Карл Май
То-кай-хун (6)

6. При жълтата планина

Не беше твърде рано за моето намерение, защото слънцето тъкмо изчезна и трябваше да побързам, ако исках още преди настъпване на пълния мрак да съм стигнал на скалния издатък.

Насочих се отново към гробовете на вождовете, но само приближих до там, където теренът ми позволяваше да се изкача. Стигнал на половината височина, тръгнах към лежащия над гробовете склон и се заспусках по него. Отдолу това изглеждаше много по-мъчно, отколкото бе в действителност. Ако внимавах, можех да предприема обратния път и през нощта, без да се опасявам от злополука. Когато достигнах скалната издатина, имаше все още дотолкова светлина, че можех да различа разстилащото се под мен дъно на долината. Прегледах дърветата. Те бяха достатъчно здраво вкоренени за моето намерение и аз вързах края на ласото си за най-якото от тях. После залегнах.

Възможно бе сметката ми да се окаже погрешна. Какво ли не можеше да се случи, което попречи на команчите да дойдат насам или да направи невъзможно осъществяването на моето намерение! Но аз изпитвах онова чувство на сигурност, което никога ме не е мамило.

Час след час минаваше и звездите ставаха по-ярки. Според тяхното положение беше приблизително полунощ, когато най-сетне до ухото ми достигна от далечината някакъв шум. Заслушах се. Команчите ли бяха? Шумът приближаваше, беше тропот от копитата на много коне по меката почва на саваната! Да, това бяха те!

Скоро чух и гласовете им, а после бяха тук, слязоха от конете и запалиха няколко огъня. При тяхното зарево можех да правя наблюденията си. Хората се чувстваха толкова сигурни, че не им хрумна да претърсят терена. Конете бяха напоени и отведени после на известно разстояние, където се разпиляха и можеха да пасат. След това индианците се събраха на групи край огньовете, от които скоро до мен се издигна силна миризма на печено. Значи по пътя бяха попаднали на дивеч.

Видях и Джафар. Беше овързан и завлечен при огъня, който гореше най-далеч от мен. Индианците бяха уморени, защото тяхната езда беше по-дълга от нашата и също така напрегната. Поради това се държаха тихо и можеше да се приеме, че след яденето веднага ще си легнат да спят. Така и стана наистина. Вождът даде заповедите си, разпредели стражите и се оттегли от огъня при подножието на ската, където си легна отделно от своите хора и се уви в завивката си.

Моето внимание беше насочено към пленника и трябваше за съжаление да съзная, че намерението ми бе мъчно за изпълнение. Всички огньове угаснаха, неговият обаче продължаваше да бъде поддържан и край него седяха двама пазачи, които не си легнаха. Стражите се бяха отдалечили, бяха трима. Те много вероятно трябваше същевременно да следят и за конете и сигурно бяха поставени така, че да затварят лагерното място откъм саваната.

Бях възнамерявал да измъкна тайно Джафар. Под мен беше тъмно и следователно възможно да се спусна незабелязано по ласото. Ами после? Двамата пазачи непременно щяха да ме видят, когато приближех огъня. И дори тогава един бърз скок да ме отведеше до тях и да можех да ги поваля, те щяха да успеят да извикат. Щеше ли да ми остане обаче на мен време да освободя Джафар от ремъците? И как щях после да се измъкна с него? Навън към саваната? Там стояха постовете! Или нагоре по ласото? Дори Джафар да умееше добре да се катери, сигурно всички червенокожи щяха да ни връхлетят още преди първият от нас да е могъл да достигне скалната площадка. Бях принуден значи да се откажа от тоя план, ако не исках да подхвърля и себе си, и него на най-голяма опасност.

Но какво да направя! Джафар трябваше да бъде освободен! Много просто! Та нали тук странично под мен лежеше вождът. Вярно, пак рискувах живота си, ако опитах да го заловя, но това все пак бе по-лесно, а ако номерът ми се удадеше, пленникът бе все едно спасен — двамата можеха да бъдат разменени.

След кратко размишление спуснах свободния край на ласото, което бе повече от достатъчно дълго, и заслизах като гимнастик по него. Вече долу, се ослушах известно време — нищо не помръдваше. Вождът лежеше отдалечен само на няколко крачки от мен. Трябва да спеше, защото иначе щеше да чуе причинения от мен лек шум. При спускането не бях могъл да предотвратя отъркване по скалата, невисоко, наистина, ала доловимо все пак при това малко разстояние за едно будно ухо.

Сега залегнах и запълзях към То-кай-хун. Той лежеше с глава към скалата. Когато доближих ухо до лицето му, долових неговото леко, равномерно дишане. Надигнах се в полуизправено положение, сключих здраво лявата ръка около гърлото му и същевременно стоварих един юмрук по дясната страна на главата. Един спазматичен трепет премина по тялото му и той се отпусна неподвижен. Не се помръдна и когато снех ръка от гърлото му. Първата половина от плана ми беше успяла, сега се касаеше да измъкна вожда незабелязано навън. И тъй, изправих се изцяло, вдигнах го и го отнесох до мястото, където висеше ласото ми. Сложих го там отново на земята и погледнах към огъня на стражите. Там нищо не бяха усетили, но видях, че в този миг единият червенокож стана от огъня и се заотдалечава с бавни крачки от него в посоката, в която се намирах. Това можеше да стане опасно за мен.

Бях искал преди всичко друго да вържа вожда и да му запуша устата, но нямаше време, защото още преди да съм свършил, пазачът можеше да е при мен. Вярно, може би щях да съумея да го обезвредя, но дали това щеше да стане без всякакъв шум бе съмнително. Налагаше се следователно бързо да се махам оттук.

