Лион Фойхтвангер
Испанска балада (5)

Пета глава

След като мюсюлманите бяха господствували близо половин хилядолетие в Ерусалим, Готфрид Булонски завоюва града отново за християните и създаде там „Кралство Ерусалим“. Ала господството на християните продължи само осемдесет и осем години; сетне мюсюлманите си възвърнаха отново града.

Човекът, повел този път мюсюлманите към Ерусалим, бе Юсуф, наречен още Саладин, „Слава на вярата“, султан на Сирия и Египет, а битката, в която той извоюва решителната победа, се води в околностите на планината Хатин, западно от Тиберия. Очевидец на тая битка бе мюсюлманският историк на име Имад-ад-Дин. Той бе приятел на Муса Ибн Дауд и му описа тия събития в едно подробно писмо.

Вражите конници с металическите доспехи — пишеше той — бяха неуязвими, докато се намираха на седлата си; защото бяха защитени от главата до петите със своите ризници, изплетени от металически пластинки. Но паднеше ли конят, загубен бе и ездачът му. На лъвове приличаха в началото на битката, на пръснати овци — в края й.

Никой от неправоверните не се отърва. Четиридесет и пет хиляди на брой бяха те: не останаха живи и петнадесет хиляди. А който остана жив, бе взет в плен. Всички попаднаха в ръцете ни, кралят на Ерусалим и всички негови графове и царедворци. Въжетата от шатрите не стигаха. По тридесет или четиридесет от тях виждах навързани на едно и също въже, по повече от сто души — пазени от един-единствен страж. Виждах ги със собствените си, благословени очи. Около тридесет хиляди бяха избити, ала все още имаше толкова много пленници, че нашите продаваха един пленен рицар срещу чифт сандали. От сто години насам не е имало толкова евтини пленници.

Колко горди и внушителни бяха тия християнски благородници само до преди няколко часа. Сега тия графове и барони се бяха превърнали в плячка на стрелеца, рицарите — в храна на лъвовете; надменните свободни люде сега бяха вързани във въжета и окови. Велик е Аллах. Те бяха наричали истината лъжа, корана — измама: и ето ги, насядали полуголи, свели лица, сразени от ръката на истината.

Те, тия слепи безумци, бяха донесли със себе си в битката своята най-голяма светиня, кръста, на който умрял техният пророк Христос. И този кръст падна в наши ръце.

Когато битката свърши, изкачих се на планината Хатин, за да огледам наоколо. А тая планина Хатин е планината, на която техният пророк Христос е държал прочута проповед. Огледах бойното поле. Тогава разбрах какво може да стори един народ, закрилян от благословията на Аллаха, на друг народ, върху когото тежи неговото проклятие. Видях отрязани глави, видях тела, разкъсани на парчета, разсечени крайници — навсякъде умиращи и мъртъвци, покрити с кръв и прах. И си припомних думите от корана: „Неправоверните ще казват: аз съм само прах.“

Още много такива изречения бе написал, въодушевен от преживяното, историкът Имад-ад-Дин. И заключаваше:

„О, сладко, сладко ухание на победата!“

Муса пречете писмото и се угрижи. Древната поговорка, написана с куфически букви, сякаш предупреждаваше от стената: „Една унция мир струва повече от цял тон победи!“ Заради тая поговорка през времето на свещената война някои мюсюлмани бяха заплатили с живота си като еретици. И все пак много мъдри мъже бяха повтаряли това изречение, цитирал го бе охотно и неговият приятел Имад, който беше написал писмото; веднъж един фанатичен дервиш едва не го беше убил заради това. А ето, сега пишеше такова писмо!

Да, все пак бе тъй, както се казваше във великата книга на евреите: „Йецер Ара, злото начало, е могъщо още от своето зараждане.“ Хората жадуваха да преследват дивеч, да удрят, да бият и да убиват и дори един толкова мъдър човек като неговия приятел Имад „се опиваше от виното на победата“.

Ах, в твърде близко време мнозина ще се опият от виното на войната. Защото сега, когато Ерусалим е отново в ръцете на мюсюлманите, върховният християнски свещенослужител не ще закъснее да призове към свещена война и много бойни полета ще има като онова, което Имад бе описал с такава ужасяваща нагледност.

Тъй и стана.

Вестта за падането на Ерусалим, завладян от кръстоносците с толкова огромни жертви преди по-малко от деветдесет години, изпълни с непоносима скръб целия християнски свят. Навсякъде се отдадоха на пост и молитви. Висши духовници се отказваха от външния разкош, за да служат за пример на останалите със своето строго въздържание. Дори кардинали даваха обет да не се качват на кон дотогава, докато нозете на езичниците сквернят земята, гдето бе стъпвал Спасителят; предпочитали, живеейки от милостиня, да пребродят земите на християните, за да проповядват покаяние и мъст.

Светият отец призова към нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим, пъпа на земята, втория рай. На всеки, който вземаше кръста, той обещаваше отплата и на оня, и на тоя свят и обяви всесветски мир за седем години — Treuga Dei.

Сам той пръв даде благороден пример и прекрати дългогодишната си разпра с владетеля на Германия, с римския император Фридрих. Изпрати като легат до кралете на Франция и на Англия архиепископа на Тирус и ги закле да сложат край на раздорите си. Предупреди с настойчиви послания кралете на Португалия, Леон, Кастилия, Навара и Арагон да погребат враждите си и братски да се обединят, за да вземат според своите възможности участие в кръстоносния поход: да настъпят срещу мюсюлманите на своя полуостров и срещу антихриста на Запада, халифа Якуб Алмансур в Африка.

 

 

Щом научи от архиепископа за посланието на папата, дон Алфонсо свика своя коронен съвет, своята курия. Дон Йеуда се престори на болен и благоразумно остана настрана.

