Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (53)

Осма глава

Смитбак бавно закусваше в любимото си квартално кафене, знаеше, че музеят отваря чак в десет. Още веднъж прегледа фотокопията на статиите, които бе подбрал от старите издания на „Таймс“. Колкото повече ги четеше, толкова повече се убеждаваше, че убийствата са били дело на Ленг. Дори в географията им се забелязваше последователност — те бяха извършени в Долен Ийст сайд и покрай речния бряг — колкото е възможно по-далеч от „Ривърсайд драйв“.

В девет и половина поиска сметката си и пое по „Бродуей“ за освежителна разходка до музея. Заподсвирква си. Макар че още не беше оправил отношенията си с Нора, си оставаше непоправим оптимист. Ако можеше да й поднесе желаната от нея информация върху сребърен поднос, това щеше да я слиса. Не можеше да му се сърди вечно. Имаха толкова общо помежду си, бяха делили и добро, и лошо. Само да не беше толкова темпераментна!

Имаше и други причини да е доволен. Макар че от време на време инстинктите му го подвеждаха — случаят с Феърхевън беше добър пример за това, — повечето време журналистическият му нюх беше безпогрешен. А статията му за Ленг бе тръгнала добре. Сега се нуждаеше само да изрови някои лични подробности, за да съживи този луд човек — може би дори да намери фотография. А той имаше идея къде да открие всичко това.

Премигна от ярката есенна светлина и вдиша свежия въздух.

Преди години — когато работеше по тема, която се превърна в история на музейната експозиция на суеверията — Смитбак бе изучил много добре самия музей. Познаваше ексцентричните му навици, преките пътища, куриозните неща, скритите кътчета и различните архиви. Ако вътре в тези стени имаше някаква скрита информация за Ленг, той щеше да я открие.

Когато големите бронзови порти се отвориха, Смитбак се сля с тълпата, внимаваше да запази колкото е възможно анонимността си. Плати входната такса и закачи билетчето на бутониерата си, прекоси Голямата ротонда, зазяпан като всички останали посетители към извисяващите се скелети.

Скоро се отдели от туристите и слезе на първия етаж. Тук се намираше един от най-малко познатите, но и един от най-полезните архиви на музея. Разговорно наричан „Стария архив“, той съдържаше безброй шкафове с лични картони, като се започне от основаването на музея докъм 1986 година, когато системата бе компютъризирана и преместена в блестяща зала на четвъртия етаж, преименувана с лъскавото ново име „Човешки ресурси“. Колко добре помнеше „Стария архив“: мириса на нафталин и на пожълтяла хартия, безбройните досиета на отдавна мъртви служители на музея, на негови сътрудници и изследователи. „Стария архив“ все още съдържаше поверителна информация, беше заключен и охраняван. Последният път, когато го посети, беше по официални дела и разполагаше с писмено разрешение. Този път щеше да се наложи да използва друг подход. Охранителите можеха да го познаят; но пък след като бяха минали години, можеха и да не го познаят.

Мина през голямата, кънтяща и пуста Зала на птиците и започна да обмисля как да процедира. Скоро се озова пред двойната обкована порта с табелка „Архив на персонала Стар“. Надникна през процепа и видя двама пазачи — седяха край маса и пиеха кафе.

Двама охранители. Два пъти по-голяма възможност да го познаят, наполовина възможност да ги заблуди. Трябваше да се отърве от единия. Обърна се и закрачи отново из залата, а в главата му започна да се оформя план. Изведнъж се обърна на пета и излезе в коридора, изкачи се по стъпалата и влезе в Голямата мемориална зала. Там обичайната групичка приветливи стари дами бяха заели местата си в информационния център. Смитбак свали знака си на посетител и го захвърли в кошчето за боклук. След това отиде при най-близката дама.

— Казвам се професор Смитбак — рече усмихнат той.

— Да, професоре. Какво мога да направя за вас?

Дамата бе с къдрава бяла коса и виолетови очи.

Смитбак я дари с най-очарователната си усмивка.

