Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (41)

Пета глава

Къстър се облегна назад в креслото си с прекалено висока облегалка и въздъхна. Беше дванайсет без четвърт в събота следобед и по всички правила на играта би трябвало да е в боулинг клуба и да пие бира с приятелчетата си. Та той беше шеф на участък, по дяволите, а не някой скапан детектив по убийствата. Защо ще го викат на работа в шибаната събота? Безсмислените глупости на отдела за връзки с обществеността. Цяла сутрин не прави нищо друго, освен да си седи на задника и да слуша шума на парното в радиатора. Чиста загуба на един хубав уикенд.

Поне Пендъргаст бе за известно време извън строя. Но какво точно целеше агентът? Когато попита О’Шонеси, онзи бе дяволски уклончив. Човек би очаквал полицай с досие като неговото да трупа точки, да знае чий задник да целува и кога. Е, на Къстър му бе дошло до гуша. Да дойде понеделник и ще му набие обръчите, ще му скъси каишката на това пале.

Интеркомът на писалището му избръмча и Къстър ядно натисна копчето:

— Какво, по дяволите, пък има сега? Нали казах никой да не ме безпокои?

— На линията е комисар Рокър, капитане — чу се грижливо неутралният глас на Нойс.

Господи и вси светии, това копеле, помисли си Къстър.

Треперещата му ръка увисна над премигващата лампичка на телефона. Какво пък искаше сега комисарят от него? Нима не бе направил всичко, което бяха поискали — кметът, шефът всички? Каквото и да бе станало, вината не беше негова.

Дебелият треперещ пръст натисна бутона.

— Къстър? — долетя до него сухият глас на комисаря.

— Какво има, сър? — изписка Къстър в неуспешен опит да намали височината на тона си.

— Твоят човек. О’Шонеси.

— Да, сър? Какво за О’Шонеси?

— Нещо тук предизвика любопитството ми. Защо точно той е изискал копие от доклада на съдебната медицина за останките, намерени на улица „Кетрин“? Ти ли си го упълномощил?

Гласът бе бавен, уморен.

Какво, по дяволите, бе замислил О’Шонеси? Мислите на Къстър запрепускаха бързо. Можеше да каже истината, да рече, че О’Шонеси не е спазил нарежданията му. Но така щеше да изглежда глупак — човек, който не може да ръководи хората си. А от друга страна, можеше и да излъже.

Лой избра втория, по-обичайния вариант.

— Господин комисар? — успя да сниши тона си до сравнително мъжки тембър. — Аз го упълномощих. Нали разбирате, не разполагахме тук с копие за архива си. Това си е формалност, нали разбирате, да туряме на всяка седморка чертичка и над всяко „и“ точка. Караме я по правилата, сър.

Последва кратко мълчание.

— Къстър, след като си толкова наясно с афоризмите, сигурно знаеш израза „да оставим кучето заровено“?

— Да, сър.

— Мислех си, че кметът даде ясно да се разбере: искаме точно това куче да си остане заровено.

По тона на Рокър можеше да се долови, че не е твърде очарован от решението на кмета.

— Да, сър.

— О’Шонеси не действа на своя глава, нали, Къстър? Да не би случайно да помага на онзи агент на ФБР, докато е на лечение, а?

— Той е солиден полицай, лоялен и послушен. Аз го накарах да вземе доклада.

— В такъв случай съм изненадан от теб, Къстър. Сигурно си наясно, че след като докладът постъпи в участъка, всяко ченге ще има достъп до него. Което означава, че сме на една крачка от това да го подхвърлим пред прага на „Ню Йорк таймс“.

— Съжалявам, сър. Не помислих за това.

— Искам този доклад — всяко копие от него — да ми бъде изпратено обратно. Лично. С куриер. Разбираш ли? Никакво копие не бива да остава в участъка.

— Тъй вярно, сър.

Господи, как по дяволите ще успее да го направи? Ще трябва да го вземе от онзи негодник О’Шонеси.

— Къстър, имам странното чувство, че не разбираш докрай ситуацията, в която се намираме. Онова на улица „Кетрин“ няма нищо общо с криминалното разследване. То е история. Онзи доклад на съдебната медицина е собственост на „Мойгън-Феърхевън“. Там е частна собственост. Платили са за нея и Останките са били намерени на тяхна земя. Онези останки са били погребани почтено и анонимно в частно гробище с подходящите религиозни обреди, всичко това — уредено от „Мойгън-Феърхевън“. Въпросът е приключен. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да, сър.

— Сега… „Мойгън-Феърхевън“ е добър приятел на кмета — както кметът изрично ми подчерта — и господин Феърхевън работи много яко за преизбирането му. Но ако тази ситуация се задълбочи, възможно е Феърхевън да не бъде толкова ентусиазиран в подкрепата си. Може да реши да се оттегли и да изчака. Може дори да реши да подкрепи другия кандидат.

— Разбирам, сър.

— Добре. Сега си имаме работа с един психопат, дето му викат „Хирурга“, който кълца хората. Ще ти бъда много благодарен, капитане, ако съсредоточиш усилията си върху него. Всичко хубаво.

Чу се изщракване и връзката изведнъж прекъсна.

Къстър се надигна на стола, все още стиснал слушалката, цялото му свинеподобно тяло се тресеше. Преглътна, овладя треперещия си глас и натисна бутона на интеркома.

— Свържи ме с О’Шонеси. Опитай всичко — радио, аварийни честоти, клетъчни телефони, домашния му номер, всичко.

— Той не е на служба, капитане — каза Нойс.

— Не давам и пет пари къде е. Намери го!

— Слушам, сър.

Говорителят изпука и замлъкна.