Карл Май
То-кай-хун (2)

2. Един персийски мирза

Продължихме прекъснатата езди и след известно време видяхме, че двама индианци са се отклонили — единият надясно, другият наляво.

— Дали пък не са препуснали напред като съгледвачи? — попита Джим Снафъл.

— Много вероятно. Предводителят е разбрал от следите, че е наближил белите и е изпратил тези съгледвачи напред за по-голяма сигурност. Скоро ще видим къде са се присъединили отново към отряда.

Приблизително четвърт час по-късно се върна към основната следа първо дирята на единия и после на другия и ние можехме сега да очакваме не след дълго да достигнем мястото на нападението. Тъй като червенокожите можеха да се намират още там, беше необходима извънредно голяма предпазливост, ако не искахме да се натъкнем неочаквано на тях. Ето защо аз яздех на известно разстояние пред другите, всеки миг готов да бъда забелязан или нападнат.

За щастие това опасение не се изпълни. Местността беше осеяна с храсти и аз можех зад всеки буш да очаквам враг. Ето че шубракът изведнъж свърши и аз видях бивака на индианците на една морава, отдалечена най-много на петстотин крачки от мен.

Животните им се разхождаха свободно нагоре-надолу. Сред тях забелязах повече от дузина товарни коне, предназначени да носят провизиите. Тъй като червенокожите се намираха на бойната пътека, нямаха време да ходят на лов, а секретността на тяхното намерение не им позволяваше да се издават с изстрели. Червенокожите образуваха кръг, където, изглежда, се водеха важни обсъждания. Той беше толкова гъст, че погледът не можеше да проникне между отделните хора. Аз яздих едно късо разстояние обратно, вързах коня си и подканих пристигналите се Снафълс да сторят същото.

— Да слезем? — попита Джим. — Следователно не бива да продължим?

— Не. Индианците са спрели там.

— Най-сетне ги настигнахме! Пипнали ли са белите?

— Да.

— Добре, нека видим!

Свалихме скаута от коня, вързахме го за един храст и се придвижихме после дотолкова напред, колкото бе възможно, без да бъдем забелязани.

— Вярно, това са команчите — каза Джим. — Белите не се виждат. Вероятно се намират във вътрешността на кръга. Какво ще правят червенокожите с тях?

— Скоро ще узнаем. Много зависи от това, дали при нападението се е проляла кръв. Ако е бил ранен или убит някой червенокож, на белите няма да бъде отпуснат дълъг срок.

— Те ще бъдат заклани още тук, на място. Да, такова е и моето мнение.

— Моето обаче — не.

— Мислиш, че червенокожите ще мъкнат по-нататък пленниците си?

— Да, макар и не прекалено далеч. Осъждането и екзекуцията на пленници при индианците става с тържественост, за която се изисква подходящ бивак. Мястото, където се намират те сега, не е такова. Няма вода за едно по-дълго пребиваване, а и не е достатъчно сигурно. Твърде е открито. Който се намира там, лесно може да бъде видян. Ето защо мисля, че команчите скоро ще потеглят, за да си потърсят по-добър терен.

— Well, тогава ще ги следваме по петите! Главният въпрос е дали ще ни се удаде да освободим пленниците. Ние сме само трима срещу седемдесет червенокожи. Това вече е много…

— В случаи от тоя род човек не бива да прави сметки с такива цифри. Това щеше да е необходимо само ако възнамерявахме открито да нападнем. Но тъй като ние можем да стигнем до целта си единствено чрез хитрост, то в разчета ще си имаме работа с духовни цифри.

— Духовни цифри, много добре, наистина много добре, сър! Мислиш ли, че Джим Снафъл и Тим Снафъл са такива духовни цифри?

— Надявам се, тъй като само в този случай може да ни се удаде да надхитрим червенокожите.

— Надхитрим? Хм, що се отнася до това, мисля, че няма да се изложим. Нали така, стари Тим?

— Yes!

— Джентълмени, мога ли да изразя една молба? — обади се пленникът.

— Каква? — попитах.

— Аз съм виновен за това, че спътниците ми попаднаха в такова положение. Значи е мой дълг да участвам и в тяхното освобождаване. Развържете ме и ще видите, че ще сторя всичко, което поискате от мен!

— Е, да, стига да можехме да ти имаме доверие — отговори Джим.

— Можете. Давам ви уверение…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Който е изоставил така страхливо другарите си в опасност, на него никога не може да му се има доверие.

Пъркинс понечи да продължи с молбите и уверенията си, но аз му забраних и насочих вниманието си отново към индианците, чието съвещание сега свърши. Те се раздвижиха, кръгът се разтвори и сега видяхме, че в средата му лежаха няколко души, които не можеха да станат, значи навярно бяха вързани. Те бяха вдигнати и преметнати върху коне. После червенокожите се наредиха в колона, която потегли в северна посока. Начело яздеше един възрастен вожд. Той беше твърде далеч, за да мога да различа лицето му, но беше вожд, защото носеше пера, а трябваше да е възрастен, понеже косата му беше с бял цвят.

В указаната посока също имаше гора, сред чиито дървета те изчезнаха. Заради предпазливостта ние почакахме още известно време. После се отправихме към мястото, където бяха провели съвещанието си. За четене на следи там дума не можеше да става, понеже почвата беше разтъпкана. Тук трябва да са били нападнати белите. Те се бяха бранили, защото открихме следи от кръв. Това беше лошо за тях и също крайно неприятно за нас, понеже ни заставяше към бързи действия.