— Мога ли да ползвам телефона ви?

— Разбира се.

Жената извади телефона изпод писалището. Смитбак разлисти вътрешния указател на музея, откри номера и го набра.

— Стар архив — отговори му груб глас.

— Рук на смяна ли е там? — излая Смитбак.

— Рук ли? Тук нямаме Рук. Набрал си погрешен номер, приятел.

Смитбак изсумтя раздразнено в слушалката.

— Кой тога е в Архива?

— Аз и О’Нийл. Кой е насреща? — гласът беше агресивен и издаваше глупостта на пазача.

— „Аз“? Какво означава това „Аз“?

— Какъв ти е проблемът, приятел? — долетя отговорът.

Смитбак възприе най-студеният и официален тон, на който бе способен.

— Пак ще повторя. Мога ли да проявя нахалството да попитам кой сте вие, господине, или ще пожелаете да бъдете порицан за неподчинение.

— Казвам се Бълджър, сър.

Грубият тон на охранителя мигновено се стопи.

— Аха, Бълджър. Разбирам. Точно вие сте човекът, с когото трябва да говоря. Тук е господин Ръмрахъм от „Човешки ресурси“. — Смитбак изрече всичко това бързо и а яден тон, като смотолеви името.

— Да, съжалявам, сър, не разбрах. С какво мога да ви помогна, господин…?

— Със сигурност не можете да ми помогнете, Бълджър. Тук имаме проблем с някои… ъ-ъ-ъ… несъответствия в личното ви досие, Бълджър.

— Какъв проблем? — в тона му определено се почувства необходимото безпокойство.

— Поверително е. Ще го обсъдим, като дойдете тук.

— Кога?

— Веднага, разбира се.

— Да, сър, но не можах да чуя добре името ви…

— И кажете на О’Нийл, че ще изпратя междувременно човек да провери как изпълнявате процедурите. Имаме някои обезпокоителни доклади за небрежност.

— Да, сър, разбирам, но…?

Смитбак затвори телефона. Вдигна глава и видя, че старата дама доброволка го гледа с любопитство, дори с известно подозрение.

— За какво става дума, професоре?

Смитбак се ухили и прокара ръка по лизнатия си кичур.

— Един малък номер на колега. Нали разбирате имаме си един майтап… Трябва от време на време да правим нещо, за да се разведри тази стара грамада.

Дамата се усмихна. Горкичката наивница, помисли се малко гузно Смитбак, докато се спускаше отново по стъпалата към Стария архив. По пътя си се размина с единия от пазачите, които бе зърнал през процепа: тътреше се по коридора, коремът му се тресеше, а върху лицето му бе изписана тревога. Отдел „Човешки ресурси“ на музея имаше лоша слава и от него се бояха; в него работеха твърде много чиновници, както и в цялата администрация. На пазача щяха да са му необходими десет минути да стигне дотам, още десет минути да се лута и да търси несъществуващия господин Ръмрахъм и други десет минути, за да се завърне. Така Смитбак щеше да разполага с половин час, за да влезе и да намери онова, което му трябваше. Времето не беше много, но Смитбак познаваше архивните системи на музея като собствените си джобове. Беше безкрайно уверен в способността си да намери всичко необходимо за нула време.

Прекоси коридора и стигна до обшитата с мед врата на Стария архив. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и потропа повелително.

Останалият вътре охранител отвори. Изглеждаше млад, едва завършил гимназия. Вече изглеждаше подплашен.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Смитбак улови отпуснатата ръка на изненадания пазач, докато едновременно с това влизаше в помещението.

— О’Нийл? Аз съм Морис Фанин от „Човешки ресурси“. Изпратиха ме тук да оправя нещата.

— Да оправите нещата ли?

Смитбак продължи навътре, огледа редовете стари метални шкафове, очуканата маса, отрупана с пластмасови кафеени чаши и угарки, жълтеникавите като урина стени.

— Това е позор — рече той.

Последва неловко мълчание.

Смитбак изгледа строго О’Нийл.

