Лион Фойхтвангер
Испанска балада (13)

Шеста глава

Трудната задача на Алфонсо да работи за осъществяване на съюза и същевременно да проваля постигнатото го принуждаваше да прекарва много време в Толедо и доня Рахел често беше сама. Ала тя долавяше, че тъкмо заради нея Алфонсо кове в своя замък сложни и хитроумни планове заедно с баща и; сега самотата й не беше изпълнена както преди с оня изгарящ копнеж, който толкова я беше измъчвал.

Често отиваше в кастильо Ибн Езра. Правеше й удоволствие да седне в някой ъгъл на работната стая на Муса, замолваше го да не и обръща внимание и гледаше как, потънал в своите мисли, той снове из стаята или пише на пулта, или пък четеше от книгите си.

Ако през тия последни седмици каноникът избягваше присъствието на Рахел, толкова по-често се появяваше младият дон Бенямин. Обстоятелството, че тая толкова скъпа за него жена от рода Ибн Езра, тая принцеса и потомка на Давида, носеше дете от краля на Кастилия, го вълнуваше и караше да се замисля дълбоко. Той се страхуваше за нея, предвиждаше борбите, които щяха да се водят заради нея и детето и, и му се искаше да й даде сили за тая борба.

Но говорейки сега за величието на юдейската вяра, той вече не се стараеше — както навремето в присъствието на каноника — да запази безстрастието на учения. Тъкмо напротив, със своето собствено чувство той придаваше топлота на словата, с които еврейските учени и поети се бяха стремили да докажат, че юдейският светоглед превъзхожда езическата философия и учението, проповядвано от Исус Назарянина. Докато прозрението на великия езичник Аристотел подхранвало само разума, учението на Израил задоволявало не само потребностите на разсъдъка, а и тия на чувствата, насочвало по истинен път не само мисълта, а и постъпките на човека. И ако основателят на християнството възвестявал, че страданията са най-висша добродетел и най-свято назначение за човека, то нямало друг народ, претворил това учение в действителност повече от народа на Израил. Като пример за цялото човечество народът на Израил от много столетия насам носел благородния венец на страданието.

Дон Бенямин вдъхновено разказа на Рахел за човека, който преди по-малко от петдесет години бе претворил това учение в изящни стихове — за най-новия велик пророк на Израил, Йеуда Алеви. Разказа й подробно за неговата „Апология на юдейството“ и й прочете една от песните му за Цион:

О, царствена, светла родино, поклон!

Крила ако имах, към теб бих летял —

целувал бих жадно праха ти, Цион,

утеха намерил за свойта печал.

 

Та мога ли аз да живея, когато

от псета разкъсван, лъвът ти лежи

прострян на земята, а в твоите палати

невярната паплач безсрамно гъмжи?

А когато към края на своя живот същият този Йеуда Алеви, вече немощен старец, стигнал най-сетне след мъчително пътуване в обетованата земя, един мюсюлмански рицар го убил пред самия свещен град.

Ала поддадеше ли се повече на своите душевни пориви, Бенямин обикновено се смущаваше и правеше опит полушеговито да се върне към всекидневието. Или пък изваждаше бележника си и молеше Рахел да му разреши да я рисува.

Тя усмихнато казваше:

— Колко благочестив… и какъв еретик си ти.

Бенямин и нахвърли три портрета. Тя го замоли да й ги подари; страхуваше се, че човек, който притежава изображението й, може да придобие власт над самата нея.

Веднъж, почувствувал силна духовна близост между нея и себе си, той й разкри последното си тайно прозрение:

— Ние копнеем за светата земя — каза той, — молим се за пришествието на Месията: но — и сега вече той заговори толкова тихо, че тя едва разбираше думите му — в действителност ние съвсем не искаме Месията да дойде. Той би разрушил нашата непосредствена връзка с бога, би ни отнел една част от бога. Другите имат държава, земя и бог и почитат всичко това и за тях то се смесва и бог е само частица от всичко, което почитат. Ние, евреите, имаме само бог и поради това го имаме в пълната му цялост и чистота. Ние не сме низши духом, не се нуждаем от посредник между нас и бога, не се нуждаем нито от Христос, нито от Мохамед, осмеляваме се да съзерцаваме и да почитаме бога без посредници. По-добре е да се уповаваш в Цион; то прави живота по-богат, отколкото да имаш Цион. Това, че Месията ще дойде някога, ни подтиква да подготвим земята за него, това е блян, а не действителност и добре е, че е така. Ние не искаме, притежавайки доброто, да затънем в мудност и ленивост, ние желаем стремежа, желаем борбата за доброто.

При все че дълбоко уважаваше знанията и ума на дон Бенямин, на Рахел не се нравеха неговите думи за Месията. Ереста не биваше да стига дотам. Всичко в нея се противеше да вярва, тя не вярваше, че няма Месия, че той не ще дойде скоро или че изобщо няма да дойде.

Знаеше тия неща по-добре от него.

Много предсказания бяха правени относно времето, когато щял да дойде Месията. Хиляда години — бяха твърдели — щели да траят страданията, изгнаничеството и разпръсването из цял свят на народа на Израил. Тия хиляда години отдавна бяха изтекли. Враговете отново бяха потеглили срещу Ерусалим и ето, настъпило беше времето, когато, според предсказанието на пророк Исайя, млада жена щеше да роди младенец, и той ще бъде Имануил, Месията. Затова през тия десетилетия всички се отнасяха с особена почит към еврейските жени по време на тяхната бременност; защото според думите на мъдреците някоя от тях можеше да се окаже избраницата, която ще роди Имануил.

