Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (80)

Четвърта глава

Вратата на килията остана отворена и в нея се процеждаше слаба светлина от коридора. Нора чакаше, свита в тъмното петно зад вратата. Десет минути. Пендъргаст бе казал десет минути. В мрака сърцето й туптеше до пръсване, всяка минута й се струваше час, а и беше почти невъзможно да прецени хода на времето. Застави се да брои всяка секунда. Сто и едно, сто и две… При всяко отброяване мислите й неизменно се връщаха към Смитбак, към онова, което вероятно ставаше с него. Или вече му се беше случило.

Пендъргаст й бе казал, че смята Смитбак за мъртъв. Каза й го, за да й спести шока, да разбере това сама. Бил е мъртъв. Бил е мъртъв. Опита се да го преглътне, ала усети как съзнанието й се възпротивява да приеме този факт. Струваше й се нереален. Всичко й се струваше нереално. Сто и трийсет. Сто трийсет и едно. Секундите изтичаха една подир друга.

На шестата минута и двайсет и петата секунда чу гърма от изстрела, оглушителен в тясното пространство на килията.

Цялото й тяло се скова от страх. Това беше единствената й реакция, за да не изкрещи. Приклекна, изчака да намалеят прескачанията в пулса й. Ужасяващият пукот отекна на няколко пъти, буча и тътна из коридорите на подземието. Най-накрая тишината се възвърна — мъртвешка тишина.

Дишаше на пресекулки. Сега вече й беше два пъти по-трудно да брои. Пендъргаст й бе казал да изчака десет минути. Дали бе минала минута след изстрела? Реши да възобнови броенето си от седем минути нататък, надяваше се монотонното, повтарящо се действие да успокои нервите й. Не стана.

И тогава чу шума от забързани стъпки, които кънтяха по камъка. Следваха необичайна, синкопна последователност, сякаш някой се спускаше по стълби. После шумът отслабна. Отново се възцари тишина.

Копито стигна до десет минути, спря да брои. Време беше да тръгва.

В първия миг тялото й отказа да се подчини. Сякаш бе парализирано от страх.

Ами ако онзи беше още там? Ами ако намери Смитбак мъртъв? Ами ако Пендъргаст също е мъртъв? Дали щеше да намери сили да бяга, да се съпротивлява, да умре, вместо онзи да я залови и да я сполети далеч по-лоша съдба?

Безполезно бе да разсъждава. Просто щеше да следва нарежданията на Пендъргаст.

Изправи се с огромно усилие на волята, след това излезе от тъмното петно и мина през отворената врата. Коридорът отвън беше дълъг и влажен, неравните стени и подът бяха ошарени с ивици вар. В края му се виждаше врата, която водеше към ярко осветена стая — както изглежда, единственият източник на светлина в целия сутерен. Тъкмо в тази посока бе поел Пендъргаст; оттам долетя и гърмът на изстрела; оттам дочу и шума от бягащите стъпки.

Направи колеблива стъпка напред, след нея — втора, а после закрачи с треперещи нозе към ослепителния правоъгълник от светлина.