Ето защо прекарах края на ласото под мишниците на вожда, направих възел и се закатерих после по здравите, петкратно сплетени ремъци към височината. Със стигането си горе се огледах най-напред за пазача. Той вече се намираше наблизо. Ако продължеше да върви така, щеше да мине на разстояние може би петнайсет крачки от То-кай-хун. Аз мислех най-напред да пропусна пазача, но бързо изоставих тази мисъл, защото очите му все пак можеха да забележат липсата на вожда. В този случай щеше да си каже, че То-кай-хун сега се намира на някое друго място, което трябваше да си има причина. Следователно можеше да се приеме, че ще дойде насам. Затова побързах да изтегля зашеметения вожд горе при мен.

Не беше лесно и за съжаление скалният ръб, по който се потъркваше ласото, не беше от твърд камък. Той беше изветрял, едно парче се откърти и падна долу. Това създаде шум, който червенокожият чу. Той приближи с бързи крачки. Вождът висеше още може би на метър под мен и аз се разбързах да то издигна напълно, което не можеше да стане без шум. Червенокожият го чу и притича бързо до скалата. Поглеждайки нагоре, нямаше как да не види въпреки тъмнината висящото на ласото над него тяло.

— Уф! — възкликна изненадано и се затича към мястото, където бе лежал вождът.

Като видя, че то е празно, пазачът дойде пак насам.

— Какво прави То-кай-хун там горе? — попита тъкмо когато изтеглях зашеметения през ръба на скалата. — Може ли вождът на команчите да лети?

Не последва отговор. Това възбуди неговото подозрение, защото ако човекът, който току-що бе изчезнал на височината, беше наистина вождът, то сигурно щеше да даде отговор на въпроса. Индианецът очевидно не знаеше как да се държи. Какво да прави? Да вдигне тревога? Вождът не беше издал звук и вероятно желаеше неговото необяснимо изкачване на скалата да остане в тайна. Пазачът не знаеше значи да мълчи ли, или да разбуди с викове бивака.

Докато воинът се колебаеше, аз отвързах То-кай-хун от ласото, свързах му краката и пристегнах двете му ръце към тялото. За жалост, дойде на себе си. Ако не се налагаше да го изтеглям, вероятно щеше да остане по-дълго в безсъзнание, но при движението нагоре явно се бе допирал до скалата и това му бе помогнало да излезе от зашеметяването, в което се бе намирал. Още не му бях вързал здраво ръцете и се раздвижи. Обстоятелството, че крайниците не искаха да го слушат, го доведе още по-бързо в съзнание и той отвори очи. Аз се бях навел над него и лицето ми бе толкова близо до неговото, че независимо от тъмнината ме разпозна в мига, в който обърканият пазач запита отново нагоре:

— Защо не отговаря То-кай-хун? Как се изкачи той горе и какво се кани да прави там? Никой ли не бива да знае, че се е отдалечил?

— Олд Шетърхенд е тук, Олд Шетърхенд! Той ме отвлече! Помогнете! Изтичайте бързо край ъгъла на…

Аз му затиснах с лявата ръка здраво устата, опрях с дясната ножа на гърдите му и му прошепнах заплашително:

— Мълчи!

То-кай-хун знаеше, че няма да го намушкам, защото не биваше да го убивам, ако исках да ми послужи като заложник. За него бе важно да каже на хората си как да се държат, а това му беше възможно, понеже можеше да си движи главата. Като я извърташе от едната страна на другата, той освобождаваше устата си. Аз бързо му я запушвах отново, наистина, но той пак успяваше да я освободи, и ето как се получиха низ от мигове, в които тя беше ту затулена, ту незатулена. Той се възползва от това да изкрещи надолу с неколкократни прекъсвания:

— Изтичайте край ъгъла… където можете… да се изкачите… аз лежа… тук на… скалата… и…

По-нататък не му позволих да продължи. Да му тикна сега един парцал в устата, нямаше да е възможно, защото той щеше да стисне здраво зъби. Трябваше отново да го зашеметя, което стана с един порядъчен юмручен удар.

Всички команчи се бяха разбудили. Щеше да ми е приятно, ако се бяха разкрещели. Но те се държаха толкова спокойно, което означаваше, че бяха разбрали всяка дума на вожда. Тъй като аз отново и отново му бях закривал устата, неговите викове бяха звучали като предупреждение за изключителна опасност. Това ги възбуди и когато той сега се умълча, нададоха яростен вой, който сякаш бе невъзможно да излезе от човешка уста. Чух, че хукнаха в указаната от него посока. От само себе си се разбра, че за мен бе важно да не изпълнят неговата заповед. Ето защо викнах надолу, надвишавайки крясъка им:

— Стой! Спрете и чуйте какво ще ви кажа!

Ослушах се, не се чуваше нищо. Те значи бяха замрели по местата си и аз продължих:

— Аз съм Олд Шетърхенд и отново плених То-кай-хун. Останете ли спокойно в бивака, нищо няма да му се случи. Качите ли се обаче горе, ще го намушкам. Аз искам да освободя пленения бледолик. Когато стане ден, ще чуете какво искам от вас и вашия вожд.

Дълбоката тишина продължи да цари долу още за кратко. Индианците мислеха. После чух един глас:

— Олд Шетърхенд не убива вързани пленници. Нека моите братя сторят каквото заповяда То-кай-хун!

