Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (89)

Тринадесета глава

Къстър стоеше на горната площадка на величественото стълбище, издигащо се от „Мюзиъм драйв“, вгледан в морето от представители на пресата с неописуемо чувство на удовлетворение. Вляво от него беше кметът на Ню Йорк сити, току-що пристигнал с група шумни помощници; вдясно — комисарят на полицията. А току зад него стояха двамата му водещи детективи и неговият човек — Нойс. Беше изключително струпване. Имаше толкова много зяпачи, че се наложи да затворят движението по „Сентръл парк уест“. Над главите им висяха вертолетите на пресата с виснали камери и с ярки прожектори, чиито лъчи се въртяха из тълпата. Залавянето на „Хирурга“, още именуващ се Роджър С. Бризбейн III — уважавания юрист и първи вицепрезидент на музея — бе приковало вниманието на медиите. Убиецът папагал не бе някой побъркан бездомник, живеещ в кашони в Сентръл парк. Оказа се един от стълбовете на манхатънското общество, усмихнатият и сърдечен домакин на толкова много блестящи празненства за набиране на средства и откриване на експозиции. Беше мъж чието лице и безупречно облечена фигура често се срещаше по светските страници на „Авеню“ и „Венити феър“. А ето, че сега бе разкрит като един от обвеяните с най-мрачна слава серийни убийци в Ню Йорк. Какъв материал за публикации! И той, Къстър, бе решил случая собственоръчно.

Кметът разговаряше шепнешком с комисаря и с директора на музея Колъпи, когото най-сетне бяха намерили в собствената му резиденция в Уест енд. Погледът на Къстър се задържа върху Колъпи. Лицето му бе слабо, изпито като на проповедник, а и беше облечен като актьор от филм на Бела Лугоси^[1].

Полицаите в крайна сметка бяха разбили входната врата на жилището му, подозиращи нещо нередно, след като забелязали движещи се фигури зад спуснатите завеси. Разправяха, че го намерили в розова дантелена нощница, завързан на леглото си, докато съпругата му и друга дама били облечени с кожени униформи. Като го гледаше, Къстър не можеше да повярва на тези слухове. Вярно, тъмните му дрехи бяха малко поомачкани. Ала все пак не беше възможно този стълб на богатата прослойка да се е отдавал на подобни забавления, нали така?

Къстър забеляза, че погледът на кмета Монтефиори се стрелва към него. Явно говореха за него. Макар че запази невъзмутимото си изражение, нахлузил маската на дълга и послушанието, той не можеше да предотврати вълната на удоволствието да пробяга по тялото му.

Комисарят Рокър се отдели от кмета и Колъпи и дойде при него. Къстър с изненада забеляза, че той не беше никак радостен.

— Капитане?

— Да, сър.

Комисарят се поколеба за миг, изражението му бе загрижено. После се наведе по-близо.

— Сигурен ли си?

— Сигурен за какво, сър?

— Че е Бризбейн.

Къстър усети как сам бе прободен от съмнение, но бързо го прогони. Доказателствата бяха смазващи.

— Да, сър.

— Той направи ли самопризнания?

— Не, не точно самопризнания, но направи някои изявления, които го инкриминират. Предполагам, че ще направи самопризнания, когато бъде разпитан официално. Винаги си признават. Имам предвид серийните убийци. Освен това намерихме инкриминиращи доказателства в кабинета му в музея…

— Не грешите, така ли? Господин Бризбейн е много видна личност.

— Не грешим, сър.

Рокър продължи да го гледа втренчено още миг. Къстър се размърда неловко. Очакваше поздравления, а не укори.

След това комисарят се наведе още по-близо към него и сниши гласа си до едва доловим шепот:

— Къстър, мога само едно да ти кажа: дано да си прав!

— Прав съм, сър.

Комисарят кимна, лицето му придоби изражение на леко облекчение, примесено все още със загриженост.

Къстър отстъпи почтително назад, за да даде възможност на кмета и помощниците му, на Колъпи и на комисаря да се изправят пред тълпата репортери.

Кметът вдигна ръка и репортерите замлъкнаха. Къстър осъзна, че той нямаше да разреши дори на помощниците си да го представят. Щеше да се погрижи за всичко сам. След като изборите бяха толкова близо, нямаше да изпусне и трошица от славата.

— Дами и господа от пресата — започна кметът. — Извършихме арест по случая със серийния убиец, известен като „Хирурга“. Задържаният заподозрян бе идентифициран като Роджър С. Бризбейн III, вицепрезидент и главен юрист на Нюйоркския природонаучен музей.