Архиепископът изтъкна с пламенно слово, че тук в Испания, кръстоносните походи били започнали много по-рано, отколкото във всички други страни, преди повече от половин хилядолетие. Веднага след като мюсюлманската чума заляла страната, християнските готи, дедите на благородниците, заседаващи сега тук, били започнали съпротивата.

— Наш ред е днес — извика въодушевен той — да продължим тая велика, свята традиция!

И завърши с бойния вик на кръстоносците:

— Deus vult — така иска бог!

С каква охота биха последвали кралските приближени тоя призив. Всички, та дори и миролюбивият дон Родриге, горяха от желание да го сторят. Ала те знаеха: тъкмо пред тях се намираха непреодолими препятствия. Седяха и мрачно мълчаха.

— Самият аз — каза най-сетне старият дон Манрике — участвувах в похода, когато напреднахме в Андалусия чак до морето, и бях с войските, когато кралят, нашият господар, отне от мюсюлманите верния град Куенка, а също и крепостта Аларкос. Нищо по-хубаво не бих могъл да си пожелая, освен, преди да легна в гроба, още веднъж да мога да потегля срещу неверниците. Но ние имаме този договор, договора за примирие със Севиля, и той е подписан с името на нашия господар краля и скрепен с неговия печат.

— Този жалък къс хартия — гневно каза архиепископът — сега е съвсем невалиден и никой не може да укори нашия господар краля, ако той го даде на палача, за да го изгори. Ти не си обвързан с този договор, господарю — обърна се той към дон Алфонсо. — Juramentum contra utilitatem ecclesiasticam prestitum non tenet — не важи обетът, който уврежда благото на църквата. Тъй пише в сборника от декреталии на Грациан.

— Така е — съгласи се каноникът и почтително сведе глава. — Но тия неверници не искат и да знаят за това. Те държат договорите да се изпълняват. Султан Саладин пощади живота на повечето от своите пленници: но когато маркграф де Шатильон се позова на законното си право да наруши примирието, тъй като неговият обет бил невалиден пред бога и църквата, тогава — припомнете си, благородници! — султанът заповяда да го екзекутират. А халифът на западните неверници мисли и действува точно като Саладин. Ако не спазим примирието със Севиля, той ще дойде от своята Африка през морето, а неговите войници са многобройни като песъчинките в пустинята — и тогава няма да помогне никаква добродетел и никаква смелост. Така че, ако кралят, нашият господар, позовавайки се на божественото право на църквата, обяви за недействителен договора, това не ще бъде в полза, а във вреда на църквата.

Дон Мартин ядно изгледа своя секретар. Все с такива усуквания си служеше той. Ала дон Родриге невъзмутимо продължи:

— Бог, чийто взор прониква в сърцата, знае колко горещо желаем всички ние да отмъстим за оскверняването на светия град. Но бог ни е дал и разум, та да не увеличаваме нещастията на християнския свят с прибързаното си усърдие.

Дон Алфонсо ядосано се беше замислил.

— Африканците ще се притекат на помощ на Севиля — каза сетне той. — Това е вярно. Но и аз няма да бъда сам. Ако започна борбата с мюсюлманите, всички кръстоносци, които слизат на тия брегове, ще ми помагат. Те и по-рано ни помогнаха.

— Кръстоносците — възрази дон Манрике — ще идват на единични отреди, те не могат да устоят срещу дисциплинираната, добре организирана армия на халифа.

И тъй като тия думи не убедиха краля, дон Манрике се видя принуден да назове истинската причина за принудителното бездействие на Кастилия. Той впи поглед в лицето му и бавно и недвусмислено каза:

— Изгледи за успех, господарю, имаш само ако си осигуриш подкрепата на твоя братовчед от Аргон. И тя трябва да бъде пълна подкрепа, дадена с цяло сърце. Дон Педро ще трябва доброволно да предостави главното командуване на теб. Без единоначалие християнските войски на нашия полуостров не могат да излязат срещу халифа.

Дълбоко в сърцето си дон Алфонсо знаеше, че е така. Той не отговори. Разпусна коронния съвет.

Когато остана сам, обзе го необуздана ярост. Беше вече близо тридесет и три годишен, изживял бе цели три десетилетия, а не му беше дадено да извърши истински велики дела. На негова възраст Александър бе завоювал света. И ето, сега се явяваше голямата, неповторима възможност — кръстоносният поход, — а неговите министри с неопровержимо хитри доводи му пречеха да си спечели славата на един нов Сид Компеадор.

Но той не ще допусне да му пречат. И ако онзи хлапак от Аргон не го признае за главен пълководец, и без него ще тръгне в поход. Сам бог го бе определил за вожд в неговата, западната част на света и той не ще позволи да измъкнат от ръцете му това свещено право. Може да намери достатъчно помощни войски и без Арагон. Кръстоносците, които минават през неговата страна, му трябват само за няколко месеца, пък сетне нека да продължат пътя си към светата земя. Ако разполага още само с двадесет хиляди души, освен собствената си армия, той ще прегази цялата Южна Андалусия и ще нахлуе в Африка, преди халифът да успее дори да приготви войската си. А тогава вече тоя Якуб Алмансур ще трябва хубавичко да се позамисли, преди да оголи източната си граница.

Трябват му само пари, пари за поход, който ще трае най-малко половин година, пари, за да възнагради хората, които ще му помагат.

Заповяда да извикат при него Йеуда.

 

 

Когато кръстоносният поход бе обявен, Йеуда изпита тягостна загриженост, но наред с нея и възвишено чувство. Ето, голямата война, от която се бяха страхували всички, беше настъпила, границите между исляма и християнския свят пак ставаха несигурни, мисията на Йеуда се разрастваше неимоверно. Защото главният ескривано на кастилския крал можеше да стори повече от когото и да било, за да запази мира на Полуострова.

