Лион Фойхтвангер
Испанска балада (10)

Трета глава

През цялото време Рахел напразно си блъскаше главата, за да отгатне защо ли Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица, та дори и повече. Смътни страхове се промъкваха в нея. Мъчеше я предчувствието, че заплашва да се намеси неговият бог.

Сетне пристигна писмото, с което той радостно я приветствуваше на трите езика на своята страна: „Утре, утре, утре“. И сетне дойде и той.

Щом се видяха, дните на раздялата им сякаш изчезнаха. През тая безкрайна седмица бяха дишали, не бяха живели. Сега живееха. Нямаше за тях живот извън Галиана. Бяха си измислили странен език, смесица от латински и арабски, изпълнена с малки, тайни правила, и не използуваха никакъв друг език освен тоя; но може би още по-добре се разбираха, когато мълчаха.

При все това много нещо у тях се бе променило. Всеки знаеше вече за другия повече, отколкото преди. От време на време Алфонсо улавяше в изражението и Думите на Рахел онова непонятно и двусмислено нещо, което я свързваше с нейния прокълнат от бога народ, и изпълнен с богоугодна, донейде коварна радост, се сещаше за решението си да изкорени тия черти от характера й. Тя от своя страна не скриваше неодобрение то, възбуждано у нея от привързаността му към неговите едри кучета. Веднъж, когато те добродушно и тромаво се спуснаха към нея, тя с отвращение се отдръпна. Тогава той весело и злобно й разказа:

— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Моите предци, древните крале на готите, са бали сигурни, че в рая ще намерят отново своите кучета. Инак то не би било рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя тъй възлюблен Муса, че душата на скота попада на същото място, където попадат и душите на хората.

Видя, че шегата му я огорчи и буйно изрази разкаянието си:

— Прощавай, мила! Ти не обичаш кучетата ми, плашат те, ще ги махна.

И тъй като тя не признаваше, желанието му да я утеши още повече се засили.

— Не ти допада и моят Белардо, признай си. И него ще отпратя.

Трудно можа да го разубеди от това, което беше намислил.

От време на време го мъчеше мисълта, че трябва най-сетне да се заеме с обръщането й към истинската вяра. Ала в непосредствена близост с нея долавяше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си го бе представял. Та тя все още не беше разбрала какво е това рицар, какво е самият той. Ето кое трябваше да я накара да почувствува най-напред, славата на рицарството.

Призова в Ла Галиана онзи йоглар, Хуан Веласкес.

Като чу простата и груба китара на християнин, Рахел си припомни за нежните арабски арфи, лютни и флейти, за техните мисмар, шахруд и барбут. Ала бързият, изтънчен слух и възприемчивият ум й помогнаха да приеме онова, което оживяваше в безпретенциозните стихове и песни. Тя не разбираше винаги напълно смисъла на неговия простонароден латински, но се остави да бъде увлечена от рицарски жизнерадостната героика в неговите песни.

А Хуан Веласкес пееше за подвизите и за смъртта на маркграфа Ролан от Бретания; за това, как в долината Ронсевал той устоявал с една безнадеждно малка дружина срещу цяло море от езичници и как приятелят му Оливие го съветвал да надуе могъщия си рог Олифан и да призове обратно войската на великия император Шарл. Как Ролан не послушал другаря си, как неговите рицари извършили нечувано смели подвизи и как един след друг били убити. И как Ролан, сам ранен, броди из бойното поле и събира труповете на своите мъртви паладини^[1], за да ги отнесе за последна благословия на архиепископа Тюрпен. И как накрая, твърде късно, Ролан тръби с чудотворния си рог, от който проехтяват планини и долини. И как бива ранен за втори път, сега вече тежко, и дошъл на себе си след продължителна несвяст, вижда, че е единственият жив на бойното поле, осеяно с трупове. Той забелязва как смъртта приближава, как се спуска от главата към сърцето му. Тогава с усилие бърза да се довлече до един смърч, ляга на зелената трева с глава на юг, към Испания, към врага и вдига дясната си ръкавица нагоре, към бога. И светият архангел Гавраил взима ръкавицата от ръката му.

Рахел слушаше прехласната, удивена като дете. Ала след това се позамисли и каза, че не можела да разбере едно: защо героят Ролан не е протръбил навреме със своя рог; нали тогава той и неговите рицари щели да победят врага и да останат живи и невредими. Това твърде трезво възражение развали настроението на краля. Ала след това Рахел замоли певеца да повтори стиховете за смъртта на Ролан, вълнение и въодушевление сияеха в нейните очи и Алфонсо бе сигурен, че най-сетне величието на рицарството е намерило отклик в душата й.

Това се потвърди и от подаръка, който тя му донесе и за който вече му беше загатвала: арабски рицарски доспехи.

Те бяха от великолепна, синкавочерна стомана и въпреки множеството си подвижни части, леки и елегантни, прекрасно творение на човешката ръка. Светлите очи на Алфонсо сияеха. Тя му помогна да облече Доспехите. Това беше мъжка работа, не му допадна, че тя помагаше. Но не можа да намери у себе си сили да я отпрати.

Тъй, с шеговити забележки, но и с явно въодушевление тя подреди снаряжението му. И ето, той застана пред нея тъмносинкав и героичен, подвижните пластинки на желязната му ризница гъвкаво се издигаха над силната му, дишаща гръд, сияйно блестяха очите му през отворите на наличника. Тя плесна с ръце и с детински възторг извика:

— О, любими, ти си едно от истинските големи божи чудеса!

— И почна да снове е танцови стъпки из стаята, да го обикаля и напевно да произнася арабските стихове:

О, герои!

Могъща стихия сте вие — връхлитате

тъй вихрено, както пороя,

със мечове звънки громите вразите си

и смело летите във боя!

Блажена е тази, която ви гледа,

и пали в гърдите ви плам за победа!

Той я слушаше усмихнат, дълбоко възрадван. Никога досега не му беше пяла бойни стихове. Но ето че бе постигнал това. Тя вече чувствуваше какво значи воин. И сега вече той можеше да й заговори за онова велико и свещено нещо, което ще я свърже с него завинаги.

Запита я направо не би ли желала да чуе заедно е него една литургия.

Тя вдигна очи. Не го бе разбрала. Може би това беше една от неговите странни шеги. Усмихна се колебливо. Усмивката й го огорчи. Ала той бързо се съвзе и с детинска сериозност каза:

— Виждаш ли, моя любима, ако приемеш кръщението, ти ще спасиш не само твоята душа, а ще спасиш от тежък грях и мене. И тогава ще можем да останем заедно завинаги — без грях и без разкаяние.

Но го каза с толкова набожност и непрестореност, че я трогна.

След това обаче до съзнанието й достигна целият мрачен смисъл на неговите думи и тя почувствува жестоката обида. Той не бе доволен от онова, което му даваше тя; с войнствената си недалновидност и ненаситност искаше да я лиши и от безсмъртното наследство на дедите й. Та нима не му бе достатъчно, че тя навличаше върху себе си божия гняв, като говореше, ядеше, къпеше се и спеше с неправоверния? Живото лице на Рахел не скри цялата и болка и обида.

Алфонсо неумело се опита да я убеди. Нейният отпор бе кротък, мълчалив и решителен.

Ала тя знаеше, че той е свикнал да води упорито борба, че няма да се откаже от намерението си и макар да бе сигурна в своята вяра, потърси поддръжка при своите, при баща си и при Муса.

Съобщи на баща си, че Алфонсо настоява тя да Приеме кръщението. Дон Йеуда побледня като платно. Тя каза тихо:

— Моля те, татко, не ме оскърбявай със страх. Нали самият ти ме научи, че съм от рода Ибн Езра и че имам дял във великата книга. Аз го разбрах.

