко бе за архиепископа да направи такава отстъпка. Но сам той бе наясно, че тук ставаше въпрос за принципа и затова отговори:

— Зная, че ми желаеш доброто. Но, струва ми се, и моят ескривано е почтен, като ми напомня да не от стъпвам една от важните привилегии на моята корона.

Дон Мартин възнегодува:

— Пак тоя неверник! Пак предателят!

— Не е предател — защити дон Алфонсо своя министър. — Той ще измъкне от своите евреи десятъка до последното солдо. От тоя десятък той вече ми обеща една огромна сума за нашия кръстоносен поход: двайсет и четири хиляди златни мараведи.

Цифрата направи силно впечатление на архиепископа. Ала той не искаше да го признае и присмехулно каза:

— Да, обещанията му са все на едро.

— Досега е изпълнил всяко свое обещание — отвърна дон Алфонсо.

В ума на дон Мартин прозвучаха слова от папските послания и постановления: „Евреите са обречени на вечно робство, тъй като върху тях лежи вината за разпъването на Спасителя; завинаги са жигосани с белега на Кани — и като него никога да не видят мир и да бъдат осъдени на вечно скитане.“

А ето, тук, пред очите му, стоеше дон Алфонсо, един християнски владетел, голям рицар и герой, и вместо да застави със сила евреите най-сетне да склонят глава, той намираше само най-почтителни и приятелски думи за този дявол, който се беше впил в сърцето му. Всъщност дон Мартин беше възнамерявал да действува хитро и да съблюдава християнската благост и смирение. Но сега вече не можа да се овладее:

— Нима си дотолкова заслепен от дявола, та не виждаш накъде те подвежда той? — викна разпалено духовникът. — Седнал си да разправяш, че на него страната дължала разцвета си: не виждаш ли, че тоя разцвет е отровен? Той е поникнал върху греховна почва. Угояваш се за сметка на светотатствения си неутралитет. Докато християнските владетели доброволно поемат лишения, опасности и смърт, за да освободят божия гроб, ти строиш пищен, езически летен замък! А на църквата отказваш десятъка, отреден за нея от светия отец!

Тъкмо защото и сам се разкайваше за възстановяването на Галиана, Алфонсо не можа да понесе дръзкия укор на духовника.

— Забранявам ти да държиш такъв език! — викна гръмко в отговор.

С усилие успя да си наложи спокойствие.

— Ти си голям църковен сановник, дон Мартин — каза той, — добър войник и верен приятел. Ако не помнех това, щях да бъда принуден да ти заповядам цял месец да не се мяркаш пред очите ми.

Още същия ден извика при себе си Йеуда.

— Няма да предоставя евреите на църквата — съобщи му решението си той. — Ще ги запазя като своя собственост. Ще плащат десятъка си на мен и ще го събираш ти. Погрижи се обаче този десятък да бъде тлъст, тъй както обеща.

 

 

Няколко дни по-късно доня Леонор роди момче.

Безпределна бе радостта на дон Алфонсо. Божията благословия най-тържествено потвърди, че е прав. Правилно беше сторил, като, вслушвайки се във вътрешния си глас, не бе отстъпил на църквата нито едно от кралските си права. Правилно бе постъпил и когато беше принудил младия Педро да целуне ръката му в знак на васалната си зависимост. Ако беше изчакал, ако преди това бе сгодил момчето от Арагон за младата инфанта, то сега, когато очакваното наследство пропадаше, щяха да настъпят още по-лоши разногласия.

Алфонсо коленичи в параклиса на своя замък, изпълнен с благочестива благодарност към бога за това, че Кастилия най-сетне има престолонаследник от негова кръв. Той, Алфонсо, въпреки всичко ще води своята велика война, ще победи за слава на бога и Севиля, и Кордова, и Гранада. Ще увеличи кралството си, ще премести със сила границите му на юг и ако сам не извоюва обратно целия полуостров, то, по милост божия, неговото дело ще завърши синът му.

Дълбоко щастие изпълваше и Йеуда. Въпреки привидното си спокойствие той през цялото време се бе измъчвал от опасението, че кралицата пак ще роди дъщеря; че в края на краищата тя ще склони дон Педро, като го сгоди за инфантата Беренгария; а тогава съюзът и великата война бяха неизбежни. Сега тази опасност вече не съществуваше.

Дон Йеуда очакваше, че всеки ще сподели радостта му, и най-вече доброжелателният, мъдър държавник дон Манрике. Ала той сурово го смъмри:

— Не забравяй, че говориш с християнски рицар! Аз се радвам, че нашият господар, кралят, сега има наследник, но по-голямата част от радостта ми е помрачена, защото вече може би завинаги се отлага нашата славна война. Мислиш ли, че спокойно ще легна в гроба, без да потегля още веднъж на борба с неверниците? Мислиш ли, че на един кастилски рицар е приятно да гледа как кралят му си седи на топло край печката, докато целият християнски свят води свещена война? Твоите думи ме оскърбиха, евреино!

Йеуда се оттегли посрамен. Ала с толкова по-голяма благодарност осъзна от каква страшна опасност всемогъщият бе спасил полуострова Сефарад и народа на Израил чрез раждането на тоя инфант.

Алфонсо уреди великолепно кръщение на сина си и покани в Бургос всички свои придворни. Не покани само доня Рахел.

Затова пък проявяваше особено внимание към пажа дон Аласар. Често го викаше при себе си и явно го предпочиташе пред останалите пажове. Веднъж му направи впечатление колко малка прилика има всъщност между свежото, красиво лице на Аласар и това на сестра му. Учуди се, че изобщо му хрумваше такова нещо, отхвърли от себе си тая мисъл.

По случай кръщението Йеуда изпрати отбрани дарове на краля и на доня Леонор, не забрави и инфантата Беренгария. Бе забелязал, че тя е разочарована и печална. Сигурно все още се беше надявала, че ще се ожени за дон Педро, виждала бе в мечтите пред себе си короната на Кастилия и Арагон, на обединена Испания. Сега тая надежда бе рухнала.

С много тържественост и блясък инфантът бе кръстен с името Фернан Енрике.

След това Йеуда се завърна в Толедо.