Трябваше да последваме червенокожите. Ние го сторихме, но не направо, а направихме един завой към гората и едва когато я достигнахме, потърсихме мястото, при което те бяха проникнали в нея. Оттук можехме без прекалено голям риск да се придържаме към следата им. В името на сигурността обаче аз слязох от седлото и тръгнах на може би петдесет крачки пред другите по средата на добре отъпканата диря. Стъпките ми не причиняваха никакъв шум, докато от очите и ушите ми не можеше нищо да се изплъзне на едно гарантиращо безопасност разстояние. Не е трудно да се помисли, че напредвахме доста бавно, но нямаше как да променим нещата.

Така минаваха час след час. Стана следобед и ако досега се бях страхувал много за пленниците, то сега отново започнах да черпя надежда. Щом индианците достигнеха толкова късно бивака си, то днес нямаше вече да намерят време да екзекутират бледоликите, защото не можеха да спазят обичайната церемония. Така щяха да я отложат за утрешния ден, а вечерта и през нощта ние можехме да потърсим възможност да попречим на убийството. Най-вече се надявах на обстоятелството, че команчите си нямаха и понятие за нашето, присъствие. Те се намираха на своя територия и знаеха, че тя сега е избягвана от всеки, който не принадлежеше към тях. Затова можеше да се очаква, че ще смятат строгите мерки за сигурност за излишни.

Ние всъщност отдавна вече трябваше да сме достигнали реката, но точно тук тя образуваше един широк завой, по чиято вътрешна страна се намирахме, и едва по свечеряване се увеличиха признаците, че приближаваме водата. Сега се придвижвахме още по-бавно отпреди и това беше добре, защото скоро чух един глас да вика, а друг му отговори. Бяхме стигнали в близост на команчите и аз се върнах бързо и безшумно обратно при моите спътници, за да ги накарам да спрат и да си потърсим някое скривалище.

Скоро беше намерено едно подходящо място, където вързахме конете и Пъркинс. Този мъж страшно много ни пречеше, тъй като ни затрудняваше във всичко. Но можехме ли да се освободим от него без да проявим желаната твърдост, без да се изложим на опасност? Той ни беше предложил, наистина, помощта си и беше възможно също да го мислеше честно, но не можехме да му окажем необходимото за целта доверие. Когато бяхме подслонили добре него и конете, Джим Снафъл се осведоми:

— Какво ще правим сега, сър? Тъкмо имаме под дърветата подходящата дневна светлина, при която отлично можеш да шпионираш, без да те видят още отдалеч. Знаеш ли със сигурност, че червенокожите са наблизо?

— Да. Чух двама от тях да си подвикват. За мен това е също знак, че те се чувстват сигурни и не предполагат присъствието на други хора наблизо. С това нашето дело много се облекчава.

— Well, да пристъпим значи към това дело! Ние ще се промъкнем до команчите, нали?

— Ние? Кои имаш предвид?

— Теб и мен. Моят стар Тим ще трябва да остане тук при пленника.

— Хм-м! Бих предпочел да отида сам.

— Сам? Може би ме считаш за негоден?

— Не за това става дума. Но аз имам навика да не обременявам другиго с онова, което сам мога да свърша.

— Обременяваш! Що за дума! Бъди сигурен, че в промъкването аз мога да бъда полезен! Мога да стигна изотзад до някой червенокож и той дори да не усети. Ще бъда страшно обиден, ако ме отхвърлиш. Тръгвам с теб, брат ми остава тук.

— No — обади се Тим, съвсем против очакването на Джим.

— Не? Какво ти става! Все пак някой трябва да остане тук на стража.

— Yes. Това ще бъдеш ти!

— Аз? Луд ли си? Джим Снафъл да останел тук, когато може да им се даде да разберат на тези червенокожи нехранимайковци?

— Тим Снафъл също няма да остане!

— Длъжен си! Аз имам предимство, защото съм по-големият.

— Ти си само с пет минути по-голям от мен, а едно толкова късо време нищо не означава. Близнаците са винаги с еднаква възраст. Аз няма да позволя да ме командваш и заедно с теб ще пропълзя до индианците. Нека и аз бъда веднъж по-големият!

Джим остана за известно време безмълвен. Удивлението от внезапното непокорство на неговия брат му отне способността да говори. После обаче избухна толкова по-афектирано:

— Как си позволяваш да ми се противопоставиш на мен, първородния! Тоя малък гнездожилец се кани да ми налага условия! Аз тръгвам, а ти оставаш, толкоз!

Близнаците започнаха да стават доста шумни във възбудата си. Аз им обърнах внимание върху това и им предложих да ме оставят да ида сам, защото така спорът щеше да се реши, без някой да бъде ощетен за сметка на другия. Но Джим не се съгласи. Той искаше да ми докаже своята опитност и в крайна сметка аз дадох съгласието си. Тим не каза нищо повече по въпроса, ала неговото безмълвие ми се стори подозрително. Ето защо го попитах:

— Да не би да си си наумил нещо, мастър Снафъл?

— No — отвърна той вкиснато.

— Би било крайно опасно, ако някой предприеме нещо, за което другите не бива да знаят. Това само може да развали всичко, а и да ни коства свободата и живота!

— Не се тревожи! — успокои ме Джим. — Нямаш никаква причина. Тим не смее да направи нищо без мен, а и е твърде млад за тая цел. Цели пет минути по-млад от мен, представи си само! Той ще остане спокойно да си седи тук, докато се върнем. Сега нека не чакаме повече, защото иначе ще стане тъмно.

