Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (20)

Дванадесета глава

О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу — а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.

Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.

— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.

— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?

— Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.

— Много смешно.

Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.

Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.

Залата бе почти празна.

До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.

— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.

— Моята специалност е маймунското поведение.

— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.

Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:

— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…

— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.

— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.

О’Шонеси потупа онзи по рамото.

— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.

Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.

— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.

В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.

— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.

— Блини с к’во?

— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.

О’Шонеси потръпна.

— Не обичам сурови рибешки яйца.

— Подозирам, че никога не сте опитвал истинското нещо, сержант. Пробвайте. Ще ви се сторят по-изкусителни дори от ария на валкириите, уверявам ви. Но има още и пушена есетра, гъши дроб, шунка по пармски и стриди от река Дамарискота. Музеят винаги спретва отлични софри.

— На мен ми стига свинско между две филии.

— Това може да се вземе и от онзи продавач с количката на ъгъла на седемдесет и седма и „Сентръл парк уест“.

В залата се бяха появили още хора, но все пак публиката беше рехава. О’Шонеси последва Пендъргаст към масите с храна. Избегна купчините с лепкавите сиви рибешки яйца. Взе няколко парчета шунка, отряза си резен от питката сирене бри и си направи няколко малки сандвича. Шунката беше суховата, а сиренето биеше на амоняк, но като цяло сандвичите се ядяха.

— Имали сте среща с капитан Къстър, нали? — попита Пендъргаст. — Как мина?

О’Шонеси поклати шава, дъвчейки.

— Не дотам добре.

— Предполагам, че е имало някой и от кабинета на кмета.

— Мери Хил.

— А, мис Хил. Разбира се.

— Капитан Къстър искаше да знае защо не съм им казал за дневника, защо не съм им казал за роклята, защо не съм им казал за бележката. Но всичко това го имаше в доклада ми — който Къстър не беше чел — и затова в крайна сметка оцелях след срещата.

Пендъргаст кимна.

— Благодаря ви за помощта за този доклад. Ако го нямаше, щяха отново да ме сапунисат.

— Какъв странен израз. — Пендъргаст погледна зад рамото на О’Шонеси. — Сержант, бих искал да ви запозная с един стар мой познат. Уилям Смитбак.

О’Шонеси се обърна и видя дългурест, несръчен на вид мъж до бюфета, с щръкнал, лизнат, неподвластен на гравитацията кичур коса. Беше облечен в смокинг, който не му стоеше добре, и изглеждаше напълно погълнат от това да натовари върху чинията си колкото може повече храна за колкото е възможно по-малко време. Той погледна към тях и като забеляза Пендъргаст видимо трепна. Огледа се неловко, сякаш търсеше възможен изход. Но агентът от ФБР се усмихваше окуражително и мъжът на име Смитбак тръгна предпазливо към тях.

— Агент Пендъргаст — каза Смитбак с носовия си баритон. — Каква изненада!

— Наистина. Господин Смитбак, намирам ви в добро здраве. — Улови ръката на Смитбак и я разтърси. — Колко години минаха?

— Доста — отвърна Смитбак така, сякаш изминалото време не бе достатъчно. — Какво правите в Ню Йорк?

— Имам апартамент тук. — Пендъргаст пусна ръката му и изгледа писателя от глава до пети. — Виждам, че сте се издигнали до „Армани“, господин Смитбак. Далеч по-добра кройка от онези конфекции от Четиринайсета улица, с които се носехте. Но когато сте готов да предприемете истинска крачка напред в шивачеството, бих ли могъл да ви препоръчам „Бриони“ или „Ерменджилдо Дзеня“?

Смитбак отвори уста да отговори, но Пендъргаст продължи напевно:

— Междувременно се чух с Марго Грийн. Тя е в Бостън и работи за корпорацията „Джийн Дайн“. Помоли ме да ви поздравя.

Смитбак отново зяпна, сетне затвори уста.

— Благодаря ви — успя да рече най-накрая. — А… лейтенант Д’Агоста? Във връзка ли сте с него?

