Карл Май
То-кай-хун (4)

4. Размяната

Яздехме бързо. Следата на команчите беше ясна и не трябваше да се бавим, за да я търсим. Индианците бяха яздили поне също толкова бързо, колкото и ние и, понеже не изчакваха вожда си, явно не се безпокояха за неговата сигурност. Имахме още два часа до вечерта, когато съобщих на двамата си спътници, че сме стигнали в близост до Жълтата планина. Тогава Пъркинс попита:

— Направо натам ли ще яздим?

— Не. Това би означавало да изгубим играта.

— Защо?

— Понеже вождът е при нас. Червенокожите не бива да го видят, преди да са освободили пленниците си, а може би не и после, защото аз не съм му обещал свободата.

— Но нали трябва да узнаят, че е наш пленник! Кой ще им го каже?

— Ти, мастър Пъркинс — отговорих сериозно, макар в действителност да се шегувах.

— Аз? — извика той уплашено. — Аз да занеса тотема? Да пазя добре вожда, е десет пъти по-лесно, отколкото да отида при воините му, за да преговарям с тях. Много ме е страх, че тогава ще извърша някои глупости, с които и вас ще изложа на опасност.

— Това вече е казано така искрено, както аз обичам. Но след като си толкова недосетлив, как мога тогава да ти поверя вожда?

— Това можеш, сър! — врече се той облекчено. — Ние ще ти предадем вожда при твоето връщане точно така, както си ни го оставил.

— Да, така ще бъде — потвърди Джафар. — Аз не съм страхливец, не съм и онова, което хората наричат будала.

Да, той навярно не беше нито глупав, нито страхлив. На него имах повече доверие отколкото на Пъркинс. А и какво ли можех да направя? Един от нас трябваше да отиде при индианците, а това беше риск, за който се искаше мъж на място. За тая работа не ставаше нито персиецът, комуто напълно липсваха познания за тукашните порядки, нито Пъркинс, който не притежаваше никакъв кураж. Та бях принуден значи да им поверя вожда.

Познавах мястото, където се намираха гробовете на вождовете. Макик Натун имаше от южната си страна една вгънатост, чиито стени се изкачваха доста стръмно. Гробовете, четири на брой, лежаха един до друг при западната страна на тази местност, в която дървета не растяха, а само храсти. Зад „залива“ от жълтата скала ромолеше един извор. Там вероятно се бяха разположили индианците на бивак. Теренът в близост до гробовете беше открит. Раслите там някога храсти бяха изчезнали следствие състоялите се тук възпоминателни тържества. Затова пък храсталакът продължаваше да се разстила надясно и наляво, т.е. на изток и запад покрай подножието на планината — обстоятелство, което ми предлагаше голямо предимство. И тъй, тази вгънатост на Макик Натун беше мястото, където трябваше да се реши съдбата на пленниците. Вярно, в случая моят живот висеше на един-едничък косъм, защото дори ако индианецът би бил склонен на кое да е друго място за мир, то при гробовете на неговите паднали в битки предводители го управлява само омразата, изпълва го само чувството за мъст и ето защо всъщност това място бе зле избрано по отношение нашите намерения, защото не можехме да си стоим и чакаме спокойно, при положение, че пленниците на другия ден щяха да бъдат екзекутирани.

Ние следвахме дирята на команчите, додето Жълтата планина израсна северно от нас и имахме да яздим до нея още може би половин час. После се отклонихме западно от нея, яздихме най-напред паралелно с планината и след това се насочихме към нея, но спряхме, преди да я достигнем.

— Още тук ли трябва да слезем? — попита Пъркинс.

— Да — отговорих. — Ако яздим до планината отсреща, където има храсти и дървета, по време на моето отсъствие можете ненадейно да бъдете нападнати. Там е достатъчен един-единствен червенокож, за да ви застреля двамата от засада и да освободи вожда.

— Хм, това е вярно!

— Тук, напротив, местността е открита и вие можете да видите още отдалече всеки, който приближава към вас. За едно внезапно нападение следователно дума не може да става. А и даже да дойдат неколцина червенокожи, което не се очаква, ще можете да насочвате пушките си на всички страни и да ги държите в шах. Дори да предположим най-лошия случай, че заради числения им превес няма да можете да се отбранявате, заплахата, че ще убиете вожда им, ще бъде достатъчна да ги държи надалече от вас. Сега аз възнамерявам да отида при червенокожите и не мога предварително да кажа колко време ще бъде нужно да изпълня плана.

— Well! Ние значи оставаме на това място! Да се смъкваме от конете!

Слязохме и снехме То-кай-хун от седлото. После аз лично го вързах така, че спокойно можех да се отдалеча. Когато Джафар и Пъркинс вързаха конете за колчета и седнаха при команча, ги предупредих:

— Поддържайте добра стража! Не се вслушвайте в никакви приказки, молби и обещания от страна на пленника и не допускайте никой да ви приближи!

— Добре де! Ние ти пожелаваме в твоето намерение точно толкова голям късмет, колкото голяма ще бъде тук нашата бдителност.

Тези слова трябваше да ме успокоят, но когато седнах отново на коня си и продължих ездата, не бях съвсем сигурен. Срокът до настъпването на мрака възлизаше само още на час и половина. Исках през това време да освободя белите. Но тъй като знаех колко бавни и отмерени са обикновено индианците при такива преговори, трябваше сега да побързам. И тъй, държах в тръс направление към главатарските гробове и същевременно внимателно прегледах пушките и револверите си. Трябваше да мога да разчитам на тях, в случай че настъпеше нещо враждебно.

Преди малко споменах, че храсталакът продължаваше също западно край планината. За да бъда възможно най-късно забелязан, аз се придържах към неговите разклонения, където всеки отделен храст ми предлагаше прикритие. Така стигнах до вдатината и завих край ъгъла. Оглеждайки бързо терена, видях червенокожите да бивакуват в задния край при водата, значи така, както бях предположил. Само неколцина се намираха вляво при четирите гроба. Те бяха заети с украсяването им за утрешното тържество, като окачваха амулетите си по забодените копия. Конете им пасяха по-наблизо.

Бях видян още щом завих зад ъгъла. Един бял тук, на това свято за тях място! Сега, когато са изровили бойната секира! Това беше толкова нечувано, че най-напред настъпи дълбока тишина. После червенокожите изригнаха един наистина разтърсващ до мозъка на костите рев. Уловиха се за оръжията и се втурнаха към мен.