— Добре! Та поддържай значи добра стража, мастър Тим, и не напускай това място, преди да сме се върнали. Предавам ти двете си пушки, защото ще ми пречат.

Тим прие, без дума да каже, мечкоубиеца и карабината и аз тръгнах с Джим. По време на спора им се беше смрачило толкова, че вече не можеше да се вижда ясно. Ние се придвижвахме бързо и безшумно от дърво на дърво в посоката, от която бях чул гласовете. Така отивахме все по-нататък и по-нататък, без да бъдем задържани от някаква опасност. Достигнахме дори високия бряг на реката, без да открием следа от червенокожите. Казвам „високия бряг“, защото каквото сега не виждахме, открихме скоро след това — почти пресъхналото сега речно корито лежеше доста дълбоко под нас.

Междувременно беше станало почти съвсем тъмно. Въпреки това различих, че на брега тук, където стояхме, имаше едно стръмно голо свлачище, по което човек не биваше да рискува да излезе много напред, иначе почвата лесно можеше да поддаде под краката му и да се свлече заедно с него. Вървяхме покрай ръба, докато почвата стана по-сигурна. Брегът под нас беше обрасъл с храсти.

— Трябва да си се заблудил, сър — прошепна ми Джим. — Червенокожите не са в тази местност.

— О, напротив. Аз ги подушвам.

— Подушваш? The deuce! Що за забележителен нос имаш! Такъв един обонятелен орган трябва да си е най-върховното нещо!

— О, носът ми е обикновен, но много чувствителен, за конската миризма. Подушвам конете на команчите. Те пасат дълбоко под нас покрай водата.

— Дотам долу ли подушва носът ти?

— Pshaw! Ти май изобщо не знаеш колко е силна конската миризма… стой, виждаш ли, че имам право? Погледни надолу!

Долу при реката припламна искра, която бързо се уголемяваше. Тъй като се бе стъмнило, червенокожите палеха огън. Това, че не бяха останали тук горе, на високия бряг, лесно можеше да се обясни. Долу имаше вода за тях и конете им. Огньовете станаха пет.

— Това е добре — каза Джим. — Така ще можем да виждаме всичко, когато се промъкваме към тях.

— Но и те нас, ако не внимаваме много. За мен огньовете са добре дошли единствено защото ни казват, че команчите се чувстват сигурни и ненаблюдавани.

— Нали все пак ще се спуснем, мастър Поразяваща ръка?

— Ще слезем тук отляво, ще обходим внимателно бивака и там вдясно ще се изкачим пак горе.

— Добре, сър. Значи надолу!

Не беше така лесно да се смъкнем. Непознатият за нас терен беше стръмен. За храстите не биваше да се хващаме, защото това щеше да причини шум, а всеки камък, който поместехме от мястото му, можеше да ни издаде, като се изтърколеше надолу. Ето защо трябваше много да внимаваме и слизането вървеше бавно. Мина повече от половин час, преди да стигнем долу. Добре че Джим Снафъл се оказа опитен — беше се научил да се придвижва безшумно. Аз се спусках пръв, а той се придържаше близо зад или над мен. Въпреки това трябваше внимателно да се вслушвам, ако исках да чуя тихия шум, който причиняваше.

Сега се намирахме от горната страна на мястото, където лагеруваха индианците, и трябваше да се насочим надолу по реката. Речната долина беше лъжичнообразно вдълбочена, т.е. по средата пропадаше, и имаше храсталак само докъдето не можеше да бъде достигнат от най-високите води. Понеже водата на реката сега беше намаляла, между нея и храсталака оставаше свободна ивица, на която не биваше да излизаме. Промъкването до червенокожите не трябваше да стане откъм водата, а по такъв начин, че завоят, който се канехме да опишем около бивака, да минава покрай опасния стръмен бряг — една трудна задача.

Най-напред залегнахме и запълзяхме между храстите и лагера. Стигнахме благополучно толкова близо, че можехме да го обгърнем с поглед. Команчите бяха избрали подходящ терен. Той лежеше именно по-дълбоко от околността и поради това приливните води тук приближаваха до стената на долината. Ето защо тук нямаше храсталак, а открита площ, по която и някой по-голям отряд можеше да се движи удобно. За нас това обстоятелство беше, разбира се, нежелано, защото повишаваше трудностите, които трябваше да преодолеем.

Индианците се хранеха. Бъбреха си високо и непринудено, понеже се чувстваха напълно сигурни. Бивакуваха в сравнително еднакво големи групи около петте огъня и можеха лесно да бъдат преброени. Бяха седемдесет и един. От всички най биеше на очи вождът заради бялата си коса. Той седеше при втория огън, приблизително на трийсет крачки отдалечен от нас, и тъй като бе обърнат с лице към нас, можех ясно да го видя. Представете си удивлението ми — аз разпознах То-кай-хун, един от най-опасните главатари на команчите! Ако попаднех в ръцете му, бях изгубен, та дори и да не се намираше на бойната пътека. Бях убеден в това от деня, когато аз, Винету и неколцина други мъже бяхме попаднали в негов плен и се измъкнахме само благодарение на моята дързост.^[1]

Но сега не мислех за То-кай-хун, а за петимата пленници. Те лежаха един до друг край огъня, при който седеше вождът, и бяха така вързани, че не можеха да се помръднат. Най-близко лежащият до мен беше провесил гъст черен мустак. Той следователно беше мистър Джафар.