Още веднъж осъзна той колко мъдър бе неговият приятел Муса. Цял живот Муса го беше съветвал: „Не бързай, не върши прекалено много, не пресмятай прекалено много, подчинявай се на съдбата, пред която всички предвиждания и сметки са суета.“ Ала той, Йеуда, не можеше да не предвижда, да не кове планове за бъдещето, да не действува. Когато кралят едва не бе предизвикал войната с Аргон, той бе измислил какви ли не хитрини и без да жали труд и усилия, бе пропътувал цялата страна — на север и обратно на юг, и пак на север, и бе преговарял, и бе пущал в ход интриги, веднъж, и втори път, и когато всичките му планове се бяха провалили, отчаяно бе възроптал против бога. А съдбата, мъдра и шеговита като неговия приятел Муса, беше превърнала в кълн на благоденствие тъкмо онова, което нему се беше струвало най-голямо нещастие. Тъкмо тия ежби с Аргон, които той най-усърдно се беше старал да изглади, принуждаваха сега дон Алфонсо да избягва войната. Не хитрите пресмятания и умувания на Йеуда, а дръзките, безумни постъпки на Алфонсо бяха породили щастието и мира на Полуострова.

От Севиля пристигна книжарят и издателят Хакам. Той беше най-големият книжар на западния свят, даваше работа на четиридесет писари, в неговия добре уреден дом имаше специален отдел за книгите от всеки клон на науката. Той донесе на Йеуда подарък от емира Абдула, един оригинален ръкопис от „Животоописанието“ на персиеца Ибн Сина. Умрял преди около сто и петдесет години, Ибн Сина бе смятан за най-големия мислител на ислямския свят; християнските учени, които го познаваха под името Авицена, също го ценяха високо. Ожесточени борби се бяха водили за ръкописа, който донесе сега издателят Хакам. Един халиф от Кордова бе унищожил собственика на тоя ръкопис и целия му род, за да се сдобие с ценното произведение. Йеуда не можеше да дойде на себе си, толкова го беше зарадвал скъпият дар на емира; втурна се веднага при Муса, трогнати и с умиление двамата разглеждаха писмените знаци, с които най-мъдрият от всички смъртни бе съхранил за поколенията своя живот.

Заедно с подаръка издателят Хакам предаде на Йеуда и една поверителна, устна вест от емира. Владетелят предизвестяваше своя приятел, че халифът Якуб Алмансур е започнал отсега приготовленията си, за да се прехвърли начело на своята войска на Полуострова още при първата вест, че Севиля е нападната; за тази цел той се завърнал от Изтока в Маракеш. Емирът Абдула бил убеден, че неговият приятел Ибрахим държи за запазването на мира не по-малко от самия него; и затова навярно няма да е зле да предупреди кралете на неправоверните.

За всичко това мислеше Йеуда сега, когато застана пред дон Алфонсо.

— А, ето те най-сетне и тебе, мой ескривано! — посрещна го с язвителна приветливост кралят. — Пооправи ли ти се здравето, клети болнико? Колко жалко, че не можа да вземеш участие в коронния ми съвет!

— Моето мнение — отвърна Йеуда — нямаше да се различава от това на останалите ти familiares. Като твой ескривано аз трябва да държа за неутралитета ти още по-усърдно от тях. Защото, помисли добре, господарю. Ако вдигнеш сега кръста, ще те последват мнозина, които ти не би искал да видиш сред войниците си. Твърде много от твоите полукрепостни селяни ще се зачислят във войската ти и ще се възползуват от привилегиите на кръстоносците. Те ще се отърват от тежкия си всекидневен труд и ще трябва да ги храниш ти, вместо те да изхранват теб и твоите барони. А това би било пагубно за стопанството ти.

— Стопанството ми! — присмехулно викна Алфонсо. — Но разбери, жалки пресметливецо, че сега не става въпрос за „стопанство“ — трябва да се защищава честта на бога и на кастилския крал!

При все че долови опасната ярост, обхванала дон Алфонсо, Йеуда продължи да упорствува.

— Най-почтително те моля, господарю — каза той, — да не ме разбираш криво. Аз съвсем не те съветвам изобщо да не водиш война. Напротив, съветвам те да се подготвиш за войната. Моля те дори още отсега да започнеш да събираш военните данъци, тъкмо ония допълнителни военни данъци, които е предписал папата. Аз работя над един меморандум, който доказва, че ти имаш право да събираш тия данъци и още преди да си започнал войната.

Той даде време на краля да обмисли предложението му и след това продължи:

— А за хазната ти, господарю, ще има още един допълнителен приток от средства дотогава, докато не взимаш участие във войната. Търговията с източните ислямски страни е преустановена. Големите корабопритежатели и търговци на християнския свят — венецианците, пизанците, фландърските търговци — не могат вече да внасят от Изтока. Сега стоките на по-богатата част от света могат да бъдат доставяни само чрез търговците в твоите земи, господарю. Всеки, който иска да получи от ислямския свят някакви зърнени храни или пък добитък, чистокръвни коне, трябва да се обърне към теб. Всеки, който желае да получи нещо от изящните изделия, произвеждани от мюсюлманските ковачи — техните великолепни оръжия, прекрасните им метални произведения, — всеки в християнския свят, който иска да има коприни от ислямските страни, кожени, изделия, слонова кост и златен прах, корали и перли, най-разнообразни подправки, бои и стъкло, трябва да се обърне за посредничество към твоите поданици. Представи си това, господарю: докато трае тая война, хазните на останалите владетели се изпразват, твоята се пълни. И когато те са вече изтощени, тогава удари ти, владетелю на Кастилия, и нанеси решителния удар.

Евреинът говореше убедително. Думите му звучаха примамливо за краля. Ала още повече го възбудиха те.