Странната съдба на Рахел я караше да вярва, че именно тя носи в утробата си Месията. Той трябваше да бъде потомък на Давид, а нима тя, дъщеря на семейството Ибн Езра, не беше принцеса от рода на Давида? И нима голямото, опасно щастие, че християнският краля беше избрал за своя спътничка в живота, не свидетелствуваше за необикновеното й предназначение? Тя опипваше своето тяло, вслушваше се в себе си, усмихваше се, вглъбена все повече в своята увереност, че носи княза на мира, Месията. Ала за това не говореше никому.

Дойката Саад се грижеше за нея и й казваше какво бива и какво не бива да яде, кога трябва да почива и кога — да се движи. Рахел се отнасяше към нея приветливо, но почти не я слушаше. Забеляза, че крайно раболепният Белардо хвърля злобни погледи зад гърбя й, ала не се страхуваше от злия му поглед. Щастието я закриляше от всичко и й даваше покой. Мислеше си за своята приятелка Лейла от Севиля, която бе казала: „Бедничката, ти!“, и звънко се смееше.

Четеше Псалмите. Една от тия песни й допадаше повече от всички останали; не разбираше смисъла на величавите, отдавна отзвучали слова, но по своему тълкува ще смисъла им:

„Позволи на царя да изпита насладата от твоята хубост — пишеше там, — защото той е твой господар. Тир ще ти изпрати дарове, големи народи ще те славят. Великолепна пристъпва царската невеста — обсипана с корали, скъпоценни камъни и злато. О, щастлива си ти! Синовете ти князе в страната ще бъдат, род след род ще повтаря името ти и вечно ще те слави.“

И Рахел се гордееше не по-малко от своя баща.

Често почти болезнена нежност обхващаше Алфонсо, когато гледаше Рахел. Лицето й отново бе отслабнало, струваше му се по-детинско и при все това по-мъдро, движенията й бяха станали странно плавни; широките дрехи прикриваха закръглянето на тялото й. Тя явно не се боеше от нищо; понякога му се струваше, че от нея се излъчва неудържимо щастие.

Мъчно му бе, че заетостта с държавните дела постоянно го откъсва от нея. Веднъж й го каза: че не защото не я обича, я оставя толкова често сама. „Тъкмо обратното е“ — увери я той.

По пътя към кралския замък се замисли какво беше искал да каже всъщност с това „тъкмо обратното“. И изведнъж му стана съвършено ясно, че за да се предаде за по-дълго на своя грях, непрекъснато рушеше тайно святото дело, за което усърдно работеше пред лицето на цял свят. Видя съвършено ясно в какъв нечист заговор беше влязъл с Йеуда. Прав беше папата; той бе сключил съюз със сатаната, за да осуети свещената война. Чувствуваше как загнива душата му.

Знаеше средство за спасение. Ще обърне Рахел към истинската вяра. Ако трябва, дори и насила. Сега, веднага, още преди освобождаването й от бременност. Когато роди детето му, тя трябва да бъде християнка. Той иска тъй.

Ала когато се завърна в Галиана, видя колко крехка бе станала бременната жена и че само сигурността в нейното щастие й дава сили; и не можа да надвие себе си и да води с нея разговор, който би могъл да й навреди.

Без да предприеме каквото и да било, той отново се отдаде изцяло на своето щастие.

Както преди по цял ден не вършеха нищо и при все това цял ден бяха заети. Рахел пак му разказваше приказки и той се удивляваше с каква лекота се лееха думите от устата й и как приказките се преплитаха една в друга, и как самата тя измисляше някои от тях и вярваше в измисленото и неусетно караше и него да вярва. Да, красноречива беше Рахел. Умееше да намира думи за всичко, което я вълнуваше.

Не за всичко. Тя не можеше да каже на Алфонсо колко много го обича, пък и кой ли би могъл да стори това? Никой, освен старите песни от великата книга.

И тя му заговори за звучните, ликуващи, страстни стихове от „Песен на песните“. Опита се да му ги преведе на своя арабски и на неговия простонароден латински и на тайния език, който си бяха създали двамата. Само така можеше да му каже колко много го обича. Прочете му и тайнствените стихове от оня псалм, в който с пищни слова се превъзнася красотата на царската невеста и блясъкът и славата на царя. И той беше крайно учуден, че тия древни юдейски царе са били още по-горди от рицарствените владетели на християнския свят.

Сетне, една сутрин, обладан от внезапен порив, той събра смелост и я замоли най-сетне да премахне последната преграда между себе си и него и да приеме истинската вяра, та вече християнка, да му роди син християнин. Рахел го погледна с разширени очи, по-скоро удивено, отколкото укорно или възмутено. Тихо, ала решително отговори:

— Няма да го сторя, Алфонсо, и не ми говори повече за това.

 

 

На следния ден тя показа на Алфонсо трите портрета, които й бе направил дон Бенямин. Той ги разглежда продължително, с внимание. Рахел му обясни, че от страна на дон Бенямин е било истинска смелост да я рисува; да се рисуват изображения, било забранено както от законите на Мойсея, така и от Мохамед.

На дон Алфонсо не се нравеше дружбата между Рахел и тоя дон Бенямин; предполагаше, че Бенямин я подкрепя в нейната упоритост.

— Щом като рисуването му е забранено, тогава да не рисува — каза сърдито и недодялано той. — Не обичам еретиците. Моите поданици трябва да изпълняват законите на религиите си.

Рахел беше смаяна. Та нима той не искаше от нея най-страшната ерес? Да се отрече от своята вяра?

Алфонсо забеляза нейното удивление.