— Тихо, млъкнете! — надвиках аз воя. — Чуйте какво искам да ви кажа!

Същевременно развъртях вихрено тежкия мечкоубиец надясно и наляво, напред и назад, за да държа на разстояние неколцината приближили прекалено до мен. Така някои от тях влязоха в неприятно съприкосновение с приклада. Те засилиха крясъците си и опитаха да ме нападнат. Тогава един възрастен индианец надвика всички:

— Мълчете, воини на команчите! Маниту ни прати голям улов. Този мъж е най-прочутият сред всички бледолики. Утре той ще умре на кола на мъченията заедно с онези, които лежат там отзад.

Погледнах над червенокожите към задната страна. Там лежаха шестимата бели пленници.

Когато червенокожите се подчиниха на стария и млъкнаха, той продължи триумфиращо:

— Аз не разпознах веднага този бял мъж, защото той не носи облеклото на ловец. Чуйте неговото име, воини на команчите! То е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка… Поразяващата ръка! — отекна наоколо удивено и същевременно заплашително. Но най-близкостоящите до мен неволно отстъпиха.

— Да, аз съм Поразяващата ръка, приятелят и братът на всички червени мъже, които обичат доброто и мразят злото — обадих се отново. — Аз няма да умра тук на кола на мъченията, защото То-кай-хун, вашият вожд, ме праща при вас. Аз идвам като негов пратеник и не е нужно да убивам оня, който се осмели да ми посегне, защото него ще го накаже То-кай-хун.

Изявлението прозвуча с такава крепка увереност, че очакваният ефект не закъсня. Очите им бяха враждебно отправени към мен, наистина, но като към враг, когото не смеят да нападнат. Старият пристъпи по-близо до мен и ми викна:

— То-кай-хун те пратил! Това е лъжа!

— Кой може да каже, че Олд Шетърхенд някога е излъгал? — попитах.

— Аз! — отвърна той.

— Кога и къде?

— Навремето, когато беше наш пленник и все пак ни се изплъзна.

— Ти лъжеш! Кажи каква лъжа съм изрекъл тогава.

— Не с думи, а с дела ни излъга ти тогава. Ти се правеше на наш приятел, а пък постъпи като наш враг.

— Говориш само лъжи. Не беше ли синът на То-кай-хун в моя власт? Не му ли подарих живота и го доведох здрав при вас? А какво възнаграждение получих в замяна? Вие се отнесохте с мен като с пленник! Чии дела бяха осъдителни? Моите или вашите?

— Ти си тръгна и освободи също другите пленници! — отвърна старият вече по-малко самоуверено.

— Те бяха мои спътници и съвещанието на вашите мъдри мъже ги освободи.

— Защото ти ги принуди с юмрука и пушките си. Ти не си наш приятел и брат и То-кай-хун не те е пратил при нас.

— Но е точно така, както го казвам: той ме прати тук!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да.

— Уф! Как претендира гърмящата змия да докаже, че не е отровна? Отвори си устата и узнай дали ще те дарим с вяра!

— Вие ще ми повярвате, защото ще ви предам един тотем.

— Тотем? От То-кай-хун? Той остана назад. Защо те праща като вестител? Защо не дойде самият?

— Защото не може. Кой в негово отсъствие е предводителят?

— Аз.

— Можеш ли да разчетеш един тотем?

— Да. Неколцина от нас умеят.

— Ето, вземи.

Извадих листовете от джоба и ги дадох на стария. Той ги взе и заповяда на хората си:

— Обградете бледоликия и не го пускайте от това място! Той иска да ни измами. Тотемът се прави от кожа, а не от нещото, което белите наричат хартия. Такава една хартия никога не може да бъде тотем.

Аха! Никога като тотем! Затова значи доволният поглед на вожда, когато му казах, че ще пише на хартия! Това картинно писмо нямаше валидността на тотем, то не ме закриляше! Е, аз въпреки това си имах достатъчна закрила. След думите на индианеца хората му отново се стълпиха по-близо до мен. Тогава аз взех карабината „Хенри“ в ръка и извиках:

— Назад! Не сте ли чували за тази омагьосана пушка, с която мога да стрелям непрекъснато? Който посегне към някое оръжие, ще получи куршум! Направете място! Аз не смятам да бягам, но ще ида там, където ми хареса!

Запънах петлето на магазинната карабина, взех я в дясната ръка par pistolet^[1], накарах врания да заподскача с къчове в кръг, за да ми отвори пространство, и го насочих после към мястото, където лежаха пленниците. Знаех какво можех да рискувам. Навярно нямаше човек сред команчите, който да не е чувал за моята „омагьосана пушка“. Тяхното суеверие ги караше да приемат карабината като оръжие, срещу което съпротива няма. Те я видяха готова за стрелба в ръката ми и се отдръпнаха. Едва когато бях минал през тълпата им, тръгнаха подире ми. Само старият се осмели да дойде по-близо и ми извика:

— При пленените бледолики ли искаш да отидеш?

— Да.

— Не можеш!

— Pshaw!

Продължих да яздя. Той приближи тогава още повече, протегна ръка към юздата ми и изкряска:

— Не по-нататък, иначе ще те пленя!

— Опитай! Кой ще дръзне на забрани на Олд Шетърхенд нещо, което му харесва да прави?

Спрях коня и насочих дулото на карабината към стария.

— Уф, уф! — прозвуча уплашеният му вик, с който изчезна в тълпата на хората си.

Някой друг на мое място щеше да бъде смъкнат от коня и овързан. На мен това обаче не се случи. Защо? Имаше няколко причини. Първо, те сега знаеха все пак, че съм пратен от техния вожд. Второ, въздействаше страхът от моята пушка. Трето, при тях аз се ползвах с репутация, която правеше възможно едно такова рисковано дело. Онова, което при някой друг щеше да бъде наречено безразсъдна дързост, при мен бе просто само отчитане и използване на обстоятелствата. И накрая, четвърто, моята поява бе подействала направо слисващо. Стореното от мен беше в техните очи не държането на един безумно дързък мъж, а действието на една личност, снабдена с по-могъщ амулет.

Насочих коня отново към задния план, откъдето екна към мен силният вик:

— Олд Шетърхенд! Слава, Богу! Да видя теб тук, е най-върховното чувство!

