Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (46)

Първа глава

Уилям Смитбак се настани с тежка въздишка в очуканото дървено сепаре в дъното на кръчмата „Бларни Стоун“. Разположена точно срещу южния вход Нюйоркския музей, таверната беше любимо място за служителите на музея. Бяха прекръстили заведението на „Костите“ заради увлечението на собственика да кове кости от всякакъв размер, форма и животински видове върху всяка свободна повърхност. Шегобийците от музея обичаха да твърдят, че ако полицията вземе костите за изследване, половината от случаите на безследно изчезнали в града ще бъдат веднага разнищени.

В миналото Смитбак бе прекарал много дълги вечери тук, с бележниците си и с опръскания с бира лаптоп, работеше по различни книги: книгата му за убийствата в музея; продължението й за клането в метрото. Тук винаги се беше чувствал у дома си — беше като убежище от несгодите на света. Ала тази вечер дори „Костите“ не му носеха утешение. Спомни си една фраза, която бе прочел някъде — май беше от Брендън Биън — да изпитваш толкова силна жажда, че тя да хвърля сянка. Точно така се чувстваше.

Това бе най-лошата седмица от живота му — като се почне с ужасните отношения с Нора и се свърши с безполезното му интервю с Феърхевън. А на всичкото отгоре шибаният „Поуст“ — чрез стария му съперник Брайс Харимън, — го бе прецакал на два пъти. Първо за убийството на туристката в Сентръл парк, а после и за костите, намерени на улица „Дойърс“. Това по право беше негова тема. И как онзи пикльо Харимън бе успял да вземе ексклузивно интервю? Та той самият не можеше да вземе такова интервю от собственото си гадже, за Бога! Кого ли познаваше Хариман? И като се сети как той, Смитбак, бе оставен навън с всички останали репортерчета, а Харимън го посрещнаха като кралска особа, дадоха му възможност за репортаж „от мястото на събитието“… Господи, как му се пиеше.

Сервитьорът с висналите уши дойде — навъсените му черти бяха почти толкова познати на Смитбак, колкото и собствените му.

— Както обикновено ли, господин Смитбак?

— Не. Имате ли от онова, петдесетгодишното уиски „Глен Грант“?

— На цена трийсет и шест долара — отвърна снизходително сервитьорът.

— Донеси ми. Искам да пийна нещо, което е толкова старо, колкото стар се чувствам самият аз.

Келнерът се стопи в тъмната, задимена атмосфера. Смитбак погледна часовника си и раздразнено се огледа. Закъсня с десет минути, но, както изглежда, О’Шонеси закъсняваше с повече. Ненавиждаше хора, които закъсняват повече от самия него, почти толкова, колкото мразеше и хора, които идваха точно навреме.

Сервитьорът се материализира отново, понесъл чашка с един пръст кехлибарена течност на дъното й. Постави я почтително пред Смитбак.

Той я поднесе под носа си, завъртя я, вдъхна опияняващия аромат на шотландски малц, дим и изворна вода, която, както твърдяха шотландците, е текла през торф и върху гранит. Вече се чувстваше по-добре. Докато оставяше чашката си, вида Бойлън, собственикът, да подава през бара чаша тъмна бира с ръка, която сякаш бе резбована от парче тютюн за дъвчене. А до Бойлън стоеше току-що влезлият и озъртащ се О’Шонеси. Смитбак му помаха и отклони погледа: си от евтиния полиестерен костюм, който направо искреше, въпреки слабото осветление и цигарения дим. Как може уважаващ себе си човек да облече такъв костюм?

— Самият той — рече Смитбак в несполучлив опит да имитира ирландски акцент при приближаването на О’Шонеси.

— Тъй вярно — отвърна полицаят, докато сядаше в дъното на сепарето.

Сервитьорът се появи отново като фокусник, кланяйки се почтително.

— Същото и за него — рече Смитбак и добави: — нали знаеш, от 12-годишното.

— Разбира се — отвърна келнерът.

— Какво е то? — попита О’Шонеси.

— „Глен Грант“. Чисто малцово шотландско уиски. Най-доброто в света. Аз черпя.

О’Шонеси се ухили.

— Ти к’во, искаш да задавиш един презвитерианец-оранжист с такава гадост? То е все едно да слушаш Верди в превод. Предпочитам „Пауърс“.

— Този боклук? Повярвай ми, ирландското уиски става само за почистване на омаслени двигатели, не и за пиене. Ирландците произвеждат по-добри писатели, шотландците — по-добро уиски.

Сервитьорът се отдалечи и скоро се върна с втора чашка. Смитбак изчака, докато О’Шонеси помирише, потръпне и отпие.

— Става за пиене — рече той след малко.