Между този огън и мен имаше още няколко храста и аз не сметнах за рисковано да пропълзя по-напред. Червенокожите не бяха оставили постове и тъй като си седяха спокойно край огньовете, не се опасявах, че ще ни забележат. Вождът говореше с тези, които седяха при него, и на мен много ми се искаше да чуя за какво разговарят. Ето защо се запромъквахме предпазливо нататък, докато достигнахме последния храст, чиято сянка бе достатъчно голяма да покрива и двама ни.

Целта, която преследвах, беше постигната — ние чувахме какво се говори. Предмет на разговора беше бойният поход, на който те сега бяха тръгнали. Искаха да нападнат няколко поселища — споменаха кои — и да избият тамошните бели, но преди това да яздят до Макик Натун (Жълтата планина) и да изпълнят там боен танц, та да питат шаманите дали нападението ще успее. Тържествеността на церемонията щеше да се приповдигне с това, че петимата бледолики, паднали днес в ръцете им, трябваше да умрат на кола на мъченията. Сега знаех намеренията им и можех да напусна опасния подслушвателен пост. Ако днес не ни се удадеше да освободим пленниците, можехме да последваме индианците до Макик Натун, за да намерим там или още по път някоя по-добра възможност за тая цел.

Вече се канехме да се оттеглим от заслоняващия ни храст, когато ми се стори да чувам странично от нас някакъв шум.

— Тихо! — прошепнах на Джим. — Нищо ли не чу?

— Не — отговори той. — А ти?

— Да. Там горе. Беше леко събаряне на пясък. Да не би пък…

— Какво?

— Твоят Тим. Това ще е най-голямата глупост, която би могъл да извърши.

— Брат ми? Нека само ми дойде! Аз ще го…

Джим не довърши изречението и щеше от уплаха да скочи, ако не бях го сграбчил бързо и натиснал надолу. „Нека само ми дойде!“ — беше казал. Да, той дойде, братът Тим, и то как!… Първо се чу шумолене от търкаляща се надолу и удряща се по храстите пръст, сетне над нас отекна силният вик „The devil!“ и после от височината нещо се втурна скоростно надолу и се вряза сред червенокожите. Те наскачаха, а след това се нахвърлиха с високи крясъци върху човека. Тим Снафъл все пак бе изпълнил своето намерение. За нещастие и той като нас бе стигнал до споменатото преди малко място, където бе предизвикал свличане на пръст. Явно се бе придвижил твърде напред, от което нездравата почва го бе понесла като с шейна. Сега червенокожите го наобиколиха. Непредвиденото и внезапно хлъзгане изглежда, не беше навредило на Тим, защото той крещеше толкова силно, че гласът му надвикваше даже рева на индианците. И сякаш това не беше достатъчно, та и брат му Джим започна да крещи, макар че той имаше най-голямо основание да си мълчи.

— Братко, Тим, стари ми Тим! — дереше се Джим, като с всичка сила опитваше да се изтръгне от мен.

— Млъкни де! — заповядах му гневно, но с приглушен глас. — Та нали така ще подхвърлиш и себе си, и мен в…

— Ама те ще го убият! — прекъсна ме той.

Тъй като аз лежах на земята, а Джим се беше изправил, не можех да приложа цялата си сила. А от страх за своя „стари Тим“ той пък ставаше два пъти по-силен. Той се изскубна от мен и хукна напред, точно посред индианците. Видях го да изчезва в купа им. И Джим като своя брат беше веднага надвит от тях.

Какво трябваше да сторя? Да хукна след него? Дори и през ум не ми мина. Аз останах да лежа, макар да очаквах, че индианците бързо ще претърсят околността. Тези нещастни Снафълс! Наместо да освободим петимата пленници, ние бяхме прибавили още двама към тях. Последиците се проявиха веднага, защото сега прозвуча повелителният глас на вожда:

— Стъпчете огньовете, бързо! Може би има и други бледолики наблизо.

Заповедта беше незабавно изпълнена. При това възникна за кратко време бъркотия и у мен изплува една мисъл, която осъществих също така бързо, както беше възникнала. Пламъците бяха угасени, но тъй като аз лежах на земята, виждах все още при тлеенето на главните, че червенокожите се движеха един през друг и в момента мислеха само за Двамата Снафълс, а за предишните пленници май бяха забравили. Аз се стрелнах полуизправен напред към бивака, стигнах благополучно до вързаните, улових за яката онзи, когото смятах за Джафар, и го повлякох натам, където бях лежал.

Индианците би трябвало да ме видят, ала във възбудата си никой нищо не забеляза. Беше някакво чудо, че номерът бе успял. Сега отново имах храсти между тях и себе си и можех да се изправя. Най-напред да се махна, само да се махна оттук! Метнах на рамо вързания и неподвижен като пън мъж, който звук не беше издал, и побързах да се отдалеча дотолкова, че да се чувствам сигурен. Там го сложих на земята, извадих ножа, прерязах ремъците, с които беше вързан, и казах:

— Ти си свободен. Стани и опитай дали ще можеш да вървиш!

— Свободен? — отговори той на английски със силен акцент. — Тогава ти не си индианец?

— Не. Аз съм бял. Дойдох да те освободя, но не подозирах, че това ще стане по този начин.