Не дадох отговор на тези думи на Джим Снафъл, защото не исках да възбуждам още повече червенокожите. Спрях при скалната стена в близост до белите, слязох от коня и седнах, облегнат на стената, така че тилът ми беше защитен. Индианците образуваха полукръг около мен, но на почтително разстояние, тъй като все още държах карабината готова за стрелба. Поне временно се намирах в безопасност. Възрастният индианец сега отново се показа. Аз му махнах и го подканих:

— Нека сега моят червен брат прочете тотема! От него той ще разбере, че съм дошъл да спася То-кай-хун, вожда на команчите, от смърт.

— От смърт! — попита той уплашено. — В опасност ли се намира?

— В много голяма. Ако не се върна при него във времето, което ние, белите, наричаме половин час, той ще умре.

— Уф… уф… уф! — отекнаха стъписани възгласи от полукръга.

Старият седна точно срещу мен и се зае да „дешифрира“ листата. Аз огледах лицето му по-внимателно, отколкото го бях сторил досега. Той вероятно беше умен, може би дори хитър подглаватар. След малко вдигна глава и ми хвърли пронизващ поглед. Беше разгадал първата група фигури и сега знаеше, че вождът му се намира в мой плен. После продължи мъчителното разчитане на тотема.

От този момент повече мускул не трепна по лицето му. Когато остави и последния лист настрана, той дълго гледа замислено към земята… Сетне отново ме погледна, и то по такъв начин, че ако не бях толкова сигурен в плана си, сигурно щях да се уплаша.

След това даде знак на един червенокож, създаващ впечатление за силен и ловък мъж, да седне при него. Те заговориха тихо помежду си, при което нито единият, нито другият поглеждаше към мен. Това продължи доста време, докато вторият стана и пристъпи обратно в полукръга.

Тоя странен ефект на тотема нещо не ми се понрави. Аз бях очаквал голяма възбуда, придружена с яростни заплахи към моя милост, а сега това спокойствие! То започна да ми става зловещо, защото траеше доста дълго. Старият все още не казваше нищо и гледаше безмълвно в земята пред себе си, а червенокожите стояха около нас, впили жадни погледи в него, без той да сложи край на напрегнатото им любопитство. При това положение вече трябваш да го попитам:

— Разбра ли червеният ми брат тотема на вожда?

— Да — потвърди той.

Стана полека, като отправи към хората си странното за мен разпореждане:

— Случило се е нещо, което никой не би счел за възможно. Моите братя веднага ще го чуят, но нека не казват нищо, а да се държат спокойно. Това е моя заповед, от която зависи животът на нашия вожд.

След това се обърна отново към мен и попита:

— Поразяващата ръка ли плени То-кай-хун?

— Да — заявих аз.

— Вождът беше ли ранен?

— Не.

— Имало и двама бели, единият е онзи, който вчера ни се изплъзна така тайнствено при реката?

— Да.

— Какво ще стане с То-кай-хун?

— Ще умре, ако до четвърт час не бъда при него. Та премисли значи добре заповедите, които той ти дава върху тотема си!

— Той ми казва, че искаш да го освободиш. Срещу какво?

— Срещу шестимата пленници. Но положението е друго. За да спаси амулета си, той иска да ми даде тези шестима пленници. Кога той също ще получи свободата си, това ще зависи от моята доброта.

— Така е изобразено на тотема. Но ние не сме длъжни да се подчиняваме на този тотем, защото той не е от кожа. Това То-кай-хун знае много добре.

— Тогава той ще изгуби живота си.

— Той няма да умре. Поразяващата ръка е умен бледолик, но този път сбърка в сметките си.

— И този път съм прав, можеш да бъдеш сигурен в това.

Казах го, за да го подведа към някое непредпазливо изявление. Поведението му говореше за някакво коварство, което исках да открия. Удаде ми се да постигна намерението си, защото той отговори:

— Той греши, това ти в скоро време ще разбереш. Почакай само, докато се посъветвам с най-възрастните от тези воини!

— Тогава побързайте, защото, когато изтече посоченият срок, вождът вече няма да може да бъде спасен.

Въпреки тази подкана той избра бавно няколко червенокожи, с които седна на тихо съвещание. Останалите се държаха съгласно заповедта му спокойно, но святкащите погледи, които ми мятаха, свидетелстваха за възбудата, в която се намираха.

„Той греши, това ти в скоро време ще разбереш“ — гласеше отговорът му, който беше много важен за мен. Той възнамеряваше нещо, което аз не биваше да зная. Може би то вече беше в ход! Но какво? Това можеше да е само освобождаването на вожда. В случай че то успееше, Джафар и Пъркинс попадаха в плен, а аз щях да бъда убит тук.

Ако вторият вожд действително имаше такъв план, съвсем не беше трудно да го осъществи. От тотема знаеше, че при вожда можеше да има само двама стражи. Поставеният от мен срок му казваше приблизителната отдалеченост на мястото, където държахме То-кай-хун. А това място много лесно можеше да бъде намерено. Необходимо бе само да се проследи оттук обратно моята диря. Ако предположението ми беше вярно, нещата зависеха сега само от това дали Джафар и Пъркинс ще действат, както им бях заповядал.

Старият увещаваше тихо и настойчиво другите съветници, които не можеха да се въздържат да не ми хвърлят някой друг изпълнен с подигравка поглед. Това и неговото лукаво лице подсилиха у мен убеждението, че разсъждавам правилно. Същевременно той си играеше с листата, разперваше ги и отново ги събираше. Свикнал да мисля за всичко, аз забелязах сега, че един лист липсва.

Аха, дали не беше го дал на червенокожия, с когото първо беше говорил? Това е могло лесно да стане, без да го видя. С тази хартия нямаше да е трудно да подведат двамата ми спътници към някоя непредпазливост. Необходимо беше само един червенокож да приближи, като държи листа нависоко и каже, че той идва от моя страна и съдържа указания. Достраша ме. Трябваше да разбера какво става. Не знаех колко червенокожи се намират тук, исках да ги изброя. Понеже седях на земята, не можех да ги обгърна с поглед, така че станах. За да изглежда това движение възможно по-безобидно, бръкнах в кобура на седлото и извадих парче заешко, което бях сложил там. Започнах да ям, като оставях очите ми да се плъзгат по индианците.