Последва масово ахване. Макар всички журналисти вече да знаеха това, съобщението на кмета превръщаше новината в официална.

— Въпреки че е важно да се декларира, разбира се, че господин Бризбейн трябва да се смята засега за невинен, доказателствата срещу него са значителни.

Кметът направи кратка пауза и продължи:

— В ролята си на кмет аз наредих този случай да получи най-висок приоритет. Бяха привлечени всички налични ресурси. И ето защо искам да благодаря преди всичко на отличните служители от Нюйоркското полицейско управление, на комисар Рокър, на мъжете и жените от отдел „Убийства“ за неуморната им работа по този труден случай. Бих искал специално да отлича капитан Шърууд Къстър. Както разбрах, капитан Къстър не само е ръководил разследването, но и лично е решил случая. И аз като мнозина от вас съм шокиран от необичайния обрат, който прие този трагичен случай. Мнозина от тук присъстващите познаваме лично господин Бризбейн. Въпреки това комисарят ме увери, че полицията несъмнено е арестувала точно когото трябва и аз съм доволен, че мога да разчитам на неговите уверения.

Направи кратка пауза и обяви:

— Доктор Колъпи от музея би искал да каже няколко думи.

Като чу това, Къстър изтръпна. Директорът сигурно щеше да брани упорито своята дясна ръка; щеше да оспори полицейското разследване на Къстър и методите му, щеше да го представи в лоша светлина.

Колъпи застана пред микрофона, изправен и вдървен, с ръце зад гърба. Заговори с хладен, величествен, премерен тон:

— Първо, бих искал да добавя и своите благодарности към отличните мъже и жени от Нюйоркското полицейско управление, на комисаря и на кмета за неуморната им работа по този трагичен случай. Това е един тъжен ден за музея и за мен лично. Бих искал да поднеса най-дълбоките си извинения на град Ню Йорк и на близките на жертвите за ужасните постъпки на нашия ползвал се с огромно доверие служител.

Къстър слушаше с непрекъснато растящо облекчение. Ето, собственият шеф на Бризбейн го хвърляше на лъвовете. Дотук — добре. Изпита и леко негодувание към прекалената загриженост на комисаря Рокър за Бризбейн — загриженост, която дори собственият му шеф не споделяше.

Колъпи отстъпи назад и пред микрофона се завърна кметът.

— Сега ще отговоря на въпросите ви — рече той.

Последва рев и гора от вдигнати ръце. Говорителката на кмета Мери Хил пристъпи напред, за да поеме ръководството на импровизираната пресконференция.

Къстър огледа тълпата. В съзнанието му за миг се появи неприятният образ на онзи копой Смитбак, но с радост установи, че той липсваше сред морето от лица.

Мери Хил извика някакво име и Къстър чу зададени с висок тон въпрос:

— Защо го е направил? Наистина ли се е опитал да удължи живота си?

Кметът поклати глава.

— Не мога засега да спекулирам за мотивите.

— Въпрос към капитан Къстър! — извика друг глас. — Как установихте, че е Бризбейн? Какво беше решаващото доказателство?

Къстър пристъпи напред и отново прие невъзмутима изражение.

— Бомбе, чадър, черен костюм — отговори важно-важно и замълча за миг. — Когато е излизал да издебва жертвите си, тъй нареченият „Хирург“ бил облечен по този начин. Аз лично открих тази премяна в кабинета на господин Бризбейн.

— Намерихте ли оръжието на убийствата?

— Продължаваме да претърсваме кабинета му, изпратихме екип, който да претърси апартамента на господин Бризбейн и вилата му на Лонг айлънд. При претърсването на Лонг айлънд — добави многозначително той — ще участват и кучета, обучени за откриване на трупове.

— Каква беше ролята на ФБР в този случай? — извика телевизионен репортер.

— Никаква — отвърна бързешком комисарят. — Нямаха никаква роля. Цялата работа бе извършена от местните превоохранителни органи. В началото неофициален интерес прояви и агент от ФБР, но неговите улики не доведоха доникъде и, доколкото ми е известно, той се е отказал от случая.

— Друг въпрос към капитан Къстър, моля! Как се чувствате, господине, след като разкрихте най-сложния случай след Сина на Сам?

Въпросът бе зададен от онзи предварително подготвен дребосък Брайс Хариман. Въпрос, за който Къстър копнееше. И този репортер отново му се бе притекъл на помощ. Нещата се развиваха просто красиво.

Къстър успя да намери най-безстрастния си тон.

— Аз изпълнявах дълга си на полицай. Нито повече, нито по-малко.

След това се отдръпна назад, за да се окъпе безизразното му лице в последвалата безкрайна канонада от светкавици.