— Достави ми пари! — викна заповеднически той на Йеуда. — Двеста хиляди на първо време! Искам да ударя сега, сега! Заложи, каквото щеш! Достави ми пари!

Побледнял, Йеуда отговори:

— Не мога, господарю. И никой друг не може.

Цялата ярост на Алфонсо срещу самия себе си и срещу злата съдба, която го лишаваше от най-благородната слава, се изля върху Йеуда.

— Ти ми донесе тоя позор! — беснееше той. — Ти, със срамното си примирие и с другите си еврейски хитрини! Предател си ти! Интригантствуваш в полза на Севиля и на обрязаните си приятели, за да не ги нападна и да не възвърна отново честта си. Предател такъв!

Пребледнял още повече, Йеуда мълчеше.

— Махай се! — кресна му кралят. — Махай се най-сетне от очите ми!

 

 

Допълнителният данък, за който Йеуда бе говорил на краля, бе тъй нареченият Саладинов десятък. Папата бе предписал всяка от християнските страни, която не взима участие в големия кръстоносен поход срещу султан Саладин, да внесе поне своя принос и той трябваше да възлиза на една десета от приходите и от движимите имущества.

За главния ескривано на кастилския крал този указ на светия отец беше добре дошъл. Заедно със своите юристи, репозитариите, той реши, че Саладиновият десятък трябва да се въведе и в кралството на дон Алфонсо. Защото, макар да беше богоугодно и необходимо кралят на Кастилия сега за сега да остане неутрален, тоя неутралитет все пак бе временен и следователно кралят бе длъжен да се подготви за свещената война.

Тъкмо това изложи Йеуда в своя подробен меморандум.

Дон Манрике поднесе документа на краля. Алфонсо го прочете.

— Хитър е — каза той тихо и гневно, — хитро куче е той, хитър търговец и куче. Можеше да ми достави парите, кучето, стига да искаше. Защо впрочем не дойде той сам? — запита кралят.

Дон Манрике отговори:

— Струва ми се, че не иска да се подлага отново на твоя гняв.

— Толкова ли е чувствителен? — запита подигравателно Алфонсо.

— Ти си се държал твърде рязко с него, господарю — отвърна дон Манрике.

Кралят бе достатъчно умен, за да разбере, че евреинът с право се бе обидил, и сега се ядоса на себе си. Но християнският свят потегляше на свещена война, а той, Алфонсо, имаше неописуемото нещастие да бъде обречен на бездействие. Нима нямаше право да бъде раздразнителен и да излее гнева си върху някого, пък бил той и невинен? Един тъй умен човек като евреина трябваше да разбере това.

Затърси благовиден предлог, за да види пак Йеуда. Отдавна беше замислил да изгради крепостта Аларкос, която сам той бе присъединил към кралството си. След всичко, което тоя Ибн Езра беше казал, сега би трябвало да има пари за това. Заповяда Йеуда да му се яви на доклад.

Йеуда още не беше забравил от обидата, почувствува злобно удовлетворение, че Алфонсо го викаше. Значи, кралят твърде скоро бе забелязал, че не може да се оправи без него. Но Йеуда не искаше да се даде прекалено евтино, не искаше да преглъща нови обиди. Почтително се извини, че не е добре със здравето.

След минутен изблик на ярост дон Алфонсо се овладя и нареди на дон Манрике да поиска парите за Аларкос, много пари, четири хиляди златни мараведи. Главният ескривано веднага и без каквито и да било възражения отпусна исканата сума и с верноподаническо писмо приветствува краля за решението му чрез изграждането на крепостта да покаже на цял свят, че се готви за война. Кралят просто не знаеше какво да прави със своя евреин.

Дон Алфонсо се изкушаваше да отпътува за Бургос, за да поиска съвет от кралицата си. Отдавна трябваше впрочем да отиде нататък. Доня Леонор беше бременна навярно от оная нощ, когато той беше спал с нея след щастливото й завръщане от Сарагоса. Ала сега Бургос бе пълен с нежелателни гости. Градът се намираше на големия военен път, който водеше към Сантяго де Компостела, най-святото светилище на Европа. И ако по тоя път и бездруго постоянно се движеха поклонници, то сега, заминавайки на война на Изток, още повече големи рицари, отколкото по-рано, искаха да получат благословията на Сантяго; всички те минаваха през Бургос, всички правеха учтиво посещение на доня Леонор и самата представа, че той, който си стоеше край топлото домашно огнище, ще срещне тия бойци, бе мъчителна за дон Алфонсо.

Но не му се стоеше да мързелува и да скучае в своя кралски замък. Намираше си работа, пътуваше насам-нататък. Отиде с кон до Калатрава, при рицарите на своя орден, за да направи преглед на това основно ядро от войските си. Яхна коня и до Аларкос, за да види докъде е стигнала работата по строежа на крепостта. Обсъждаше със своите приятели разни неосъществими бойни планове.

Когато не можеше да си намери никаква друга работа, отиваше на лов.

Веднъж, на връщане от един такъв ловен излет заедно с Гарсеран де Лара и Естебан Илян, горещината ги накара да спрат на почивка в имението му La Huerta del Rey.

Уерта дел Рей, обширно сенчесто имение, разположено покрай лъкатушещата река Тахо, бе заобиколено с порутени зидове. Самотна се издигаше една порта; от нея, издълбан с пъстри, старинни букви, ги поздрави арабският привет: алафия — мир на влизащия.

В имението имаше храсти, гъсталаци, една малка горичка, а също така и най-различни лехи; но там, гдето по-рано сигурно бяха отглеждали с много изкуство редки цветя, сега градинарят бе засадил зеленчуци, зеле и ряпа. И сред всичко това се издигаше занемареният летен замък, също и един изящен павилион, а край брега на реката се разсъхваха заслон за лодки и баня.