Те бяха застанали нащрек. Но като ме видяха да се храня, не придадоха на тази промяна на положението ми никакво значение. Един бял, който спокойно ядеше, макар да се намираше във вражи индиански бивак, сигурно не възнамеряваше нищо, будещо опасения. И тъй аз ги преброих — липсваха пет човека, сред които червенокожият, с когото старият първо бе говорил. Трябваше ли спокойно да изчакам какво ще се случи? Не! Ако вождът беше свободен и имаше време да стигне до бивака, ние губехме играта. Удадеше ли ми се обаче да го срещна по път, то вероятно щях все още да мога да поправя грешката.

Макар да седях преди малко, бях задържал мечкоубиеца напреко на гърба и карабината в ръка, така че бях принуден да посягам към пушките и с това преждевременно да привлека вниманието върху себе си. Фактът, че старият бе изпратил само петима воини, явно бе основан на съображението, че аз щях да забележа липсата на по-голям брой. Само пет, това ме успокои донякъде. Но толкова повече стояха тук и техните стрели щяха да засвирят подире ми!

Ето че старият даде знак на още неколцина воини да седнат при него. Това насочи погледите към въпросното място, докато към мен никой не гледаше. Възползвайки се от този благоприятен миг, аз се метнах на седлото, пришпорих коня и полетях сред индианците. Умишлено насочих врания към мястото, където стояха най-нагъсто, защото колкото по-голяма бъркотия причинях, толкова по-късно щеше да им дойде на ума да ме преследват.

Прегазих пет-шест, съборих още толкова и се насочих после към ъгъла, от който бях дошъл. Безмълвни в първия миг от изненада, воините надигнаха после див вой. След това вероятно са хукнали към конете си. Но аз вече прелетях край ъгъла и се понесох по собствената си диря. Един поглед ми каза, че петимата команчи действително са я следвали.

Тук време за бавене нямаше. Смушках врания към най-голяма бързина. Летяхме като хала през редкия храсталак. След известно време се насочих навън, за да мога да хвърля един поглед към откритата равнина. Аха, една група ездачи се задаваше оттам в галоп към планината и шубрака! Значи номерът на петимата команчи беше минал. Те бяха освободили вожда си и бяха пленили Джафар и Пъркинс. Сега следователно имах шестима червенокожи пред себе си и шайка от над шейсет зад гърба си. Но аз не се двоумих.

Касаеше се да пипна отново вожда и да освободя двамата си спътници. Конете, разбира се, не можех да пощадя. Те трябваше да се простят с живота си, ако исках да постигна своята цел. Продължих да препускам до мястото, където следата извеждаше от храстите на открито поле. Там спрях коня и го погалих по шията, за да го накарам да стои спокойно, защото не биваше да дам някой погрешен изстрел и също така малко трябваше да сляза, тъй като може би щеше да се наложи да пожертвам един-двама червенокожи. Щеше ли да дойде групата на мястото, където се намирах? Да, те яздеха в тръс към мен. Вече можех да различа лицата им.

Начело яздеше вождът, притиснал с ръка пушка към коляното. Следваха го трима червенокожи един до друг, после се появиха двама, водещи за юздите коня, на който седяха заедно Пъркинс и Джафар. Когато приближиха на около четиридесет крачки, насочих карабината. Конят ми стоеше неподвижен като зид. Първият изстрел улучи животното на вожда. То направи още няколко скока и се преметна. Не можех да видя в какво положение е изпаднал То-кай-хун, защото очите ми бяха насочени към конете на неговите хора. Още пет изстрела и те рухнаха бързо един след друг. Едва сега погледнах отново към вожда. Той лежеше под животното си и се опитваше да се измъкне. Пушката му беше изхвърчала от ръката надалеч. Двама индианци се гърчеха още по земята. Другите трима се бяха изправили и се пулеха уплашено към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Аз нададох бойния вик на индианците и се понесох в галоп към тях. Като ме видяха, те не помислиха за съпротива, а хукнаха да бягат. Двамата други хукнаха след тях, крещейки високо. Бях се отървал от тях и пратих подире им още два сплашващи изстрела.

Сега към вожда! Той тъкмо се беше освободил и се изправи. Профучах с коня край него и го ударих с приклада, който го свали. То-кай-хун остана да лежи в безсъзнание. Сега можех да помисля за спътниците. Конят им беше спрял, понеже не можеха да го насочват с вързаните си отзад ръце. Краката им бяха пристегнати към стремената. Скочих бързо, прерязах им ремъците и казах:

— Ще говорим по-късно, сега трябва да изчезваме! Зад гърба си имам вероятно над шейсет преследващи ме червенокожи. Подайте ми бързо вожда!

Метнах се отново на седлото. Те слязоха и вдигнаха То-кай-хун. Аз го сложих пак напреко пред мен и после потеглихме в галоп по равнината. Не беше минала половин минута, когато чухме зад себе си многогласен вой. Поглеждайки назад, видях преследвачите. Те току-що бяха напуснали храсталака, бяха стигнали при застреляните коне и забелязали петимата си другари, които бяха спрели своя бяг и наблюдаваха отдалече моите действия. Като видяха вожда в ръцете ми, удвоиха яростния си крясък и полетяха в разпилян строй подире ни.

— The devil, те ще ни настигнат! — затрепери от страх Пъркинс.

— Няма да го допусна — успокоих го аз. — Страхът ти е без всякакво основание, защото сега ние спечелихме.

— Дано даде Небето, макар да не знам по кой начин.

— Нека не бързаме прекалено много! Моето намерение по-скоро е да ги оставя да дойдат по-близо.

Преследвачите бяха толкова далече зад нас, че можех да ги достигна с мечкоубиеца, но не с карабината. Ето, че вождът започна да се размърдва. Трябваше да спрем, за да го вържем, и поради това слязохме. Свързахме му ръцете на гърба, при което той дойде напълно на себе си. Видя хората си да идват и поиска да се възпротиви, та да ни отнеме скъпоценно време. Опитът му обаче остана безуспешен, защото се намесихме енергично и безцеремонно.

— Сложете го да седне върху коня на мистър Джафар — помолих — и го вържете там здраво!

— Защо на коня? — попита Пъркинс.

— Защото тогава воините му ще видят каква прекрасна цел предлага на моята пушка.

То-кай-хун съзна, че заплахата ми е сериозна, и се подчини. Неговата съпротива все пак ни беше задържала и команчите бяха дошли значително по-близо.