Докато посръбваха мълчаливо, Смитбак хвърли крадешком поглед на седналия срещу него полицай. Дотук не бе измъкнал почти нищо от споразумението им, макар че му бе снесъл купища информация за Феърхевън. Ала въпреки това той му се нравеше — О’Шонеси имаше лаконичен, циничен, дори фаталистичен възглед за живота, който Смитбак напълно разбираше.

Смитбак въздъхна и се облегна назад.

— Е, какво ново?

Лицето на О’Шонеси веднага потъмня.

— Уволниха ме.

Смитбак рязко се изправи.

— Какво? Кога?

— Вчера. Е, не е точно уволнение. Още не. Отстранен съм временно. Започват разследване. — Огледа се. — Но това е между нас двамата.

Смитбак пак се облегна.

— Разбира се.

— Следващата седмица ще ме изслушат пред профсъюзния борд, но както изглежда с мен е свършено.

— Защо? Защото си поработил малко настрани ли?

— Къстър е бесен. Ще извади една стара история. Един подкуп, който взех преди пет години. Това, плюс неподчинение и неизпълнение на заповеди, ще е достатъчно да ме удави.

— Този тлъст негодник.

Последва ново мълчание. Единственият потенциален източник отива на кино, помисли си Смитбак. Жалко. Свестен човек е.

— Сега работя за Пендъргаст — добави съвсем тихо О’Шонеси, наведен над чашката си.

Това беше още по-голям шок.

— За Пендъргаст ли? И как така?

Може би не всичко беше изгубено.

— Необходим му беше Петкан. Някой, който да му проправя пътя, да внимава нещата да са под контрол. Поне така каза. Утре трябва да ходя до Ийст вилидж и да шпионирам един магазин, от който, както смята Пендъргаст, Ленг си е купувал химикалите.

— Боже мой!

Това наистина бе интересно развитие на нещата: О’Шонеси да работи за Пендъргаст и вече да не бъде ограничен от Нюйоркското полицейско управление да разговаря с журналисти. Може би нещата бяха още по-добре отпреди.

— Ако откриеш нещо, ще ми обадиш ли? — попита Смитбак.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали можеш да направиш нещо за нас.

— Не съм много сигурен, че разбирам за какво става дума.

— Нали си репортер? И правиш разследвания?

— Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? — Смитбак отклони поглед встрани. — Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?

— Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.

Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.

Пое в друга посока.

— Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?

— Дебело. Много дебело. Благодаря.

— Боя се, че бе пълно с глупости.

— Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.

— Пендъргаст е свестен човек — каза предпазливо Смитбак.

О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.

— Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. — Очите му се присвиха. — И точно тук можеш да помогнеш.

Ето, започва се.

— Аз ли?

— Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. — Последва леко колебание. — Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.

— Така ли?

Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.

— Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.

— Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?

Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.

Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…

Махна на сервитьора да дойде.

— Ще вземем още по едно.

— Моето нека да е „Пауърс“.

— Както искаш. Пак аз черпя.

Изчакаха да дойдат новите им питиета.

— Как върви вестникарлъкът? — попита О’Шонеси.

— Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.

— Забелязах.

— Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.

— Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.

— Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?

— Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски убийства.

Смитбак поклати глава.

— Навярно ще ми бият шута.

— Не и за едно прецакване.

— Две. И не бъди толкова наивен, Патрик. Този бизнес е сокоизстисквачка. Или ти изстискваш, или тебе те изстискват.

Метафората не прозвуча точно така, както бе възнамерявал Смитбак, но посланието беше ясно.

О’Шонеси се изсмя невесело.

— Това важи с всичка сила и за моя бизнес. — Изражението му стана още по-сериозно. — Но във всеки случай знам какво е да те изритат.

Смитбак се наведе заговорнически напред. Време беше да го понатисне малко.

— И каква е хипотезата на Пендъргаст?

О’Шонеси отпи от питието си. Изглежда бе стигнал до някакво лично решение.

— Ако ти кажа, ще използваш ли източниците си, за да провериш дали има някакъв шанс да е вярна?

— Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И ще си мълчиш? Никаква статия — поне засега?

На Смитбак не му стана приятно, но успя да кимне в съгласие.

— Добре — поклати глава О’Шонеси. — То и без друго не можеш да я публикуваш. Защото е напълно непубликуема.

Смитбак кимна.

— Разбирам.

Звучеше му все по-привлекателно, О’Шонеси го погледна.

— Пендъргаст смята, че онзи тип Ленг е още жив. Мисли, че Ленг е успял да удължи живота си.

Смитбак бе поразен. Усети как го обзема разочарование.

— По дяволите, Патрик, това е лудост Това е абсурдно.

— Нали ти казах?

Смитбак бе облян от вълна на отчаяние. Това бе по-лошо и от нищо. Пендъргаст се беше побъркал. Всички знаеха, че вилнее убиец папагал. Ленг да е жив след век и половина? Статията, която възнамеряваше да напише, започна да чезне неумолимо в далечината. Улови се с ръце за главата.