Кралят и неговите приближени седяха под едно дърво с лице към замъка. Някак странен се издигаше той, целият пропит с мюсюлмански дух. От древни времена на това място, отгдето сред прохладата на реката човек можеше да се наслаждава на красива гледка към града, бе имало дом. Римляни бяха изградили тук вила. Готи — извънградско имение. А знаеше се с положителност че тоя замък, който се издигаше сега тъй занемарен пред тях, бе построен по нареждане на арабския владетел Галафре за неговата дъщеря, инфантата Галиана; и досега наричаха замъка Паласио де Галиана.

През тоя ден горещината беше проникнала дори тук, угнетителна тишина бе легнала над реката и над градината, грандовете едва проронваха по някоя дума.

— Всъщност Уерта е по-голяма, отколкото мислех каза дон Алфонсо.

И внезапно му хрумна нещо. Животът бе принуждавал неговите предни, а и него, много да рушат, а с твърде малко време бяха разполагали, за да построят нещо ново; но желанието за градеж им беше вродено. Неговата Леонор беше строила църкви, манастири, болници, самият той — църкви, замъци, крепости. Защо да не построи веднъж нещо за себе си и за своето семейство? Положително нямаше да е трудно да се възстанови Галиана и да се превърне в приятно и удобно място за живеене; хубаво ще бъде да прекарва лятото тук, а понякога, през горещините, може би ще идва и доня Леонор.

— Как мислите, сеньори? — рече той. — Да възстановим ли Галиана? — И бодро добави: — Хайде да поогледаме тия развалини.

Тръгнаха към замъка.

Кастелянът Белардо излезе да ги посрещне — развълнуван, усърден, крайно почтителен. Показа им своите лехи със зеленчук и с готовност заразказва какво бил направил от тоя никому ненужен къс земя. Сетне им посочи множеството щети в самата сграда и многословно обясни колко хубаво трябва да е било навремето всичко — мозайките, подовете, украсата на стените, таваните. Ала при пълноводие Тахо винаги се разливал и водата прониквала в дома и заливала всичко. Сърцето го боляло, като гледал колко занемарен бил дворецът, но сам човек нищо не можел да стори. Той често се обръщал към уважаемите кралски съветници, напомнял, че трябва замъкът да се възстанови и да се издигне бент край реката, но те грубо го отпращали — нямало пари за това.

— Бъбривецът е прав — обърна се Естебан на латински към дон Алфонсо. — Този Паласио трябва действително да е бил необикновено красив. Някогашният обрязан владетел, изглежда, доста се е постарал заради своята дъщеря.

Тежките ботуши и шпори на благородниците силно трополяха върху изящната, попукана мозайка на пода, гласовете им отекваха между празните стени.

Дон Алфонсо се оглеждаше и ставаше все по-мълчалив.

„Наистина не бива да оставям Галиана да се руши повече“ — мислеше той.

Дон Гарсеран каза:

— Ще струва и труд, и пари, но мисля, че би могъл да направиш от Галиана нещо много красиво, дон Алфонсо. Помисли само в какво превърна твоят евреин стария, грозен кастильо де Кастро.

През ума на Алфонсо току-що бе минала мисълта колко дръзко бе проявила своето удивление дъщерята на евреина пред старомодната суровост на неговия замък в Бургос. А дон Естебан, взел повод от думите на Гарсеран, го посъветва:

— Ако сериозно възнамеряваш да възстановиш Галиана, трябва преди това непременно да разгледаш дома на твоя евреин.

„Наистина се отнесох твърде грубо с евреина — помисли Алфонсо, — и дон Манрике намира, че е така. Ще поправя това и ще ида да огледам дома му.“

— Може би имате право — отговори той колебливо.

 

 

Както беше предсказал Йеуда, Кастилия процъфтяваше, докато останалият християнски свят водеше свещената война. Кервани и кораби докарваха стоки от Изтока в мюсюлманските страни на Испания, оттам стоките отиваха в Кастилия, оттам продължаваха своя път към всички християнски земи.

Когато бе обявен кръстоносният поход, бароните бяха роптали и ругали, че евреинът им пречи да потеглят на свята борба, че евреинът трябва да бъде прогонен. Но скоро за всички стана ясно каква необикновена полза носеше на страната неутралитетът; недоволството поутихна, страхът, тайното уважение към евреина се увеличиха. Все повече благородници се стараеха да спечелят благоволението му. Вече един де Гусман и един де Лара — наистина някакъв беден братовчед на могъщия дон Манрике — молеха евреина ескривано да приеме синовете им за пажове в своя кастильо.

Когато Йеуда разказа между другото с гордост на Муса колко добре вървят работите на страната и неговите собствени сделки, мъдрият старец погледна своя приятел с насмешливо възхищение — съчувствено и донейде развеселено.

„Не го свърта на едно място — помисли си той. — Все трябва да движи едновременно стотици дела, просто не се чувствува добре, ако не тласка и хора, и предмети, и не принуждава все повече пера да скърцат в кралските канцеларии, и не изпраща все повече кораби по седемте морета и все повече кервани през вее повече страни. Самозалъгва се, че върши това заради мира и заради своя народ, но той го върши най-вече защото могъществото и творческата деятелност му доставят удоволствие.“

— Толкова ли е важно — запита го той — дали ще натрупаш още повече власт, дали ще разполагаш с двеста хиляди златни мараведи, или пък с двеста и петдесет хиляди? При това ти дори не знаеш дали, докато си седиш тук и си пиеш спокойно твоето питие с подправки, на четири седмици път оттук някой самум не унищожава кервана ти или пък морето — кораба ти.

— Не ме плашат самумите и не ме плаши морето — отвърна Йеуда. — От друго се страхувам аз.