Едва сега той се изправи бавно, улови двете ми ръце и заговори:

— Аллах, Аллах! Свободен съм, свободен, избавен, спасен от тези дяволи! Трябва да знам на кого да благодаря!

— Това по-късно. Трябва бързо да се махаме! Чуваш ли как вият червенокожите? Те са забелязали, че липсваш, и ще те търсят. Не бива да губим нито миг. Опитай дали можеш да вървиш!

Той направи няколко крачки, но се олюля и после заяви:

— Не става, сър. Бях толкова стегнато вързан, че не си чувствам нозете. Не мога да вървя, ще падна.

— Е, добре, ще те нося.

— Ще ме носиш? Но аз съм тежък мъж?

— Pshaw, това е най-малкото. Ръцете ми ще бъдат свободни, а това е нужно за да изкатеря тая стръмна височина. Ще те взема на гръб, а ти се дръж здраво. Обвий с ръце врата ми. Хайде!

Прибрах в джоба срязаните ремъци, които не биваше да бъдат намерени от индианците. Въпреки опасността, която носеше всяко забавяне, от учтивост Джафар поиска да се възпротиви срещу носенето. Без много да му мисля, аз го взех на гръб и поех възможно най-бързо по височината. Горе го пуснах и той каза, че сега вероятно щял да може да върви — отново чувствал краката си. Значи кръвообращението беше наред.

Останахме още малко тук и аз се заслушах надолу към долината. Там цареше дълбока тишината. Червенокожите сигурно предполагаха, че наблизо може да има и други бели. Но те можеха да търсят само в мрака и нямаше как да открият следата, която бях оставил. На сутринта тя навярно нямаше вече да се вижда и изчезването на пленника щеше да остане за тях загадка, стига чрез някоя непредпазливост от страна на Снафълс да не узнаеха нещо за моето присъствие. Че щях да употребя всичките си сили да освободя братята и заедно с тях и другите бели, се разбираше от само себе си. Как щях да го направя, засега, наистина, не ми беше ясно. Днес, естествено, не можех нищо повече да предприема.

Оказа се, че непознатият действително можеше да върви, както бе казал. Но ние нямаше защо да бързаме, понеже не бяхме преследвани. Когато той сега отново ме помоли да му кажа името си, аз отговорих:

— Тук, в Запада, ми казват Олд Шетърхенд. Наричай ме и ти така, сър. А ти сигурно си мистър Джафар от Изтока?

— Да… но откъде знаеш името ми!

— Чух го от Пъркинс, твоя водач.

— Ти значи днес си го видял? А ние мислехме, че го е сполетяла злополука.

— Кажи най-напред за какъв го смяташ! Що за човек е той?

— Досега не съм имал причина да се оплаквам от него.

— В такъв случай сигурно не е чак толкова лош, колкото го мислех. Хайде, трябва да продължим! Докато вървим, ще ти разкажа как се запознах с него.

Хванах Джафар за ръка да го водя, понеже трябваше да минем през гората. Докато крачехме предпазливо между дърветата, аз разказвах. Накрай той каза:

— Сър, Пъркинс не е герой. Ужасът и страхът са го подтикнали към това, което ти наричаш вероломство. Нека оставим нещата с досегашното наказание. Той е страхлив, но не е злодей.

— Съгласен съм. Значи си на мнение, че мога да го развържа?

— Да. Можеш да му вярваш. Той ще те измами единствено ако очакваш от него геройски дела. Но, сър, как съжалявам за другите ми придружители! Те са безвъзвратно изгубени.

— Още не. По-късно ще поговорим за тях. Вече пристигнахме.

Ние нямахме причина да говорим тихо и Пъркинс ни чу. Той ни разпозна по гласовете и извика насреща ни:

— Ти идваш, мастър Шетърхенд? Слава Богу, провървяло ти е! Чувам да говориш с мистър Джафар. Значи си го освободил. Да се надяваме, че сега ще върнеш и на мен свободата!

— Добре! Мистър Джафар помоли за теб, затова ще те освободя, но се надявам да оправдаеш очакванията.

— Ще ги оправдая, сър! Кажи само какво трябва да сторя!

Развързах Пъркинс и му върнах всичко, което му бях иззел от джобовете. После го предупредих:

— Но не вярвай, че сега веднага ще проявя пълно доверие към теб! Аз щях да продължа строго да те пазя, ако не бях принуден да предоставя тая работа по-скоро на команчите.

— Команчите?… Мен да надзирават?… Какво искаш да кажеш с това?

— Много просто: ти си изгубен, ако не се държиш вярно към мен и не правиш само онова, което искам. Ако още веднъж постъпиш страхливо или вероломно, ще им паднеш в ръцете. Само аз съм този, който е в състояние да ги заблуди. Твоята сигурност следователно зависи от верността ти към нас, затова съм убеден, че по тази причина мога да разчитам на теб.

Накратко му разказах случилото се, но после трябваше да мислим за тръгване. Налагаше се, за съжаление, да зарежем двете мулета, за да заблудим индианците. Те трябваше да си мислят, че Снафълс са били сами в тази местност. Ето защо се налагаше да отведем животните до някое място, където да бъдат лесно открити. При това разчитах на благоразумието на Снафълс. Те знаеха, че са изгубени в случай че не можех да си спася. Следователно не биваше да издават, че при тях е бил още някой. Когато после червенокожите започнеха да търсят и се натъкнеха на мулетата и пушкалата на „Гъгнивците“, щяха да се убедят, че братята наистина са били сами. А нашите следи, ако бъдехме предпазливи, нощната роса щеше да направи неразпознаваеми.