— Трябва да има хора — обясни й той, — които да създават закони: това са кралете и свещениците. А нишите няма какво да умуват и да гадаят законите, те трябва само да ги изпълняват.

Но когато тя поиска да прибере рисунките, замоли я:

— Остави ми ги още за малко.

И останал сам, дълго клати глава и разглежда скиците. Своята Рахел виждаше той в тях и при все това друга; откриваше в нея черти, които никога не бе забелязвал; при това я познаваше по-добре, отколкото който и да било друг. Ала нейната красота бе неизчерпаема и характерът й — разнообразен като облаците в небето и вълните на Тахо.

Мюсюлмански музиканти бяха пристигнали в Толедо. Имало бе колебание дали да ги допуснат в страната сега, през време на кръстоносния поход, но Алфонсо лекомислено бе заявил, че това, така или инак, ще бъде последният път преди голямата война, когато хората ще имат случай да се насладят на изкуството на мюсюлмански певци. И ето, сега те бяха вече в града и ония, които претендираха за образованост и за изтънчен вкус, ги канеха в домовете си да им попеят и посвирят.

Алфонсо нареди да повикат музикантите в Галиана. Бяха двама мъже и Две млади момичета; мъжете, както повечето музиканти, бяха слепи, защото сред скуката в харема жените не искаха да се лишават от музика, а не биваше да се показват пред мъже в харема. Музикантите носеха китара, флейта, лютня и нещо като пиано, наречено канун. Свиреха и пееха бавни, еднообразни и при все това вълнуващи напеви. Отначало изпълниха епически песни, между тях странната песен за Сид Компеадор; беше я съчинил за слава на вражия рицар евреинът Абен-Алфанке, който живееше в мюсюлманския Андалус. Сетне изпълниха новите мелодии, излезли на мода сега в Гранада, Кордова и Севиля. Пяха за красотата на тия градове, за техните градини, водоскоци, девойки и рицари. Дойката Саад не можа да се овладее, разплака се. И у Рахел се пробуди копнеж по Севиля; ала тоя копнеж не беше мъчителен, не помрачаваше щастието й в Галиана, напротив, увеличаваше го.

Накрая слепите певци пяха още романси и балади, в които се разказваха събития от недалечното минало и от настоящето; ала те бяха приели окраската на приказки, бяха лишени от точните очертания на времето, еднакво възможно бе да са се случили преди петстотин години или сега. Изпяха и един романс, гдето се разказваше за някакъв неправоверен крал, християнин, който се влюбил в друга неправоверна, обаче еврейка, и който прекарал заедно с нея дни, месеци и години в своя замък — той в неверието си и тя в нейното, и дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо?

Слепците пееха прочувствено, едната девойка докосваше нежно струните на лютнята, другата удряше по клавишите на своя канун. Рахел слушаше, усмихваше се, сигурна бе, че Аллах ще доведе всичко до благоприятен край. Алфонсо изпита леко смущение, ала прогони неприятното чувство със смях.

 

 

Сега вече почти всичките шест хиляди франкски бежанци бяха заселени в страната и почнаха да привикват към живота и обичаите и. Изпълнените с омраза речи на прелатите и бароните не се чуваха сред веселия шум на всеобщото благоденствие.

Това всеобщо благополучие осигури баснословен успех и на „урната на щастието“, на лотарията на Йеуда, идеята за която му беше хрумнала от книгата Естер. Купил билетче за няколко солди, човек можеше да спечели десет златни мараведи. Играеха всички — и грандове, и граждани, и крепостни селяни. Всички се радваха, а спечелеха ли, смятаха го за своя собствена заслуга; ако пък губеха, то ставаше, след като седмици наред бяха живели в щастливо напрежение и тогава отлагаха и надеждите си за следния път.

И сделките на Йеуда с чужбина вървяха толкова добре, че повече не можеше и да желае; името му се прочу от Лондон до Багдад.

Но макар пред света, а и в собствените си очи Йеуда да приличаше на окер-арим, на човек, който бе в състояние да мести планини, понякога нощем го обземаше страх. „Докога ли ще продължи щастието ми?“ Още не бе забравил какво безпределно отчаяние го бе сграбчило при новината за смъртта на инфанта. Тогава бе напълно убеден, че Алфонсо веднага ще потегли на война и ще разбие както неговото щастие, така и щастието на Рахел. Но сетне бе имал възможността да види как бременността на Рахел привърза още по-силно краля и се беше срамувал, загдето бе загубил вяра в щастието си. Ала никога вече не бе успял да се отърси напълно от спомена за тия часове на отчаяние и най-вече нощем неговото силно въображение рисуваше пред очите му ужасни картини. Все някога, въпреки всички хитрости, войната щеше да дойде; продължителна и тежка ще бъде тая война, в нея ще има и сполуки, но още за първото поражение ще припишат вината на него и на Толедската алхама. Голямо бедствие ще постигне кастилските евреи и целият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.

Несигурно бе и близкото бъдеще. Какво ли ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога дръзки, безумни мечти овладяваха Йеуда за блясъка, който ще окръжава неговия внук. И в християнското общество бараганата, кралската наложница, uxor inferioris conditionis, се ползуваше с големи права, а детето, което родеше тя, едва ли стоеше в правно отношение много по-ниско от законното дете. Испански крале бяха въздигали своите извънбрачни синове в големи благородници. Около Йеуда витаеше мечтата, че неговият внук би могъл да стане принц на Кастилия.