— Те ей сега ще бъдат тук! — проплака Пъркинс.

— Напротив, те ей сега ще спрат — отвърнах. — Аз ще ги помоля най-учтиво.

Същевременно прицелих мечкоубиеца и изстрелях двете цеви. Два коня рухнаха и с тях ездачите им. Останалите червенокожи въпреки това продължиха да препускат. Тогава насочих карабината към тях и повалих с шест последователни изстрела също толкова коне. Индианците спряха и нададоха яростен вой. Аз се възползвах от случая да заредя отново и казах заплашително на То-кай-хун:

— Погледни слънцето, колко ниско стои вече! Веднага щом изчезне, ще те застрелям, ако дотогава не ми върнете пленените бледолики. Олд Шетърхенд никога не се кълне, но тези думи са като клетва. Не разчитай повече на моята снизходителност. Тя свърши.

Той ми се изхили с превъзходство от височината на коня и отвърна:

— Благоразумието ще ти го забрани. В твоите ръце аз съм един заложник, когото не бива да погубваш. Ти искаш да спасиш бледоликите и можеш да го сториш само докато съм в твоя власт. Та аз значи се изсмивам на заплахата ти.

Сега на свой ред му се ухилих в лицето и отвърнах:

— То-кай-хун се счита за умен и е убеден, че сега е победил с хитростта си Олд Шетърхенд. Но онова, което ти считаш за хитрина, е късогледство. Да, аз гледам на теб като на заложник, когото искам да разменя срещу бледоликите. Затова те подканих сега да осъществим размяната. Ти се противопоставяш и така сам си копаеш гроба. Свобода за свобода, живот за живот! Дадеш ли ми пленниците, ще те пусна. Не ми ли ги предадеш, значи искаш тяхната смърт. Само че тогава аз ще те застрелям. Тъй че не се пазари, ами използвай времето, защото тече. На слънцето му остават само още две длани ширина да залезе и тогава ще залезе също и твоят живот!

Вождът беше решил да стигне до края, защото продължи да чака, забил мрачен поглед в земята и без дума да обели, докато на слънцето му трябваше най-много минута да докосне хоризонта. Тогава Джафар вдигна пушката си и каза:

— Време е вече, мистър Шетърхенд. Кой ще стреля? Ти или аз?

— И двамата — отговорих.

— Не, и тримата — вметна Пъркинс. — Няма сами да се възползвате от възможността да освободите човечеството от тоя негодяй. Само дай знак, сър!

Подканата, при която той прицели пушката си към вожда, беше отправена към мен. Аз вдигнах карабината, насочих очи към слънцето и отговорих:

— Добре, съгласен съм. Целете се в главата му! Нека смъртта го споходи в слабия мозък. Сетне ще му смъкнем скалповия кичур и амулета и ще ги подхвърлим на прерийните вълци, та душата му да не може да се яви във Вечните ловни полета.

Когато То-кай-хун видя дулата на трите пушки насочени към челото му, остави съпротивата и извика:

— Не стреляйте! Готов съм да сторя каквото поискате.

— Викни на воините си да развържат пленниците и да ни ги пратят! — призовах го аз. — Преди туй обаче трябва да им бъде върнато всичко, което сте им отнели. Ако липсва дори най-дребният предмет, получаваш отредените ти куршуми.

— Те ще си получат обратно всичко. Но после ти ще ме освободиш ли?

— Да. Ще проявя милостта да те освободя, когато бледоликите пристигнат тук с всичко, което им, принадлежи. Ние ще скрепим споразумението с лулата на мира.

— Тогава нека повикам един от воините ми и да му заповядам какво трябва да направят.

— Направи го! Така ще е по-добре, отколкото ако даваш заповедите си от разстояние.

Той извика към хората си едно име и заповяда на мъжа да дойде при нас, давайки уверението, че нищо няма да му се случи. Индианецът се подчини на подканата и приближи недоверчиво с коня си. То-кай-хун му каза какво трябва да бъде извършено. Той беше видимо разочарован, но не възрази нито с дума и препусна обратно. Ние се загледахме след него много напрегнато за ефекта, който щеше да предизвика неговата вест върху индианците. Те се скупчиха в кръг около него. Скоро сред тях възникна неспокойно движение, но не се чу нищо. Те разбраха, че трябва да се подчинят, и се помириха мълчаливо с неизбежното. След известно време кръгът се отвори и видяхме пленниците да се появяват на конете си. Пушките им бяха у тях и те бързо яздеха към нас. Водеха и коня на Пъркинс. Двамата Гъгнивци бяха начело със своите мулета. Още преди да ни достигнат, Джим ми викна:

— Слава Богу, че сме отново при теб, мастър Поразяваща ръка! Казвам ти, това за нас е най-върховното чувство. И ако някога в живота си го забравим, нека ни разкъса първата срещната мечка! Нали, стари Тим?

— Yes. Смъртта тоя път беше се промъкнала дяволски близо към нас. Ама и ние можахме така глупаво…

— Не се коси, мастър Тим Снафъл — ухилих се аз, — и не говори за благодарност! Аз също вече повече от веднъж съм предприемал недоброволно пързаляне. Впрочем получихте ли си обратно вещите?

— Да.

— Всичко? Който забележи нещо да му липсва, да се обади!

Оказа се, че червенокожите бяха задържали само няколко дреболии. Това бяха предмети, без които спокойно можеше да се мине. И тъй, аз се отказах от по-нататъшни претенции, които бездруго щяха да доведат само до разтакаване и загуба на време, а вече започваше да се стъмнява. Снех вървите на вожда, така че той свободно можеше да слезе от коня. Другите освободени поискаха да се впуснат в обяснения пред Джафар и Пъркинс. Аз обаче им напомних да ги отложат за по-късно и подканих вожда да седне. Той го стори, аз седнах до него и натъпках моята лула на мира. Условията, които бях поставил, бяха повторени и аз наблегнах особено на това, че той за в бъдеще трябваше да се въздържа спрямо всеки от нас от какъвто и да е враждебен акт. После извърших известните шест всмуквания, издухах дим в четирите посоки на света, към небето и земята и го подканих да направи същото. Той изпълни искането, върна ми лулата, изправи се и ме попита:

— Калюметът беше разменен помежду ни. Сега свободен ли съм?

— Да — потвърдих. — Можеш да се върнеш при твоите воини.

