Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (37)

Първа глава

Със споменаването на някои имена и с малки заплахи тук и там Бил Смитбак бе успял да си осигури най-доброто място в залата. „Залата“ беше помещението за пресконференции на Полицейски площад номер едно, пещероподобна стая, боядисана в традиционния за държавните институции цвят; известен навсякъде като „зелена бълвоч“. Беше вече пълно с тичащи напред-назад телевизионни екипи и забързани журналисти. Смитбак обичаше наелектризираната атмосфера на големите пресконференции, свикани набързо след някое ужасно събитие, претъпканата зала с общински служители и висши полицейски чинове, шито се мъчеха неуспешно да овладеят неуправляемата четвърта власт на Ню Йорк.

Той си стоеше на мястото спокоен, кръстосал крака, с готово магнетофонче с насочен микрофон пистолет, докато около него врявата достигаше краен предел. Можеше да подуши с професионалния си нюх, че днес тук миришеше по-различно. Носеше се някакъв обертон на уплах. Всъщност нещо повече от страх — по-близко беше до зле прикрита истерия. Беше я усетил, докато пътуваше сутринта към центъра на града с метрото, докато вървеше по улиците край Градския съвет. Тези три „папагалски“ убийства, извършени за кратко време, бяха прекалено необичайни. Хората говореха само за тях. Целият град бе на ръба на паниката.

Зърна встрани Брайс Хариман, който увещаваше някакъв полицай, отказващ да го пусне по-напред. Да си хаби в „Ню Йорк поуст“ цялото онова професионално обучение във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Би трябвало да заеме някое тихо професорско място в старата си алма матер и да обучава неопитните младежи как да пишат безупречно по метода „обърната пирамида“. Вярно, негодникът го бе изпреварил при второто убийство, бе развил темата за убиеца имитатор, но това си беше чист късмет. Не е ли така?

В публиката се усети раздвижване. Страничните врати на прес залата избълваха група в сини костюми, следвани от кмета на Ню Йорк сити Едуард Монтефиори. Той бе едър и солиден мъж и беше наясно, че всички погледи са вперени в него. Спря се, кимна на познати тук и там с изражение, което отговаряше на сериозността на момента. Кметската предизборна кампания в Ню Йорк сити бе в разгара си и както винаги се водеше на равнището на двегодишни деца. Беше задължително той да залови убиеца, да сложи край на тези папагалски убийства; последното нещо, което кметът желаеше, бе да даде още „храна“ на и без това гадните реклами на съперника му, който клеймеше растящата напоследък престъпност в града.

На подиума се качваха още хора. Говорителката на кмета Мери Хил, висока, изключително спокойна афроамериканка; дебелият полицейски капитан Шърууд Къстър, в чийто участък бе започнала цялата тази бъркотия; комисарят на полицията Рокър — висок, уморен на вид мъж; и накрая — доктор Фредерик Колъпи, директор на музея, следван от Роджър Бризбейн. Смитбак усети как го облада гняв при изискания вид на Бризбейн с отлично скроения му сив костюм. Бризбейн бе виновен всичко между него и Нора да се прецака. Дори след като Нора бе направила ужасяващото си откритие — мъртвия Пък, дори след като бе преследвана и едва не бе убита от „Хирурга“, тя отказваше да се срещнат, да му позволи да я утеши. Сякаш едва не го кореше за случилото се с Пък и с Пендъргаст.

Шумът в залата достигна оглушително равнище. Кметът се качи на подиума и вдигна ръка. След този негов жест помещението бързо утихна.

Кметът зачете предварително подготвеното си изявление, тежкият му бруклински акцент изпълваше залата.

