Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (45)

Девета глава

Нора спря пред високия свод, издялан от камък с пясъчен цвят и със сиви жилки. Макар да бе почистван наскоро, готическият вход изглеждаше стар и отблъскващ. Напомняше на Нора за „Портата на предателя“ в лондонската кула „Тауър“. Едва ли не очакваше да види железните зъби на подвижна крепостна врата да се спускат от тавана, рицарите защитници на кулата да надничат от тесните амбразури, да димят готови котли с разтопена смола.

В основата на съседната стена, пред ниските железни перила Нора видя останките от наполовина изгорели свещи, изсъхнали цветя и стари снимки със строшени рамки. Изглеждаше почти като в храм. Чак тогава се сети, че тази арка трябва да е била мястото, където бе застрелян Джон Ленън, а дрънкулките наоколо бяха останки от приношенията на верните му почитатели. А и самият Пендъргаст бе намушкан недалеч от тук, на половин пресечка от входа. Вдигна глава нагоре. Готическата фасада на сградата „Дакота“ се издигаше високо, украсена със скосен покрив и каменни апликации. Тъмни облаци се плъзгаха над мрачните, потънали в сенки кули. Какво ужасно място за живеене, помисли си тя. Огледа се внимателно, проучваше околния пейзаж с предпазливост, която бе станала обичайна за нея след преследването в архива. Не забеляза никакви очевидни признаци за опасност. Тръгна към сградата.

До арката имаше голяма караулка от бронз и стъкло, в която стоеше вратарят, взрян с неумолимо изражение към седемдесет и втора улица, безмълвен и изпънат като гвардеец пред Бъкингамския дворец. Сякаш не забелязваше присъствието й. Но когато пристъпи под арката, той мигом се озова пред нея — учтив, но без да се усмихва.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Имам уговорка да посетя господин Пендъргаст.

— Името ви?

— Нора Кели.

Охранителят кимна, сякаш я бе очаквал.

— Югозападното фоайе — рече той, отстъпи встрани и й посочи пътя.

Докато преминаваше през тунела към вътрешния двор на сградата, тя забеляза, че пазачът се бе върнал в будката си и бе вдигнал телефонна слушалка.

Асансьорът миришеше на стара кожа и на лакирано дърво. Издигна се няколко етажа нагоре, след което бавно спря. Вратите се отвориха към коридор с една-единствена дъбова врата в дъното му. Вратата беше отворена. На прага й стоеше агент Пендъргаст, стройната му фигура беше като с ореол от приглушената светлина.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Кели — рече той с напевния си тон и отстъпи встрани, за да й направи път да влезе.

Думите му бяха както винаги изключително любезни, ала в тона му се чувстваше умора и някаква мрачност. Все още не се е възстановил, помисли си Нора. Изглеждаше слаб, почти мъртвешки блед, лицето и ръцете му бяха по-бели отвсякога, ако това изобщо беше възможно.

Нора пристъпи във висока стая без прозорци. Огледа се с любопитство. Три от стените бяха боядисани в тъмнорозово, рамкирани с черни корнизи. Четвъртата стена бе изцяло от черен мрамор, по който от тавана до пода се стичаше тънък слой вода. В основата, където водата бълбукаше тихо в басейнче, плаваше китка лотосови цветове. Стаята бе изпълнена с тихия и приятен ромон на вода и с едва доловимия аромат на цветя. Наблизо имаше две черни лакирани масички. Върху едната от тях имаше обрасла с мъх тавичка, в която растяха няколко дръвчета „бонзай“ — изглеждаха като миниатюрни кленове. На другата, в прозрачен куб бе изложен череп на котка във фина рамка. Като приближи, Нора видя, че всъщност черепът беше резбован от цял къс китайски нефрит. Беше произведение на забележително, съвършено майсторство, камъкът бе толкова тънък, че почти прозираше черната тъкан в основата му.

На един от малките кожени дивани седеше сержант О’Шонеси, облечен цивилно. Ту кръстосваше крака, ту ги разкръстосваше, чувстваше се неуютно.

Пендъргаст затвори вратата и тръгна към Нора с ръце на гърба.

— Мога ли да ви предложа нещо? Минерална вода? „Лиле“? Шери?

— Нищо, благодаря.

— Тогава ви моля да ме извините за миг.

Пендъргаст изчезна през врата, почти невидима на фона розовата стена.

— Хубав апартамент — обърна се тя към О’Шонеси.