И с Муса поведе напълно откровен разговор. Каза му, че се страхува от упоритата борба, която й предстои.

Хванал ръката й, Муса й разказа за пророка Мохамед и неговите жени еврейки. Отначало Пророкът искал да спечели евреите с добро за своето откровение. Но тъй като те се противели, повел срещу тях борба с меч и избил много евреи. През един от походите му в неговия стан попаднала някаква еврейска девойка на име Зайнаб, чиито баща и братя били избити от мюсюлманските воини. Зайнаб признала, че няма друг бог освен Аллах, започнала да ласкае Пророка и с думи, и с движения, преструвала се на влюбена в него и той я харесал, и спал с нея, и я завел в своя харем, и я предпочитал пред останалите си жени. И Зайнаб го запитала какво обича да яде най-много, и той отговорил: „От плешката на младо агне“. Тогава тя опекла едно агне за него и за приятелите му, и те яли; но плешката на агнето Зайнаб намазала със сок от силна отрова. Един от приятелите на Мохамед ял оттам и умрял. Самият Пророк изплюл още първото късче, което вкусил; но заболял и той. Еврейката Зайнаб обяснила, че искала да даде на Пророка възможност да докаже, че е любимец на Аллаха. На такъв никаква отрова не можела да навреди; ако пък не бил любимец на Аллах, тогава заслужавал да умре. Някои казват, че Пророкът й простил, други, че я осъдил на смърт.

Градът Кайбар, населен почти изключително с евреи, се съпротивлявал особено упорито срещу Мохамед. Повечето мъже от Кайбар загинали в борбата; останалите, шестстотин на брои, Пророкът заповядал да обезглавят, щом градът паднал в ръцете му. Между пленените жени имало и една на име Сафия; мъжът й загинал в боевете, баща й бил обезглавен. Сафия нямала и седемнадесет години и била толкова красива, че Мохамед я приел в харема си, при все че друг мъж преди него вече я бил опознал. Обичал я много, прекланял коляно, за да може тя да се качи по-лесно на камилата, обсипвал я с дарове, не й се наситил до смъртта си; тя обаче го надживяла с четиридесет и пет години.

Тъй разказваше Муса.

— Значи, тези жени са се отрекли от Адонай? — запита Рахел.

— Ако учението на Мохамед беше възхитило девойката Зайнаб — отвърна Муса, — тя едва ли щеше да прави опит да го отрови. А що се отнася до Сафия, тя завещала богатството си на свои роднини, които останали юдеи.

След малко Рахел запита:

— Ти често говориш без дължимата почит за Пророка. Защо си останал тогава привърженик на исляма, чичо Муса?

— Аз вярвам в трите религии — отвърна Муса. — Всяка от тях си има своите добри страни и всяка учи на неща, които разумът се противи да повярва.

Той беше пристъпил към писмения си пулт, рисуваше небрежно кръгове и арабески и подхвърли през рамо:

— Дотогава, докато съм убеден, че вярата на моя народ не е по-лоша от тая на другите, бих се отвращавал сам от себе си, ако напусна общността, сред която съм се родил.

Говореше спокойно, без да повишава глас, и думите му проникваха до самото сърце на Рахел.

Когато остана сам, Муса се приготви да поработи още над своята „История на мюсюлманството“. Ала работата не му спореше, замисли се над онова, което бе казал на Рахел, удивяваше се сам с колко силни думи си бе послужил, не можеше да съсредоточи мислите си върху своето произведение.

Вместо това пишеше стихове:

Дотолкова изпълнено

е времето със рицари,

с дрънчене на оръжия

и мечове, и копия,

че днес отеква тоя звън

и в думите на мъдрия,

които нявга галеха

ухото като нежен лъх,

прошумолял след залеза

в листака на дърветата…

Дон Родриге не обичаше да говори за божията милост, която се спускаше над него, за минутите на екстаз, за плодовете на аскетичния си живот. Пред външния свят той предпочиташе да се представя като изследовател, като учен. И с това всъщност не заблуждаваше никого. Защото, въпреки цялата си благочестивост, той бе фанатично овладян от силния стремеж към остра критична мисъл. Великолепната игра на разума го забавляваше и върховно удоволствие бе за него да преценява доводите за и против някоя теза, влизайки в спор със самия себе си или с други. Измежду своите съвременници богослови той най-вече почиташе Абелар^[2]. Неговото учение, че ако се тръгне от философията на великите езичници, се стига по-лесно до евангелието, отколкото ако се тръгне от стария завет, не даваше мир на дон Родриге и той непрестанно се задълбочаваше в Смелото произведение на Абелар „Sic et Non“ — „Да и не“, — гдето бяха приведени текстове от светото писание, които си противоречаха; ала разрешаването на тия противоречия бе предоставено на читателя.

Дон Родриге знаеше, че може да се спусне смело до най-крайните граници на тая опасна област. Та нали в душата му имаше кътче, гдето не проникваха съмненията на дръзновения разум; там той намираше закрила от всякакви съблазни.

Тъкмо тая негова безмълвна, несъкрушима твърдост във вярата му позволяваше да продължава да ходи, както и преди в кастильо Ибн Езра и да води приятелски спорове с еретика Муса.

Муса от своя страна знаеше, че може да обсъжда с каноника искрено и най-опасните въпроси и не се боеше да говори пред него дори за такива неща като например любовната история на краля.

— Нашият приятел Йеуда — рече той — се надяваше, че доброто възпитание и благия нрав на Рахел ще обуздаят буйната войнственост на Дон Алфонсо. Вместо това тя явно е обаяна от неговия войнствен характер. Опасявам се, че животът в Ла Галиана по-скоро ще спечели нашата Рахел за рицарството, отколкото краля за мисията на мира.

— Едва ли можеш да очакваш от дон Алфонсо да слуша благосклонно песни за мир тъкмо сега, посред кръстоносния поход — отвърна Родриге.

Седнал удобно в един ъгъл и приведен леко напред, Муса размишляваше гласно:

— Тия ваши кръстоносни походи! Просто не ми се побира в главата как можете да наричате вашия Спасител княз на мира и при все това най-благочестиво, с пълна вяра да призовавате към война пак от негово име.

— А нима първоизточникът на свещената война не сте вае, мюсюлманите, любезни и почитаеми мой Муса? — благо запита каноникът. — Нима не бе сам Мохамед онзи, който обяви учението за джихад? Нашата Bellum Sacrum всъщност е само защита срещу вашия джихад.

— Обаче Пророкът — каза замислен Муса — нарежда да води свещена война само онзи, който е сигурен в победата.

Видя, че това възражение наскърби госта му и учтиво промени темата.

— Странни и криволичещи са пътеките, по които се движи съдбата, за да спести войната на нашия полуостров — рече той. — Всички ние се опасявахме, че внезапната страст на краля, нашия господар, ще донесе нещастие. Вместо това тя донесе благослов. Защото, докато нашата Рахел има влияние над краля, той едва ли ще тръгне в поход срещу халифа. Как своеволна, как детински капризна е все пак оная сила, която аз Наричам кадар, а ти, високопочитаеми мой приятелю — провидение.

Предизвикан така, каноникът строго смъмри богохулствуващия старец:

Ако упрекваш божеството в слепота и в безсмислено своенравие, обясни ми тогава, моля ти се, защо се стремиш към познанието? Каква е тогава ползата от всяка мъдрост?

— Няма много полза, разбира се — призна с готовност Муса, — да прозреш двусмислието на събитията, които стават около теб, и тяхното вътрешно противоречие. Но прозрението чисто и просто стопля сърцето ми. А признай, не радва ли то й твоята душа, високопочитаеми мой приятелю?