— Извършваме една малка проверка на вашия район и, трябва да ви кажа, О’Нийл, никак не сме доволни. Никак!

О’Нийл веднага и напълно се гипсира от страх.

— Съжалявам, сър. Може би трябва да говорите с моя началник господин Бълджър.

— О, да, това и правим. Ще имаме дълъг, дълъг разговор с него. — Смитбак отново се огледа. — Кога, например, сте правили за последен път проверки на картотеките?

— Какво да сме правили?

— Проверка на картотеките. Кога го правихте за последно, О’Нийл?

— Ъ-ъ-ъ, аз не знам какво означава това. Моят началник не ми е казвал нищо за проверка на картотеки…

— Странно, мислех, че знаете всички процедури. Ето какво имах предвид, О’Нийл — небрежност. Пълна небрежност. Е, отсега нататък ще изискваме ежемесечни проверки на картотеките.

Смитбак присви очи, отиде до един шкаф и дръпна първото попаднало му чекмедже. Както и очакваше, то бе заключено.

— Заключено е — рече охранителят.

— Виждам. Всеки идиот може да го види. — Раздруса дръжката. — Къде е ключът?

— Ей там — пазачът показа един стенен шкаф. Той също беше заключен.

На Смитбак му хрумна, че климатът на страх, на сплашване, който новата администрация налагаше, се оказа доста полезен. Мъжът бе тъй ужасен, че последното нещо, за което можеше да си помисли, бе да се възпротиви на Смитбак или да му поиска документ за самоличност.

— А къде е ключът за този шкаф?

— На моята връзка.

Смитбак се огледа отново, попивайки бързо всяка подробност, претендирайки, че търси още нарушения. Шкафовете с картотеките си имаха етикети с изписани върху тях дати. Започваха с 1865 година, когато е бил основан музеят.

Смитбак знаеше, че всички външни изследователи, на които е било издавано разрешение за достъп до колекциите, е трябвало да бъдат одобрени от комитет, съставен от уредници на музея. Техните доводи и обсъждания, както и въпросниците, които кандидатите е трябвало да попълват, би трябвало да се намират още тук. Почти сигурно беше, че Ленг е разполагал с такъв пропуск до колекциите. Ако досието му беше още тук, то щеше да съдържа цяла съкровищница от лична информация: пълно име, адрес, образование, научни степени, специализация, списък от публикации, може би — дори копия от тези публикации. Можеше да има дори снимка.

Почука със свит показалец по шкафа с етикет „1880“.

— Ето, например, тази картотека. Кога за последен път сте проверявали този шкаф?

— Доколкото знам — никога.

— Никога ли? — Тонът на Смитбак прозвуча така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Е, какво чакате?

Охранителят се разбърза, отключи стенния шкаф, запипка се, докато намери ключа, след което отключи картотеката.

— А сега да ви покажа как се прави проверка.

Смитбак отвори шкафа и бръкна вътре, разръчка папките и вдигна облак прах, докато същевременно съобразяваше бързо. От първата папка стърчеше индексна карта и той я измъкна. В нея бе описано всяко досие в шкафа по име, по азбучен ред, по дата и с отправки за справка. Красота. Да благодарим на Бога за тези първи бюрократи на музея.

— Виждате ли, започва се с тази индексна карта.

Смитбак я размаха пред лицето на пазача.

Той кимна.

— Тук е записано всяко досие в картотеката. След това проверяваш дали всички папки са в наличност. Това се нарича проверка на картотеката.

— Ясно, сър.

Смитбак бързо прегледа имена на картата. Името на Ленг го нямаше. Мушна картата обратно и хласна чекмеджето.

— А сега ще проверим 1879-а. Отворете шкафа, моля.

— Да, сър.

Смитбак извади индекса за 1879 година. Името на Ленг отново липсваше.

— Ще трябва да установите по-грижливи процедури тук, О’Нийл. Това са изключително ценни картотеки. Отворете следващата — за 1878-а.

— Слушам, сър.