— Той също замина на север. Сега живее в Канада и пише полицейски романчета под псевдонима Камбъл Дърк.

— Трябва да си взема някоя от книгите му.

— Още не е преуспял — не като вас, господин Смитбак, — но трябва да кажа, че книгите му са четивни.

Смитбак вече се бе посъвзел.

— А моите не са, така ли?

Пендъргаст склони глава.

— Честно да си кажа, не съм чел нито една. Бихте ли ми препоръчали специално някоя от тях?

— Много смешно — отвърна Смитбак, намръщи се и се огледа. — Чудя се дали Нора ще дойде тук.

— Значи вие сте авторът на онази статия, така ли? — попита О’Шонеси.

Смитбак кимна.

— Вдигна малко шум, не мислите ли?

— Определено привлече всеобщо внимание — добави сухо Пендъргаст.

— И така би трябвало. Сериен убиец от деветнайсети век, който отвличал и обезобразявал безпомощни хлапета от приютите в името на някакъв експеримент да удължи собствения си жалък живот. Знаете ли, давали са „Пулицър“ и за по-незначителни теми.

Сега вече прииждаха повече хора и равнището на шума се повишаваше.

— Американското археологическо дружество настоява за разследване защо мястото е било разрушено. Разбрах, че и Съюзът на строителите също задава въпроси. При наближаващите избори кметът е принуден да заеме отбранителна позиция. Както можете да допуснете и „Мойгън-Феърхевън“ не се радват особено. А като говорим за вълка…

— Какво? — попита Смитбак, очевидно слисан от неочакваната забележка.

— Самият Антъни Феърхевън — отвърна Пендъргаст и кимна към входната врата.

О’Шонеси проследи погледа му. Застаналият на входа на залата мъж беше далеч по-младолик, отколкото бе очаквал; здравеняк, с физиката на колоездач или алпинист — жилав, атлетичен. Смокингът лягаше върху раменете и гърдите му леко, като излят, сякаш се беше родил с него. Но още по-изненадващо беше лицето. Беше открито, честно лице, а не мутрата на алчен и хищен строителен предприемач, какъвто го беше обрисувал Смитбак в статията си в „Таймс“. И тогава се случи най-изненадващото: Феърхевън погледна към тях, забеляза, че го гледат и им се усмихна широко, преди да продължи пътя си в залата.

Говорителите на озвучителната уредба изхриптяха; „Приказките от Виенската гора“ изведнъж секнаха. На подиума някакъв човек изпробваше микрофоните. Оттегли се и всред публиката се възцари мълчание. След малко друг, официално облечен мъж се качи на подиума и отиде до микрофоните. Изглеждаше сериозен, достоен, интелигентен, благороден, спокоен. Накратко казано — беше всичко онова, което О’Шонеси ненавиждаше.

— Кой е този? — попита той.

— Достопочтеният доктор Фредерик Колъпи — отвърна Пендъргаст. — Директорът на музея.

— Жена му е на двайсет и девет години — прошепна Смитбак, — можете ли да повярвате? Истинско чудо е, че успява да… — чакайте, ето я.

Той посочи към млада и изключително привлекателна жена, която бе застанала встрани. За разлика от останалите дами, които сякаш до една се бяха облекли в черно, тя носеше смарагдовозелена дълга рокля и подхождаща й елегантна диамантена тиара. Комбинацията беше умопомрачителна.

— О, Господи — въздъхна Смитбак, — каква мацка!

— Дано мъжът й да държи на нощното си шкафче електродите за в случай на инфаркт — промърмори О’Шонеси.

— Мисля да ида и да му дам телефонния си номер. Да му предложа да го отменя една нощ, в случай, че старикът се позадъха…

— Добър вечер, дами и господа — започна Колъпи. Гласът му беше тих, дрезгав, нетрепващ. — Когато бях младеж, предприех прекласифициране на класа Pondigae, големите маймуни…

Равнището на шума в залата спадна, но не изчезна съвсем. Хората тук повече ги интересува да хапнат и да пийнат, отколкото да слушат как някой им говори за маймуните, помисли си О’Шонеси.

