Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (31)

Десета глава

Нора пое от червената сграда на пийкскилската гара, присвила очи на яркото утринно слънце. Когато се качи на влака в Гранд сентръл, валеше. Но тук синьото небе над стария градски център край реката бе изпъстрено само от няколко облачета. Триетажните сгради се гушеха близо една до друга, а избелелите им фасади гледаха към река Хъдсън. Тесните улички зад тях водеха нагоре към обществената библиотека и Градския съвет. А още по-нататък, върху скалистите хълмове бяха кацнали къщите от старите квартали с малките си градинки и престарели дървета. Между стареещите сгради бяха пръснати и по-малки, по-нови къщи, автомобилен сервиз, тук-таме — по някое латиноамериканско минимаркетче. Всичко изглеждаше овехтяло и свръхостаряло. Това беше горд, стар град в процеса на неприятен преход, който се придържаше към достойнството си пред заплахата от разруха и немара.

Нора провери записките си за маршрута, които Клара Макфадън й бе продиктувала по телефона, и пое нагоре по Сентръл авеню. Зави по „Вашингтон“ към „Симпсън плейс“, преметнала чантата си през рамо. Наклонът бе стръмен и тя леко се задъха. През клоните на дърветата можеше да се зърнат насипите на Мечата планина: черга от есенно жълто и червено, прошарена с по-тъмните петна на смърчове и борове.

Къщата на Клара Макфадън беше разнебитена сграда в стил „Кралица Ана“ със скосени мансарда, с разчупени триъгълни покриви и с две купички, украсени с еркерни прозорци. Бялата боя бе напукана и се лющеше. Първият етаж бе обрамчен с веранда, оградена с перила с вретеновидни колонки. Докато пресичаше късата подходна алея се изви вихрушка и падащите листа я обгърнаха във водовъртежа си. Изкачи се на верандата и удари тежкото бронзово чукче на вратата.

Мина минута, после — две. Тъкмо се канеше да удари отново чукчето, когато си спомни, че старата дама й бе казала да влиза направо.

Улови голямата бронзова дръжка и бутна вратата; тя се отвори с проскърцването на рядко използвани панти. Влезе в антрето и окачи палтото си върху единствената закачалка. Миришеше на прах, на стари тъкани и на котки. Нагоре се виеха изтъркани стъпала, а вдясно от себе си видя широка врата с арка, с резбована дъбова каса, която водеше към нещо, което приличаше на салон.

Отвътре долетя учудващо силен, макар и старчески глас:

— Влизайте смело.

Нора се спря на прага на салона. След ярката светлина навън той изглеждаше ужасно тъмен, високите прозорци бяха закрити с дебели зелени завеси със златисти пискюли. Когато очите и свикнаха, забеляза стара жена, облечена във вълнени и крепдешинови одежди, сгушена във викториански фотьойл. Беше толкова тъмно, че Нора отпървом видя бяло лице и бели ръце, които сякаш висяха несвързани в мрака. Очите на жената бяха полупритворени.

— Не се бойте — рече безплътният глас от дълбокото кресло.

Нора пристъпи напред. Бялата ръка се отмести, посочи друго кресло, драпирано с дантели.

— Седнете.

Нора предпазливо седна. От креслото се вдигна прах. Чу се шумолене, иззад завесата изскочи черна котка и изчезна в мрака.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — рече Нора.

Вълнената блуза изшумоля, докато старицата вдигаше ръка.

— Какво желаете, мое дете?

Въпросът беше неочаквано директен, а тонът й беше остър.

— Госпожице Макфадън, искам да ви задам някои въпроси за баща ви Тинбъри Макфадън.

— Мила моя, ще трябва да ми кажете още веднъж името си. Аз съм стара жена и паметта ми изневерява.

— Нора Кели.

Костеливата ръка на старицата се протегна и дръпна шнура на лампата до фотьойла й. Абажурът бе украсен с тежки пискюли, а самата лампа хвърляше бледожълта светлина. Сега Нора можеше да види Клара Макфадън по-ясно. Лицето й бе старческо и хлътнало, през тънката като пергамент кожа прозираха бледосини вени. Дамата я разглежда в продължение на няколко минути с блестящи очи.

— Благодаря ви, госпожице Кели — рече тя и угаси лампата. — И какво точно искате да узнаете за баща ми?