След такива разговори дон Родриге обикновено се упрекваше сам за удоволствието, което му доставяше общуването с безбожника, и решаваше да преустанови или поне да разреди посещенията си в кастильо Ибн Езра.

Ала ето че самото небе му даде божие предзнаменование. Разбрал, че на него самия никога не ще се удаде да пробие твърдата обвивка на неверието около сърцето на Рахел, кралят се обърна към каноника с молба за съдействие; той не можеше да отблъсне тоя благочестив копнеж и се видя принуден да продължи посещенията си в кастильото.

И ето че в полукръглата зала отново се събираха както преди Муса, Рахел, каноникът, а също и младият дон Бенямин; Родриге го водеше със себе си, за да не проличава прекалено ясно целта му — да обърне Рахел към християнската вяра.

Никак не беше леко за дон Бенямин да запази предишната си непринуденост пред Рахел. През тия седмици той непрекъснато бе размишлявал за съдбата, която й бе отредена, за това непосилно, опасно щастие. Едва откакто Рахел се беше оттеглила в Галиана, той бе осъзнал какво означаваше тя за него и сега жаждата, примесена с горчиво примирение, придаде странна нова окраска и дълбочина на неговото приятелство.

Беше очаквал да намери една твърде променена Рахел. Но ето, тя седеше там и беше същата. Разочарован и ощастливен, този инак тъй методичен млад учен не можеше да подреди мислите си. Хвърляше поглед след поглед към лицето й, скритом, изпитателно, почти не слушаше какво говореха другите и мълчеше.

Дон Родриге от своя страна чакаше удобен повод да пристъпи към религиозната си мисия. Той не бе ревностен фанатик, бе му омразна всяка грубоватост, търпеливо чакаше подходящата дума, за която би могъл да се залови и да постави началото. И чаканият от него миг настъпи, когато Муса се впусна отново в любимата си тема, че съдбата предопределя разцвета и упадъка на всички народи.

— Сигурно е така — каза каноникът, — но колко малко на брой ще са ония народи, които ще се съгласят да признаят, че времето им е минало.

— Ето например еврейския народ — продължи с наставнически тон той. — Това че столетие или две след появата на Спасителя те са се самозалъгвали, че свещените откровения на тяхната велика книга са още в сила и че царството им отново ще се въздигне, би могло в края на краищата да се разбере. Но ето вече повече от едно хилядолетие те живеят в нищета и все още не искат да разберат, че благословиите на Исайя са се изпълнили именно чрез появата на Спасителя. Те искат да надхитрят времето и въпреки цялата очевидност на нещата упорствуват в заблуждението си.

Той не поглеждаше нито Рахел, нито Бенямин, не проповядваше, а просто разговаряше с Муса, както философ разговаря с философ. Ала Бенямин забеляза добре накъде биеше той, как с невинна благочестивост и жестокост искаше да унижи в очите на Рахел нейното юдейство и Бенямин се отърси от своята унесеност и изведнъж стана словоохотлив:

— Но ние съвсем не искаме да надхитряваме времето, достопочтени отче — защити той вярата на Рахел и своята собствена вяра. — Обратното, ние знаем: времето не е против нас, а за нас. Ние не тълкуваме грубо дословно обещанието за победа, дадено ни в нашата книга. Не победи с меч са ни обещали пророците и не за такива победи копнеем ние. Не ни привличат рицари, оръженосци и обсадни машини. Тия победи не са крайни. Нашето наследство е великата книга. Две хилядолетия сме я изучавали, тя ни е сплотявала както в нищета и в изгнание, тъй и през дните на славата ни, единствени ние умеем да я тълкуваме вярно. Тя ни обещава победите на духа и от тия победи не ще ни лишат никакъв кръстоносен поход и никакъв джихад.

— Да — каза насмешливо и тъжно дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum^[3]; вие все още вярвате в думите на змията изкусителка от рая. И понеже вие, признавам това, сте надарени по-щедро от другите с ум, смятате се за всезнаещи. Ала тъкмо това високо самомнение ви заслепява и ви пречи да разберете очевидното. Месията отдавна е дошъл, времето е изтекло, благословът е настъпил. Всички го виждат, не искате да го видите само вие.

— Нима е настъпило времето на Месията? — отвърна с горчивина дон Бенямин. — Нищо такова не виждам. Не виждам да сте претопили мечовете си в плугове и копията — в лозарски сърпове. Не виждам Алфонсо да ходи на лов с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете за мира вие? Мир, шалом: та вие не разбирате дори думата! Не можете да преведете дори думата на вашите неизразителни езици!

— Твърде войнствено се застъпваш ти за мира, драги ми дон Бенямин — опита се да го усмири Муса.

Ала Бенямин не го чу. Разпален от близостта на доня Рахел, той не знаеше спиране:

— Какво представлява вашият жалък Pax, вашата Treuga dei, вашата, клета Eirene^[4]! Шалом, ето ви съвършенството, ето блаженството. И всичко, което не е шалом, е зло. На нашия цар Давид не бе дадено да построи храма, защото той не бе нищо повече от завоевател и велик цар. Дарен бе с тая милост едва Соломон, царят миротворец, защото при него всеки живееше спокойно под лозницата и смоковницата си. Осквернен, недостоен за господа е олтарът, над който е размахвано оръжие — ето нашето учение. А вие отдавате почит на вашия Месия, като превземате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но глупците сте вие въпреки целия си блясък и въпреки великолепието на вашите оръжия. Нам е обещана тая страна, наша е тя. И понеже е писано така, вие воювате за нея, вие и мюсюлманите. Да не бе тъй сърцераздирателно, това би било направо смешно.

Разпалеността на младия човек направи каноника още по-кротък.

— Ти говориш за блаженство, сине мой — каза дон Родриге, — и го наричаш шалом, и твърдиш, че това било ваше наследство. Но и ние познаваме блаженството. Ние го наричаме иначе, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие го наричате шалом, ние го назоваваме вяра, назоваваме го благодат. — И сега той, срамежливият, трябваше да признае, трябваше да изкаже гласно онова, което пазеше скрито в гърдите си. — Благодатта, сине мой, не е обещание за далечно бъдеще, тя е нещо съществуващо. Аз не съм красноречив като тебе, не мога да обясня благодатта. Тя не може да бъде достигната, нито дори доловена с напрежение на разума. Тя е най-големият божи дар. Нищо не можем да сторим за нея — освен да се молим.

И убедено, и от все сърце той заключи:

— Зная, че има благодат. Аз съм щастлив с вярата си. И се моля богу да разпростре милостта и над други.

Във всички западни страни се водеха подобни разговори — чия вяра е най-добра. Заради този спорен въпрос, заради първенствуващото място на християнството, се водеше войната. И през време на тия диспути страстите се разгаряха.

Много пъти още спориха за верите каноникът и дон Бенямин в тихата полукръгла зала на Муса. Но Бенямин вече обуздаваше остротата си; не искаше да обиди повторно с яростни нападки своя почитаем учител Родриге. А и доня Рахел явно не се нуждаеше от подкрепа във вярата си; при онова първо избухване Бенямин с радост бе забелязал с какво съчувствие го слушаше тя. Ето защо при по-късните разисквания той се задоволяваше да се позовава на вътрешната смисленост на юдейската вяра, чийто бог не иска от своите вярващи да правят компромиси с разума си. С безпристрастието на учен той цитираше текстове от хубавата книга на Йеуда Алеви „В защита на унизената вяра“ или пък се позоваваше на доводи от произведенията на великия Моше Бен Маймон, който процъфтяваше сега в Кайро.