— Но как?

— Пендъргаст е убеден, че резултатите от аутопсиите на костите на улица „Бойърс“ и на Дорийн Холандър показват един и същ маниер и едни и същи белези.

Смитбак продължи да клати глава.

— Значи Ленг е убивал през всичкото това време — колко, през последните сто и трийсет години?

— Точно това мисли Пендъргаст. Той смята, че онзи още живее някъде на „Ривърсайд драйв“.

Смитбак мълча известно време, играеше си с кибрита. Пендъргаст очевидно се нуждаеше от дълга почивка.

— Накара Нора да провери актовете за собственост отпреди 1900 година, за да установи кои къщи не са били превърнати в апартаменти. Да потърси актове, които не са били предмет на завещание от много време. Ей такива неща. Опитва се да открие Ленг.

Абсолютна загуба на време, помисли си Смитбак. Какво става с Пендъргаст? Допи вече изгубилото вкуса си уиски.

— Не забравяй обещанието си. Ще провериш ли? Прегледай некролозите, прерови старите издания на „Таймс“, може да изпадне някоя троха. Провери дали има някаква възможност Пендъргаст да е прав.

— Разбира се, разбира се.

Господи, какъв майтап. Смитбак вече съжаляваше, че се бе съгласил на това споразумение. Само щеше да си загуби времето.

О’Шонеси изглежда се успокои.

— Благодаря ти.

Смитбак прибра кибрита в джоба си и изпразни чашата си. Махна на сервитьора.

— Колко ти дължим?

— Деветдесет и два долара — рече с нотка на съжаление келнерът. Както винаги нямаше касова бележка. Смитбак бе сигурен, че доста голяма част от парите ще влязат в джоба на сервитьора.

— Деветдесет и два долара! — извика О’Шонеси. — Колко питиета си ударил преди да дойда?

— Хубавите неща в живота не са безплатни, Патрик — рече скръбно Смитбак. — А това с особена сила важи за истинския малцов скоч.

— Като си помисли човек за горките гладуващи деца.

— Мисли си за горките жадни журналисти. Следващият път ти черпиш. Особено ако дойдеш пак с някоя толкова шантава история.

— Предупредих те. И се надявам, че няма да имаш нищо против да пиеш „Пауърс“. Няма да намериш истински жив ирландец да плати такава сметка. Само шотландец може да си позволи толкоз за едно питие.

 

 

Замисленият Смитбак зави по авеню „Кълъмбъс“. Изведнъж спря. Макар теорията на Пендъргаст да беше нелепа, тя му подсказа една идея. Въпреки възбудата, предизвикана от папагалските убийства и находката на улица „Дойърс“, никой всъщност не се бе заел със самия Ленг. Кой бе той? Откъде се беше появил? Къде е завършил медицина? Каква е била връзката му с музея? Къде е живеел?

Сега вече нещата му изглеждаха по-розови.

Статия за масовия убиец доктор Енок Ленг. Да, да — това беше. Това би могло да му спаси задника в „Таймс“.

Като си помисли човек, идеята беше даже много добра. Този тип е предхождал Джак Изкормвача. „Енок Ленг — портрет на първия сериен убиец в Америка.“ Можеше да стане уводна статия на „Таймс сънди мегъзин“. Така щеше да удари два заека с един куршум — щеше да направи проучването, което бе обещал на О’Шонеси, и същевременно да разучи миналото на Ленг. И нямаше да злоупотреби с ничие доверие — защото след като установеше кога е починал, това щеше да сложи край на шантавата теория на Пендъргаст.

Изведнъж усети как потреперва от страх. Ами ако Хариман вече рови историята на Ленг? Най-добре ще е веднага да се залавя за работа. Имаше поне едно голямо предимство пред Хариман — беше страхотен изследовател. Ще започне с вестникарската „морга“ — ще потърси дали и кога е споменавано нещо за Ленг или Шотъм, или Макфадън. Ще потърси сведения за още убийства, извършени по метода на Ленг: с характерната дисекция на гръбначния мозък. Ленг сигурно е убил повече хора, отколкото бяха открити на улица „Кетрин“ и „Дойърс“. Може би някои от тези убийства са излезли на бял свят и са попаднали в пресата.

А му оставаше и архивът на музея. От проучванията за предишната си книга той го познаваше отлично. Ленг е бил свързан с музея. Там имаше истинска златна мина за информация, само да знае човек къде да я намери.

Щеше да има и допълнителна изгода — би могъл да предаде на Нора информацията, която тя търсеше — къде е живял Ленг. Един малък жест, който би могъл върне отношенията им в старото русло. А и кой знае? Може би да върне и разследването на Пендъргаст в старото русло.

Срещата му с О’Шонеси в крайна сметка не беше пълна загуба.