— Уф, уф, уф, хиииии — отговориха му другите, като нададоха бойния вик, и аз чух, че хукнаха.

Положението, в което се намирах, не беше за завиждане. Вярно бе, аз нямах намерение да посегна на живота на вожда. Заплахата ми да го убия не бе имала успех. Неговите воини се изкачваха. Но да нося вожда и с този товар да се измъкна в тъмната нощ и при трудния терен, не беше дреболия. Е, да, ако всички бяха хукнали, изплъзването нямаше да ме затрудни. В този случай щях да се спусна пак с пленника от скалата, за да пребягам през изоставения бивак към равнината и в широка дъга да стигна до мястото, на което се намираха моите спътници. Колкото и дръзко да звучи това, щеше да е все пак безопасно. Но за съжаление някои от команчите бяха останали.

Пет-шест от тях се намираха край огъня при персиеца, за да го пазят още по-строго, а другите, може би повече от десет, стояха долу срещу скалата, отправили погледи нагоре към мен. Тук не можех да сляза.

И тъй, не ми оставаше нищо друго, освен да предприема опасното катерене. При това ръцете ми трябваше да са свободни, за да мога да си служа с тях. Бях принуден да нося вожда на гърба. Вързах го здраво. Когато това стана с помощта на ласото, пристъпих към оттеглянето, и то по пътя, който ме бе довел горе. Воят на индианците беше замлъкнал и аз не чувах нищо, освен шума, който причинявах самият, и който бе невъзможно да избегна. Колко често трябваше да се задържам за скалистите зъбери и дърветата, за да не се сгромоля долу! Тогава пращяха сухи клони, камъни се търкаляха в дълбината.

Червенокожите, които сега бяха толкова спокойни, можеха да го чуят. Те се изкачваха мълком нагоре, а вдиганият от мен шум показваше пътя. Единствената надежда, която имах, се крепеше на естеството на местността. Аз познавах пътя си, а на тях трябваше да е много по-трудно да преодолеят препятствията на непознатия терен. Така отивах по-нататък и по-нататък, вървейки ту изправен, ту пълзешком сред дърветата, ту изкатервайки канари или спускайки се по стръмни наклони, и всичко това с вожда на гърба.

За нещастие, устата на То-кай-хун не беше запушена. Сега съзнанието му се върна, почувствах го по движенията, които правеше. Но той не можеше да освободи ръцете и краката си. Можеше да движи нагоре-надолу крака, въпреки че бяха свързани наедно, като свиваше колене, и го правеше възможно по-енергично, за да ме блъска отзад в задколенните ямки. Тока значително затрудняваше катеренето ми, ала все пак напредвах. Сега пък му хрумна, че ще е по-добре да работи с уста вместо с крака, и той закрещя:

— Насам, воини на команчите! Тук съм! Мъкне ме на гърба си.

— Млъкни! — срязах го аз. — Говоря ти сериозно. Ако не кротуваш, ще ти забия ножа!

— Че забий го де! — отговори оня подигравателно. — А ще освободиш ли пленника, ако ме убиеш?

Продължи да крещи, като само от време на време правеше някоя пауза, за да си поеме дъх. При това положение действително щях да налетя в ръцете на неговите хора. Ето защо измъкнах ножа, опрях острието на гърлото му и заплаших:

— Не престанеш ли веднага, ще ти прережа гръкляна!

Колко много разчиташе червенокожият на моята човечност, доказа това, че макар да чувстваше острието на шията си, пак зарева:

— Тук съм, команчи! Насам трябва да дойдете!

Нещо трябваше да се промени. Неговите викове не само показваха на хората му къде се намирам, но и правеше възможно да чуя стъпките им, ако ме наближаха. За трети път ли трябваше да зашеметя вожда? Щеше да се наложи да го развържа, защото го носех на гърба, и да изгубя скъпоценно време. Затова посегнах значи с ножа през рамо, допрях върха в горната част на гърдите му и натиснах, но не дълбоко.

— Куче! — ревна онзи.

— Още една дума и острието ще потъне до дръжката в тялото ти!

Тогава старият се умири, а аз спрях за няколко мига да се ослушам. Нищо не се помръдваше. Но сега… да, ето, че до мен дойдоха неясни гласове, не от склона на планината, а от нейното подножие. Това ми издаде намерението на червенокожите. Изкачването им се бе видяло невъзможно, а гласът на техния вожд им беше издал, че се спускам с него надолу. При това положение бе необходимо само да чакат, докато сляза, и да ме заловят. Но те не знаеха мястото, на което това щеше да стане, затова бяха образували верига, която при моята поява бързо можеше да се съсредоточи. Оттам идваха и гласовете на команчите, които си подвикваха.

Сега зависеше дали индианците ще разтегнат редицата дотам, където лежаха скрити спътниците ми. Ако станеше така, положението можеше да стане опасно за мен. Защото не се знаеше дали на Снафълс ще се удаде, въпреки тяхната иначе разумност и енергия, да отблъснат враговете и прикрият спускането ми. Ето защо се страхувах много повече за тях отколкото за себе си. Сега бях изминал най-трудната част от пътя и слизането протичаше много по-бързо отколкото преди. След десет минути можех да бъда долу. Тогава внезапно прокънтя изстрел и един глас извика:

— Ето ти нещо за любопитството, червен мошенико! Сега знаеш кои сме!