То-кай-хун се отдалечи няколко крачки. После спря, обърна се към мен и каза:

— Поразяващата ръка е най-хитрият измежду всички бледолики. Той познава обичаите на червените мъже почти както те самите. Но някои неща все пак още не знае.

След тези думи си тръгна.

— Чу ли го, сър? — попита Джим. — Това звучеше точно като закана. Прати подире му бързо един куршум!

— Дори и през ум не ми минава! Аз му подарих живота и свободата и ще удържа думата си!

— Но дали той ще удържи своята!

— Това си е негова работа. Ние трябва преди всичко да се махнем възможно най-бързо от тук. И тъй, възсядайте!

— Накъде ще вървим?

— Най-напред да се махнем от очите на червенокожи-те.

Те посрещнаха вожда си със същото мълчание, с което преди туй бяха приели неговата заповед. И никой не се приготви, когато напуснахме терена, да ни последва. След кратко време ние се бяхме изгубили от очите им.

Аз бях поел, понеже така изискваше естеството на местността, в посока на запад и я спазвах, докато стана напълно тъмно и не можехме да бъдем видени, в случай че команчите все пак ни следваха по петите. Тогава спрях и казах:

— Сега трябва да решим най-напред накъде ще яздим. Мистър Джафар, ти се каниш да ходиш нагоре към Ню Мексико. Имаш ли предвид някакъв определен път?

— Да — отговори Пъркинс вместо запитания. — Ние искаме да се отправим от Бийвър Крийк към Хейдълстрейтс, ако знаеш мястото, сър.

— Бил съм вече там.

— Well. Но ние вече не се намираме при Бийвър Крийк и следователно не е така лесно да се ориентираме, още повече че сега е нощ.

— Що се отнася до това, няма защо да се безпокоите! Аз ще ви водя, докато можете по-нататък да се оправите сами.

— Докато се оправим сами, сър? Не по-нататък?

— Не. Аз трябва да се насоча на юг и ако вие познавате пътя си, няма да имате нужда повече от мен. Тогава Джафар се намери:

— Възможно е да се откажем някак си от познанията ти за местностите, но не и от теб. Помисли от каква опасност едва-що се отървахме и какви още ни очакват!

— Че тук има опасности, ти е било добре известно, мистър Джафар, и ти си се подготвил също както трябва. Имаш трима водачи и двама слуги и като прибавим Двамата Снафълс, ставате осем човека, които няма защо да се плашат. Аз се спускам сам от планините Гро Вантър, кажи-речи все през територии на вражески индианци, и не съм проявил страх.

— Е, да, ама ти, сър! Не би ли могъл да останеш с нас поне докато сме в безопасност от команчите?

— Хм-м! Аз всъщност нямам време.

— Въпреки това те моля. За теб аз съм само чужденец и ти няма да принесеш една такава жертва заради мен, но го стори за твоя хаджи Халеф Омар, чийто гост съм бил!

— Yes, стори го, сър — вмъкна Тим Снафъл, който иначе толкова малко говореше. — Мога да ти докажа, че ще ни бъдеш много необходим.

— Тъй ли? Е, ами докажи го тогава, стари Тим!

— Лесно е да го направя. Вземи тези шестима джентълмени: чужденеца, двамата му слуги и тримата скаути. Не попаднаха ли те в ръцете на червенокожите?

— Така е.

— Значи признаваш, че една помощ ще им е добре дошла?

— Та нали имат вас.

— Нас? Pshaw! Двамата Гъгнивци! Досега сме се хвалили, че сме оправни, но сега вече не бих желал да го твърдя. Не се ли промъкнахме ние като ученици в ръцете на червенокожите? Не сме ли пак ние същинските помагачи на тези шестима джентълмени? Без теб утре всички щяхме да бъдем измъчвани до смърт. Това е доказателството, че ние още задълго ще се нуждаем от теб. Имам ли право, или не?

— Но, стари Тим, какво ти скимна? — провикна се тук Джим напълно удивен. Аз вече не те познавам. Ти през целия си живот никога не си нареждал толкова много думи една след друга.

— Well! И съвсем не ми беше лесно. Бих предпочел да спя с някоя мечка гризли в леговището й, отколкото да държа реч. Мислех си обаче, че тя тук ще е необходима.

Джафар повтори молбата си, към която се присъединиха и другите и аз накрая заявих:

— Добре де, ще се съглася с вас. Ще ви придружа до границата на Ню Мексико, но ще го направя при едно условие.

— Какво е то? — попита Джим.

— Точно ще изпълнявате заповедите ми и няма да предприемате нищо, без преди това да сте ме попитали.

Джим се поколеба да се съгласи с това прямо искане, но затова пък брат му тутакси каза:

— Та това се разбира от само себе си! Щом Олд Шетърхенд е при нас, ние сме длъжни да подчиним волята си на неговата.

Джафар на драго сърце прояви съгласие, а двамата слуги нямаха думата. Пъркинс знаеше как беше сгрешил и не възрази. Другите двама скаути си бяха изобщо скромни хорица, които се радваха да смъкнат от себе си цялата отговорност. Те веднага се съгласиха и ето как Джим в крайна сметка се видя принуден да направи забележката.

— Не искам да се оправдавам. Мисля си само, че и аз притежавам уста, с която понякога да кажа някоя дума. И тъй, убеден ли си, че въпреки нощта ще намериш правия път?

— Да.

— И колко дълго ще яздим? Да не би непрекъснато до ранни зори?

— Не. Не бива да изисквам от вас такова усилие. Та нали бяхте вързани и вероятно не сте спали много.

— Това е вярно. Поне аз не склопих очи нито за миг и смея да призная, че днес непременно трябва да поспя час.

— Ти ще спиш и по-дълго. Ние ще яздим само дотолкова далеч, додето можем да приемем, че утре ще бъдем в безопасност от страна на команчите.

— Аха! Ти значи не им вярваш? Въпреки лулата на мира?

— Въпреки нея. Думите, които вождът накрая ми подвикна, наистина означаваха заплаха.

— Така си и помислих! Той заяви, че някои неща все пак още не си знаел. Де само да можехме да отгатнем какво имаше предвид команчът!

— На мен не ми е необходимо да го отгатвам, защото вече го знам. Ние пушихме с моя калюмет, но не с неговия.

— Нима се прави някаква разлика?