Ала здравият му разсъдък бързо разсея мечтите и му показа опасността, която неминуемо щеше да възникне за него и за Рахел с раждането на това внуче. Дон Алфонсо ще смята за естествено, че детето му трябва да бъде кръстено; истинско безумие бе да искаш от краля на Кастилия детето му да израсне „в неверие“. И все пак Йеуда трябваше да изиска от него това безумие.

Бог му се присмиваше, Адонай се присмиваше над него. Бог не беше забравил, че толкова дълго време той бе останал мешумад. Бог го беше подложил на изпитание и тон не бе издържал, и беше изгубил своя син Аласар. Сега наближаваше второто изпитание.

Не само тесногръдият, строг раби Товия, а и най-свободомислещият, още жив еврейски мъдрец, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваше от евреите твърдост дори и при най-страшните изпитания, изискваше да не допускат децата си до такова падение като християнството. За десети път препрочете Йеуда „Посланието за вероотстъпничеството“. Който при смъртна заплаха стане последовател на пророка Мохамед, учеше Бен Маймон, все още не е изгубен. Ала загубен е онзи, който подложи глава под водата на кръщението; защото признаването на триединството означава преминаване към езичество, нарушение на втората заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието:

„Който отдаде едно от своите деца на идолите, трябва да бъде предаден на смърт. А там, където народът на страната гледа през пръсти и не убие човека, то аз ще обърна лице срещу тоя човек и срещу неговия род и ще изтребя него и всички от народа му.“

Йеуда разкри сърцето си пред своя приятел Муса. Понятно бе за Муса, че Йеуда в никакъв случай не би желал да допусне внукът му да бъде кръстен.

— Но как ще попречиш на краля на Толедо и на Кастилия да направи своето дете християнин? — запита той.

Йеуда унило каза, че би могъл да забегне заедно с Рахел, преди детето да се яви на бял свят. Муса отхвърли този план.

Йеуда го умоляваше с жар:

— Трябва да ме разбереш! Сам ти, въпреки цялата си уравновесеност, не се отказваш от твоя ислям. Знаеш, че проявих слабост и не спрях моя син Аласар и че върху мене тежи вината за неговата духовна гибел. Не бих издържал и това, тоя крал да опръска внука ми с вода на на своите богове.

Почти усмихнат, Муса отговори:

— Ти все казваш „внук“ и с това се издаваш, че мислиш само за момче. Но детето може да бъде и момиче. А нима ти се струва грях и се наскърбява душата ти, като гледаш как Алфонсо възпитава собствената ти дъщеря по християнски?

Йеуда заплашително каза:

— Няма да му оставя детето. Няма да му го оставя при никакви обстоятелства.

Ала наистина му се струваше, че грехът да не се пожертвуваш заради духовното спасение на едно момиче, е по-малък.

На първо време, за да заглуши тревогата си, той започна да става все по-дързък в своята игра с краля. Със злорадо удоволствие проверяваше докъде се простира властта му над Алфонсо.

Завърши строежа на синагогата, която издигаше в дар на алхамата. Йеуда реши нейното освещаване да стане пищно. Дон Ефраим се противеше, според него едно подобно тържество в тия времена можеше да изиграе ролята на предизвикателство, Йеуда настояваше на своето.

— Не се страхувай, господарю и учителю мой Ефраим — рече му той и обеща; — Ще уредя нещата така, че нашите врагове, богохулниците, за си глътнат езиците!

Още на следния ден се зае да изпълни даденото обещание. Замоли краля да почете с посещението си новия молитвен дом. Тая наглост направо изуми дон Алфонсо. И без това по целия полуостров го осъждаха, загдето протака започването на свещената война; ако посетеше сега и светилището на еврейския бог, прелатите положително щяха да сметнат това за дръзко предизвикателство. Размисляше дали да отхвърли молбата на своя ескривано гневно или пък с надменна насмешка. Държането на застаналия пред него Йеуда бе смирено и дръзко фамилиарно.

— Предците ти неведнъж са удостоявали с посещение храмовете на своите евреи — подхвърли той.

— Но не по време, когато християнският свят е водил свещена война — отвърна дон Алфонсо и тъй като Йеуда замълча, додаде: — Това положително ще предизвика силни недоволства.

— Някои от твоите поданици — отвърна Йеуда — са такива, че недоволствуват от всичко, което твое величество благоволява да стори.

Кралят дойде.

Майсторът Мейр Абдели, ученик на големите мюсюлмански и гръцки архитекти, бе издържал сградата в благородни пропорции; аркади и балкони разчленяваха изкусно и вещо пространството, органически бе съчетан опитът на византийските и арабските майстори. И всичко някак неусетно се насочваше към кивота, заради чието ограждане и опознаване всъщност бе построен целият храм, към своето книгохранилище, гдето се пазеха свитъците на тората. Изковано от сребро, то сияеше с матов блясък.

Разтвореха ли го, най-напред се виждаше тежка брокатена завеса; отдръпнеха ли и нея, блясваше украсата на свещените папируси, на свитъците тора. Нямаше много свитъци в светото книгохранилище, но между тя бе онзи древен ръкопис на петокнижието, най-старият от все още запазените на тоя свят, сефер илали. Крехкият пергамент бе обвит във везан покров от великолепна тъкан, украсен бе със златна плочка, обсипана със скъпоценни камъни; а на дървените летвички, на които бе прикрепен пергаментът, имаше по един златен венец.