Беше гласът на Джим Снафъл. Значи команчите бяха открили нашето скривалище. Ефектът последва веднага, защото първо неколцина червенокожи надигнаха вой, а сетне към тях се присъединиха и останалите. От това можеше да се разпознае дължината на образуваната от тях верига. След малко чух втори изстрел, и то отдалечен на голям отсек от мястото, където се бе разнесъл първият. Веднага след това прозвуча гласът на Джим:

— Тоя бумтеж ми е познат. Нали ти стреля, стари Тим?

— Yes.

— Ха така! Дай им да се разберат! Нека видим дали ще могат да ни доближат! Това за команчите ще е най-върховното чувство!

Изгърмяха още няколко изстрела, на които червенокожите отговориха с крясък. По него разбрах, че се отдалечиха. Бяха получили урок, от който си взеха бележка. И тогава из един път се озовах долу. Заварих само конете и един от двамата слуги на Джафар.

— Сам ли си тук? Къде са другите? — попитах.

— Тръгнаха — отвърна той. — Червенокожите дойдоха твърде близо и Джим Снафъл бе на мнение, че трябва да бъдат прогонени.

В този миг чух шумоленето на клони, приближиха крачки и Джим се появи.

— Избягаха — каза, без да ме вижда все още. — И навярно няма да се върнат веднага. — Ако само мастър Шетърхенд можеше да се върнеше скоро! От ония крясъци там горе не можеше много да се разбере. Звучеше почти като че ли…

Очите му се отправиха натам, където стоях. Той не довърши, приближи две крачки и после продължи:

— Zounds! Кой пък е тоя? Такъв дебелак като него…

— Той само изглежда толкова дебел — прекъснах го аз. — Всъщност сме двама, мастър Снафъл.

— Я гледай, ти ли си това, ти? — провикна се той зарадвано. — Слава Богу, че…

— Тихо, тихо! — предупредих го. — Ти крещиш, като че ли чак долу в Мексико трябва да те чуят. Нима не знаеш колко близо са до нас червенокожите?

— Близо? — ухили се онзи. — И през ум не им минава! Да-а, те бяха близо, ама вече не са. Видях ги със собствените си очи как побягнаха. Идваха ей така покрай подножието на планината, все един след друг. Искаха да образуват верига, за да те спипат. Само че ние ги разпиляхме.

— Успяхте ли?

— Yes, успяхме, и то как. Моят стар Тим е с другите по петите им. Аз обаче дойдох насам да те дочакам.

— Ако това е така, свършили сте добре работата си и аз ви дължа благодарност, дето ми смъкнахте червенокожите от врата. Ето ръката ми, мастър Снафъл. Убедих се, че мога да разчитам на вас.

— О, що се отнася до благодарността, тя изобщо не е нужна. Та нали вчера се забъркахме в една много опасна каша, от която ти ни измъкна. Но въпреки това… давай лапата! Казвам ти — да стисна ръката на Олд Шетърхенд, за мен е най-върховното чувство. А кой е мъжът на гърба ти?

— Свали го от мен! Нима не го разпозна по гласа? Та той ревеше достатъчно високо.

Джим поде пленника и когато развързах ласото, го сложи на земята. После го погледна в лицето и извика удивено:

— Zounds! Та това е То-кай-хун, старият дявол! Как го залови? Случайно навярно?

— Не, това ми беше целта.

— Невъзможно! Да не би да искаш да кажеш, че си тръгнал оттук с определеното намерение да задигнеш на червенокожите техния обичан вожд?

— Не е точно така. Тръгнах да измъкна мастър Джафар. Но не беше възможно, понеже бе зорко пазен. Тогава плених вожда, което е равносилно, защото да имаме него, е все едно да имаме мастър Джафар.

— Това отново е един майсторски номер от твоя страна!

— Този път не беше лесно… Но сега се налага да насочим вниманието си към други неща. Червенокожите ще са решени да освободят вожда си. През деня няма да посмеят да ни нападнат, понеже се страхуват от нас. Но през нощта може да им се удаде някоя дяволия. Индианците знаят по изстрелите къде се намираме. Ние сме се установили тук в периферията на равнината, при подножието на планината. Необходимо е само да образуват една верига, която се изнася в полукръг отляво на нас в равнината и отдясно отново се натъква на планината, за да бъдем обградени, и червенокожите ще могат…

Думите ми бяха прекъснати от идването на Тим Снафъл.

— Чуй, стари Джим — каза той, — червените май… а, ето те и теб самият, мастър Поразяваща ръка! Кой лежи на земята?

— То-кай-хун — отговорих.

— Heigh-day! Ти ли го хвана?

— Да, да съобщиш нещо ли идваш?

— Yes, мастър Шетърхенд. Команчите май възнамеряват нещо ново.

— Защо мислиш така?

— Бавно се промъкват отвън по равнината.

— Чуваш ли, Джим, че имах право? Команчите започват да провеждат плана, за който говорих. Доведете бързо другите! Те трябва да дойдат тихо тук и да се приготвят за потегляне. Аз междувременно искам да им сложа юзда.

Взех карабината „Хенри“ и тръгнах между храстите навън към откритата прерия. Там залегнах и запълзях по радиуса на полукръга, който по мое предположение индианците възнамеряваха да образуват. Когато сметнах, че съм стигнал достатъчно далеч, спрях и зачаках. Да, правилно, ето че се зададоха отляво — с приведена стойка, бавно, един след друг. Когато най-предният беше отдалечен само на четири крачки, дадох четири изстрела, но без да се целя по него или някой друг, и извиках:

— Назад! Тук е Олд Шетърхенд! Кой ще дръзне да продължи?

Прозвуча многогласен уплашен рев и червенокожите изчезнаха. Аз дадох няколко изстрела във въздуха, после станах и побързах обратно към нашето скривалище.