Ние вързахме към седлото на всяко муле по една пушка и ги поведохме. Казах на Джафар да ни чака. Аз вървях напред и Пъркинс ме следваше. След като стигнахме в близост до мястото, където Тим се бе изпързалял, вързахме животните и се върнахме после обратно при Джафар, който се радваше, че отново е намерил коня си.

— Ще ми се да беше моят — каза Пъркинс, — защото сега трябва да вървя пеш.

— Ти можеш ли да вървиш бързо? — осведомих се аз.

— За съжаление не.

— Тогава ще ти дам моя кон, а аз ще вървя. Сега нека не губим време в празни приказки, ами да потегляме.

Изведохме конете от гората в противоположна на реката посока. Когато стигнахме на открито, Джафар и Пъркинс ги възседнаха, за да ме следват. Тук беше по-светло отколкото в гората. Звездите грееха и не съществуваше съмнение относно това накъде трябва да се насоча.

Дълго време всеки бе зает с мислите си, после Пъркинс каза:

— Ти явно знаеш точно накъде вървиш, сър. Може ли и ние да го научим?

— Да, така е! Към едно възвишение, наречено Макик Натун. Там команчите искат да убият пленниците при гробовете на своите вождове. Днес не може вече нищо да се направи. Но аз се надявам утре да им измъкнем пленниците.

— По какъв начин?

— На половин ден езда оттук към Макик Натун се намира едно дере, в което през пролетта тече толкова много вода, а през останалото време е толкова влажно, че там е порасла гора. Аз съм сигурен, че индианците ще насочат ездата си натам, за да позволят на конете да си отдъхнат, да ги напоят и да ги оставят да попасат. Може би там ще ни се открие възможност да освободим пленниците.

— А ако не?

— Тогава наистина няма да ни остава нищо друго, освен да последваме червенокожите към Макик Натун, където непременно трябва да бъде намерен удобен случай, та ако ще да се наложи да изтегля всички тях за косите.

— Ти си храбър мъж, мастър Поразяваща ръка. Известно ли ти е всъщност дерето, за което говориш?

— Да. То се намира северно от Бийвър Крийк. Ние обаче направихме една заобиколка на запад и ще приближим следователно от тази посока. Това беше необходимо заради команчите, които сигурно ще яздят по права линия и не бива да се натъкнат на нашата диря.

— Ама с тая заобикалка лесно можем да пропуснем пороището.

— Това казваш ти и претендираш да си водач?

Тази забележка го накара да преустанови разговора.

В замяна Джафар започна да ми разказва как е бил нападнат от червенокожите. Той се отбранявал и улучил с куршумите си двама индианци. Оттук беше кръвта, която бяхме видели. По тази причина бил по-здраво вързан от другите и определен за една по-мъчителна смърт. Той описа отреденото му „обработване“. Говореше английски, но по такъв пищно-цветист начин, че щях да го сметана за ориенталец дори и още нищо да не знаех за него.

Ние дълго говорихме. Аз с удоволствие бих научил нещо по-подробно, но тъй като той самият не засягаше своя живот, не сметнах за необходимо да го питам. Във всеки случай беше образован мъж, образован не само според ориенталското схващане. Трябва да бе пребивавал по-дълго време в Западна Европа.

По-късно моите спътници вървяха заедно и докато аз крачех напред, си говореха, както изглежда, за мен, защото от време на време приглушаваха гласовете си до шептене и изоставаха по-далеч зад мен, отколкото биха го сторили, ако не бях темата на техния разговор.

Пъркинс ми предложи на няколко пъти коня, но понеже не бях уморен, можеше да го задържи. Така мина нощта и настъпи утрото. Когато бе станало толкова светло, че можехме да се виждаме, той каза:

— Сега команчите ще започнат да ни търсят и ще намерят мулетата, сър.

— Определено. И тъй като в гората е влажно, стъпките ни вече не могат да се видят. Не намерят ли червенокожите следа, ще приемат, че със Снафълс не е имало други, и няма да търсят повече.

— Но ще търсят мистър Джафар.

— Не прекалено дълго. Команчите биха могли да го заловят само ако открият следата му. Но понеже това, както предполагам, няма да се случи, те няма да губят много време за усилия, за които ще си кажат, че са напразни.

— Бих желал да отбележа, че индианците не могат да проумеят неговото изчезване и ще са любопитни да намерят някакво обяснение.

— При други обстоятелства червенокожите действително биха претърсили цялата местност. Но ние знаем какво възнамеряват. Те бързат. Не могат да чакат, докато заселниците, които се канят да нападнат, узнаят за това. Ето защо команчите ще предпочетат да оставят изплъзналия им се по толкова загадъчен начин мъж, вместо да организират едно дълго, безполезно търсене. Доколкото познавам червенокожите, те ще използват за това най-много първите два часа от деня и после ще си продължат ездата към Макик Натун.

— Кога ще пристигнат в гората при пороището?

— Тъй като команчите през деня ще яздят по-бързо, отколкото ние досега, ще бъдат там навярно по обяд.

— А ние?

— След може би един час, ако нещо не се заблуждавам в предположенията си.

— Тогава ще трябва да чакаме там почти пет часа. Дано само намерим някакъв дивеч! Нямаме нищо за ядене.

— За съжаление, не бива да ловуваме, защото трябва да се пазим да не намерят някой знак за нашето присъствие. Но… гледай, ей това веднага ще ни помогне!