— Дами и господа от пресата — започна той. — От време на време нашият голям град, поради размерите и разнообразието на населението си, става прицел за серийни убийци. Слава Богу, минаха много години откакто сме имали подобна напаст. Сега обаче изглежда сме изправени пред нов сериен убиец, истински психопат. Трима души бяха убити в рамките на една седмица и то по особено жесток начин. Докато градът сега се радва на най-ниския процент убийства от всички големи градове в страната — благодарение на енергичните усилия на правоохранителните органи и на нулевата толерантност към нарушенията на закона — тези три убийства определено ни идват прекалено много. Свиках тази пресконференция, за да споделя с обществото какви силни и ефективни мерки предприемаме да открием този убиец и да отговорим по най-добрия начин на въпросите, които бихте задали за този случай и за донякъде сензационните му аспекти. Както знаете, откритостта винаги е била най-висш приоритет за моята администрация. Ето защо съм довел със себе си Карл Рокър, комисарят на полицията; Шърууд Къстър, участъков капитан; директора Фредерик Колъпи и вицепрезидента Роджър Бризбейн от Нюйоркския природонаучен музей, където бе разкрито последното убийство. Моята говорителка Мери Хил ще води пресконференцията. Но първо ще помоля комисар Рокър да ви информира за случая.

Кметът отстъпи назад и Рокър взе микрофона.

— Благодаря ви, господин кмете. — Ниският му интелигентен глас, сух като пергамент, изпълни залата. — Миналият четвъртък в Сентръл парк бе открит трупът на млада жена на име Дорийн Холандър. Била е убита и под кръста й е била извършена странна дисекция или хирургическа операция. Докато с§ провеждаше официалната аутопсия и се анализираха резултатите бе извършено второ убийство. Друга млада жена — Манди Еклънд бе намерена в парка „Томпкинс скуеър“. Анализът на съдебните медици показа, че начинът на убийството и насилието, упражнено спрямо нея, съвпадат с тези от случая с Дорийн Холандър. А вчера в архива на Нюйоркския музей бе открит трупът на петдесет и четири годишния Райнхарт Пък. Той е бил главният архивист на музея. Върху тялото бяха открити следи от обезобразяване, сходни с тези на госпожица Еклънд и госпожа Холандър.

Настана суматоха — вдигнати ръце, викове, жестове. Комисарят ги потуши, като вдигна двете си ръце.

— Както знаете в същия този архив бе открито писмо, отнасящо се до сериен убиец от деветнайсети век. В това писмо се описват подобни осакатявания извършвани като научни експерименти от лекар на име Ленг в Долен Манхатън преди сто и двайсет години. На строителна площадка на улица „Кетрин“ бяха открити останките на трийсет и шест лица — навярно това е било мястото, където доктор Ленг е извършвал своята извратена дейност.

Последва нов взрив от викове.

Намеси се отново кметът.

— Статия за писмото се появи миналата седмица в „Ню Йорк таймс“. В нея подробно се описваше как Ленг е осакатявал жертвите си преди повече от век, както и причината, поради която го е правел.

Кметът огледа събралите си и погледът му се спря за миг върху Смитбак. Журналистът усети тръпката на гордостта от признанието. Ставаше дума за неговата статия.

— Както изглежда, тази статия е имала злополучен ефект — тя е стимулирала убиеца папагал. Един съвременен психопат.

Какво искаше да каже той? Самодоволството на Смитбак се стопи от бързо надигналото се чувство на обида.

— Полицейските психиатри ми казаха, че този убиец е убеден по някакъв перверзен начин, че като убива тези хора ще постигне онова, което се опитал да постигне Ленг преди век — тоест, да удължи живота си. Ние смятаме, че сензационният подход на статията в „Таймс“ е вдъхновила убиеца и го е подтикнала към действие.

Това бе оскърбително! Кметът обвиняваше него.

Смитбак се огледа и забеляза, че много погледи бяха вперени в лицето му. Потисна първия си импулс да се изправи и да протестира. Та той просто си беше свършил работата като репортер! Как смееше кметът да го превръща в без вина виновен?

— Не обвинявам никого — продължи да дрънка Монтефиори, — но ще ви помоля — вас, дами и господа от пресата, да проявите сдържаност в писанията си. И без друго имаме везе три убийства. Решени сме да не допуснем повече. Всички версии се проверяват най-енергично. Нека повече да не нагнетяваме обстановката. Благодаря ви.

Мери Хил пристъпи напред, за да се заеме с въпросите. Последва рев, мигновена врява, всички скочиха на крака и замахаха лудешки с ръце. Смитбак си остана седнал, силно зачервен. Чувстваше се опозорен. Опита се да събере мислите си, ала шокът и обидата му пречеха да мисли.