— Всъщност не. Между честни хора е все едно дали едната или другата страна ще достави калюмета. Наумил ли е обаче червенокожият някакво коварство, той не дава своята лула за церемонията, а пуши тази на противника си. После изтъква при даден случай, че споразумението притежава валидност само ако е засвидетелствано с неговия собствен калюмет. Вероломството, което е възнамерявал още от самото начало, поне от негова гледна точка е извинено.

— Значи това е имал предвид вождът? По тоя въпрос ти всъщност трябваше да помислиш!

— Помислих.

— Но все пак взе своята лула. Защо?

— Защото той тъй или иначе нямаше да даде веднага своята, а щеше да започне някак си да го увърта. Така щеше да мине време и той щеше да постигне намерението си.

— Какво намерение?

— Да стане по-тъмно. Ние нямаше да имаме вече възможност да наблюдаваме хората му и те щяха да могат да приближат и да ни нападнат. Той щеше да спечели играта. За да предотвратя това, предпочетох изобщо да не му искам лулата.

— Но сега То-кай-хун няма да удържи думата си, а ще ни преследва.

— Много вероятно. Но няма да ни намери, защото ние ще яздим сега толкова далеч, че червенокожите утре сутрин няма да могат вече да различат нашата диря. Ние ще ги заблудим, като ги подмамим в погрешна посока. Хейзълстрейтс лежи западно оттук. Ние обаче ще яздим на юг, и то толкова далеч, докато намерим здрава почва, по която да извием на запад.

— Well! Това е хитро, сър! Команчите ще ни следват на юг и ще се придържат към тази посока. Така ще се отървем от тях. Застани начело и ни води където искаш! Не е добре да се задържаме по-дълго тук.

— Не е, трябва да се махаме. Индианците видяха, че се отдалечаваме на запад, и е възможно все пак да им хрумне идеята поне на известно разстояние да ни последват в тази посока.

— Да, и ние трябва да държим сметка за това, макар че нищо не могат да ни направят, понеже ще ги чуем още отдалеч.

Яздихме до полунощ на юг и едва тогава свърнахме под прав ъгъл на запад. Бях убеден, че ако червенокожите дойдеха някъде към единайсет часа в предиобеда на това място, нямаше вече да видят следите ни и следователно нямаше и да приемат, че сме бягали зигзагообразно като зайци. После продължихме още над час, докато ездачите дотолкова се умориха, че трябваше да спрем. Установихме се на бивак.

Мъжете още по път бяха изкоментирали без мое участие нашето последно приключение и следваше да се очаква, че бързо ще заспят. Аз определих само за вид последователността на стражата и поех първите два часа. Когато те изтекоха, не събудих следващия, а останах на поста си, додето денят настъпи. Тогава разбудих спящите, които ми бяха благодарни за тази малка жертва.

Джафар се беше снабдил богато с провизии, които бяха носени от едното товарно животно. То също беше попаднало в ръцете на команчите. Те бяха изяли една доста голяма част от припасите, но все пак беше останало нещо и то ни бе върнато. Та имахме значи какво да ядем и не се налагаше да губим време за лов, напротив, можехме след една кратка закуска веднага да потеглим.

Снощи бях яздил напред, без да участвам в разговора на другите. Не можех и да го следя, защото бе трябвало да насочвам заради тъмнината цялото си внимание върху местността, през която минавахме и към малкото звезди, които стояха по небето и ми служеха за пътеуказател. А и не се нуждаех да слушам какво си разправяха, понеже което сам не бях видял и чул, лесно можех да отгатна. Но тази заран, когато Пъркинс яздеше по едно време до мен, се възползвах от случая да го попитам:

— Вие вчера май забравихте какво ви бях поръчал толкова настойчиво, а именно да пазите добре вожда и да не позволявате да ви измамят с някоя хитрост.

— Знаех си, че упреците все ще дойдат, мастър Поразяваща ръка.

— Да не би да не сте ги заслужили?

— Хм-м! Ти днес можеш да си говориш както искаш. Сега, когато виждаш как е плавала тоягата, знаеш как е била хвърлена във водата. Ние обаче не можехме да имаме представа.

— Pshaw! Вие се намирахте на открито поле и можехте да отблъснете всекиго с куршумите си. Вождът беше добре вързан и следователно безопасен. Сега можеш да си представиш колко бях изненадан, когато при връщането си видях какво е станало. И кой успя да я свърши тая работа? Няколко мизерни команчи, които толкова лесно можехте да издухате с пушките си. И дори това не бе необходимо. Достатъчно беше само да им покажете пушкалата си и те нямаше да дръзнат да приближат в обсега на стрелбата.

— Ние им ги показахме.

— И въпреки всичко бяхте изненадани и надвити? Как всъщност го нагласихте тоя майсторски номер?

— Глупавата хартия беше виновна.

— А-ха, помислих си го!

— Червенокожите ни заблудиха с нея. Когато им викнахме да спрат, ако не искат да получат куршуми, те слязоха от конете в обсега на пушките ни и единият ни показа някаква хартия, която държеше високо в ръка. Той ни викна, че ти си написал тая „говоряща хартия“ за нас и трябвало да ни я донесе.

— И вие повярвахте?

— Защо не? Той каза, че всичко било уредено и че ти си се намирал при пленниците, които щели да бъдат освободени веднага щом сме заведели вожда. Всичко това си бил написал на хартията. Ние значи трябваше да я прочетем и разрешихме на индианците да дойдат.

— Каква непредпазливост! Та нали е било достатъчно един да ви я донесе. На другите трябваше да забраните да приближават.

— Съвсем правилно, но кой ще ти мисли за такива неща, след като мошениците показваха написана черно на бяло хартия? Аз я получих и тъкмо се наканих да я чета, те се нахвърлиха върху нас. При това бяха толкова бързи, че не намерихме време за съпротива и бяхме омотани във върви, преди изобщо да сме съзнали как сме се озовали в тях. Че освободиха вожда, сигурно можеш да си го представиш.

— Действително, но ще се пазя, докато сме заедно, да пилея доверието си по такъв начин.

Пъркинс измърмори в брадата си някаква унила забележка и се Постара да се отдалечи от мен. Другите не притежаваха по-добра съвест от него. Всички бяха направили някаква грешка и понеже мислеха, че ще заприказвам за тези неща, се държаха възможно по-далеч от мен, така че останах сам начело. Само Джафар дойде на няколко пъти до мене, за да сподели някое особено красиво място от своя Хафиз. Той често вземаше книгата в ръка и поради това често изоставаше, поради което трябваше постоянно да го извиквам.