Едва Пъркинс беше изразил желанието си за дивеч и два прерийни заека изскочиха пред нас. Аз смъкнах бързо карабината „Хенри“ от гърба и ги прострелях.

— Аллах! — възкликна Джафар. — Добър стрелец си! Виждам, че Пъркинс преди малко явно ми е казал истината, като ми разправяше за Олд Шетърхенд.

Това детинско възхищение предизвика весела усмивка на лицето ми. Аз взех зайците, окачих ги на пояса си и после продължихме. Изстрелите насочиха вниманието на Джафар към двете ми пушки. Той ги огледа неколкократно по начин, който говореше за необикновен интерес, и накрая даде израз на това чувство, като ме попита:

— Сър, тази тежка пушка има ли си някое специално име?

— Да. Наричат я „мечкоубиец“.

— Аллах! Странно! Аз вече съм чувал това име, но на арабски език. Има ли повече такива пушки?

— Да, макар и не толкова стари и тежки като тази.

— Колко пъти горе-долу можеш да стреляш с по-малката?

— Двайсет и пет.

— Аллах! Това също съвпада. Как се казва тя?

— Това е карабина „Хенри“.

— И това име съм чувал на арабски. Не е ли забележително обстоятелството, че притежаваш две пушки тъкмо от тези, за които са ми разправяли?

— Къде си слушал за тях?

— Край Тигър. Известна ли ти е тази река?

— Разбира се. Всеки ученик я знае от уроците по география. Ти значи си бил там, мистър Джафар?

— Да! Преди една година. Аз съм персиец и в моята родина ме наричат мирза Джафар. Ти навярно не знаеш какво означава това?

— Напротив. Поставено пред името, мирза има значението на титла. Стои ли обаче думата след името, тя означава, че човекът е принц по рождение.

— Вярно, знаеш го! Аз съм мирза Джафар и пътувах през Багдад за Константинопол. Пътуването водеше по брега на Тигър към Мосул и по път бях гост на хаддедихните, при които чух за пушките.

— Нима и там има карабини „Хенри“ и мечкоубийци? — попитах аз напрегнато.

— Не. Те принадлежали на някакъв чужденец. Той казвал Кара бен Немзи ефенди.

— Това е арабско име, следователно този мъж няма да е бил чужденец.

— Напротив! Ако разбираше арабски, щеше да знаеш, че „немзи“ значи немец. Шейхът на хаддедихните ми разказа за него и пушките му. Повече обаче чух от един воин на племето.

— Как се казваше този воин?

— Той беше дребен, но храбър и умен мъж и се казваше хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах.

— Какво име! Дълго кажи-речи колкото боа! — усмихнах се аз.

— Да, в твоето ухо то навярно звучи смехотворно, ала в Ориента е обичай човек да прибавя към собствените си имена тези на своите предци. Така мъжът почита едновременно и себе си, и дедите. Впрочем хаджи Халеф Омар имаше пълното право да носи едно такова дълго име, защото беше прочут мъж и можеше да разказва множество геройски дела. Ловувал е лъвове и пантери и се е бил с безброй врагове.

От само себе си се разбира, че аз извънредно много се зарадвах да чуя тук нещо за моя дребен хаджи Халеф. Доставих си удоволствието да премълча, че аз съм онзи Кара бен Немзи ефенди, и попитах:

— Тоя немец присъствал ли е на тези дела?

— Да. Даже е вземал участие в тях. Хаддедихните на него дължат, дето и днес още съществуват, защото той ги е предпазил от едно поражение, което щяло да ги доведе до унищожаването им. Аз също го помня, тъй като му дължа голяма благодарност.

За мен това беше нещо ново. Трябва да съм го погледнал въпросително, защото той продължи:

— Той е спасил един мой сродник от смърт, като му е помогнал в битката. После го придружил до Багдад и го подкрепял при всички опасности, което, обаче, за съжаление не попречило този роднина по-късно да бъде нападнат и убит.

Ако освободиш един персийски мирза в Дивия Запад на Америка от индиански плен, то това е събитие, което определено може да се нарече необикновено. Но да чуеш от този мирза, че преди туй си спасил край Тигър там отвъд океана негов близък от смърт, тогава думата „необикновено“ значи твърде малко. Ето защо изненадата изтръгна от мен, макар да възнамерявах да мълча, бързия въпрос:

— Да не би да познаваш Хасан Арджир мирза?

Сега бе ред да се удиви Джафар. Той спря коня си, така че аз също спрях, изхвърли ръце от удивление нагоре и извика:

— Хасан Арджир мирза, избягалият принц! Ти знаеш това име! Аллах и до днес върши най-големи чудеса! Но къде пък си чувал за него?

— Чувал? Аз съм го виждал и коленичих до неговия труп, когато чумата вече го беше сграбчила в ужасните си обятия.

— Труп…! Чума…!

— До него лежеше Джанах, неговата жена, неговата гордост, убита по същото време заедно с него.

Беше странна сцена. Ние стояхме един пред друг и си крещяхме тези възгласи, та Пъркинс можеше да помисли, че и двамата сме полудели. Очите на Джафар се бяха втренчили надолу към мен окръглени като топчета. Беше отворил уста, но не можеше да изрече нито дума. Той направи едно голямо, задушаващо усилие и буквално ми изрева:

— Джанах, неговата жена, неговата перла! Тъкмо чрез нея бях сроден с него! Ох, мистър Шетърхенд, трябва да те питам дали сънувам, или съм в треска. Ти си бил при хаддедихните?