Мери Хил приемаше първия въпрос.

— Казахте, че убиецът правел някаква операция на жертвите си — попита някой. — Бихте ли обяснили по-подробно?

— Най-общо казано, и на трите жертви е премахната долната част на гръбначния мозък — отговори самият комисар.

— Твърди се, че последната операция всъщност е била направена в музея — извика друг репортер. — Вярно ли е?

— Вярно е, че в архива на музея бе открита голяма локва кръв недалеч от жертвата. Очевидно кръвта е била на жертвата, но в момента се извършват допълнителни тестове от съдебните медици. Дали… ъ-ъ-ъ… операция е била наистина извършена, ще трябва да се разбере след допълнителни лабораторни изследвания.

— Разбрах, че от ФБР са били на местопрестъпленията — извика млада жена. — Можете ли да ни обясните естеството на тяхната намеса?

— Това не е съвсем точно — отвърна Рокър. — Агент на ФБР е проявил неофициален интерес към убийствата от деветнайсети век. Но той няма връзка с този случай.

— Вярно ли е, че третият труп е бил набит върху рогата на динозавър?

Комисарят леко потрепна.

— Да, трупът бе открит върху черепа на трицератопс. Очевидно си имаме работа със съвсем побъркан индивид.

— За осакатяването на труповете. Вярно ли е, че само хирург би могъл да го направи?

— Това е една от версиите, по които работим.

— Искам да изясним един момент — извика друг репортер. — Твърдите ли, че материалът на Смитбак в „Таймс“ е причината за тези убийства?

Смитбак се обърна. Беше Брайс Хариман, този негодник.

Комисар Рокър се намръщи.

— Онова, което кметът Монтефиори каза…

Кметът отново се намеси:

— Аз помолих само за сдържаност. Вярно е, че бихме искали тази статия да не беше се появявала. Трима души днес можеха да са живи. А и според мен методите на репортера за събиране на информация подлежат на етична оценка. Но не, не съм казал, че статията е причина за убийствата.

Друг репортер:

— Не е ли отклоняване на вниманието, Ваша чест, да обвинявате репортер, който само си е свършил работата?

Смитбак изви врат да види кой зададе въпроса. Щеше да го почерпи едно питие.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че…

— Но вие съвсем ясно внушихте, че статията е задействала убийствата.

Да, ще почерпи този колега и питие, и вечеря. Смитбак се огледа и забеляза, че много от погледите към него изразяваха съпричастие. Нападайки него, кметът бе нападнал целия журналистически корпус. Харимън си беше вкарал автогол, като повдигна въпроса. Почувства се окуражен — сега вече щяха да се съобразяват с него. Щеше да им се наложи да го правят.

— Следващия въпрос, моля? — рече Мери Хил.

— Имате ли заподозрени?

— Разполагаме с доста добро описание на облеклото на заподозрения — отвърна комисар Рокър. — Висок, слаб, бял мъж, висок между метър и осемдесет и метър и осемдесет и пет, със старомодно черно палто и бомбе е бил забелязан в архива на музея по времето, когато е бил намерен трупът на господин Пък. Мъж с подобен вид, със свит чадър или бастун е бил забелязан в близост до второто местопрестъпление. Не мога да ви съобщя повече подробности.

Смитбак се изправи и помаха с ръка. Мери Хил не му обърна внимание.

— Госпожа Перес от списание „Ню Йорк“, вашия въпрос, моля.

— Имам въпрос към доктор Колъпи от музея. Господине, мислите ли, че убиецът, известен като „Хирурга“, е служител на музея? Имам предвид — след като последната жертва изглежда е била убита и дисекирана в музея?

Колъпи се прокашля и пристъпи напред.

— Убеден съм, че полицията ще провери това — рече той с добре модулиран глас. — Но ми се струва, че такава вероятност е крайно малка. Всички наши служители преминават проверка за криминални проявления, правят им се психологични портрети и щателни тестове за наркотици. А и бих добавил, че още не е доказано, че убийството наистина е станало в музея.