Сега там се бяха събрали всички спътници и Тим Снафъл попита:

— Ти стреля, сър. По кого?

— По червенокожите! Или си мислиш, че само съм си доставил удоволствието да сваля от небесата няколко звезди?

— Значи команчите действително са се промъкнали отвън?

— Да.

— И после?

— Побягнаха.

— В такъв случай можем да останем тук?

— Не, защото съм убеден, че ще повторят опита, само че на по-голямо разстояние оттук. И тъй, стягайте се и да се махаме!

Вождът беше чул всичко, което бе казано. Смятах, че нямам причина да го държа в тайна от него. Той не беше обелил нито дума, нито пък някакъв друг признак на живот бе дал. След като метнах пушките си през рамо и възседнах коня, накарах да ми го подадат и го взех пред мен върху животното. После потеглихме по равнината, докато достигнахме мястото, където при предишното ни присъствие бях разменил веднъж пленения вожд. Там слязохме, вързахме конете за колчета и насядахме по земята. Сега имах време да разкажа по какъв начин съм пленил вожда. Спътниците слушаха удивено. Още не бях свършил и откъм планината прозвуча многогласен вой.

— Това са червенокожите — каза Пъркинс. — Какво може да означава това красиво песнопение, мастър Шетърхенд?

— Отговорът е много прост. Макар прогонени от мен, те все пак са осъществили намерението си да ни нападнат. Обградили са скривалището ни и по даден сигнал всички наведнъж са нахлули в него.

— Само че птиците са излетели!

— Цяло щастие за нас, че е така. Команчите обаче са толкова вбесени, че вият.

Това вождът не можа да изслуша спокойно. Той изсъска към мен.

— Ти казваш, че вият от бяс. Аз обаче ти казвам, че ще завият от радост!

— Pshaw! — отговорих. — Техният вой е глупост, а твоите сегашни приказки са още по-глупави.

— Мълчи! Каквото То-кай-хун казва, никога не е глупаво. Той знае какво говори.

— А аз знам какво мислиш. Твоите воини си казват, че искам да те разменя за пленения бледолик и следователно на утрото трябва да говоря с тях. Поради това няма да се отдалеча много от вашия бивак. Те се питат сега къде ще остана, за да преговарям с тях, и отговорът, естествено, гласи: там, където той веднъж вече преговаря с нас. И тъй, те ще се възползват от нощта да опитат още едно нападение.

— Уф!

— Това обаче няма да им се удаде — продължих, — макар ти да залагаш тук цялата си надежда. Ако не хранеше тази надежда, щеше да се откажеш от заплахите си. Виждаш, че изявлението ти е една също такава щуротия, както преди малко воят на твоите воини.

С пълна преднамереност си послужих с двете слова „глупост“ и „щуротия“. То-кай-хун беше нарушил думата си и трябваше сега да бъде толкова дълбоко посрамен, колкото това отговаряше на моите разбирания. Той нищо не отговори и аз продължих:

— Ти изобщо не заслужаваш някой воин да говори с теб, защото оскверни калюмета и не запази обещания мир.

— За мен е свещен само моят калюмет, твоят обаче — не. Защо не пуши с моя? Поразяващата ръка е още по-глупав от хората, които поругава.

— Аз не постъпих глупаво и лековерно. Ако бях пушил твоята лула на мира, даденото обещание щеше да е за мен също така свещено, както ако го бях скрепил с моя калюмет. Твоето лукавство ми беше известно и аз казах на спътниците си какво кроиш, ала въпреки това не те принудих да си послужиш с твоята лула наместо с моята. Не го извърших, понеже знаех, че няма защо да се страхувам от теб. Ти си един червей пред мен, който мога всеки миг да смажа с крак.

— Какво ще стане тогава с бледоликия, който се намира при нас?

— Pshaw! Не разчитай много на това! Аз бих освободил този бял, дори и ти да не се намираше в наша власт.

Беше ми ясно, че червенокожите скоро щяха да се промъкнат пак към нас. Какво щяхме да сторим против това, вождът не биваше да види. Ето защо се извърнах и започнах тихо да се съвещавам със спътниците. Гъгнивците, Пъркинс, другите двама водачи и аз смятахме да се отправим срещу евентуалните съгледвачи, докато двамата слуги щяха да останат при вожда. Ние шестимата залегнахме и пропълзяхме напред известно разстояние. После им дадох указания да се установят така, че да лежат на приблизително четирийсет крачки един от друг и да образуват една права, перпендикулярна на посоката към планината, чиято среда заех самият аз в една още по-издадена напред позиция. На тази линия трябваше да се натъкнат съгледвачите, които щяха да бъдат изпратени да разузнаят.

И този път не бях се измамил. Бяхме лежали няма и половин час, когато чух Джим Снафъл да подвиква:

— Тук някой иска да се промъкне между нас. Дръж го здраво, стари Тим!

Двамата братя лежаха от дясната страна зад мен, първо Тим и после Джим. Огледах се и видях Тим да се затичва към една фигура, която току-що се бе надигнала от земята и се опитваше да се измъкне. Тя се носеше с дълги скокове към мястото, където лежах. Беше команч. Оставих го да наближи до десет крачки и се надигнах внезапно. Той спря стъписан в продължение само на няколко мига, но това време бе достатъчно да се озова с два скока при него, да го съборя и задържа, докато Снафълс ми помогна да го вържа. Той безмълвно се подчини.

— Пипнахме го! — радваше се Джим. — Дали пък не е имало и други с него, а?