— Да.

— По времето, когато Мохамед Емин, техният прочут шейх, е умрял?

— Бях на погребението му. Той умря, когато подкрепихме Хасан Арджир мирза в битката срещу кюрдите.

— Съвпада! Ама тогава ти си… — Той се улови с ръка за челото и после продължи: — Тогава ти трябва да си все пак онзи Кара бен Немзи ефенди!

— Този съм действително. Моето малко име Карл беше превърнато в Кара. Бен Немзи обозначава моята националност, а титлата ефенди ми дадоха без специални заслуги.

Сега последваха въпроси, на които трябваше да отговарям, докато ги прекъснах:

— Това е среща, която човек едва ли би счел за възможна. Но нека не допускаме удивлението да ни задържа по-дълго тук. Да помислим първо за най-близко лежащия дълг и после, когато този дълг е изпълнен, за миналото! Хайде да побързаме да стигнем при пороището!

— Както искаш, сър. Но можеш да ми вярваш, че вълнението ме порази. Олд Шетърхенд и Кара бен Немзи ефенди са една и съща личност! Какво ли не можеш да ми разкажеш!

— И ти на мен също. Аз трябва да знам до най-малката подробност къде и как си намерил моя дребен, верен хаджи. А сега да продължаваме! Хайде!

Продължихме прекъснатата по една толкова странна причина езда. На двама ни беше твърде трудно да мълчим. Но беше по-добре да насочваме мислите си засега само към настоящето и неговите изисквания. Що се отнася до Пъркинс, той явно бе заразен от нашето удивление, защото правеше физиономия, сякаш се бе спънал от султана на Стамбул и паднал върху императора на Китай.

Моето предсказание се потвърди: аз не пропуснах издълбаното от пороищата корито. След приблизително един час видяхме на североизток пред нас да се появява една тъмна ивица, която означаваше гора.

Гората образуваше при дерето един продълговат четириъгълник, покриващ не кой знае колко значителна площ. Седемдесет индианци можеха така добре да я претърсят за един час, че непременно щяха да открият скрития в нея човек. Към това се добавяше обстоятелството, че ние не можехме да знаем предварително мястото, на което щяха да бивакуват команчите. Можехме да изберем което си щем, но трябваше да очакваме, че те ще дойдат тъкмо там. Дори и да не беше така, можехме да бъдем издадени от най-малката причина — да речем от пръхтенето на джафаровия кон. Животното не бе принадлежало на уестман, а всеки необучен кон обикновено става шумен в близост с други коне. Ето защо отвърнах, когато Пъркинс ме запита за нашето скривалище:

— Ние няма да се крием, а ще останем в свободната, открита прерия, поне вие двамата.

— Но тогава те нали ще ни видят.

— Не. Една такава открита позиция е най-доброто скривалище, което може да има при сегашните условия.

— Как ще освободим пленниците — продължи да пита Пъркинс, — ако останем тук, пък индианците се намират в гората?

— Остави това да си е моя работа! Аз ще отида сам в гората, а вие ще останете тук, докато се върна.

— Ами ако междувременно червенокожите се домъкнат насам?

— Тогава ще препуснете на запад и ще се върнете пак тук, когато изчезнат. Вие при всички случаи ще ги видите по-рано отколкото те вас.

— Но ако се наложи да бягаме и не можем да се върнем при теб?

— Не се грижете за мен! Аз непременно ще дойда при вас и коня си. Засега ще остана тук, докато сметна, че индианците скоро ще дойдат. Тогава ще отида в гората. От само себе си се разбира, че сам не съм в състояние да освободя шестимата пленници нито с открита битка, нито чрез хитрост. Тук се касае за един рискован опит, за чието изпълнение трябват сила и хитрост и който на няколко пъти ми се е удавал. Днес искам да го пробвам още веднъж. Ако успея да пипна вожда, спечелили сме играта. Той ще получи свободата си само срещу освобождаването на пленниците.

— Как възнамеряваш да направиш това?

— Това предоставям на обстоятелствата, а ако те са неблагоприятни за мен, ще ги направя благоприятни. В този случай изобщо няма да се подвоумя да скоча сред червенокожите и да опра ножа до гърлото на стария със заплахата, че веднага ще го намушкам, ако някой вдигне ръка срещу мен и бледоликите не бъдат освободени. Уплахата в такива ситуации е най-добрият съюзник. Ако някой се страхува, не е длъжен да опитва. Сега да смъкнем кожите на зайците. Дърва за огън има достатъчно.

Преди да започне гората, местността бе осеяна с отделни храсти. Те стигаха близо до нас, а няколко бяха изсъхнали от липса на влага. Пъркинс трябваше да събере съчки и скоро запламтя огън, над който се печеха зайците. По време на това приятно занимание и последвалото го ядене, аз трябваше да разказвам на Джафар за минали събития. За рискованото начинание, в което възнамерявах днес да се впусна, не говорих, докато станах и мятайки пушките си на рамо, се нагласих за тръгване. Тогава Пъркинс попита:

— С пушките ли се каниш да вървиш, сър? Ако червенокожите те заловят, тези скъпоценни пушки завинаги са изгубени.

— Pshaw! Аз вече нееднократно съм бил залавян, при което са ми отнемани оръжията, и все пак винаги съм се измъквал, без да ги оставя. Не се страхувай за мен.

С тези думи потеглих.