По обяд позволихме на конете два часа почивка, а вечерта се разположихме на бивак край една застояла вода, единствената в този край.

Макар ние да не можехме да я вкусим, то поне конете можеха да пият от нея. Днес разпределих така стражата, че пропуснах себе си и можех да спя през цялата нощ; което за мен беше безусловна необходимост. Вчера аз също бях преуморен и изтощен като другите и можех сега да изисквам почивка, особено след като те през целия ден бяха предоставили на мен грижата за пътя и тяхната сигурност.

Всъщност ние можехме още тази вечер да се намираме при Хейзълстрейтс. Но понеже бяхме яздили първо пет часа на юг, загубихме толкова време, че можехме да пристигнем при споменатата местност едва утре по обяд. Когато достигнахме днешния си бивак, беше вече тъмно, така че не ми бе възможно да претърся неговата околност. Дори намиращи се по земята следи нямаше как да различа. Но пребродих растящия край водата храсталак и се убедих, че се намираме сами в тази местност.

На утрото се нахранихме. Конете бяха пасли през нощта наоколо. Моят вран жребец и сега бе зает да оскубва листата и младите леторасли. Отидох да го оседлая. При това погледът ми падна върху храста, от който конят беше ял, и веднага забелязах, че преди нас тук трябва да е имало вече хора и коне. Тръгнах от храст на храст и предположението ми се потвърди. Тогава потърсих следи по земята. Моите спътници забелязаха това и Джим Снафъл ме попита:

— Нещо изгубил ли си, сър? Ние ще ти помогнем.

— Нищо не съм изгубил — отвърнах. — Но търся следи от ездачи, които са били тук вчера преди нас.

— Ездачи? Тук? Как стигна до тази мисъл?

— Огледай прегризаните клонки на храстите!

Той го направи и после заяви:

— Прав си, мастър Шетърхенд, има разлика. Но това все пак може лесно да се обясни.

— С какво?

— Старите места са тези, от които конете ни са яли снощи, а новите — от сутрешната им паша.

— Погледни този клон! Той доказва, че не вчера вечер, а още преди това е бил откъснат, защото мястото на скършването е вече потъмняло.

— Тогава нали би трябвало и по земята да личат следи от крака и копита.

— Такива при всички случаи е имало, но те вече не са различими поради отпечатъците, които сме направили ние и конете ни. А и дори да не беше така, днес изобщо не бихме могли да видим следи, оставени вчера по обяд, освен ако не се намират покрай водата. Нека потърсим там!

Едва бяхме пристъпили до водата и всеки от нас нададе вик на изненада. Намерихме човешки и конски следи. Хората бяха носили мокасини, а конете не бяха подковани.

— Индианци, индианци са били! — извика Джим Снафъл. — Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна запитаният, като се наведе да огледа внимателно и с религиозна всеотдайност отпечатъците.

— И те са били много! Ти какво ще кажеш по въпроса, мастър Шетърхенд?

— Да, не са били малко — отговорих. — Жалко, че вчера пристигнахме тук, когато беше вече твърде тъмно, за да забележим тези следи! Щяхме да можем да ги преброим.

— Не можем ли и сега?

— Едва ли! Аз преценявам, че са били далеч повече от трийсет. По-точно е невъзможно да се определи.

— Кои може да са били?

— Команчи, защото други в този край не се намират.

— Да не би То-кай-хун с неговите хора?

— Хм-м! Би било възможно. Но защо само ни е преследвал, а веднага след като го напуснахме, е потеглил и без забавяне и през цялата нощ е яздил директно към Хейзълстрейтс.

— Какво ще търси той там?

— Да, това се питам и аз. Той искаше все пак да изиграе бойния танц при гробовете на вождовете и да пита амулетите. Но тук ми хрумва една мисъл! Той може да е узнал накъде възнамеряваме да се отправим.

— Това би трябвало да му го каже някой от нас.

— Действително.

— Но кой? Никой няма да е толкова глупав да му го издаде.

— О, що се отнася до глупости, то такива достатъчно бяха извършени. Може би пленниците са говорили помежду си за Хейзълстрейтс в присъствието на червенокожите си пазачи?

— Нито дума — отговори един от двамата пленени водачи. Другият го потвърди, а и двамата слуги се присъединиха към тези твърдения.

— Вие също не сте, нали, Джим и Тим?

— Не — заяви Джим. — Ние изобщо не можехме да говорим по този въпрос, защото научихме за Хейзълстрейтс едва когато вчера бяхме свободни и вече не се намирахме при команчите.

— В такъв случай съществува още една възможност, а именно мистър Джафар и мистър Пъркинс да са говорили за мястото вчера, докато аз яздех към червенокожите и те останаха сами при вожда.

Тук Пъркинс извика разпалено:

— Какво си мислиш за мен, сър! Аз не съм толкова побъркан, че да издам на том червен дявол нашия път!

— Значи и този вариант отпада. При това положение трябва явно да си имаме работа с някое друго команческо отделение. Откъде са дошли червенокожите, които са били тук, не можем да открием, тъй като следите вече не могат да се четат. Следователно остава да узнаем накъде са яздили, а и това ще бъде трудно или даже невъзможно.

Обиколих с коня в един широк кръг цялото място, ала напразно. Земята вече не показваше ни най-малък отпечатък. Въпреки това нямахме причина да изпитваме по-големи тревоги освен тези, за които ни даваше основание обстоятелството, че тук изобщо са идвали индианци. Те бяха дошли от някоя си там посока и се бяха отдалечили отново в неизвестна посока. Но да приемем, че са яздили към Хейзълстрейтс, нямахме основание. Трябваше обаче особено добре да внимаваме. Това бе всичко, което можехме да сторим.

И тъй, напуснахме мястото и стигнахме една равнина, която се изкачваше на запад и като широко, разстилащо се от север на юг плато. Тя водеше, както знаех, към местността Хейзълстрейтс, наречена така заради лешниковите храсти, които се срещаха там в големи масиви и бяха толкова високи, че дори един доста значителен отряд можеше да изчезне сред тях. По път отново се наложи на няколко пъти да приканя Джафар към бързина. Този персийски ценител на литературата имаше очи повече за своя поет отколкото за местността, през която минавахме.