Каноникът обаче също тъй безпристрастно му противопоставяше аргументи от Августин или от Абелар. Рахел рядко говореше и рядко задаваше въпроси. Но слушаше внимателно и добре запаметяваше казаното от Бенямин. Тя и Бенямин отново се сближиха много.

Бенямин не скриваше от себе си, че я обича. Но не даваше външен израз на чувствата си, държеше се като приятел. Сред тия възрастни мъже Рахел и той се чувствуваха млади, бяха добри приятели.

Веднъж, когато останаха насаме с Родриге, Муса запита каноника защо всъщност иска да разколебае Рахел във вярата й; нали и почитаният от Родриге Абелар учи че към чуждата вяра трябва да се проявява търпимост, стига тя да не противоречи на повелите на естествения разум и на нравствеността.

— Нима не проявявам достатъчно веротърпимост към теб почитаеми мой Муса? — запита каноникът. — Не мога да ти опиша колко дълбока би била за мен радостта, ако един mens regalis, един царствен ум като, твоя би бил осенен от благодатта. Но не съм дотам самонадеян да предполагам, че на мен ще бъде дадено да те насоча в пътя на истината. Не е в природата ми да горя с фанатичен жар и не ми приляга да нападам другите; ти го знаеш. Но като погледна само нежното, отзивчиво, невинно лице на нашата Рахел, чувствувам, че някакъв вътрешен глас ми заповядва да се боря за душата й. И тъй като зная благата вест, то бич бил грешник, ако я премълча.

 

 

Това че както неговите усилия, тъй и старанията на дон Родриге за спасение душата на Рахел оставаха напразни, започна да дразни краля.

Беше застанал заедно с Рахел пред една от нейните еврейски мъдрости. Седмици бяха минали, откак тя му беше прочела и превела изреченията, ала те се бяха запазили в неговата добра памет така, че можеше да й ги повтори почти дума по дума:

Път от скъпоценни камъни и жилища от кристал ще ти направя. Безсилен ще бъде мечът, вдигнат срещу теб, проклет ще бъде езикът, произнесъл срещу теб хули

Подигравателно недоумение се долавяше в гласа му извил беше тънките си устни в злобна усмивка.

— Не разбирам — каза той — защо си поставила тъкмо този надпис тук. Нима искаш изкуствено да се заслепяваш? Къде са те, вашите пътища от скъпоценни камъни? Повече от хиляда години вече вие сте бедни и безсилни и живеете от нашето състрадание. Докога смятате още да прикривате голотата си с такива ярки и вече безсъдържателни обещания? Жал ми е, че и ти си така упорита в това.

За пръв път я укоряваше толкова грубо. Ах, колко добре би могла да му отговори на тия несправедливи, злобни приказки; но тя не искаше спор. Каза спокойно:

— Вашият голям доктор Абелардус учи, че на християните подхожда да проявяват търпимост към всяка разумна религия.

— Вашата обаче не е разумна! — викна раздразнено и враждебно кралят. — Точно там е работата.

Болно бе на Рахел, че този толкова скъп за нея човек хули най-хубавото, което имаше тя. Вътрешно тя сякаш чуваше как Бенямин защищаваше еврейската вяра, именно доказвайки нейната разумност. Но щом като умният, красноречив Бенямин не беше успял да убеди благия Родриге, как да разясни тя на несдържания Алфонсо правилното тълкуване на великата книга? И на това отгоре на неговия жалък латински. Тя замислено впери в лицето му своите големи, сиво-синкави очи. Да, наистина той вярваше в онова, което всъщност повтаряше след другите. Тия християни бяха изпратили хиляди и хиляди рицари и войници в светата земя и не бяха успели да я завоюват. И все още не разбираха, че земята не е предопределена за тях. Ала ето, и той, нейният Алфонсо, стоеше тук и се присмиваше на светите обещания на ония, на които страната принадлежеше. Тя го гледаше и внезапно — ще не ще — прихна да се смее над слепотата на хората и особено на своя Алфонсо.

Ако още безмълвният й поглед го бе ядосал, то смехът й възбуди целия му гняв. С опасна светлина блеснаха очите под смръщеното му чело.

— Не се смей! — викна й строго той. — Мълчи! Не осквернявай свещената ни война, невернице!

Тя напусна безмълвно стаята.

Два часа по-късно той я търси навсякъде — в сградата и в градината, — а и тя го търсеше. Когато се намериха, той се усмихна смутено като момче, усмихна се и тя, целунаха се.

И едва отделили устните си, тя каза:

— Ако се гневите на някого, не избягвайте близостта му. Потърсете го, поздравете го и му заговорете примирително и без бодлите на резките слова за всичко, което ви гневи у него. Това ще бъде извор на нова любов. „По-добрият от вас ще бъде онзи, който дойде и поздрави пръв.“ Тъй е казано в корана. Ние дойдохме и двамата. Никой от нас не е по-добрият.

 

 

Месеци наред Йеуда бе изживявал в душата си мъка, като гледаше как се подхлъзва неговият син в общността на християните. Ала когато Аласар прие кръщението наистина, баща му се вцепени от ужас, сякаш бе станало нещо неочаквано.

Едва сега той можа да съзре пълната мяра на вината си. Той не беше обичал Аласар достатъчно, не го беше обичал така, както Рахел. Аласар бе преживял цялото си детство като мюсюлманин сред мюсюлманите, а сам той — преди още момчето да беше осъзнало какво е всъщност юдейството — го беше изпратил в изпълнения със съблазни двор на християнския крал. Сега неговият син бе станал изменник, продал бе своята принадлежност към избрания народ заради паницата леща на рицарството бе изгубен, пропаднал и с това завинаги изтрит от книгата на ония, които щяха да възкръснат при страшния съд.

Йеуда скърбеше за сина си като за покойник. Седем дни лежа проснат на земята с раздрани одежди.

Дон Ефраим Бар Абба дойде да го утеши. Тръпки побиваха парнаса само като помислеше за дон Йеуда и за жестоката му съдба. Не би могло да го постигне по-страшно наказание за греховете от отстъпничеството на единствения му син. Открай време вероотстъпниците се превръщаха в най-жестоки врагове на евреите и сега младият син на Йеуда бе станал такъв вероотстъпник. Ала дългът повеляваше да се утеши скърбящият, дон Ефраим преодоля отвращението и ужаса си, дойде, приведе се над дон Йеуда и произнесе формулата:

— Слава на теб, Адонай, господи боже наш и справедливи съднико!

И изпрати десетимата най-достойни мъже от алхамата, за да прочетат предписаните молитви.

Не само скръбта по сина, и оня дързък обет да затвори границите на Кастилия за френските бежанци угнетяваше Йеуда. Срокът, който си бе определил под заплахата на голямото отлъчване, изтичаше скоро. А до краля вече не можеше да се доближи. Сега, след като бе откраднал и двете му деца — най-напред девойката, а след нея и сина, — той щеше да избягва още по-усърдно присъствието му.

Настъпиха новогодишните дни, мрачните тържествени дни на Рош Ашана, определени за проверка на съвестта.

Рахел прекара празника при баща си. Той не спомена нито дума за отстъпничеството на Аласар; но тя виждаше колко дълбоко страдание му бе причинило то. У самата нея силният удар от покръстването на брат й само бе укрепил още повече святото и решение да запази своята вяра в бога.