— Доколкото познавам индианците, не, защото щяхме да ги забележим едновременно с него. Той е сам — отвърнах. — Да го отведем при вожда му и после да се махаме!

— Да се махаме? Накъде?

— Недалеч, до някое място, където няма да ни търсят. На мен току-що ми хрумна един план. Преди малко казах на вожда, че ще освободя пленения бледолик и без размяна. Това искам сега да сторя. Отивам при гробовете на вождовете, където лежи пленникът.

— Ама така ще се окажеш право в ръцете на индианците.

— Те не са там.

— Кой ти го каза?

— Съгледвачът тук. Той побягна от вас. Неговото намерение естествено беше да се спаси при своите пътници, а те трябва да са там, накъдето той тръгна. Приближи към мен от ваша страна, отдясно. Значи червенокожите са вляво там отсреща, където са се установили, след като не са ни намерили. По-нататък си правя следното заключение: когато се намирах горе на скалата, долу се насъбраха повече от десет червенокожи, а шест бяха застанали при мистър Джафар. След като се отдалечих, това вече не е било нужно. При пленника ще има най-много двама пазачи, а с тях ще се оправя лесно. Останалите са се присъединили към другите, които искаха да ни нападнат.

Когато пристигнахме при То-кай-хун и той видя новия пленник, впери в него дълъг, втренчен поглед, без обаче нещо да каже.

— Е, как стоят нещата с твоята увереност? Ще те освободят ли воините ти? Ние току-що заловихме техния съгледвач.

— Въпреки това те ще дойдат! — изшептя той.

Краката на То-кай-хун и съгледвачите бяха освободени, за да могат да вървят. После отидохме на друго място, отдалечено на почти два километра. Направих го по причина евентуалният вик за помощ от страна на вожда да не може да бъде чут от команчите. След като бях казал на спътниците си как да се държат, аз ги напуснах, за да приведа в изпълнение новия си план. Нашето ново бивачно място лежеше малко по-далеч от гробовете на вождовете. Докато стигна там, от пленяването на съгледвача щеше да е минал приблизително един час. Но въпреки това не се съмнявах, че червенокожите все още ще се задържат на предполагаемата позиция. Техният съгледвач бе отсъствал в продължение на час, но това още не бе причина да се усъмнят. Можеше да се приеме, че при гробовете няма да намеря голяма съпротива.

Предположението се оказа правилно, защото, когато пристигнах там и се проврях през храстите, виждайки все още горящия огън, съзрях при пленника да седят само двама пазачи. Беше добре, че бяха обърнати с гръб към мен.

Залегнах и запълзях предпазливо към тях. Сега вече нямаше храсти, а тревата беше толкова ниска, че не ми подсигуряваше никакво прикритие. Трябваше да се придържам към сянката, която двамата индианци хвърляха в моя посока. Беше трудно, но ставаше. Стигах все по-близо и накрая се намерих само на няколко крачки от тях. Тогава се надигнах тихо и застанах, изваждайки револвера, с два скока зад червенокожите. При шума от стъпките ми двамата пазачи се обърнаха. От изненада не отрониха нито дума, но проявиха присъствие на духа да посегнат към ножовете и понечиха да скочат.

— Останете седнали и не се помръдвайте, иначе ще ви застрелям! — наредих им аз.

— Уф, уф! — избълва единият. — Олд Шетърхенд!

— Да, аз съм Олд Шетърхенд. Ако не изпълните всяка моя дума, вие сте мъртви и вашият вожд също е изгубен. Оставете настрана ножовете!

Те се подчиниха. Аз отидох при Джафар и прерязах вървите му, докато държах с другата ръка пазачите в шах с револвера. След това подканих персиеца:

— Вземи тези ремъци и свържи с тях ръцете и краката на червените джентълмени!

Той се изправи да изпълни нареждането. Тогава единият червенокож заяви:

— Няма да ви позволя да ни вържете!

— Ако не ни се подчините, ще ви застрелям и ще ви взема освен това амулетите и скалповете, за да ги хвърля в огъня. Тогава ще видите дали ще бъдете допуснати във Вечните ловни полета!

— Ух! — извикаха те уплашено.

Те повече не се противиха. Моята закана беше сломила съпротивата им. Бяха вързани от персиеца.

— Ограбиха ли те, мистър Джафар?

— Да — обясни той късо.

— Кой държи вещите?

— Вождът. Но това са само дреболии. Онова, което имаше стойност, съм скрил в самара.

— Той е при нас.

Обръщайки се отново към двамата пазачи, казах:

— Виждате до какво ви доведе вашето коварство и вероломство. Пленникът ви е отново освободен, а То-кай-хун отново е в моя власт. Сега ние ще напуснем това място. Един от вас ще ни придружи, за да бъде свидетел на това, което ще уговоря с вожда, а после ще се върне тук като негов пленник. То-кай-хун ще язди с нас, докато се намерим в безопасност. Ето защо сега вземам със себе си неговия кон.

Джафар отиде да доведе животното си, а също и това на вожда, като донесе оръжията и другите там предмети от мястото, където бе лежал То-кай-хун. Аз освободих краката на единия от пазачите и му вързах ръцете здраво за стремето. Запуших устата на спътника му, че да не може да вика. После стъпках огъня и потеглихме.

Веднага щом се намерихме вън на откритата равнина, персиецът даде израз на чувствата си:

— Сър, за какво ли не трябва вече да ти благодаря! Моят дълг към теб от ден на ден става все по-голям. Сега ти отново ме освободи.