— Още не сте видели и половината. Откъде толкоз пари?

— Бил Сми… един мой бивш познат каза, че били наследени от старо семейно богатство. Спечелени от фармацевтиката или нещо подобно.

— Хм.

Потънаха в мълчание, заслушани в шепота на водата. След няколко минути вратата се отвори отново и Пендъргаст надникна през нея.

— Бихте ли били тъй любезни да дойдете с мен? — попита той.

Последваха го в дълъг и тъмен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаваха, бях затворени, но Нора зърна библиотека — пълна с подвързани с кожа томове и нещо, което й заприлича на клавесин от розово дърво — както и тясна стая, чиито стени бяха покрити с маслени картини, по четири-пет една над друга, в тежки златни рамки. Друга стая без прозорци имаше стени от оризова хартия, а подът й бе застлан с килими татами. Беше почти без никакви мебели — и като всички останали стаи — потънала в полумрак. Пендъргаст ги въведе в обширна, с висок таван стая с тъмна, изящно резбована махагонова ламперия. В дъното й голямо място заемаше богато украсена мраморна камина. Три големи прозореца гледаха към Сентръл парк. Цялата стена вдясно бе заета от подробна карта на Манхатън от деветнайсети век. В средата на стаята имаше голяма маса. Върху найлонова покривка върху нея се намираха няколко неща: две дузини стъклени парчета, буца въглища, ръждив чадър и продупчен трамваен билет.

Нямаше къде да се седне. Нора се отдръпна от масата, докато Пендъргаст я обиколи няколко пъти, досущ като акула, преследваща плячката си. След това спря и погледна първо Нора, а после — О’Шонеси. В погледа му се четеше напрегнатост; някаква обсебеност, която тя намери за смущаваща.

Пендъргаст се обърна към голямата карта, отново с ръце на гърба. Гледа безмълвно секунда-две, след това заговори — тихо, едва ли не на себе си:

— Знаем къде е вършил своите дела доктор Ленг. Но сега сме изправени пред още по-труден въпрос. Къде е живеел? Къде се е криел докторът на този пренаселен остров? Благодарение на доктор Кели, разполагаме с няколко улики, за да стесним кръга на търсенето си. Трамвайният билет, който изровихте, е бил за Уестсайдския трамвай. Затова е логично да допуснем, че доктор Ленг е живеел в Уест сайд.

Той се обърна към картата и с червен флумастер начерта линия по Пето авеню, разделяйки по дължина Манхатън надве.

— Въглищата притежават уникален химически „подпис“ на примесите си, в зависимост от това къде са добити. Тази бучка е изкопана от отдавна нефункционираща мина край Хадънфийлд, Ню Джързи. В Манхатън е имало само един дистрибутор на тези въглища — „Кларк и синове“. Тяхната територия на доставки се е простирала от 110-а до 139-а улица.

Пендъргаст начерта две успоредни линии, прекосяващи Манхатън — едната на 110-а, другата на 139-а улица.

— Разполагаме с чадъра. Той е направен от коприна. Коприната е мека на пипане тъкан, но под микроскоп се вижда груба, почти назъбена фактура. Когато вали, в коприната се набиват частици — особено цветен прашец, полен. Микроскопските изследвания на чадъра показаха, че той е силно импрегниран с прашец от растението Trismegegistus gonfalonii, по-известно като блатна трева. Растяла е в блатата из цял Манхатън, но към 1900 година районът й се е ограничил до блатистите места покрай бреговете на река Хъдсън.

Той начерта червена линия по „Бродуей“, след това посочи малкия квадрат, който се оформи.

— Ето защо е разумно да предположим, че нашият доктор Ленг е живеел западно от тази линия, на не повече от една пряка от Хъдсън.

Той затвори флумастера и погледна отново Нора и О’Шонеси.

— Някакви забележки дотук?

— Да — каза Нора. — Казахте, че „Кларк и синове“ са доставяли въглища в този район на града. Но защо намерихме тази бучка в лабораторията му в центъра?

— Ленг е работил тайно в лабораторията си. Не е могъл да поръча да му доставят въглища там. Затова сигурно е пренасял малки количества от къщата си.

— Разбирам.

Пендъргаст продължи да я гледа изпитателно.

— Нещо друго?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

— Тогава можем да приемем, че нашият доктор Ленг е живеел на „Ривърсайд драйв“ между 110-а и 139-а улица, или на една от уличките между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Тук трябва да съсредоточим търсенето си.