Йеуда призова в дома си един от хората, упълномощени от алхамата, за да протръби с овчия рог, шофара, чийто предупредителен звук бе длъжен да чуе всеки евреин на тоя празник на покаянието. Защото това е денят, когато господ си спомня за всичко, създадено от него, когато съди и определя съдбите на хората. Пронизителният, рязък звук на рога изпълни Рахел с благоговеен трепет и със своята склонност към приказното тя сякаш видя как незрима ръка вписва имената на праведниците в книгата на живота и благоденствията и изтрива имената на злите. Решаването на съдбата на ония, които не бяха нито добри, нито зли, значи, на най-многобройните, се отлагаше до празника на очищението, за да могат да използуват десетте дни за разкаяние.

Следобед, както изискваше обичаят, Йеуда и Рахел отидоха край течаща вода. Отидоха извън града, край реката Тахо. Хвърляха в реката трохи от хляб, хвърляха в реката греховете си, за да ги отнесе тя в морето, и изговаряха думите на Пророка: „Къде има друг бог като тебе, който прощава греха и прощава измяната, който не упорствува вечно в гнева си, защото за него е радост да бъде милостив. Той се смилява над нас, той изтрива вината ни, потапя греха ни в морските дълбини.“

Вече се мръкваше, когато се прибраха отново в дома си. Слугата донесе светилник. Дон Йеуда му направи знак да го отнесе обратно, така че Рахел едва различаваше лицето на своя баща, когато той почна да говори:

— Надгробните камъни на нашите предци — каза Йеуда — свидетелствуват, че семейството Ибн Езра произхожда от рода на цар Давид. И сега моят син, твоят брат Аласар, предаде и пропиля своето царствено наследство. Не е без вина баща ти за страшното, което се случи. Тежка е вината ми и аз се разкайвам за, нея и при вее че божието милосърдие е дълбоко като морето, не се чувствувам очистен от този грях.

За пръв път нейният баща й говореше за вина, разкаяние и грях; състрадание задушаваше Рахел.

Като покаяние за всички грехове, продължи Йеуда, той си наложи наказание, и то съвсем не леко. И й разказа за намерението си да засели франкските евреи Кастилия.

Рахел внимателно го изслуша, но не отговори нищо и не запита нищо. Ето защо, макар и с известно усилие, той продължи:

— Изложих плановете си пред краля, нашия господар — рече Йеуда, — той не каза нито „не“, нито „да“. А съм дал обет и времето напира.

За пръв път, откакто Рахел живееше в Галиана той говореше за Алфонсо и Рахел почувствува като удар думите му, когато той го нарече „кралят, нашият господар“. Всичко, което каза баща й, я обля като леденостудена струя — толкова страшно и вълнуващо беше то. Чувствуваше намека в неговите думи, бранеше се несъзнателно от него. Не бе справедливо да натоварва нея с бремето, което сам бе поел да носи.

Той не каза нищо повече, не настоя. Нареди да довнесат свещи и при светлината им странното, зловещото се разнесе. Видя нейния образ сред мекото сияние ма свещите и на маслените светилници. Каза и за пръв път през тоя ден се усмихна:

— Ти наистина си принцеса от рода на Давида, мое дете.

На сутринта, преди да потегли обратно за Галиана, тя каза на баща си:

— Ще поговоря за франкските евреи с краля, нашия господар.

 

 

Кралят не даде израз на дълбокото си незадоволство, когато Рахел му заяви, че ще прекара новогодишния празник в кастильо Ибн Езра. През тия дни той остана в Галиана. Струваше му се непоносимо да бъде в Толедо — толкова близо и тъй безкрайно далеч от Рахел. Ядосваше се на Рахел, на Йеуда, на бога на Йеуда и на неговите празници.

Прекрасни, светли бяха тия есенни дни, ала те не го радваха. Ловуваше, но не изпитваше наслада от лова и от кучетата си. Мрачни и великолепни се извисяваха пред него очертанията на неговия град Толедо, но тая гледка не радваше очите му. Не изпитваше радост от разходките си край Тахо, нито от разговорите си със своя поданик Белардо. Мислеше за онова, което Рахел му беше разказала за своя новогодишен празник, представяше си как се моли и хленчи сега тя пред своя бог да и прости прегрешението, че е споделила любовта и страстта си със своя крал.

Тя се върна и целият страшен гнет се свлече от раменете му. Ала скоро, при все че и тя изглеждаше искрено зарадвана от срещата им, той, без да ще, забеляза, че друга Рахел се беше завърнала; сега върху замисленото й лице бе изписано някакво странно удовлетворение. Той не можа да се сдържи да запита приветливо и злорадо дали си е разчистила сметките със своя бог, както възнамерявала. Тя, изглежда, не му се разсърди за насмешката, може би изобщо не я бе доловяла, погледна го само безмълвно, потънала в мислите си. Нейното мълчание го разгневи повече от каквото и да било възражение. Той не смееше дори да помисли за изповед, никой свещеник не можеше да ми даде опрощение; а ето, тя се бе примирила със своя бог. Замисли се какви по-злобни и по-язвителни думи би могъл да й каже.

В тоя миг неочаквано тя заговори. Да, каза тя със странно сериозна лекота, сега били почнали благословените дни, през които искрено разкаялият се грешник би могъл да получи спасение. Защото в деня на възпоминанието, на Нова година, бог написвал присъдата, ала поставял печата едва десет дни по-късно и молитвите, добрите дела и искреното разкаяние можели да променят тая присъда. И с внезапна решителност продължи:

— Да би поискал само, мой Алфонсо, ти би могъл да ми помогнеш да измоля от господа пълно опрощение. Ти знаеш за бедите на моя народ във Франкия. Не би ли отворил границите за тия мои братя?

Вълна от ярост обля Алфонсо. Ето какво покаяние й бяха наложили нейните свещенослужители. Да го застави в разгара на свещената война да наводни своята страна с неверници, да го раздели с неговия народ и с неговия бог: и срещу това нейният Адонай щеше да й даде опрощение. Заговор бе това, заговор между нея, баща й и свещенослужителите им. То бе най-гадната, най-мръсната сделка, която се бяха осмелявали да му предложат някога. Искаха да го изнудят като най-жалък глупец, трябваше да заплати с душата си заради нейната любов и нейната плът. Но той няма да попадне в клопката на тия измамници, няма да се остави да го подведат, няма да допусне да го изнудят, не, за нищо на света.

С голямо, непосилно напрежение успя да сподави яростните, просташки думи, които напираха на езика му. Вместо това със сурово, разкривено лице и с ясен, повелителен глас, сякаш говореше на група враждебно настроени грандове, кресна в лицето й сдържаните латински думи:

— Не желая да обсъждам държавни дела в Галиана. Не желая да обсъждам държавни дела с теб.

Обърна й рязко гръб и се отдалечи.

Когато през нощта се опита да иде при нея, тя му обясни, че според обичая жените еврейки спят през тия нощи на покаяние сами. Сега вече гневът му срина всички прегради. Какво, нима той е длъжен да се съобразява с нейните глупави суеверия? Или пък това е нова, коварна уловка, за да го изнуди да подпише указа за нейните евреи? Само заради това ли не иска да го допусне при себе си?

Вперил в нея обезумелия си поглед, той каза заплашително тихо:

— Ти ми поставяш условия, така ли? Аз да пусна в страната си твоите еврейски просяци и тогава ти ще ме пуснеш при себе си тази нощ, така ли? Не ще понеса това. Аз съм господарят тук, в тоя дом и в тая страна!

Тя го гледаше с разширените си сиви очи, изпълнени с тъга и с укор, ужасена и все пак безстрашна. Това го накара да излезе от кожата си. Нахвърли се върху нея, повали я на леглото, сграбчи я грубо, като враг. Тя задъхана се съпротивяваше. Притисна я веднъж, и втори път, задържа я под себе си, сам тежко задъхан, разкъса дрехите й на парцали и я облада тъпо, злобно, насилствено, без удоволствие.