— Но за последен път! — казах сериозно.

— Определено! Не мисля, че отново ще попадна в ръцете на тези дяволи.

— Ако си толкова непредпазлив както досега, това със сигурност ще се случи.

— Що се отнася до мен, няма да се случи.

— Надявам се. Слушай!

Зад нас прозвуча силен вой.

— Защо реват команчите така? — попита персиецът. — Да не би да са пленили нашите спътници?

— Не. Те се намират пред нас. Това е яростният вой на команчите, които са осъзнали, че не могат да освободят своя вожд. Те са се върнали в бивака и са установили, че ти си освободен и на това отгоре е бил отведен и един воин.

— Те ще тръгнат след нас!

— Нека опитат! Ти впрочем трябва да си радостен, че моят номер мина, иначе днес щеше да изживееш последния си ден.

— Наистина ли мислиш, че щяха да ме убият?

— Без милост и пощада.

— Какви ужасни хора! И при нас живеят, разбира се, полудиви народи, от които човек трябва да се пази, но не са толкова кръвожадни като индианците.

— Аз мога от собствен опит да ти докажа противното. Колко често в Ориента са се домогвали до живота ми само защото не съм мюсюлманин. Индианецът обаче не знае религиозна омраза и е враг на белите единствено защото те искат да ги унищожат. Той брани своя живот, това е всичко.

— Кажи тогава какво лошо аз съм сторил на тези команчи?

— Първо, ти си бял, значи си техен враг. Какво е личното ти отношение към тях, за това не те питат. После, ти пътуваш през тяхната територия, без да си искал съгласието им.

— Какво против могат да имат?

— Да не би нищо? Мога ли аз например да пътешествам из Персия така, както го правиш ти тук?

— Разбира се!

— Наистина ли? Да лагерувам и спя, където си искам? Да се изхранвам, както си искам? Да прострелвам говеда, елени и други техни животни? Да отнемам прехраната на законните собственици на страната, без те да могат нещо да възразят?

— Хм.

— Да, хм! Няма ли още при границата ви всеки шейх правото да иска данък от всеки чужденец, който желае да премине през неговата територия?

— Това е вярно.

— Ако тук един вожд поиска нещо такова, ще получи куршум. Червенокожите са наброявали някога милиони и целият континент е бил тяхна собственост. От тези милиони е останала една жалка шепа, която е прогонвана безмилостно от едно място на друго. Кой тук е жестокият — червеният или белият?

Персиецът премълча, но вързаният за стремето ми команч, който трябва сравнително добре да бе разбрал словата ми, извика:

— Уф, уф! И това го казва Поразяващата ръка, макар че е бледолик!

— Аз винаги съм го казвал.

— В такъв случай ти си един верен приятел на всички червени мъже.

— Да, такъв съм, а вие ще постъпите по-добре, ако не дотягате на мен и спътниците ми с вашето преследване.

— Аз бих искал да кажа това на моите братя, но не знам дали ще мога да се върна при тях. Ще ме освободи ли Поразяващата ръка?

— Да. Ти трябва да присъстваш, когато говоря после с вашия вожд. Стане ли това, ще те пусна да кажеш на воините команчи какво съм приказвал с То-кай-хун.

Междувременно бяхме близо до мястото, където бях оставил спътниците. Тъй като беше нощ и по откритата прерия нямаше точка, по която да мога да се ръководя, изсвирих. Беше ми отговорено, значи точно бях спазил посоката. Гласът на Джим прозвуча насреща ми:

— Хей, сър! Ти ли свириш, или някой друг!

— Аз съм.

— Успя ли… ха, та това са трима мъже вместо един! Мистър Джафар…

— Аз съм свободен! — прекъсна го персиецът, като скочи от коня. — Мистър Шетърхенд ме измъкна!

— Zounds! Това се казва номер! А кой е третият джентълмен? Команч? Това е далеч повече, отколкото можеше да се очаква! Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — отговори брат му. Но противно на своя лаконичен начин на изразяване, добави: — Номерът е великолепен. Признавам, че ми взе ума.

— Взе ти ума? Това ще трябва да го забраня, защото да имам брат без разсъдък, за мен няма да е най-върховното чувство.

През това време аз бях слязъл. Когато То-кай-хун видя, че наистина бях довел пленника и един команч, даде да се чуе едно ядно „уф!“, но иначе не каза нищо. Спътниците поискаха да знаят по какъв начин съм успял да освободя Джафар. Аз им обясних:

— Когато имаме повече време, ще научите. Сега преди всичко трябва да говоря с То-кай-хун. Искам да се подсигуря срещу едно повторно нарушение на думата. И се обърнах към вожда:

— Нека То-кай-хун чуе моите думи! Той не удържа думата си и би трябвало за това да го убия. Животът му е в ръцете ми, но искам все пак да му го подаря. Само че няма да го освободя веднага, защото той отново ще ни последва.

— Няма да ви последвам — обади се онзи.

— Добре го казваш, но аз не вярвам на никоя от думите ти. Който е излъгал веднъж Олд Шетърхенд, него той никога вече не дарява с доверието си. Ти ще яздиш с нас, вързан на коня! Твоите воини няма да ни следват, а ще чакат тук завръщането ти! Веднага щом забележа, че са тръгнали подире ни, ще те застрелям!

— Уф! Те няма да искат да останат тук.

— Ще трябва да останат, защото ти ще им го заповядаш.

— Кой ще им го каже?

— Воинът, когото доведох.

— Уф! Ти ще го освободиш?