— Но въпреки всичко, това означава стотици, може би хиляди жилищни сгради — рече О’Шонеси.

— Хиляда триста и пет, ако трябва да бъдем точни. Което ме води към стъклените парчета.

Пендъргаст безшумно направи нов кръг около масата, след което взе с пинсета с облицовани с гума крайчета едно от стъклените парчета и го вдигна към светлината.

— Анализирах останките по това стъкло. То е било грижливо измито, но със съвременните методи могат да се открият микроскопични остатъци. В тази стъкленица имаше много странна смесица от химикали. Намерих подобни и върху парчетата, които взех от пода на костницата. Доста плашеща смес, когато човек започне да я разбива на съставките й. Имаше един рядък органичен химикал — 1,2 алумино-фосфоцианид — чиито съставки биха могли да се закупят само в пет аптеки в тогавашния Манхатън, между 1890 и 1918 година, когато Ленг е използвал лабораторията си в центъра на града. Сержант О’Шонеси свърши голяма работа да установи местонахождението им.

Той отбеляза с маркера пет точки върху картата.

— Нека първо да предположим, че доктор Ленг е купувал химикалите от най-удобната аптека. Както виждате, такава до лабораторията му в центъра няма, значи нека приемем, че е купувал химикалите в близост до дома си. Така можем да елиминираме тези две аптеки в Ийст сайд. Така остават три в Уест сайд. Но едната е твърде далеч, тъй че можем да елиминираме и нея. — Той зачерта с кръстчета три от петте точки. — Така ни остават тези двете. Въпросът е коя от двете?

Въпросът му отново срещна мълчание. Пендъргаст остави стъкленото парченце и обиколи отново масата, след което спря отново пред картата.

— Не е купувал от нито една от двете. — Замълча за миг и продължи: — Тъй като 1,2 алумино-фосфоцианидът е опасна отрова. Човек, който я купува, може да привлече вниманието. Затова нека предположим, че е купувал от аптеката, най-отдалечена от местата, които е посещавал: къщата му, музеят, лабораторията в центъра. Място, където няма да го познаят. Определено това трябва да е била тази — аптеката на „Източна дванайсета“ улица. Аптека „Ню Амстердам“. — Загради с кръгче мястото. — Ето, оттук Ленг е купувал химикалите си.

Пендъргаст се обърна и закрачи напред-назад пред картата.

— Истински късмет е, че аптеката „Ню Амстердам“ още е в бизнеса. Може да има архиви, дори някакви предавани спомени. — Обърна се към О’Шонеси. — Ще ви помоля да разследвате. Посетете мястото и проверете старите им архиви. След това, ако е необходимо, потърсете в квартала стари хора. Действайте като при полицейско разследване.

— Слушам, сър.

Последва кратко мълчание. След това Пендъргаст заговори отново:

— Убеден съм, че доктор Ленг не е живеел на някоя от улиците между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Живеел е на самата „Ривърсайд драйв“. Това ще ограничи търсенето ни от над хиляда до по-малко от сто сгради.

О’Шонеси се вторачи в него.

— Откъде знаете, че Ленг е живеел на „Драйв“?

— Внушителните къщи са били все на „Ривърсайд драйв“. Още могат да се видят там, повечето разбити на малки апартаменти или изоставени, но са си там — поне някои от тях. Нима допускате Ленг да е живеел на някоя странична уличка, в жилище, типично за средната класа? Този човек е разполагал с много пари. Доста време мислих за това. Той не би искал дом, който да бъде засенчен след време от друг строеж. Искал е светлина, здравословен приток на чист въздух и приятна гледка към реката. Гледка, която никога няма да бъде заслонена. Знам, че е мислел така.

— Но откъде го знаете? — попита Пендъргаст.

Нора изведнъж схвана за какво ставаше дума.

— Защото е очаквал да прекара там много, много време.

В хладната и просторна стая се възцари дълго мълчание.

Върху лицето на Пендъргаст бавно се появи нехарактерна за него усмивка.

— Браво — рече той.

Отиде до картата и начерта червена линия по „Ривърсайд драйв“ от 139-а до 110-а улица.

— Ето, тук трябва да търсим доктор Ленг.

Изведнъж настъпи неловко мълчание.

— Искате да кажете — да търсим къщата на доктор Ленг — рече О’Шонеси.

— Не — отвърна Пендъргаст преднамерено бавно. — Имам предвид доктор Ленг.