 

 

Стените на синагогата бяха покрити с фризове. Надписи се преплитаха там, арабески и орнаменти. Непрекъснато се повтаряше пиниевата реса, символът на вечното плодородие, на безсмъртието, и щита с трите кули — дали това беше гербът на Кастилия, или пък печатът на дон Йеуда? Удивително изобилие от еврейски мъдрости покриваше стените. Това бяха изречения, които славеха бога, Израил, Кастилия, краля и Йеуда Ибн Езра; млади учени и поети ги бяха подбрали и свързали с вещо умение. Римувана проза бе примесена с библейски стихове, и то така, че понякога не можеше да се разбере кого възхвалява изречението — краля ли или неговия министър. Разказваше се например за фараона, който въздигнал Йосиф, и думите от писанието гласяха: „Без твоята воля никой в царството ми не ще помръдне нито крак, нито ръка и ти ще бъдещ мои таен съветник.“

И така дон Алфонсо, крал на Кастилия и Толедо, дойде да види тоя дом, който Йеуда бе издигнал, за да възвеличи бога и себе си.

При входа почтително го приветствуваха парнасът Ефраим и най-знатните мъже от алхамата. Сетне го въведоха във вътрешността. Юдеите се изправиха на крака с шапки на главите и произнесоха благословията, която законът предписваше да произнесат пред лицето на земния владетел:

— Слава на теб, Адонай, господи наш, който даряваш на плътта и кръвта частица от твоята слава!

Трогнат и горд слушаше тия думи дон Йеуда. С вълнение и трепет ги слушаше дон Алфонсо. Не разбираше техния смисъл, ала звуците бяха близки за ухото му, защото бе чувал много такива звуци от устата на своята скъпа възлюблена.

Според учението на мюсюлманите на сто и тридесетия Ден след зачатието създанието, което расте в майчината утроба, започва свое собствено съществование. Когато настъпи това време, Рахел запита Муса дали създанието в нейната утроба действително е вече човек.

Муса отговори:

— „Това е така, или поне не е далеч от истината“ — тъй е отговарял обикновено на подобни въпроси моят велик учител Хипократ.

Колкото повече наближаваше раждането, толкова повече се умножаваха и съветите и приготовленията на ония, които се грижеха за Рахел. Дойката Саад настояваше през целия последен месец спалнята на Рахел да се кади с благоухания, за да се очисти по тоя начин от джини, от зли духове; обиди се, когато Муса забрани да се прави това. Йеуда нареди в стаята й да се отнесе един свитък от тора, а по стените да се окачат амулети, родилни послания, които трябваше да препречат достъпа на вещицата и изкусителката, първата жена на Адам, Лилит, и на нейната зловеща свита.

Дон Алфонсо гледаше на тия неща с незадоволство от своя страна, по съвет на Белардо, нареди да се занесат в Галиана най-различни икони и реликви. И като преодоля известно леко смущение, замоли капелана на кралския замък да спомене в молитвите си и доня Рахел. Йеуда пък на свой ред се разпореди десет души всекидневно да молят господа за щастливото освобождение от бременност на дъщеря му.

Откак Рахел живееше в Галиана, той не беше прекрачвал прага на летния замък, и при все че сега, в тия решителни часове, изпитваше силно желание да бъде близо до Рахел, въздържа се. Ала изпрати Муса и Алфонсо беше доволен, като знаеше, че Рахел е под непосредствените грижи на стария лекар.

Болките продължиха много и между Муса и дойката Саад възникнаха разногласия относно мерките, които следваше да се вземат. Ала след това детето благополучно се яви на бял свят. Дойката тутакси го грабна и извика в дясното му ухо призива за молитва, а в лявото — молитвената формула: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ — и сега вече тържествуваща се успокои, че детето е станало последовател на исляма.

А през тия часове Йеуда чакаше в своя кастильо и сам не знаеше на какво да се надява и от какво да се бои: дали от това, че детето ще се окаже момче или пък момиче. Нови съмнения се надигнаха в него, мъчеше го опасението дали дългото изповядване на неистинската вяра не беше отровило душата му, дали ще намери сили да постъпи правилно, дали е истински юдей, или пък в най-съкровените кътчета на душата си все още беше останал мешумад.

Моше Бен Маймон бе изложил основните символи на юдейската вяра в тринадесет догми. С болка в душата Йеуда се стараеше да установи дали действително и с вътрешно убеждение вярва в тия догми. В текста, който имаше пред себе си, всяка от догмите започваше с думите: „Вярвам с ненакърнена вяра.“ Бавно и полугласно Йеуда повтаряше изреченията:

— „Вярвам с ненакърнена вяра, че е правилно да се молиш на твореца, благословено да бъде името му, да се молиш само на него и че е неправилно да се молиш комуто и да било другиму. Вярвам с ненакърнена вяра, че откровението на нашия учител Мойсей, нека мирът бъде с него, е чистата истина и че той е баща на всички пророци — на тия преди него и на тия след него.“

Да, той вярваше, знаеше, че е така и никое друго учение, нито на Христос, нито на Мохамед, не можеше да затъмни откровението на нашия учител Мойсей. С молитвен жар произнесе Йеуда заключителните слова на символите на вярата:

— „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Уповавам се, Адонай, на твоята помощ. Адонай, уповавам се на твоята помощ.“

Молеше се, вярваше, беше готов да приеме смъртта заради тази своя вяра и заради това свое знание.

Но цялата му всеотдайност и съсредоточеност в молитвата не можеха да попречат на мислите му да се насочват към Галиана. Чакаше, преценяваше, боеше се, надяваше се.

Най-сетне вестителят пристигна и още преди поздрава извика на Йеуда ощастливяващите думи: „Момче се яви на света, благодат се спусна над света.“

Безмерно ликуване обзе Йеуда. Бог го беше дарил с милостта, бог му беше изпратил заместник на Аласар.