Последва нов рев, докато Хил се оглеждаше на кого да даде думата. Смитбак извика и размаха ръце заедно с останалите. Господи, наистина ли щяха да го пренебрегнат?

— Господин Дилър от „Нюздей“, вашият въпрос, моля.

Тази вещица нарочно го отбягваше.

— Въпросът ми е към кмета. Господин кмете, как стана така, че мястото на улица „Кетрин“ беше „неумишлено“ разрушено? Нямаше ли то историческа стойност?

Кметът пристъпи напред.

— Не, то нямаше историческа стойност…

— Нямало историческа стойност ли? Местопрестъплението на най-голямата серия от убийства в историята ни?

— Господин Дилър, тази пресконференция е за днешните убийства. Моля ви, нека не смесваме двете неща. Нямахме никакви законни причини да спираме строежа на сграда за сто милиона долара. Костите и вещите бяха фотографирани, изследвани от съдебни медици и иззети за по-нататъшни проучвания. Не можеше да бъде направено нищо друго.

— Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…

— Следващият въпрос — изръмжа Хил.

Смитбак скочи на крака и извика:

— Господин кмете, след като бях оклеветен…

— Госпожа Епстийн от WNBC — извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.

Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.

— ИЗВИНЕТЕ! — Смитбак бързо се възползва от временното затишие. — Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?

Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.

— Разбира се — отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.

— Бих искал да се обърна към господин Бризбейн — продължи Смитбак, без да губи и секунда. — Господин Бризбейн, защо писмото, от което започна всичко, е потулено, заедно с всички вещи от колекцията на Шотъм? Да не би музеят да се опитва да скрие нещо?

Бризбейн се изправи, спокойно усмихнат.

— Съвсем не. Тези материали просто са временно иззети за консервация. Това е стандартна процедура в музея. Във всеки случай писмото вече задейства един убиец папагал; да се публикува сега ще бъде безотговорно. Материалите са достъпни за квалифицирани изследователи.

— Не е ли вярно, че сте се опитали да попречите на ваши служители да работят по случая?

— Съвсем не. Ние оказваме съдействие през цялото време. Самите архиви говорят за това.

Глупости. Смитбак мислеше трескаво.

— Господин Бризбейн…

— Господин Смитбак, бихте ли дали думата и на някой друг от колегите? — гласът на Мери Хил отново проряза атмосферата.

— Не! — извика Смитбак и предизвика изблици на смях. — Господин Бризбейн, не е ли вярно, че компанията „Мойгън-Феърхевън“, която е дарила миналата година на музея два милиона долара — да не споменаваме, че самият Феърхевън е във вашия борд — е оказала натиск върху музея да спре това разследване?

Бризбейн се изчерви и Смитбак разбра, че този път въпросът му бе улучил в десетката.

— Това е безотговорно обвинение. Както вече казах, ние оказваме съдействие…

— Значи вие отричате, че сте заплашили вашата служителка доктор Нора Кели и сте й забранили да работи по случая? Имайте предвид, господин Бризбейн, че още не сме изслушали самата Нора Кели. Същата тази, която намери трупа на третата жертва — и трябва да добавя — която е била преследвана и едва не е била убита от „Хирурга“.

Ясният намек беше, че Нора Кели може да има нещо за казване, което няма да е в съзвучие с думите на Бризбейн. Лицето на Бризбейн помрачня, почувства се притиснат до стената.

— Няма да отговарям на тези грубиянски въпроси.

Стоящият до него Колъпи изглеждаше мрачен.

Смитбак усети как се понася на вълната на триумфа.

— Господин Смитбак — рече язвително Мери Хил, — вие да не би да искате да монополизирате тази пресконференция? Очевидно е, че убийствата от деветнайсети век нямат нищо общо с днешните серийни убийства, освен че са вдъхновени от тях.

— А вие откъде сте сигурна в това? — извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.

Сега към него се обърна кметът:

— Да ни би да искате да ни внушите, господине — рече шеговито той, — че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?

В залата избухна силен смях.

— Съвсем не…

— Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.

Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.

Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция — беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.