И той се отпусна пред своя приятел, довери му грижата, която таеше в сърцето си.

— Боя се — каза той — от необузданите настроения на тоя рицар и крал дон Алфонсо. Той пак ме обиди безпричинно и сега, когато ме вика при себе си, аз заявявам, че не съм добре със здравето и отказвам да се явя пред него. Но знам, разбира се, че играя опасна игра, като си придавам толкова важност.

Муса беше пристъпил до писалището си и драскаше кръгове и арабески.

— А защо си придаваш толкова важност, драги ми Йеуда — запита през рамо той, — заради мира или пък защото си много горд?

— Аз наистина съм горд — отвърна Йеуда, — но струва ми се, че този път гордостта ми е по-скоро добродетел и съобразителност. У този крал тъй удивително са примесени необуздаността и разсъдъкът, че никой не може да предвиди как ще реагира в края на краищата той.

Йеуда продължи да се държи все така надалеч от краля, който пък от своя страна се ограничаваше да му изпраща кратки, властни разпореждания. Загрижеността на главния ескривано нарастваше. Очакваше всеки миг тоя необуздан мъж да го прогони от кастильото и от страната, а дори и да посегне на него и да заповяда да го хвърлят в подземията на кралския замък. Друг път пък се надяваше, че Алфонсо ще се опита да се сдобри с него и че ще го награди пред цял свят със знака на своето благоволение. Горчиво беше това очакване. А ето че един ден с наивно огорчение неговият син Аласар го запита:

— Никога ли не е отворил дума за мен дон Алфонсо? Защо не ти дойде на гости?

И болезнено се сви сърцето на Йеуда, когато се видя принуден да отговори:

— В тая страна това не е обичай, сине.

Каква планина се смъкна от плещите му, когато пратеник от кралския замък извести за посещението на дон Алфонсо!

Кралят дойде, придружен от Гарсеран, Естебан и малка свита. Опитваше се да прикрие лекото си смущение зад пренебрежително-приветлива веселост.

Домът му се стори чужд, почти враждебен, като собственика си. При това той много добре забелязваше, че всичко там е образец на съвършенство. Някакво странно чувство за мярка бе подчинило на пълна хармония твърде различни неща. Навсякъде безогледно бе пръснато богатство, не беше забравено никое ъгълче, никое кътче. Имаше много слуги, които бяха като невидими и при все това винаги на мястото си. Дебели килими заглушаваха навсякъде шума; тишината, която владееше в този дом, ставаше още по-осезаема от ромона на водоскоците. И това бе посред неговия шумен Толедо! Ето в какво се бе превърнал неговият кастильо де Кастро! Кралят се чувствуваше тук като чужденец, като неканен, досаден гост.

Видя книгите и свитъците — арабски, еврейски, латински.

— Имаш ли време да ги четеш всичките? — запита той.

— Много от тях чета — отвърна Йеуда.

В павилиона за гости той обясни на краля, че Муса Ибн Дауд е най-мъдрият лекар сред вярващите от трите религии. Муса се поклони пред краля, гледайки го право в лицето без всякаква почтителност.

Дон Алфонсо поиска да му преведат някоя от мъдростите, които се нижеха със своите пъстри и златни букви по протежението на стените. И Муса преведе, както беше превел на дон Родриге:

„Еднаква е участта на синовете человечески и на скота… Еднакви са душите им… Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу, под земята?“

Дон Алфонсо се позамисли.

— Това е мъдрост на някой еретик — строго каза той.

— Тя е взета от Библията — любезно го поправи Муса. — Това са мисли на проповедника Соломон, на цар Соломон.

— Никак не намирам царствена тая мъдрост — каза неприязнено дон Алфонсо. — Душата на един цар не отива под земята, както тая на скота.

Той прекъсна разговора, обърна се властно към Йеуда.

— Покажи ми оръжейната зала.

— Ако разрешиш, господарю — отвърна Йеуда, — оръжейната зала ще ти покаже синът ми Аласар и това ще бъде най-хубавият ден в живота му.

Дон Алфонсо със задоволство си спомни за приятното момче.

— Ти имаш буден син, дон Йеуда, рицарски дух има в него! — рече той. — А бих искал да видя и дъщеря ти, ако нямаш нищо против.

Като добър познавач на оръжията, конете и мулетата, той поведе с момчето Аласар дружелюбен разговор.

Сетне всички преминаха в градината и ето че там беше доня Рахел.

Това бе същата Рахел, която му бе отговорила тъй неучтиво в Бургос, и все пак — друга; носеше рокля с малко чуждоземска кройка и сега тя беше стопанката, която приема чужд, знатен гост. Ако в Бургос бе изглеждала като нещо съвсем неподходящо и нарушаващо общия тон, то тук всичко — и изкусно подредената градина, и водоскоците, и чуждестранните растения — сякаш представляваше рамка за нея, а той, Алфонсо, бе оня, който не подхождаше, чието място не беше тук.

Той се поклони, свали своята ръкавица според изискванията на куртоазията, взе ръката й и я целуна.

— Радвам се, че те виждам пак, благородна дамо — каза той високо, за да го чуят всички. — Тогава, в Бургос, не можах да довърша разговора си с тебе.

Сега групата се беше увеличила; към краля и неговите грандове се бяха присъединили Аласар и пажовете на Йеуда. Когато започнаха бавна и спокойна разходка из градината, кралят поизостана малко назад с доня Рахел.

— Като виждам тоя дом, благородна дамо — каза той на кастилски, — разбирам защо не ти допада моят кастильо в Бургос.

Тя се изчерви, смути я обстоятелството, че го беше засегнала, чувствуваше се поласкана, че думите й все още не бяха изличени от паметта му, мълчеше с едва забележима, трудноразгадаема усмивка около извитите устни.