На света се бе появило момче, един нов Ибн Езра, потомък на цар Давид, негов внук, внук на Йеуда Ибн Езра.

Ала още в същия миг страх помрачи ликуването му. Потомък на цар Давид — но и потомък на бургундските херцози и на кастилските графове. Дон Алфонсо имаше същите права, каквито имаше и той, за своите права дон Алфонсо можеше да пусне в действие цялата мощ на християнския свят, той, Йеуда, беше сам. Но „Вярвам с ненакърнена вяра“ вярваше той, и „Искам с ненакърнена воля“ искаше той, и „Неправоверният крал не ще успее“ — реши той. „Ще постигна своето с божия помощ и с помощта на добрия си разсъдък.“

През това време в Ла Галиана Рахел нежно оглеждаше и милваше своя син. Тихо и ласкаво му шепнеше, говорещ му галено и непрестанно го наричаше Имануил, с името на Месията.

А Алфонсо — тъй изискваха куртоазията и сърцето му — се отпусна на едно коляно пред Рахел и целуна ръката на безкрайно изнемощялата жена.

Ужасена наблюдаваше това дойката Саад. Та нали Рахел бе нечиста, родилката дълго време се смяташе за нечиста, а ето, тоя мъж, тоя глупец, тоя владетел на неправоверните я докосваше и призоваваше всички зли духове срещу нея и срещу самия себе си, и срещу детето. Бързо положи Саад детето обратно в люлката, отряза от главата му няколко косъмчета, за да ги принесе в жертва, и сложи около люлката захар — за да бъде детето сладко и добро, злато — за да бъде богато, и хляб — за да доживее дълголетие.

Алфонсо беше щастлив. Бог го беше възнаградил предварително заради неговия поход, бе му дарил друг син на мястото на изгубения. Той реши, че детето трябва да бъде кръстено на третия ден и че трябва да се казва Санчо; Санчо, дългоочакваният — тъй се беше наричал неговият баща. Искаше му се да каже това на Рахел, ала тя беше много слаба, по-добре бе да го отложи за следния или за по-следния ден.

Трябваше да сподели с някого радостта си. Метна се на коня си и отиде в Толедо. Нареди да повикат съветниците му и ония барони, които считаше за свои приятели. Сияеше. Раздаваше милости.

Бе наредил да повикат в замъка и дон Йеуда и го задържа, когато другите учтиво замолиха за разрешение да си идат.

Каза му сякаш между другото.

— Ще кръстя момчето Санчо, на името на баща ми. Кръщението ще стане в четвъртък. Зная, ти не обичаш моята Галиана; но може би ще преодолееш себе си и ще ми доставиш удоволствието да бъдеш през тоя ден мой гост там.

Сега, когато бе настъпила решителната минута, Йеуда отново беше напълно спокоен. По-приятно щеше да му бъде, ако бе имал възможност да види Рахел преди това обяснение с дон Алфонсо. Тя обичаше тоя човек, трудно щеше да й бъде упорито и непрестанно да отговаря с „не“ на неговата насилническа настойчивост. Ала той знаеше: нейната вяра бе непоколебима, тя беше негова дъщеря, щеше да намери сили, за да го стори.

Той каза, и в гласа му не липсваше страхопочитание:

— Струва ми се, господарю, че по-добре би направил, ако отложиш решаването на този въпрос. Струва ми се, че моята дъщеря Рахел ще желае синът й да израсне според законите на Израил и да бъде възпитан според нравите и обичаите на рода Ибн Езра.

На краля изобщо не беше хрумнало, че Рахел или пък старецът ще помислят нещо подобно. Той и сега не искаше да повярва, че евреинът говори сериозно Глупава шега бе това, съвсем непристойна шега. Приближи се до Йеуда, започна да си играе с неговата на гръдна плочка.

— И това ще е нещо, а? — рече той. — Аз да се бия с мюсюлманите, а синът ми тук да расте като обрязан!

Той прихна. Йеуда тихо каза:

— Най-покорно те моля, господарю, да не се смееш. Или вече си говорил с доня Рахел?

Алфонсо намусено сви рамене. Шегата отиваше твърде далеч. Но той не искаше да си разваля тоя ден Продължи да се смее гръмко. Йеуда каза:

— Най-смирено и за втори път те моля да не се смееш. С присмеха си можеш да ни прогониш от кралството си.

Алфонсо почна да проявява нетърпение.

— Ти си луд! — отсече накъсо той.

С мек, настойчив глас Йеуда продължи:

— Аз не съм бил в Галиана, знаеше го, не съм говорил с Рахел и едва ли и през следните дни ще говоря с нея. Но казвам ти: както е сигурно, че слънцето ще залезе довечера, също тъй сигурно е, че Рахел ще предпочете по-скоро да напусне Галиана и земите ти, отколкото да отдаде своя син на кръщението на твоята вяра.

И все още тихо, но яростно заключи:

— Мнозина от нас са убивали децата си, за да не позволят водата на неверието да се излее на техните глави.

Той фъфлеше.

На Алфонсо се искаше да отговори нещо гордо, презрително. Ала тихите, яростни думи на дон Йеуда все още витаеха, все още звучаха в стаята, в стаята бе волята на Йеуда и тя беше силна колкото и неговата собствена воля. Алфонсо съзнаваше: Йеуда имаше право. Ако кръсти сина си, той ще загуби Рахел. Беше изправен пред избора: да изгуби сина си или да изгуби Рахел.

С безсилен гняв, присмехулно той подхвърли на Йеуда:

— Ами твоят Аласар?

Извънредно блед, Йеуда каза:

— Детето не бива да върви по пътя на твоя оръженосец Аласар.