— Да. Но ние ще потеглим още сега. Преди това ще взема амулета ти у мен. Ако съм доволен от теб, ще си го получиш обратно и ще можеш да се върнеш при своите. Не действаш ли обаче по моя воля, ще унищожа амулета ти.

— Ще удържиш ли наистина думата си и ще ме пуснеш ли да си тръгна с амулета?

— Да.

— Как ще постъпят другите бледолики?

— Обещавам ти да пратя куршум в главата на онзи, който действа против моето обещание.

— Вярвам ти! Нека подкрепим това с лулата на мира!

— Всъщност не е нужно, тъй като Олд Шетърхенд удържа думата си и без калюмет. Но нека бъде както ти казваш. Ще изпушим лулата на мира, но твоята. Знаеш защо!

След извършването на тържествената церемония То-кай-хун даде на своя воин поисканата от мен заповед. Аз развързах мъжа и той бързо изчезна в нощната тъма. Заловеният преди това съгледвач го придружи. После прибрах амулета на вожда в джоба си. Вързахме То-кай-хун на неговия кон и яздихме през цялата нощ, докато в предиобеда конете ни бяха толкова уморени, че трябваше да им позволим почивка.

По време на тази пауза Джим Снафъл направи предложението един от нас да се върне и проучи дали командите не идват след нас. Аз не го сметнах за необходимо, защото бях убеден, че те ще изпълнят този път заповедта на своя вожд. Касаеше се не само за неговия живот, а, което беше къде-къде по-важно, за неговия амулет.

Три дни по-късно достигнахме границата на Ню Мексико и за мен бе крайно време да се отделя от групата, за да поема в първоначалната си посока. Развързах ремъците на То-кай-хун, върнах му амулета и му казах, че е свободен, но да не използва свободата си за осъществяване на своя първоначален план по отношение нападението на поселищата, защото ще намеря средства и пътища да предупредя белите. Той потегли с коня си, без дума да каже. Аз повторно му бях подарил живота, но бях убеден, че при една евентуална среща ще се отнесе с мен като с враг.

Сбогуването с Пъркинс и двамата водачи, които нищо не бяха успели да постигнат, беше кратко. Джим Снафъл ми протегна двете си ръце и каза:

— Сър, по пътя ние бяхме понякога на различно мнение от теб. Но един умен човек трябва да притежава разсъдък, ако иска като по-разумен мъж разумно да постъпва. Затова признаваме, че ти винаги имаше право. Ще ни простиш ли?

— С удоволствие, драги Джим.

— Благодаря ти. Как го каза? Драги Джим? За това ти благодаря още един път специално, защото да бъдеш наречен „драги Джим“ от Олд Шетърхенд, е най-върховното чувство. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes!

— Well! В такъв случай се разделяме като приятели и за нас ще бъде голяма радост, ако те видим отново. Ние ще яздим още известно разстояние с мастър Джафар, може би до Санта Фе, където той ще намери добри водачи. Та остани значи със здраве, мастър Поразяваща ръка, и не забравяй двамата стари Гъгнивци!

Аз му стиснах ръката, подадох десница също на брат му и обещах:

— С удоволствие ще си спомням за теб. Или трябва да те забравя, драги Тим?

— No! — отговори той късо, но развълнувано, обърна коня си и препусна подир другите.

Сега при мен остана само Джафар.

— Сър — каза, — сега не искам да изброявам всичко, което ти дължа. Но много бих желал да мога да ти се отплатя. Може ли да го считам за възможно?

— Хората казват, че всичко е възможно.

— А дали пак ще посетиш отново шаммар арабите?

— Не обещавам, но не е изключено.

— Ще стигнеш ли до Персия?

— Възможно не.

— Можеш ли да ми определиш по кое време?

— Не. Аз съм като птица без гнездо, тя лети ту тук, ту там.

— В такъв случай не може да се определи кога и къде можем да се срещнем. Какъв съм сега, е без значение, какъв ще бъда дотогава, не знам. Но съм убеден, че ще чуеш за мирза Джафар, който е син на мирза Мазук. Запомни това име! И за да можеш да се сещаш от време на време за мен, позволи да ти предложа за спомен това оръжие. То всъщност е причината да се запозная с теб и да бъда спасен от теб. Ще ми направиш ли услугата да го приемеш?

Джафар ми поднесе ханджара, който след неговото освобождение му бях върнал.

— Би трябвало всъщност да отхвърля камата, защото е твърде скъпоценна. Но искам…

— За спасителя на моя живот е твърде скъпоценна? — прекъсна ме той. — Иска ми се да можех още по-богато да те даря! Може би това по-късно ще се случи. При всички случаи обаче ти обещавам: който ми покаже този ханджар, може да разчита, че ще сторя всичко за него. Сбогом, приятелю мой! Другите вече толкова се отдалечиха, че едвам ги виждам.

— На добър час! Благодаря за камата! Но не си пожелавам някога да ми послужи като препоръка пред теб.

Подадохме си ръце и препуснахме в различни посоки: той на запад, а аз към Нъгит Тсил.

Последните слова на Джафар ми бяха прозвучали доста самоуверено, сякаш знаеше точно, че един ден ще стане мъж с власт и влияние. Какво беше той сега? Една загадка. За себе си, за своя живот, за задачите си не беше говорил нищо, а аз не бях толкова натрапчив да го питам. Всъщност можеше да бъде малко по-открит пред мен, понеже ми дължеше живота си. Но и така беше добре, защото… дали щяхме да се видим пак?… Ма ша Аллах йекун, ва ма лам ша а Аллах ийкун!^[1]