— Разбираш ли простонародния ми латински? — продължи той.

Тя се изчерви още повече; всяка думичка беше запомнил.

— Оттогава насам научих много по-добре кастилски език, господарю — отвърна тя.

Той каза:

— На драго сърце бих разговарял с теб на арабски, благородна дамо, но от моята уста той ще звучи грубо и недодялано и ще дразни слуха ти.

— Говори спокойно на кастилски, господарю — отвърна непринудено доня Рахел, — нали той е езикът на твоята страна.

Тия думи развалиха настроението на дон Алфонсо. Тя би трябвало да каже: „Този език ми звучи приятно“ или нещо подобно, тъй изискваше куртоазията. Вместо това тя надменно подхвърляше първото, което бе минало през ума й, и подценяваше неговия хубав кастилски език.

— Моята Кастилия — каза предизвикателно той — за вас сигурно е все още твърде чужда страна и само тук, във вашата къща, ти се чувствуваш у дома си.

— Но не — възрази Рахел, — рицарите от твоята страна са много любезни към нас и се стараят Кастилия да стане наша родина.

Сега беше ред на Алфонсо да каже някоя от обичайните галантни фрази, например: „Никак не е трудно човек да бъде любезен с дама като теб.“ Но изведнъж му опротивя тоя измъчен, изкълчен моден брътвеж. При това Рахел сигурно намираше смешни галантните празни приказки. Как ли трябваше да разговаря изобщо с нея? Тя не бе от ония дами, които очакваха високопарни, нищо незначещи, сладникаво-любовни разговори, а още по-малко от ония жени, пред които човек можеше да се държи грубо и по войнишки.

Кралят бе свикнал всеки да заема своето строго определено място и той, Алфонсо, да знае точно с кого има работа. Но къде бе мястото на доня Рахел и как да се държи с нея, не знаеше. Всичко, свързано с неговия евреин, веднага изгубваше точните си очертания и ставаше неясно. Какво искаше той от тая доня Рахел? Какво искаше да прави с нея? Може би искаше — и в мислите си той употреби една твърде груба дума от своя простонароден латински — да спи с нея? Не знаеше.

Ако отидеше на изповед, той с чиста съвест можеше да твърди пред изповедника, че никога не е обичал друга жена освен своята доня Леонор. Нямаше вкус към рицарската любов, към тъй наречената „minne“^[1]. Тъй като неомъжените дъщери на благородниците човек можеше да види рядко, и то само сред много хора, куртоазията предписваше да се влюбваш в омъжени дами и да им изпращаш високопарни, сковани любовни стихове. Нищо не излизаше от такова ухажване. Ето защо той беше спал с жени от обоза на своите войски или с пленени мюсюлмански жени; с тях можеше да разговаряш и да се държиш, както щеш. Веднъж се бе породило нещо между него и жената на един рицар от Навара, но цялата история бе всъщност твърде неприятна и той облекчено си бе отдъхнал, когато тя се завърна в родината си. Мъчителна бе и кратковременната му връзка с доня Бланка, една от придворните дами на Леонор, и в края на краищата доня Бланка волю-неволю беше отишла в манастир. Не, той беше щастлив само със своята Леонор.

Всички тия мисли не добиха словесен израз в ума на дон Алфонсо, но той ясно ги чувствуваше и се ядоса, загдето се беше впуснал в тоя разговор с дъщерята на евреина. При това тя дори не му се нравеше, в нея нямаше оная мекота, характерна за високопоставените дами, тя беше дръзка и си позволяваше да съди за всичко, макар всъщност да бе още дете. Нищичко нямаше в нея от сдържаността на величествените златокъдри християнски дами, нито един рицар не бе съчинявал заради нея стихове, пък и тя изобщо не би ги разбрала.

Не желаеше да говори повече с нея, искаше да се махне от тоя дом. Дразнеше го тихата градина с еднообразното шуртене на водоскоците и тежкият, сладникав мирис на портокаловите цветове. Няма да се прави повече на глупак, да върви редом с еврейката и да й се докарва с любезности, ще я остави ей сега, и то завинаги.

Вместо това той се чу да казва:

— Имам тук, извън града, едно имение, наречено Ла Галиана. Къщата е строена по нареждане на някакъв мюсюлмански владетел, много е стара и за нея разправят най-различни истории.

Доня Рахел наостри уши. И тя беше чувала за Ла Галиана. Не беше ли това мястото, гдето се бе намирал онзи воден часовник на раби Ханан?

— Искам да възстановя двореца — продължи дон Алфонсо, — и то така, че новото да не се отличава много от старото. Твоят съвет би бил много полезен за мене, уважаема дамо.

Доня Рахел вдигна поглед — засегната, почти разгневена. Никога едни мюсюлмански рицар не би си позволил да покани толкова недодялано и с толкова двусмислен намек една дама.

Но тя веднага си каза, че у християнските рицари сигурно е иначе и че куртоазията ги кара да изговарят високопарни слова, които не означават нищо. Погледна отстрани лицето на дон Алфонсо и се изплаши. В това лице се четеше напрежение, желание. Думите, изречени от него, бяха нещо повече от куртоазия:

Плаха и уязвена, тя мигновено се затвори. Превърна се изцяло в стопанката на дома. Отвърна учтиво, но сега вече на арабски:

— Баща ми сигурно ще се радва, о кралю, да ти бъде полезен със своя съвет.

В челото на дон Алфонсо внезапно се врязаха дълбоки бръчки. Какво беше сторил той! Беше заслужил да го отблъснат, трябваше дори да очаква, че ще стане така. Още от самото начало трябваше да бъде предпазлив; това момиче произлизаше от народ, върху който тежеше проклятието на бога. Тая омагьосана градина, целият този омагьосан, прокълнат дом му беше внушил такива мисли.