Кралят мълчеше. Нещо в него му напомни: „Змия в пазвата, въглен в ръкава!“ Изпита страх, че в следния миг ще убие евреина. Извърна се грубо и излезе от залата.

Йеуда дълго чака. Алфонсо не се върна. Най-сетне Йеуда напусна замъка.

Тъй като вече никакви вътрешни подбуди не го караха да отлага кръстоносния поход, кралят реши да замине за Бургос и да сключи съюза — а преди това, разбира се, да кръсти детето. Колебаеше се само още кога да потегли, след седмица ли, след две или най-много след три.

Тъкмо тогава до него стигна вест, която изведнъж сложи край на колебанията му: крал Хенри Английски бе починал в своя укрепен замък Шинон още съвсем не стар, петдесет и шест годишен човек.

Алфонсо сякаш виждаше пред себе си бащата на своята доня Леонор — среден на ръст, набит, възпълен мъж, с къс бичи врат, с широки плещи, с изкривени от езда крака. Пращящ от сила бе стоял той пред него със сокол върху голата си ръка, тъй че ноктите на птицата се впиваха направо в кожата му. Всичко, което бе пожелавал, тоя Хенри бе сграбчвал с голите си, червени, могъщи ръце — и земи, и жени. През смях беше казал на Алфонсо: „Кълна се в очите на бога, сине, за един владетел, който има глава и пестник, и целият свят е твърде малък!“ Имал беше глава и пестник тоя крал на Англия, херцог на Нормандия, херцог на Аквптания, граф на Анжу, граф на Поату, владетел на Тур, владетел на Бери, най-могъщият властелин в цяла Западна Европа. Когато свали ръкавицата си и се прекръсти, Алфонсо искрено скърбеше за него.

Ала още докато поставяше ръкавицата, той обмисляше вече с пъргавия си ум последиците, които носеше за него, Алфонсо, и за страната му смъртта на тоя човек. Само благодарение на мъдрото съдействие на покойника съюзът и походът досега бяха осуетявани. Ричард, синът и наследникът на Хенри, не беше държавник, а рицар и воин, жадуващ да поведе борба с всеки враг. Той не ще търси като Хенри разни предлози, за да остане настрана от кръстоносния поход, веднага ще потегли с войската си към светата земя, ще настоява и неговите роднини, испанските владетели, да започнат най-сетне и колкото може по-скоро борбата със своите мюсюлмани. Войната бе настъпила.

Това бе добре дошло за Алфонсо. Той се протегна, усмихна се, засмя се.

— Ave, bellum, привет на теб, война! — промълви той в празната зала — най-напред тихо, сетне високо, весело.

Продиктува едно писмо до доня Леонор. Изказа й скръбта си по повод смъртта на нейния баща. Съобщи й, че веднага ще пристигне в Бургос и дръзко и невинно добави, че тъй като сега вече запрещенията от страна на крал Хенри не са пречка, би могло, без каквото и да било протакане, да се подпише и подпечати брачният договор за Беренгария и съюзът с дон Педро.

Но преди да замине, той трябваше да уреди още един въпрос. Макар да бе сигурен, че се намира под божия закрила, той все пак искаше да даде разпорежданията си за в случай, че през време на похода напусне тоя свят. Щедро ще обезпечи доня Рахел с имоти, а на младенеца Санчо, на своя мил, малък незаконнороден син, ще даде подобаващи титли и звания.

Призова Йеуда в замъка.

— Това е то, приятелю! — приветствува го с весела насмешливост той. — Свърши се вече с твоите увъртания и интриги. Ето я, дойде моята война.

Йеуда каза:

— Толедската алхама ще умолява небето да дари твое величество с цялата си милост. И ще постави на твое разположение такава войска, че да не трябва да се срамуваш от християнския свят.

— Най-късно след три дни — съобщи му Алфонсо — ще замина на кон за Бургос. Там не ще имам много време, а още по-малко — когато се завърна тук. Бих желал още отсега да дам разпорежданията си за в случай че въпреки вашите молитви и въпреки вашите войници господ ми изпрати християнска смърт през време на битките. Приготви документите ти, така че за мен да остане само да ги подпиша.

— Слушам те, господарю — каза Йеуда.

— Искам — заяви кралят — да запиша на името на доня Рахел имоти, които да й осигуряват доход от най-малко три хиляди златни мараведи годишно. А титлите и правата на освободеното сега графство и град Олмедо искам да прехвърля на нашия малък Санчо.

Йеуда стисна устни, помъчи се да диша спокойно. Смел и царствен бе жестът на дон Алфонсо. Йеуда си представи как неговият внук израства като граф Олмедо, представи си как кралят му дава и други звания и владения, може би дори титлата инфант на Кастилия. Пред мисления взор на Йеуда изплува безсмислената, прекрасна мечта как неговият внук, принц от рода на Ибн Езра, става крал на Кастилия.

Видението се разнесе. От онзи миг, когато беше научил за смъртта на крал Хенри, той знаеше, че едва сега за него удря часът на най-тежката борба. Каза:

— Твоето великодушие е наистина кралско великодушие. Но законът забранява да се въздигат нехристияните в ленни владетели на графства.

Алфонсо, сякаш между другото, отвърна:

— А нима смяташ, че ще кръстя сина си чак когато се върна от война? Ще наредя Санчо да бъде кръстен утре.

Йеуда си припомни предписанието на раби Товия: „По-добре да приемете смъртта всички, отколкото да отдадете един-единствен измежду вас на друга вяра.“ И си припомни стиха от писанието: „Който отдаде макар и само едно от децата си на идолопоклонците, трябва да умре.“ Каза:

— Говорил ли си с Рахел, господарю?