Нора извади една папка от чантата си, присвила очи в мрака, за да прочете въпросите, които бе нахвърляла във влака на път за Пийкскил. Добре, че се беше подготвила; интервюто взе да става неочаквано застрашително.

Старицата взе нещо от масичката до креслото си — старинна половинлитрова бутилка със зелен етикет. Наля си една чаена лъжичка, глътна течността и остави лъжичката. Друга черна котка, а може би — същата, скочи в скута на старата дама. Тя започна да я гали и котката замърка от удоволствие.

— Баща ви е бил уредник в Нюйоркския природонаучен музей. Бил е колега на Джон Канадей Шотъм, който е притежавал „музей“ с чудатости в централен Манхатън.

Старата дама не отговори.

— И се е познавал с учен на име Енок Ленг.

Госпожица Макфадън изведнъж притихна съвсем. След това заговори с язвителна острота, гласът й сякаш режеше застоялия въздух. Сякаш името я беше събудило.

— Ленг ли? Какво за Ленг?

— Любопитно ми е дали знаете нещо за доктор Ленг; или дали имате писма или някакви документи, отнасящи се до него.

— Разбира се, че знам за Ленг — долетя пискливият глас. — Той уби баща ми.

Нора бе слисана. В онова, което бе чела за Макфадън, не се споменаваше нищо за убийство.

— Моля? — успя да каже най-сетне.

— О, знам, че всички твърдяха, че просто е изчезнал. Но грешаха.

— Откъде знаете?

Нещо отново изшумоля.

— Откъде ли? Чакайте да ви разкажа.

Госпожица Макфадън запали отново лампата и насочи вниманието на Нора към стара, сложена в рамка фотография. Беше избелял портрет на млад мъж в строг, закопчан догоре костюм. Беше усмихнат — на снимката блестяха два облечени в сребро предни зъба. Едното му око бе скрито зад театрална превръзка. Имаше същите като на Клара Макфадън тясно чело и високи скули.

Тя заговори, гласът й бе необичайно висок и гневен:

— Снимката е направена малко след като баща ми е изгубил дясното си око на остров Борнео. Той беше колекционер, сигурно разбирате. Като младеж прекарал няколко години в Британска Източна Африка. Създал значителна колекция от африкански бозайници и артефакта, събрани от туземците. Когато се завърнал в Ню Йорк станал уредник в новия музей, който току-що бил открит от колегите му от Академията. Нюйоркският природонаучен музей. Тогава нещата бяха много по-различни, госпожице Кели. Повечето от първите уредници на музея бяха господа, на които не им се налагаше да работят за хляба, досущ като моя баща. Липсваше им систематично научно обучение. Бяха любители в най-добрия смисъл на тази дума. Баща ми винаги се бе интересувал от необичайните, от странните неща. Запозната ли сте, госпожице Кели, е музеите за чудатости?

— Да — отвърна Нора и продължи да пише, колкото можеше по-бързо. Съжаляваше, че не бе взела диктофон.

— По онова време в Ню Йорк имаше доста такива. Но Нюйоркският музей бързо започна да ги изхвърля от бизнеса им. Задачата на баща ми в музея беше да придобива колекциите на фалиралите „музеи“. Общуваше с много от собствениците им — семейство Делакорт, Финеъс Арнъм, братята Кадуолъдър. Един от тези собственици беше Джон Канъдей Шотъм.

Старата дама си наля още една лъжичка от бутилката. Вече на светлината Нора успя да прочете етикетчето: „Зеленчуков тоник на Лидия Пинкъм“.

Нора кимна.

— „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и чудатости.“

— Точно така. В онези времена имаше само ограничен кръг учени хора и всички до един членуваха в Академията.

Бих добавила — хора с различни способности. Шотъм членуваше в Академията, но беше колкото учен, толкова и шоумен. Беше отворил „музея“ на улица „Кетрин“ и вземаше минимална входна такса. За разлика от своите колеги, Шотъм имаше идеи за подобряване на тежкото положение на бедните чрез образование. Ето защо откри заведението си в толкова неприемлив район. Интересуваше се особено от използването на естествознанието за образоване на младите. Във всеки случай той се нуждаеше от помощ при идентифицирането и класифицирането на колекцията си, която бе придобил от семейството на млад мъж, убит от туземците в Мадагаскар.

— Алигзандър Марисъс.