Още през същата нощ тя напусна Галиана. Отиде в кастильо Ибн Езра.

 

 

Алфонсо чу как тя напусна замъка заедно с дойката си Саад. Пътят нагоре към скалистия Толедски хълм не бе дългът, но и не беше безопасен през нощта. Той се поколеба, сетне изпрати след нея въоръжен придружител. Човекът не можа да я настигне.

„Тъй й се пада! — мислеше отмъстително Алфонсо. — Тя докара нещата дотам. И добре е, че стана така. Значи, тъй е угодно на небесата. Сега вече нищо не може да ме спре. Сега ще потегля на война срещу мюсюлманите. Тя единствена е виновна, че толкова дълго носих безчестието на плещите си. Хлапакът от Арагон се е излъгал в сметките си. Няма да лентяйствувам, докато той води война с мюсюлманите.“

Когато настъпи утрото, реши да бъде великодушен и да прекара в Галиана още един ден. Може би тя щеше да се върне. Въпреки че смяташе гнева си за справедлив, той искаше да се раздели с нея като приятел. Не биваше да завършва тъй нелепо и грозно едно време, донесло със себе си толкова красота.

Бродеше безцелно из дома и из парка, изпълнен с нервна, неестествена радост. Далила бе пожелала да го предаде на филистимляните, ала той не беше глупак като Самсон, не беше допуснал да отнемат силата му. Хубавият живот тук се беше оказал еспехисмо, мираж, отражение в пустинята, но сега свежият вятър го беше отвял, окръжаваше го здрава действителност.

Застана пред месузата, която тя беше наредила да закрепят на вратата, това бе тръбичка от скъпоценен метал, под застъкления й отвор заплашително се чернееше думата Шадай. Изпита силно желание да откъсне тази езическа висулка, но се боеше, че ще си навлече гнева на нейния бог и се задоволи да разбие с пестник стъклото й. Стъклените парченца разраниха дланта му, тя почна да кърви силно, избърса я, тя продължи да кърви, огледа я, избухна в мрачен смях. Ще има да се опулят ония, които смятаха, че той ще се изнежи. Сега той ще влезе в борбата. Ще размаха славния си меч Fulmen Dei. В благочестива, богоугодна мъжествена борба ще пречисти душата си от всички тия глупави мисли, ще пречисти кръвта си от греховете, от съмненията, от всички тия тежки, замайващи езически блянове.

С престорена непринуденост каза на Белардо:

— Може би няма да мине много, любезни мой, и твоите най-хубави надежди ще се изпълнят. Измъквай кожения колчан и кожения шлем на дядо си. Ще ти дам възможност да ги попроветриш.

Градинарят Белардо изглеждаше по-скоро смутен, отколкото зарадван.

— Готов съм да служа на твое величество с всичко, което имам — каза той, — и то се знае и с кожения колчан на моя дядо. Но нали все пак някои трябва да останат тук и да продължат да работят с лопатата. Или ти искаш градината ти да запустее, господарю?

Колебанието на градинаря накара Алфонсо да се позамисли.

— Че аз няма да тръгна утре я — отвърна той озлобено. И сякаш между другото — бяха близо до занемарените цистерни от разрушената машина на раби Ханан — нареди: — Засега ще засипем това тук. Инак нощем някой може да падне вътре.

Тъй като Рахел не се завърна и на следния ден, той възседна коня си и се отправи към Толедо. В замъка, изглежда, знаеха вече, че се е разделил с Рахел, лицата бяха радостни и разведрени.

Залови се здраво за работа.

Беше така, както евреинът бе предсказал: голям разцвет бе настъпил в страната, хазната на Кастилия беше пълна. Може би наистина той имаше право и в това, че парите все още не стигаха, за да се води война с халифа. Но лъжеше се евреинът, ако смяташе, че ще може и занапред да му пречи с такива доводи да изпълни своите свети задължения. Достатъчно се бяха гоили евреите с най-хубавото в тая страна; необходимо бе само да им отнеме парите, както бе сторил братовчед му Филип Август от Франкия, и щеше да разполага с достатъчно средства за война срещу халифа.

Каза на Манрике:

— Не издържам повече да бъда тук eques ad fornacem, „рицар край топлото огнище“, докато целият християнски свят воюва. Пресметнах и размислих, и по моя преценка мога да рискувам.

Дон Манрике отвърна:

— Твоят ескривано, който умее да смята добре, не е на това мнение.

— Нашият евреин — отвърна сприхаво Алфонсо — не поставя в сметките си една важна графа: честта. От чест той разбира толкова, колкото аз от неговия Талмуд.

Дон Манрике се угрижи.

— В края на краищата ти си го назначил, за да бди над твоето стопанство — отвърна той, — и следователно негов дълг е да отговаря за стопанството ти. Не се подвеждай по фанатизма на дон Мартин, дон Алфонсо — замоли го той. — Голямо е изкушението да се започне тоя поход и това изкушение е богоугодно. Но ако не разполагаме с достатъчно пари, за да издържим две години, в един такъв поход нашето кралство може да загине.

Дълбоко в себе си Алфонсо се съмняваше в изчисленията на Ибн Езра. Евреинът търсеше причини да осуети свещената война, защото само в мир можеше да промъкне в тая страна своите франкски евреи. Ала да помисли дори за едно толкова дръзко начинание, евреинът бе почерпил смелост единствено от нечестивата страст на краля и затова Алфонсо се срамуваше да говори пред стария си приятел Манрике за своите подозрения. Вместо това той недоволно изръмжа:

— Вие квакате ли, квакате, а пък пред целия християнски свят се срамя аз!

— Преговаряй с Арагон, дон Алфонсо — посъветва го сухо и обидено дон Манрике. — Споразумей се с дон Педро. Сключи с него искрен съюз.

Кралят отпрати с досада своя приятел и съветник. Непрекъснато се натъкваше все на едно и също препятствие. Разбира се, Манрике беше прав, разбира се, войната бе възможна само след едно искрено разбирателство с Арагон. Трябваше да се постигне ясно споразумение, да се сключи съюз. Но само един човек можеше да постигне това, Леонор.

Ще отиде в Бургос.

Колко време не се е виждал с Леонор? Цяла вечност. Тя му бе писала кратки, учтиви писма, той, все през големи промеждутъци, й бе отговарял кратко и учтиво. Можеше да си представи много добре как щеше да протече срещата им. Той ще играе ролята на веселяк, тя ще му отвръща с приветлива, малко принудена усмивка. Няма да бъде радостна тази среща.

Той ще се постарае да й обясни какво се е случило. Но къде са тия думи, с които можеш да обясниш някому колко прекрасно и страшно е, когато върху теб връхлети такава огромна вълна и те тласне в бездната, и те издигне, за да те смъкне отново?

На времето, пред Родриге, той гордо и упорито бе изповядал обичта и страстта си и въпреки цялата си благочестивост свещенослужителят го беше разбрал. Ала Леонор — спокойната, приветливата, знатната дама Леонор — не може да го разбере. Пред нея той ще заеква и каквото и да й каже, ще звучи жалко, като опит на някое глупаво хлапе да се оправдае. Това ще бъде най-страшното унижение в неговия живот.

Няма в света човек, пред когото един крал бива да се унижава дотолкова. Няма в света нещо, което да заслужава такова унижение.

И все пак. Има. Има нещо прекрасно, което си струва всяко унижение и дори вечно проклятие.