По дяволите! Ленг пак липсваше.

— Нека прегледаме набързо някои от останалите.

Смитбак го накара да отключи още шкафове и провери жълтите индекси, като през цялото време непрекъснато разпалено обясняваше на О’Нийл колко е важно да се проверяват картотеките. Годините се точеха неумолимо назад и Смитбак започна да се отчайва.

И ето, че в картотеката от 1870 година намери името — Ленг.

Сърцето му се разтуптя. Забравил за охранителя, Смитбак бързо прелисти папките и се спря на буквата „Л“. Тук се забави, запреглежда ги една по една. Три пъти прегледа досиетата с буква „Л“, но папката на Ленг липсваше.

Очевидно Ленг го беше изпреварил.

Смитбак се почувства смазан. А идеята беше толкова добра.

Изправи се и погледна изплашеното и едновременно угодливо изражение на пазача, Цялата идея се оказа провал. Каква загуба на енергия и на интелект, а й само дето изплаши горкото момче за нищо. Това означаваше да започне пак от нулата. Но първо трябваше да се измъква оттук колкото можеше по-бързо, преди Бълджър да се е завърнал бесен, готов за разправия.

— Сър? — рече плахо пазачът.

Смитбак уморено затвори шкафа. Погледна часовника си.

— Трябва да се връщам. Продължете. Добре се справяте, О’Нийл. Продължавайте.

Обърна се да си върви.

— Господин Фанин?

В първия миг Смитбак се зачуди към кого се обръщаше охранителят. После се сети.

— Да?

— А копията също ли трябва да се проверяват?

— Копията ли? — спря се Смитбак.

— Онези, в хранилището.

— В хранилището?

— В хранилището, ей там.

— О-о, разбира се. Благодаря ви, О’Нийл. Недоглеждане от моя страна. Покажете ми хранилището.

Младият охранител го отведе към вратата в дъното към голям стар сейф с никелирано колело за отваряне на тежката стоманена врата.

— Ето тук.

Сърцето на Смитбак се сви. Изглеждаше като Форт Нокс.

— Можете ли да го отворите?

— Той вече не се заключва. След като бе открита зоната за строго секретните материали.

— Ясно. Какви са тези копия?

— Дубликати на онези досиета в залата.

— Да хвърлим едно око. Отворете.

О’Нийл отвори с мъка вратата. Зад нея имаше малко помещение, претъпкано с шкафове.

— Нека да погледнем… например 1870 година.

Пазачът се огледа.

— Ето го.

Смитбак веднага се насочи към шкафа и го отвори рязко. Досиетата бяха копирани чрез някаква старинна система, приличаха на старовремски, лъскави, оцветени в цвят сепия фотографии, избелели и поразмазани. Бързо ги прерови до буквата „Л“.

И ето го! Разрешението за достъп на Ленг от 1870 година: няколко тънки като оризова хартия листа, избелели до светлокафяво, изписани с грижлив почерк. С едно бързо движение Смитбак ги измъкна от папката и ги мушна в джоба на сакото си, като прикри шума със силно закашляне.

Обърна се.

— Много добре. Всичко това също трябва да се проверява, разбира се.

Излезе от хранилището.

— Ако не се броят проверките на картотеките, вие очевидно се справяте добре тук. Ще ви похваля.

— Благодаря ви, господин Фанин. Опитвам се, наистина се старая…

— Де да можех да кажа същото и за Бълджър. А ето, че у вас виждам истинско отношение.

— Прав сте, сър.

— Всичко хубаво, О’Нийл.

Смитбак предприе светкавично оттегляне.

И тъкмо навреме. В коридора отново се размина с Бълджър, който се връщаше с покрито с червени петна лице, втъкнал палци в гайките на колана си, с издадени агресивно напред устни и корем. Ключовете на колана му се люлееха и дрънчаха. Изглеждаше бесен.

Докато Смитбак се измъкваше през най-близкия изход, имаше усещането, че откраднатите документи ще прогорят дупка в подплатата на сакото му.