Откъм старата дама отново се дочу шумолене. Тя отново изгаси лампата, стаята потъна в мрак, а портретът на баща й — в сянка.

— Както личи, знаете доста по тази тема, госпожице Кели — рече с нотка на подозрение Клара Макфадън. — Надявам се, че не ви отегчавам с моята история.

— Ни най-малко. Моля, продължете.

— „Музеят“ на Шотъм беше доста окаян. Баща ми му помагаше от време на време, но работата му тежеше. Колекцията не беше добра. Събирана напосоки, без система. За да привлече бедните, особено хлапетиите, експонатите й клоняха към сензационното. Имаше дори нещо, наречено „Галерия на неестествени чудовища“. Мисля, че бе вдъхновена от „Стаята на ужасите“ на мадам Тюсо. Носеха се слухове, че някои от влезлите в нея хора повече не се появили на белия свят. Глупости на търкалета, разбира се, най-вероятно съчинени от самия Шотъм, за да увеличи посещаемостта.

Клара Макфадън извади дантелена кърпичката и се изкашля в нея.

— Точно по това време в Академията се появи мъж на име Ленг. Енок Ленг.

В тона й прозвуча дълбока омраза.

Нора усети как сърцето й се разтуптява.

— Вие познавахте ли Ленг?

— Баща ми говореше доста за него. Особено към края. Знаете ли, баща ми имаше проблеми със зрението и със зъбите. Ленг помогна да му направят сребърен мост и специални очила с необикновено дебели лещи. Беше нещо като енциклопедист.

Тя прибра кърпичката в някоя от многобройните гънки на одеждите си и отпи нова лъжичка от еликсира.

— Говореше се, че произхожда от Франция, от някакво планинско градче близо до белгийската граница. Говореше се също, че бил барон, роден в благородно семейство. Учените са големи клюкари, нали знаете? Ню Йорк по онова време беше съвсем провинциален град и Ленг бе направил силно впечатление. Никой не се съмняваше, че е образован човек. Титулуваше се доктор, между другото, а се говореше, че бил хирург и химик.

В тона й прозвуча кисела нотка.

В тежкия въздух се виеха облачета от прашинки. Мъркането на котката не спираше — досущ като турбина.

Пронизителният глас отново раздра въздуха:

— Шотъм търсеше уредник за „музея“ си. Ленг се заинтригува, макар че това бе навярно най-ниско платената уредническа служба сред всичките „музеи на чудатости“. Въпреки това Ленг се нанесе на етажа над Шотъм.

Дотук всички подробности от писмото на Шотъм съвпадаха.

— И кога беше това? — попита Нора.

— През пролетта на 1870 година.

— Ленг в сградата на „музея“ ли живееше?

— Човек с произхода на Ленг да живее на Петте кьошета? Определено — не. Но той не казваше къде живее. Беше странен, недостъпен човек, много официален в говора и маниерите си. Някой, дори баща ми, не знаеше къде живее. Ленг не допускаше фамилиарности.

— Той прекарваше повечето от времето си у Шотъм или в Академията. Доколкото си спомням, работата му при Шотъм трябваше да трае само година или две. Отначало Шотъм беше много доволен от работата на Ленг. Ленг състави каталог на колекцията, написа подробни етикети на всички експонати. Но сетне нещо се случи — баща ми никога не узна какво — и Шотъм започна да изпитва все по-големи подозрения към Ленг. Искаше да го накара да напусне, но се колебаеше. Ленг плащаше добре за използването на третия етаж, а Шотъм се нуждаеше от тези пари.

— Какви експерименти е извършвал Ленг?

— Предполагам — обичайните. Всички учени притежаваха лаборатории. И баща ми — също.

— Казахте, че баща ви не знаел какви са основанията за подозренията на Шотъм. Това означава, че Макфадън никога не е чел писмото, скрито в сандъчето от слонско стъпало.

— Точно така. Баща ми не го притискаше по въпроса. Шотъм винаги си е бил ексцентрик, предразположен към опиума, имаше меланхолични пристъпи и баща ми подозираше, че е емоционално нестабилен. Сетне, през една лятна нощ на 1881 година, „Музеят на Шотъм“ изгоря. Пожарът беше толкова силен, че намериха само няколко парчета от овъглените кости на Шотъм. Говореше се, че огънят започнал от първия етаж. Причината била повредена газова лампа.

Още едно мрачно изсумтяване.

— Но вие не мислите, че е било така?

