Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (64)

Четвърта глава

На сержанта от полицията Пол Дж. Финистър цялата тази работа му беше наистина противна. Беше ужасно, престъпно губене на време. Огледа редицата дървени маси, подредени успоредно върху килима на библиотеката; старомодно облечените в сака от туид, ококорени и изпоядени от молци типове, които седяха край масите срещу ченгетата. Някои изглеждаха изплашени, други — обидени. Ясно бе, че никой от тези музейни мухльовци не знаеше нищо — бяха просто група учени с лоши зъби и с още по-лош дъх. Откъде ги изравяха тези типове? Направо се побъркваше от мисълта колко изкарани с пот на челото долари на данъкоплатците отиваха да се поддържа тази шибана каменна грамада. И не само това, ами вече беше десет вечерта и като се върнеше у дома, жена му щеше да го убие. Няма значение, че това му беше работата, че му плащаха надница и половина, че плащаха ипотеката за готиния апартамент на хълма Кобъл, който тя го бе накарала да купи, и че имаха бебе, чийто памперси струваха цяло състояние. Тя наистина щеше да го утрепе. Ще се върне у дома и вечерята ще е станала на въглен във фурната — където си е седяла от шест вечерта при 250 градуса температура, самата тя ще си е легнала и ще е изгасила лампите, но ще е будна, нащрек като заредена пушка, бясна, а бебето ще реве, без никой да му обръща внимание. Жената няма да каже нищо като си легне, просто ще му обърне гръб с огромна самосъжалителна въздишка и…

— Финистър?

Финистър се обърна към партньора си О’Грейди, който се бе вторачил в него.

— Добре ли си, Финистър? Изглеждаш тъй, сякаш някой е умрял.

Финистър въздъхна.

— Де да бях аз.

— Я стига, бе. Хайде, идва следващият.

В тона на О’Грейди имаше нещо, което накара Финистър да погледне към масите. Вместо поредния тъпанар, този път беше жена — неочаквано хубава жена всъщност — с дълга медноруса коса и пъстри очи, със стегнато атлетично тяло. Усети се как се стяга, как глътва корема си и надува бицепса. Жената седна срещу тях и него го лъхна парфюма й — скъп, хубав, много изтънчен. Господи, тази си я биваше. Погледна към О’Грейди и забеляза същите промени и у него. Финистър грабна подложката си за писане и прегледа списъка на разпитваните. Аха, значи това била Нора Кели. Прочутата или печално прочутата Нора Кели. Същата онази, която бе намерила третия труп, която била преследвана из архива. Не очакваше да е толкова млада. Или толкова привлекателна.

О’Грейди го изпревари с представянето.

— Доктор Кели, моля, настанете се удобно. — Гласът му бе приел копринен, меден тон. — Аз съм сержант О’Грейди, а това е сержант Финистър. Можем ли да записваме разговора ни?

— Ако е необходимо — отвърна жената.

Гласът й не беше толкова секси, колкото вида. Беше отсечен, твърд, издаваше раздразнение.

— Имате право на адвокат — продължи О’Грейди, все още с нисък и успокояващ тон, — и можете да отклоните въпросите ни. Искаме да сте наясно, че е доброволно.

— А ако откажа?

О’Грейди се засмя дружелюбно.

— Решението няма да го взема аз, нали разбирате, но могат да ви призоват официално, да ви привикат в участъка. Адвокатите струват скъпо. Ще бъде неразумно да се викат. Имаме само няколко въпроса, не е кой знае какво. Вие не сте заподозряна. Просто се нуждаем от малко помощ.

— Добре — отвърна жената. — Давайте. Разпитваха ме още няколко пъти преди вас. Предполагам, че още веднъж няма да ми навреди.

О’Грейди понечи да заговори отново, ала този път Финистър бе нащрек и го прекъсна. Нямаше никакво намерение да стои като идиот и да остави само О’Грейди да приказва. Него не го биваше повече и от жена му.

— Доктор Кели — рече бързешком, може би малко по-високо, но веднага прикривайки тона си с усмивка, — радваме се, че желаете да ни помогнете. Моля ви за протокола, съобщете името и фамилията си, адреса, датата и часа. На стената ей там има часовник, но не, виждам че имате свой ръчен. Това е формалност, нали разбирате, за да са в ред записите ни, да не ги объркаме. Не бихме искали да арестуваме онзи, когото не трябва.

Той се разсмя на шегата си и бе леко разочарован, че и тя не се разсмя заедно с него.

О’Грейди го изгледа съчувствено, снизходително. Финистър усети как раздразнението към партньора му нараства. Ако трябва да си го кажем правичката, той направо не можеше да го понася. Усети се, че би искал О’Грейди скоро да се изправи на пътя на някой куршум. Най-добре — утре.

Жената съобщи името си. След това Финистър в скоропоговорка изрече своето, а О’Грейди го последва малко завистливо. След като бяха изпълнени още няколко формалности, Финистър дръпна настрани листа с официалните данни и извади списъка с предварително подготвените въпроси. Беше по-дълъг от предишните и той с изненада забеляза няколко написани на ръка най-долу върху страницата. Сигурно са били добавени и то набързо. Кой, по дяволите, се беше бъркал в списъка им със свои въпроси? Цялата тази работа беше сбъркана. Ама съвсем сбъркана.

О’Грейди възприе мълчанието на Финистър като възможност:

— Доктор Кели — намеси се той, — бихте ли описали със свои думи вашето участие в този случай? Моля ви, не се притеснявайте от времето, за да си припомните всички подробности. Ако не си спомните нещо, или ако не сте сигурна, моля ви да ни го кажете. Знам, че е по-добре човек да каже, че не помни, отколкото да ни съобщи подробности, които могат да се окажат неточни.

Той се усмихна, сините му очи заблещукаха почти конспиративно.

Мамицата му, помисли си Финистър.

Жената въздъхна раздразнено, кръстоса крака и заговори.