И изведнъж в неговите мисли изплува отново Галиана с цялото си нехристиянско сияние. Той чувствува как Рахел се притиска към него, чувствува плътта й, мека, носеща със себе си безкрайно блаженство, чувствува кръвта й, туптенето на сърцето й. Неговите пръсти се заравят в косите й, дърпат косите й, докато тя не каже със смях: „Недей, Алфонсо, боли ме, Алфонсо.“ Кой може да произнася тъй странно смешно и тъй настойчиво „Алфонсо“, както тя, че едновременно да те напушва смях и кръвта ти да тръпне? Вижда нейните гълъбовосини очи, вижда ги как помръкват, вижда клепките да се спускат над тях, бавно, тежко, и сетне да се вдигат отново.

В паметта му изплуват арабските стихове, които тя веднъж му бе дала да чете:

Колко често са съскали вражи стрели

срещу мен и дори не съм трепвал,

ала щом твойта рокля край мен шумоли,

разтреперан, безсилен се сепвам.

Колко често съм чувал врагът да тръби —

хладнокръвно било е сърце ми,

ала щом твоят глас покрай мен зашепти,

и гърдите ми пламък обзема!

Тия стихове го бяха ядосали; един рицар не биваше да изпада до това жалко положение на роб. Ала имаше истина в тях, в тия сладки, робски стихове, истинни бяха като евангелието. Жар го обливаше, само като си представеше Рахел. Как бе могъл дори да си помисли да напусне нея, тая Рахел, своята Рахел, прекрасния, греховен смисъл на неговия живот?

Трябваше да си върне Рахел, трябваше да се помири с нея.

Само един път имаше за това. Алфонсо дишаше тежко. Но пътят бе само този.

Изпрати да извикат Йеуда.

 

 

Смел човек беше Йеуда, ала истински страх го скова, когато посред нощ при него пристигна една смутена, объркана Рахел.

Тя каза:

— Той ме оскърби тъй, както никога не е била оскърбявана жена.

В Йеуда напираше силното желание да разпитва за подробности. Ала той го сподави. Събуди Муса, замоли го да й приготви силно успокоително питие, каза:

— Отпочини си, дъще моя, поспи и ще оздравееш.

Останал сам, трескаво започна да мисли какво ли се е случило. Сигурно тя го е замолила да приеме франкските евреи. От свой личен опит Йеуда знаеше как коварно и грубо умееше да унижава тоя човек хората, когато бе гневен. И ето, Рахел не бе смогнала да понесе това, беше избягала от него и сега той бе жаден за мъст, и ще излее злобата си върху него и върху цялото еврейство. Напразно бяха принесли жертва — и Рахел, и самият той.

Опита се да си наложи спокойствие, но не го ловеше сън. Не, невъзможно бе да е изгубено всичко, трябваше да има нещо, на което да може да се залови някаква надежда. Търсеше и ровеше в мислите си. Тоя християнски крал, колкото и да говореше все за чест, не знаеше що е достойнство. На два пъти вече, след като беше охулил и оплюл него, Йеуда, той бе разбирал, че не може без него и отново бе хвърлял мост. Той обича Рахел, не може да живее без нея, ще хвърли и към нея мост, ще я моли като просяк да се завърне.

Бе утрото на петия тишри. След по-малко от три седмици изтичаше срокът на дадения обет. През тая първа безсънна нощ Йеуда знаеше, че му предстоят още много безсънни нощи, че ще потъва често в отчаяние и ще се издига отново, окрилен от надежди и от разумни доводи.

Тъй се чувствуваше Йеуда Ибн Езра. Но какво е положението с тебе, Рахел? Бледа и мълчалива бродиш ти, напразно чакаш вест. Ти чувствуваш угрижените, нежни погледи на баща си, ала те не те стоплят и не ти носят утеха. Чуваш плахото бръщолевене на твоята дойка — ах, нейният дар, „ръката на Фатима“, се оказа безсилен да ти помогне — и това бърборене сякаш само се плъзга край теб. Ти отново зовеш образа, очертанията и изражението на оня мъж — такива, каквито са били те в ония хубави, пламенни минути, когато душите и телата ви са се сливали. Ала тоя образ се губи, изтласква го друг, яростен, алчен, насилнически. Тъй ли изглежда рицарството, което го въодушевява? И при все това ти копнееш за него и знаеш: достатъчно е само да те повика и ти ще отидеш, ще тичаш, за да се върнеш при него.

Дните се нижеха. Дон Алфонсо бе в Толедо, но не изпращаше да извикат нито Рахел, нито Йеуда. Дойде само дон Манрике, за да вземе някакви сведения по Държавни дела.

Настъпи най-свещеният ден за евреите, денят на опрощението, Йом Кипур^[5]. Друг човек бе през тия дни удивителният, многоликият Йеуда. Отърсил от себе си всяко, и най-малкото честолюбие дори, в душата си той призна, че неговата „мисия“ е всъщност само було на жаждата му за власт; превърна се действително в едно съкрушено, жалко, грешно нищо пред лицето на бога и ако по-рано бе по-надменен от другите, сега стана по-смирен. Удряше с пестници гръдта си и пламнал от срам, произнасяше молитвата:

— Греших с главата си, която издигах дръзко и гордо. Греших с очите си, които гледаха нагло и високомерно. Греших със сърцето си, което изпълвах с надменност. Съзнавам го, признавам го, разкайвам се. Прости ми, господи, и помогни ми да изкупя своя грях!

Сега вече не само с разума, а и с цялото си същество той бе готов да приеме всичко, каквото и да бъде.

Когато два дни по-късно кралят го повика, той не се надяваше на нищо и не се страхуваше от нищо.

— Добре дошло, добро и зло! — повтаряше си той на път към замъка и наистина го мислеше.

Държането на Алфонсо бе надменно и смутено. Надълго и нашироко говори за незначителни дела, като например за трудностите, които му създавали бароните де Аренас, и че не е склонен да търпи още дълго това. Обратното, Йеуда трябвало да определи на Аренас много по-кратък срок, отколкото бил предложил, и ако благородниците не платели, той, Алфонсо, щял със сила да им отнеме спорното село. Йеуда се поклони и каза:

— Ще сторя така, както заповядва твое величество.

Алфонсо се изтегна на своето походно легло, сложи ръце зад тила си и каза:

— А как стои въпросът с военните ми планове? Все още ли не си събрал достатъчно пари?

Йеуда деловито отвърна:

— Споразумей се с Арагон, господарю, и тогава можеш да потеглиш.

— Все същото ми разправяте! — изръмжа недоволно Алфонсо.

Той се изправи и без всякакъв преход запита:

— А какво е положението с евреите, които искаш да домъкнеш в страната ми? Опитай се да говориш честно, не като техен брат, а като мой съветник. Няма ли всичките ми поданици да кажат с укор: в разгара на свещената война тоя крал пуска в страната ни хиляди еврейски просяци?

Мрачното, примирено покорство на Йеуда мигом се замени от необуздана радост:

— Никой няма да каже такова нещо, господарю — отвърна той, сега вече изцяло пак предишният Йеуда, почтителен, самоуверен в постъпките си, изпълнен с вътрешно превъзходство. — Аз не бих се осмелил дори да те моля да допуснеш просяци. Обратното, бих ти предложил най-почтително да поискаш при преминаването на границата всеки от тях да даде доказателства за известна състоятелност, да представи, да речем, не по-малко от четири златни мараведи. Новозаселниците няма да бъдат просяци, а вече установени люде, опитни в занаятите и в търговията, и тлъсти данъци ще заплащат те.

Твърдо решил да склони, Алфонсо запита още:

— А смяташ ли, че това може да се разясни на моите грандове и на моя народ?

Йеуда отговори:

— На грандовете ти може би не, на народа ти — положително. Твоите кастилци ще почувствуват притока на пари по това, че ще заживеят по-добре.

Кралят прихна.