— Баща ми беше убеден, че пожарът е дело на Ленг.

— Знаете ли защо?

Дамата бавно поклати глава.

— Не ме посвети в тази тема.

След малко тя продължи:

— Долу-горе по времето на пожара Ленг престана да посещава събранията в Академията. Престана да ходи в Нюйоркския музей. Баща ми изгуби контакт с него. Той сякаш бе изчезнал от научните кръгове. Трябва да бяха минали трийсет години преди да се появи отново.

— Кога стана това?

— По време на Първата световна война. Тогава бях малко момиче. Баща ми се е оженил късно, нали разбирате? Та, тъкмо тогава получи писмо от Ленг. Много дружелюбно писмо, изразяващо желание за възстановяване на познанството. Баща ми отказа. Ленг настояваше. Започна да ходи в музея, да присъства на лекциите на баща ми, да прекарва известно време в архивите на музея. Баща ми се обезпокои, а след време се и изплаши. Толкова беше загрижен, та мисля, че дори се съветва по този въпрос с някои от членовете на Академията, с които беше близък. Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърли са две от имената, за които се сещам сега. Идваха на няколко пъти у дома преди края.

— Разбирам — рече Нора и нахвърля още няколко бележки. — Но вие никога не сте се срещали с Ленг?

Последва кратка пауза.

— Само веднъж. Дойде веднъж у дома късно вечерта с някакъв образец за баща ми, но бе отпратен. Остави образеца. Някакъв истукан от Южните морета, без особена стойност.

— И после?

— На следващия ден баща ми изчезна.

— И вие сте убедени, че това е дело на Ленг.

— Да.

— Защо?

Старата дама пооправи косата си. Острият й поглед срещна погледа на Нора.

— Мило дете, откъде бих могла да знам?

— Но защо Ленг ще го убива?

— Мисля, че баща ми беше открил нещо за него.

— Музеят не проведе ли разследване?

— Никой не беше виждал Ленг в музея. Никой не го бе виждал да посещава баща ми. Нямаше никакви доказателства Нито Пърсивал, нито Бърли проговориха. На хората от музея им беше по-лесно да опетнят името на баща ми — да намекнат че е избягал поради някаква неизвестна причина — отколкото да проведат разследване. По онова време бях още момиче. Когато пораснах и поисках случаят да бъде разследван, не можех да предложа нищо ново. Искането ми беше отхвърлено.

— А майка ви? Тя имаше ли подозрения?

— По онова време тя беше вече починала.

— А какво стана с Ленг?

— След последното му посещение при баща ми никой повече не го е виждал или чувал.

Нора пое дълбоко въздух.

— Как изглеждаше Ленг?

Клара Макфадън не отговори веднага.

— Никога няма да го забравя — рече най-сетне. — Чела ли сте „Падането на къщата на вратаря“ от Едгар Алън По? Там има едно описание, което ме порази, когато попаднах на него. То сякаш обрисуваше точно Ленг. И до ден-днешен е запечатано в съзнанието ми и мога да цитирам части от него: „мъртвешки бледно лице; големи, блестящи и много светли очи… фино изваяна брадичка, която издаваше желание за известност, за морална енергия.“ Ленг имаше руса коса, сини очи и орлов нос. Старомодно черно палто, официално облечен.

— Това е много живо описание.

— Ленг беше от онзи вид хора, чийто образ остава у вас дълго след като самият него го няма. И въпреки това, знаете ли, аз запомних най-вече гласа му. Беше нисък, кънтящ, със силен акцент, звучеше много странно — все едно двамина души говорят в унисон.

Изпълващият стаята мрак някак необяснимо се беше сгъстил. Нора преглътна. Вече беше задала всички въпроси, които бе планирала да зададе.

— Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, госпожице Макфадън — каза тя, докато се изправяше.

— Защо се занимавате с всичко това сега? — попита рязко старата дама.

Нора осъзна, че тя сигурно не бе виждала вестникарската статия, нито пък бе чувала нещо за скорошните „папагалски“ убийства, дело на „Хирурга“. Запита се какво да й каже. Огледа стаята, тъмна, застинала в сенките на викторианското си безредие. Не искаше именно тя да смути света на тази жена.

— Правя проучвания на ранните „музеи на чудатостите“.

Старата дама я фиксира с блестящите си очи.

— Интересна тема, дете мое. И може би — опасна.