— Ще й го съобщя днес — отвърна Алфонсо. — Но ако предпочиташ, можеш да й го кажеш ти.

Дълбоко в сърцето си Йеуда се молеше: „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Уповавам се, Адонай, на твоята помощ.“ Той каза:

— Ти си потомък на бургунските херцози и на Тотските крале, дон Алфонсо, но доня Рахел е от рода на Ибн Езра, а той води началото си от дома на цар Давид.

Алфонсо тропна с крак.

— Престани с тия глупави брътвежи! — кресна му той. — Знаеш не по-зле от мен, че не мога да имам син евреин.

— И Христос е бил евреин, господарю — отвърна Йеуда тихо, сподавяйки своята ненавист.

Алфонсо преглътна. Безсмислено бе да спори с Йеуда за вярата. Сам той ще каже на Рахел, че детето утре ще бъде кръстено. Но тя беше още много слаба и при все че Йеуда преувеличаваше вътрешната й съпротива, кръщението на детето щеше да я разтревожи много, може би дори да заплаши здравето й.

— Заповядай да изготвят грамотите тъй, както ти наредих — обърна се той повелително към Йеуда. — И знай: синът ми ще бъде кръстен, преди да потегля на война. Добре ще сториш, ако използуваш целия си разум, за да подготвиш доня Рахел.

Йеуда си отдъхна. Засега кралят щеше да замине за Бургос. Беше спечелено време. Бяха спечелени седмици. Мъчително време ще бъде то. Сега вече той знаеше, че за краля е страшно важно да не потегли на война, без да е кръстил детето. Но беше спечелено време и неговият бог, който го бе дарил с толкова милости ще му укаже изход и сега.

Сякаш отгатнал мислите му, Алфонсо каза:

— И дори да не ти хрумва да ми изиграеш пак някоя от лошите си шеги, докато съм в Бургос. Не искам да тревожа Рахел, докато е толкова слаба. Но и самият ти не се опитвай да я уговаряш със заплахи или с обещания. До завръщането ми моят син ще остане така, както е: още нехристиянин, но в никакъв случай евреин.

— Да бъде тъй, както искаш ти, господарю — рече Йеуда.

Стояха един срещу друг и се измерваха враждебно и подозрително.

— Нямам ти вяра, мой Йеуда — каза му право в лицето Алфонсо. — Трябва да ми се закълнеш.

— Готов съм, господарю — каза Йеуда.

— Но клетвата трябва да бъде страшна — продължи Алфонсо, — инак не ще те обвърже.

Хрумна му нещо жестоко. Имаше една стара клетва, която евреите трябваше да полагат по времето, когато той бе още момче — една нелепа и страшна формула, Е която те призоваваха — върху себе си всички злини, в случай че нарушеха думата си. По-късно, по молба на евреите и по настояване на дон Манрике, той бе отменил тая формула. Не си спомняше текста буквално, но знаеше, че клетвата беше гнусна, заплашителна и същевременно нелепа.

— Има една такава тежка клетва, зная — заяви сега той на Йеуда. — По-рано вие често трябваше да я произнасяте и може би се показах твърде мек, като ви избавих от нея. Тебе не ще избавя!

Йеуда побледня. Чувал беше за жестоката борба, която бе трябвало да води навремето алхамата, за да бъде освободена от тази унизителна церемония; много пари беше платила тя за това. Изпита непоносима горчивина, че тъкмо него подлагаха сега на такова унижение.

— Не ме карай да полагам тази клетва, господарю — замоли той.

Упорството на евреина убеди краля, че е намерил подходящо средство, за да обвърже тоя хитрец.

— Пак ли искаш да се пазариш и да се изплъзваш? — викна му властно той. — Или ще ми се закълнеш с тая клетва, или ще кръстя детето още днес.

Намериха отнякъде старата формула. Не беше съвсем лесно да се избере подходящ човек, пред когото Йеуда да положи клетвата. Той трябваше да знае еврейски и да бъде надежден, да умее да мълчи. Алфонсо се обърна към капелана на своя замък, към същия свещеник, когото навремето беше запитал: „Що е грях?“

И тъй, ощастливен от доверието на краля, смутен от комичната и жестока церемония, все още младия; свещенослужител прие в присъствието на краля клетвата на неговия министър.

Дон Йеуда Ибн Езра трябваше да се закълне, че ще остави до завръщането на краля детето на доня Рахел в сегашното положение — нито верующе, нито неверующе, нито християнин, нито евреин. Йеуда трябваше да се закълне за това в бога, който със собствените си пръсти бе написал своите закони на каменните скрижали, който някога бе разрушил Содом и Гомор, който бе заповядал на земята да погълне Кора и неговата шайка, който бе удавил фараона с всичките му воини, коне и колесници. И съгласно формулата свещеникът му заповяда:

— А сега отправи към бога молба да струпа върху теб, ако нарушиш клетвата си, всички злини, които са сполетели египтяните, и всички проклятия, с които господ наказва людете, незачитащи името и заповедите му.

И Йеуда трябваше да сложи ръка върху светото писание, върху двадесет и осмата глава от петата книга на Мойсей, и християнският свещеник изговори пред него проклятията, изговаряше ги изречение по изречение на еврейски и Йеуда трябваше да ги повтаря изречение по изречение, и кралят доволно и жадно следеше изречение по изречение латинския текст.

И Йеуда призова всички проклятия върху своята глава. А кралят и свещеникът казаха: „Амин.“