— Свикнал съм вече с твоите преувеличения — каза той.

Сетне, все още като че между другото, заповяда:

— И така, нареди да се изработи указът!

Йеуда стори дълбок поклон, докосвайки с едната си ръка пода.

Още преди да се беше изправил, кралят додаде:

— Изпрати ми документите в Галиана. Днес аз се завръщам там. И кажи, моля те, на дъщеря си: бих се радвал, ако пожелае да присъствува и тя при подписването им.

 

 

Пет дни преди изтичането на срока, който си бе поставил, дон Йеуда съобщи на парнаса Ефраим, че кралят, нашият господар, е разрешил заселването на шест Хиляди евреи. И шеговито, и с горда смиреност добави:

— Сега мога да ти спестя оповестяването на моето отлъчване. Обаче дванадесетте хиляди мараведи за нашите франкски евреи не мога да ти спестя.

Сетне щедро додаде:

— Твоя остава заслугата, че те идват в страната. Без обещанието ти, че ще ми помогнеш, нямаше да мога да прокарам указа.

С пребледнели устни дон Ефраим произнесе благословията, която следваше да се изговори при получаването на радостна вест:

— Слава на теб, Адонай, господи боже наш, ти, който си добър и ни даряваш с добро!

Ала сега вече Йеуда не можа да сдържи тържеството си:

— Naphtule elohim niphtalti! — С божията победа победих аз! — възкликна ликуващ той.

Сновеше със засияло лице, окрилен, сякаш не чувствуваше земята под себе си. Нима това беше същият човек, който само преди две седмици бе напълно съкрушен от съзнанието за своето нищожество. Сега високомерието му се издигаше до небето. В гръдта му напираше неудържим смях над ония, глупците, решили да водят своята свещена воина заради земята, която никога нямаше да им принадлежи. Истинската свещена война, войната, угодна на бога, водеше той, Йеуда. Докато другите сеят смърт и опустошение, той мирно заселва шест хиляди спасени. Виждаше ги вече във въображението си как работят с умелите си глави и със сръчните си ръце, как създават манифактури, как засаждат лозя, как произвеждат и разменят полезни вещи.

Отпразнува своето тържество с приятеля си Муса. С него, човека, който тъй добре умееше да цени лакомствата и добрите вина, той отпразнува един „дунуновски пир“, като братята Дунун, най-прочутите чревоугодници на мюсюлманския свят. Разкри пред Муса цялата радост от сполуката си. Нима не беше любимец на бога? Ако понякога бог му изпращаше нещастие, правеше го само за да може да изпита той още по-силно сладостта на щастието.

— Зная, приятелю — отвърна му с ласкава насмешка Муса, — че ти си потомък на цар Давид и че господ те носи на своята длан над всички житейски бури.

И затова за теб не винаги е необходимо да търсиш съвета на здравия си разсъдък, а можеш да „действуваш“ и да рушиш според желанието на необузданото си сърце точно както ония рицари, които презираш от дъното на душата си. С разума си ти ги виждаш такива, каквито са, ала в делата си се ръководиш от тяхното основно правило: „Никога не се спирай, действувай винаги, по-добре стори грешка, отколкото нищо!“

Пиеха от великолепните вина и Йеуда на свой ред дружески закачи Муса:

Да, мъдрецът трябва да запазва самообладание при всички изненади, които му поднесе животът, и по-скоро да се остави да го убият, отколкото да удари сам. Ти си постъпвал тъй, мога да го засвидетелствувам. И ако не се бях тревожил аз, щеше да бъдеш убит вече поне два-три пъти и нямаше да можеш сега да пиеш тия вина от бреговете на Рона.

И пиха.

— Щастлив съм — каза Муса, — че поне тая вечер си забранил на твоя Ибн Омар да иска от тебе да нахвърлиш на бърза ръка проекта за някой държавен договор или заповедта за отплуването на някой търговски флот. Жалко, че часовете, през които мога да се наслаждавам спокойно на твоето приятелство; са толкова редки. Ти непрекъснато славиш мира, ала сам вкусваш твърде малко от него.

— Ако вкусвах повече — отвърна Йеуда, — тогава за другите той изобщо не би съществувал.

Муса наблюдаваше приятеля си кротко, усмихнато, изпитателно.

— Бързо тичаш ти, приятелю мой Йеуда, и непрестанно тичаш. Страх ме е, че ще избягаш от душата си и тя не ще успее да те настигне. Често те е отвеждало това тичане до целта, но не забравяй, че понякога и дъх не ти е оставал.

А по-късно каза:

— Малцина го проумяват: не ние водим живота, животът води нас. Отдавна вече съм се научил, че съм не ръката, която хвърля зара, а зарът. Ти, страхувам се, никога не ще разбереш това. Но тъкмо за това те обичам и съм твой приятел.

Дълго седяха заедно, ядоха, бъбриха, пиха. Сетне с наслаждение гледаха танцьорките, които Йеуда бе наредил да повикат.

Спомнеше ли си през следните седмици за думите на своя Муса, Йеуда се усмихваше с дружелюбно превъзходство. Всичко се нареждаше тъй, както искаше той. Два огромни транспорта със стоки, които беше поръчал „на късмет“ от Далечния изток, бяха преодолели всички опасности на моретата и войната и се намираха вече в сигурно пристанище. Един труден договор с наместниците на султан Саладин, изгоден за Йеуда и Кастилия, бе подписан в разгара на свещената война. Искрено удивен, Йеуда виждаше как действителността в Толедо оправдава мечтите му, бленувани навремето край полуразрушения водоскок. Гордостта го окръжаваше като светъл, сияещ ореол.

Поръча да му нарисуват герб и замоли краля да го одобри. На този герб беше изобразен менорът, седмосвещеникът от храма на Йехова, а в кръг около него бе написано с еврейски писмени знаци името на Йеуда и неговата длъжност. Нареди да му изготвят печат с тоя негов герб и носеше печата на гърдите си, според обичая на своите предни, мъжете, за които се говори във великата книга.

Саладиновият десятък, плащан от алхамата, бе извънредно висок, висок бе и делът, който се падаше от него на Йеуда. Той не искаше да задържа за себе си тия пари. А евреите от Париж бяха успехи да спасят при прогонването си един свитък от тора, считан за най-древния от съществуващите преписи на Мойсеевото петокнижие, тъй наричаният сефер хиллали. Йеуда откупи свитъка срещу три хиляди златни мараведи; нямаше друг, който бе в състояние да помогне на бежанците с такава огромна сума по толкова благороден начин.

Седеше заедно с Муса пред скъпия, крехък пергаментен свитък, който беше предавал от поколение на поколение словото божие. Жадно и благоговейно оглеждаха чудесната книга, опипваха я предпазливо.

Йеуда бе възнамерявал да предаде пергаментния свитък на алхамата. Ала открай време го беше дразнила невзрачността на толедските синагоги. Той ще изгради подходяща рамка за тая великолепна книга, ще издигне храм, достоен за ценния ръкопис, достоен за народа на Израил и за прадревната Толедска алхама, а и за самия него, за Йеуда Ибн Езра.

Муса го предупреди:

— Няма ли да предизвикаш тъй още повече гнева на архиепископа и на бароните?

В отговор Йеуда само пренебрежително се усмихна.

— Ще изградя достоен храм за бога на Израил — каза той.

Дружелюбно, но може би малко по-сериозно от обикновено, Муса му напомни:

— Не окачвай по коня си твърде богато снаряжение, приятелю мой Йеуда. Инак накрая ще ти останат юздата и чапрака, а конят ти ще изчезне.

Йеуда приятелски го потупа по рамото и не се отклони от своя предизвикателен път.