Той се съвзе, ускори крачка, скоро застигнаха другите.

Момчето Аласар веднага се обърна към него. То току-що беше отворило дума за шлемове, чиито наличннци бяха подвижни с всичките си части, така че металическите пластинки можеха според желанието да се местят пред очите, носа или устата; пажовете на краля не му бяха повярвали.

— Но аз съм виждал такива доспехи — горещеше се Аласар. — Прави ги оръжейникът Абдула в Кордова и татко ми е обещал да ми подари, щом като бъда посветен в рицарство. Самият ти положително имаш такива доспехи, господарю!

Дон Алфонсо отговори, че е чувал за подобни доспехи.

— Самият аз нямам — приключи той сухо.

— Но тогава татко трябва да ти набави! — поривисто извика Аласар. — Много ще ти се харесат — увери го той. — Позволи на баща ми да ти изпише!

Лицето на дон Алфонсо засия. Не биваше момчето да изкупва това, че сестра му бе дръзка и обидчива.

— Виждаш, дон Йеуда — каза той, — че ние със сина ти се разбираме добре. Не би ли го изпратил като паж в моя замък?

Доня Рахел изглеждаше объркана. И останалите с мъка Прикриваха удивлението си. Аласар, почти заеквайки от радост, възбудено извика:

— Сериозно ли говориш, дон Алфонсо? Значи, ти искаш да бъдеш мой уважаем господар?

А дон Йеуда, чието желание се беше осъществило толкова неочаквано, стори дълбок поклон и каза:

— Това е голяма милост, твое величество!

— Кралят, нашият господар — каза същата вечер Йеуда на Рахел, — разговаря, както ми се стори, много любезно с теб, дъще моя.

Доня Рахел откровено отвърна:

— Струва ми се, кралят бе твърде любезен. Той ме плаши.

И поясни:

— Той иска да възстанови летния си замък Ла Галиана и ме покани да му помогна със съвета си. Не е ли това… необичайно, татко?

— Необичайно е — отвърна Йеуда.

И наистина само след няколко дни Йеуда и доня Рахел бяха поканени да вземат участие в една разходка на краля до Ла Галиана. Този път дон Алфонсо бе поканил много хора и през време на разходката из градината не размени почти нито дума с доня Рахел. Но затова пък зададе много въпроси на недодялания словоохотлив градинар Белардо, който развеселяваше гостите със своите отговори.

След разходката на брега на Тахо беше поднесен обед. Към края на обеда кралят, седнал на един пън, обяви с тържественост и надменност, в които се криеше ирония към самия него:

— Вече близо цяло столетие властвуваме ние тук, в Толедо, направихме го наша столица — хубава, голяма и здрава, укрепена срещу нападенията на неверниците. Ала увлечени в делата на честта, на вярата и на войната, ние нямахме време за други неща, които може да изглеждат излишни, но подобават на един крал — нямахме време за красота и великолепие. Нашите приятели от юг, например нашият ескривано и неговата дъщеря, които гледат на нашите градове и домове с чужди, безпристрастни очи, намериха нашия замък в Бургос суров и неуютен. И през един от нашите свободни часове ни хрумна да възстановим този наш занемарен Паласио де Галиана и да го направим по-красив, отколкото е бил в миналото, за да види светът: не сме вече просяци, и ние можем да строим пищно, стига да пожелаем.

Дълга и горда бе тази реч, обикновено дон Алфонсо произнасяше такива речи само при големи държавнически актове и благородниците, насядали край неприбраната трапеза, бяха удивени.

Кралят промени тържествения си тон и се обърна към Йеуда:

— Какво ще кажеш ти, мой ескривано? — запита той. — Ти си вещ в тия дела.

— Твоят летен замък Ла Галиана — отвърна дълбокомислено дон Йеуда — е разположен на прекрасно място сред прохладата на реката и от него се открива великолепна гледка към прославената ти столица. Струва си трудът да се възстанови един такъв замък.

— Значи, ще го възстановим — реши, без да се замисля, повече, кралят.

— За това има една пречка — каза със страхопочитание Йеуда. — Ти разполагаш с добри войници, господарю, и със сръчни занаятчии. Но твоите майстори и занаятчии не са още дотам изкусни, та да могат да построят тоя замък така, че да отговаря на твоето величие и желание.

Лицето на краля се помрачи.

— А не възстанови ли бляскаво самият ти — запита той — и в твърде кратко време един голям дом?

— Аз повиках мюсюлмански строители и занаятчии, господарю — каза с деловито спокойствие дон Йеуда.

Настъпи неловко мълчание. Християнският свят бе потеглил на свещена война срещу неверниците. Подобаваше ли на един християнски крал да вика мюсюлмански майстори? И щяха ли да се съгласят мюсюлманите да строят замък на един християнски крал?

Дон Алфонсо огледа лицата около себе си. По тях бе изписано очакване, не насмешка. Нямаше насмешка и в лицето на еврейката. Но дали в душата си тя не мислеше дръзко и нагло, че той, Алфонсо, умее да строи само своите стари, мрачни крепости. Та нима Кралят на Толедо и на Кастилия не можеше да осъществи нещо толкова незначително като възстановяването на един летен замък?

— Тогава повикай мюсюлмански строители — разпореди се той все така, сякаш между другото. И нетърпеливо приключи: — Желая да изградя отново Ла Галиана.

— Щом като заповядваш така, господарю — отвърна дон Йеуда, — ще натоваря моя Ибн Омар да повика хора, каквито ти трябват. Той е опитен в тия неща.

— Хубаво! — каза кралят. — Гледай всичко да стане бързо.

И заповяда:

— Потегляме, сеньори!

С Рахел той дори не бе проговорил — нито през време на разходката, нито през време на обеда.