— И тогава се сблъсках с проблем: къде е мястото на човечеството? Дали принадлежим на Pondigae или не? Дали принадлежим към рода на големите маймуни, или сме нещо по-специално? Това беше въпросът, пред който бях изправен…

— Ето я и доктор Кели — каза Пендъргаст.

Смитбак се обърна с живо, изпълнено с очакване изражение на лицето. Но високата, с медноруса коса дама мина покрай него без изобщо да го погледне и се насочи към масата с храната.

— Хей, Нора! Цял ден се мъча да се свържа с теб!

О’Шонеси видя как писателят хукна подире й, а след това се зае със сандвича си с шунка и сирене. Доволен беше, че не му се налагаше да върши всичко това, за да си изкарва прехраната. Как издържаха? Да се мотаеш, да бъбриш безцелно с напълно непознати хора, които никога повече няма да видиш, да се опитваш да проявиш някакъв интерес към блудкавите им доводи, и всичко това — на фона на велеречие и тъпотии. Струваше му се невъобразимо, че има хора, които харесват подобни празненства.

— И нашите най-близки живи роднини…

Смитбак вече се връщаше. Реверите му бяха изцапани с рибешки яйца и сладолед. Изглеждаше поразен.

— Да не би да ви се е случил инцидент?

— Може и така да се нарече.

О’Шонеси се озърна и видя тръгналата подир оттеглящия се Смитбак Нора. Никак не изглеждаше весела.

— Нора… — опита се отново да я заговори Смитбак.

Тя го застигна, изражението й бе яростно.

— Как можа! Информацията, която ти дадох, беше конфиденциална!

— Но, Нора, аз го направих заради теб. Не разбираш ли? Сега не могат да пипнат с пръст…

— Тъпанар такъв! Цялата ми кариера е съсипана! След случилото се в Юта, със закриването на Музея на Лойд, тази служба беше последната ми възможност. А ти я съсипа!

— Нора, ако само можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше…

— Ти ми обеща! А аз ти се доверих! Господи, не мога да повярвам, прецакана съм отвсякъде. — Тя се огледа, след това се извърна към него с удвоена свирепост: — Да не би това да е някакво отмъщение, загдето не поисках да наемем общ апартамент?

— Не, не, Нора, тъкмо наопаки, исках да ти помогна. Кълна се, че в крайна сметка ще си ми благодарна за…

Горкичкият, изглеждаше съвсем безпомощен. На О’Шонеси му стана жал за него. Не ще и дума — беше влюбен в тази жена, а ето, че съвсем очевидно беше провалил всичко.

Тя изведнъж се обърна към Пендъргаст:

— А и вие също!

Пендъргаст повдигна вежди, след което остави внимателно блината си в чинията.

— Да се промъквате по този начин в музея, да отваряте брави, да възбуждате подозрения. Вие започнахте всичко това!

Пендъргаст се поклони.

— Най-дълбоко съжалявам, ако съм ви причинил някаква неприятност, доктор Кели.

— Неприятност ли? Та те ще ме разпънат на кръст! И всичко това да излезе в днешния вестник. Иде ми да ви убия. Всички до един!

Тонът й се беше повишил и хората започнаха да гледат към тях, а не към мъжа на подиума, който продължаваше да каканиже за класифицирането на големите маймуни.

След това Пендъргаст каза:

— Усмихнете се. Приятелят ни Бризбейн ни гледа.

Нора погледна през рамо и О’Шонеси проследи погледа й към подиума. Видя, че в тях се беше втренчил добре облечен мъж — висок, изтупан, със зализана назад черна коса. Не изглеждаше никак доволен.

Нора поклати глава и сниши глас.

— Господи, аз дори не трябваше да разговарям с вас. Просто не мога да повярвам в какво положение ме поставихте.

— Въпреки всичко, доктор Кели, аз и вие трябва да поговорим — рече тихо Пендъргаст. — Нека се срещнем утре вечер в седем в „Тен Рен тий енд Гинсенг къмпани“, на улица „Мот“, номер 75. Моля ви.

Нора го изгледа все още свирепа и се отдалечи.

Бризбейн веднага дотърча с дългите си крака и се изтъпани пред тях.

— Каква приятна изненада — рече той с хладен обертон в гласа. — Агентът от ФБР, полицаят и журналистът. Най-несветата троица, която някога съм виждал.

Пендъргаст склони глава.

— А вие как сте, господин Бризбейн?

— О, в най-добра форма.

— Радвам се да го чуя.

— Не си спомням да съм виждал имената ви в списъка с гостите. Особено вас, господин Смитбак. Как успяхте да се промъкнете през охраната?

Пендъргаст се усмихна и заговори тихо:

— Сержант О’Шонеси и аз сме тук по служба. А що се отнася до господин Смитбак — е, сигурен съм, че нищо не би му допаднало повече от това да го изхвърлите оттук. Какво по-добро продължение на днешната му статия в „Таймс“.

Смитбак кимна.

— Благодаря ви, така е.

Бризбейн не помръдваше, усмивката бе застинала върху лицето му. Погледна първо Пендъргаст, после — Смитбак. Забеляза изцапания смокинг на Смитбак.

— Майка ви не ви ли е казвала, че хайверът се поднася в устата, а не по реверите? — каза той, врътна се и тръгна.

— Идиот — прошепна Смитбак.

— Не го подценявайте — отвърна Пендъргаст. — Зад гърба му са „Мойген-Феърхевън“, музеят, а може би и кметът. И в никой случай не е идиот.

— Да де. Само че аз пък съм репортер на „Ню Йорк таймс“.

— Не правете грешката да си мислите, че дори това високо положение ще ви защити.

— … а сега без повече шумотевица, нека открием най-новото творение на музея — Залата на приматите…

О’Шонеси наблюдаваше как лентата на подиума бе прерязана с прекалено големите ножици. Чуха се вели ръкопляскания и всички се устремиха към отворените врати на новата зала. Пендъргаст го погледна.

— Да идем ли?

— Защо не?

Каквото и да направеха, щеше да е по-добро от това да си стоят на място.

— Без мен — рече Смитбак. — Виждал съм тук достатъчно изложби, та да ми стигнат за цял живот.

Пендъргаст се обърна и улови ръката на репортера.

— Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Скоро.

На О’Шонеси му се стори, че Смитбак едва доловимо трепна.

Малко след това минаха през вратите. Хората изпълваха просторна зала, която бе обрамчена с диорами на препарирани шимпанзета, горили, орангутани и разни други маймуни и лемури, изложени в естествената им среда. О’Шонеси с известна изненада установи, че диорамите бяха интересни, дори по своему красиви. Приличаха на магически прозорци, отворени към някакви далечни светове. Как бяха успели да го постигнат тези малоумници? Ами да, това, разбира се, не беше тяхно дело, а на уредниците и на художниците. Хората като Бризбейн бяха само ненужният баласт на борда. А той самият би трябвало да идва тук по-често.

Забеляза групичка хора да се събират пред един шкаф, в който бе изложено дюдюкащо шимпанзе, виснало от дървесен клон. Чуваха се приглушени разговори, лек смях. Не изглеждаше по-различен от другите шкафове, ала въпреки всичко бе привлякъл половината хора в залата. О’Шонеси се запита какво ли толкова интересно има в това шимпанзе. Огледа се. Пендъргаст бе в далечния ъгъл и разглеждаше с огромен интерес някаква маймунка с необичаен вид. Странен тип. Всъщност — малко плашещ, ако човек се замисли повечко.

Отиде да види витрината и застана зад тълпата. Долови още приглушени реплики, лек сподавен смях, няколко неодобрителни цъкалия с език. Някаква дама, отрупана с бижута, махаше с ръка да повика охраната. Когато хората осъзнаха, че е полицай, машинално му сториха път.

Тогава той забеляза, че към щанда бе прикрепен изпипан етикет. Беше красиво оформена дъбова табелка, върху която на черен фон беше изписано със златни букви: