Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (23)

Втора глава

Доктор Бил Даусън се облегна на мивката и се вгледа без особен интерес в грижливо изрязаните си нокти. Още един, след това — обяд. Слава Богу. Чаша кафе и сандвич в магазина за деликатеси на ъгъла. Не беше съвсем сигурен за сандвича; може би синкавата кожа на последния труп го накара да си помисли за бекон. Във всеки случай доминиканецът зад щанда в магазина бе превърнал правенето на сандвичи в изкуство. Даусън почти можеше да усети хрупкавата салата, вкуса на доматения резен върху майонезата…

Сестрата донеса картона и той вдигна глава. Черната й коса беше късо подстригана, имаше стегнато тяло. Хвърли поглед на картона без да го вземе и й се усмихна.

— Какво имаме тук? — попита.

— Убийство.

Въздъхна подсилено и извъртя очи.

— Колко станаха за днес — четири? Сигурно са открили ловния сезон. Огнестрелна рана ли е?

— Не. Множество прободни рани. Намерила са я в Сентръл Парк в „Криволиците“.

Той кимна.

— Там ги изхвърлят, нали? Представям си. — Страхотно. Още едно шибано убийство. Погледна часовника си. — Докарай го, ако обичаш.

Изгледа излизащата сестра. Хубавка, много хубавка. Завърна се след минута с количка, покрита със зелен чаршаф.

Той не пристъпи към трупа.

— Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно днес, а?

Сестрата се усмихна.

— Не мисля, че идеята е добра, докторе.

— Защо?

— Казах ви и преди. Не излизам с лекари. Особено пък с онези, с които работя.

Той кимна, свали очилата си от челото и се ухили.

— Но аз съм твоят духовен приятел, нали не си забравила?

Тя се усмихна.

— Едва ли.

Забеляза обаче, че бе поласкана от интереса му. По-добре обаче ще е да не насилва нещата, не и в наши дни. С всичките тези приказки за сексуален тормоз и тъй нататък.

Въздъхна и се оттласна от мивката. Сложи си чифт нови ръкавици.

— Включи видеокамерите — каза на сестрата, докато се приготвяше.

— Добре, докторе.

Взе картона.

— Тук пише, че имаме бяла жена, идентифицирана като Дорийн Холандър, на 27 години, от Пайн крийк, Оклахома. Идентифицирана от съпруга й.

Прегледа останалата част от първия лист. След това окачи картона на количката, вдигна хирургическата си маска и с помощта на сестрата премести трупа върху обшитата със стоманена ламарина маса за аутопсия.

Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. До вратата стоеше висок, слаб мъж. Лицето и ръцете му изглеждаха съвсем бледи на фона на черния костюм. Зад мъжа стоеше униформено ченге.

— Да? — попита Даусън.

Мъжът приближи и отвори портфейла си.

— Специален агент Пендъргаст, доктор Даусън. А това е сержант О’Шонеси от нюйоркската полиция.

Даусън го изгледа от глава до пети. Това бе крайно необичайно. А и в този мъж имаше нещо много странно: тази толкова светлоруса коса, този тъй южняшки акцент.

— И?

— Мога ли да огледам?

— Делото на ФБР ли е?

— Не.

— Къде е разрешението ви?

— Нямам такова.

Даусън въздъхна с раздразнение.

— Знаете правилата. Не можете да гледате за нищо на света.

Агентът от ФБР пристъпи крачка напред, наближи твърде много и това не се понрави на доктора. Едва потисна импулса си да отстъпи.

— Вижте, господин Пендъргаст, снабдете се с необходимата документация и елате пак. Става ли?

— Ще отнеме много време — отвърна мъжът на име Пендъргаст. — Ще ви забави прекалено. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да гледам.

В тона му имаше нещо, което звучеше далеч по-твърдо отколкото предполагаха сладкият като мед акцент и благите слова. Даусън се поколеба.

— Вижте, с цялото ми уважение…

— С цялото ми уважение, доктор Даусън, не съм в настроение да си разменям любезности с вас. Заемете се с аутопсията.

Тонът вече беше леден. Даусън си спомни, че видеокамерата беше включена. Хвърли крадешком поглед към сестрата.

Имаше усещането, че не е далеч от унижението. Това нямаше да бъде никак хубаво и по-късно можеше да доведе до неприятности. В крайна сметка онзи беше от ФБР. А и той в някаква степен се беше застраховал: беше заявил, че е необходимо оня да има разрешение.

Даусън въздъхна.

— Добре, Пендъргаст. Облечете със сержанта работни престилки.

Изчака да се върнат, след това отмахна с рязко движение чаршафа. Трупът лежеше по гръб — руса коса, млада, свежа жена. Хладното време през предната нощ бе предотвратило разложението. Даусън се наведе към микрофона и започна описанието си. Човекът от ФБР оглеждаше трупа с интерес. Но Даусън забеляза, че униформеният полицай започна да се чувства неловко, пристъпваше от крак на крак, стиснал здраво устни. Последното нещо, което би желал, беше някой да му се издрайфа в залата.

— Ще се справи ли? — попита Даусън Пендъргаст, като кимна към полицая.

Пендъргаст се обърна.

— Не е необходимо да гледате всичко това, сержант.

Ченгето преглътна, погледна трупа, после — Пендъргаст, после — отново трупа.

— Ще бъда във фоайето.

— На излизане изхвърлете престилката в кофата — рече Даусън със саркастично удовлетворение.

Пендъргаст изпроводи с поглед излизащия полицай. След това се обърна към Даусън.

— Предлагам преди да направите Y-разреза да обърнете трупа по корем.

— И Защо?

Пендъргаст кимна към картона.

— Страница втора.

Даусън го взе, отгърна първата страница. Значителни разкъсвания, дълбоки порезни рани… Както личеше, момичето бе намушквано неколкократно под кръста. Или нещо по-лошо. Както винаги, от полицейския рапорт бе трудно да се разбере какво точно се е случило от медицинска гледна точка. На местопрестъплението не е имало съдебен лекар. Явно случаят е бил е нисък приоритет. Не са я сметнали за кой знае какво тази Дорийн Холандър.

Даусън остави картона.

— Сю, моля те, помогни ми да я обърнем.

Обърнаха трупа, за да се разкрие гърбът. Сестрата ахна и отстъпи назад.

Даусън също се вторачи изненадан.

— Изглежда така, сякаш е починала на операционната маса по средата на операция за отстраняване на тумор в гръбначния стълб.

Да не би да се бяха объркали отново там, долу? Миналата седмица — при това на два пъти — му бяха пращали несъвпадаща с труповете документация. Но Даусън веднага забеляза, че това не бе свързано с болница деяние. Не и с тази кал и с листата, стърчащи от прясната рана, която заемаше цялата област около кръста.

Това беше необичайно. Наистина необичайно.

Взря се по-отблизо и започна да описва раната за пред камерата, опитваше се да прикрие изненадата в тона си.

— При първи оглед това не прилича на случайно намушкване, разсичане или порезните рани, описани в рапорта. Изглежда като… като дисекция. Срезът — ако е срез — започва на около двайсет и пет сантиметра под лопатката и на петнайсетина сантиметра над талията. Както изглежда, отстранена е цялата опашна част — cauda equina — от лумбален прешлен номер едно до кръстната кост.

В този момент агентът от ФБР изведнъж вдигна глава и го погледна.

— Дисекцията включва филум терминале. — Даусън се наведе по-близо. — Сестра, почистете ето тук.

Сестрата почисти Мръсотията около раната. В помещението се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от шума на камерата и на смиващите се в дренажния канал на масата клонки и листа.

— Гръбначният стълб — по-точно опашната му част — липсва. Бил е отстранен. Дисекцията се простира периферно до неврофорамена и обратно. Сестра, обмийте лумбални прешлени от едно до пет.

Сестрата бързо обми посочената област.

— При дисекцията… ъ-ъ-ъ… е отстранена кожата, подкожната тъкан и окологръбначната мускулатура. Както изглежда, бил е използван самозадържащ се ретрактор. Виждам белезите ето тук, тук и тук — той внимателно посочи местата заради камерата.

— Гръбначните израстъци и пластове са отстранени заедно със сухожилния флавум. Външната обвивка на мозъка (дурата) е на място. Има разрез по дължина на дурата от лумбален прешлен едно до кръстната кост, който позволява да бъде отстранен мозъкът. Изглежда като много… хм… много професионално направен срез. Сестра, стереомикроскопът.

Сестрата докара поставения на колелца голям микроскоп. Даусън бързо огледа гръбначните израстъци.

— Изглежда са използвани тесни щипци за отстраняване на израстъците и обвиващите пластове от дурата.

Изправи се и избърса с ръкав челото си. Това не беше стандартната дисекция, която човек обикновено прави в медицинския колеж. По-скоро приличаше на неврохирургическа операция, практикувана при лекциите за напредналите в невроанатомията. Сети се за агента от ФБР Пендъргаст. Погледна го, за да види как възприема всичко това. Беше виждал сума шокиран народ на аутопсиите, но сега нямаше нищо подобно: мъжът изглеждаше не толкова шокиран, колкото мрачен като самата смърт.

Агентът заговори:

— Докторе, мога ли да ви прекъсна с няколко въпроса?

Даусън кимна.

— Тази дисекция ли е причина за смъртта?

Даусън изобщо не се бе замислял за това. Потрепери.

— Ако субектът е бил жив, когато е сторено това, да, това е била причината за смъртта му.

— В кой момент?

— Веднага щом е бил направен срез на дурата, гръбначната течност би трябвало да изтече. Само това е достатъчно да причини смъртта.

Той отново огледа раната отблизо. Изглежда операцията е предизвикала доста силно кървене от епидуралните вени и някои от тях бяха отстранени — индикация за травма приживе. Ала онзи, който бе извършил дисекцията, не бе работил около вените така, както би сторил хирург при жив пациент, а направо ги беше разрязал. Операцията, макар и извършена с голямо умение, очевидно е била направена много набързо.

— Разрязани са били голям брой вени, но само най-големите, онези, чието кървене би попречило на работата, са били зашити. Субектът трябва да е починал от кръвозагуба преди разреза на дурата, в зависимост от това колко бързо… онзи е работил.

— Но субектът е бил жив, когато операцията е започнала?

— Така изглежда. — Даусън едва преглътна. — Но както по всичко личи, не е било направено никакво усилие субектът да остане жив по време на дисекцията.

— Бих препоръчал изследвания на кръвта и тъканите, за да се разбере дали субектът е бил упоен.

Лекарят кимна.

— Това влиза в стандартните процедури.

— По ваше мнение, докторе, доколко професионална е дисекцията?

Даусън не отговори. Опитваше се да сложи в ред мислите си. Цялата тази работа имаше потенциала да се превърне в нещо голямо и неприятно. Засега несъмнено щяха да се опитат да не шумят, да запазят колкото е възможно по-дълго информацията извън полезрението на нюйоркската преса. Но всичко щеше да излезе наяве — винаги излизаше — и след това щяха да се намерят сума хора, които да подложат действията му на съмнение. Най-добре щеше да бъде да намали темпото, да я кара стъпка по стъпка. Това не бе просто поредното убийство, както пишеше в полицейското сведение. Слава Богу, че още не бе започнал фактическата аутопсия. Трябваше да бъде благодарен на агента на ФБР за това.

Обърна се към сестрата:

— Повикай Джоунс с голямоформатната камера и с камерата за микроскопа. Искам да присъства и втори съдебен лекар. Кой е на повикване?

— Доктор Лофтън.

— Необходимо ми е да дойде до половин час. Бих искал да се консултирам и с нашия неврохирург — доктор Фелдмън. Помоли го да дойде колкото е възможно по-скоро.

— Добре, докторе.

Обърна се към Пендъргаст.

— Не съм сигурен, че мога да ви допусна да останете тук без някакво официално позволение.

За негова изненада мъжът изглежда прие това.

— Разбирам, докторе. Смятам, че тази аутопсия е в сигурни ръце. Лично аз видях достатъчно.

Аз също, помисли си Даусън. Сега вече беше сигурен, че това бе дело на хирург. И от тази мисъл му призля.

 

 

О’Шонеси стоеше във фоайета Чудеше се дали да си купи кафе от автомата, но реши да не го прави. Определено се чувстваше объркан. Ужким се смяташе за кораво, язвително нюйоркско ченге, а се измъкна като мокра връв. Само дето не си издрайфа червата направо върху пода в залата за аутопсии. Гледката на онова голо момиче на масата, синьо и изпоцапано, с подпухнало младо лице, с отворена уста, с коса, от която стърчаха клечки и листа… Той потръпна от оживялата картина.

Освен това изпитваше силен гняв към онзи, който го бе сторил. Не беше ченге по убийствата и никога не бе искал да бъде, дори в началото на кариерата си. Не можеше да понася кървища. Но собствената му балдъза живееше в Олкахома. И беше на възрастта на това момиче. Сега вече чувстваше, че би понесъл всичко необходимо, за да заловят този убиец.

Пендъргаст се плъзна през стоманените врага като дух. Не погледна към О’Шонеси. Сержантът го последва на крачка, излязоха от сградата и мълчаливо се качиха в очакващата ги кола.

Нещо определено бе развалило настроението на Пендъргаст. Той и без друго си беше мрачен, но толкова навъсен досега не беше го виждал. О’Шонеси нямаше представа защо Пендъргаст толкова се интересуваше от новото убийство, та прекъсна работата си по убийствата от деветнайсети век. Но му се стори, че моментът не беше удобен да го пита.

— Ще оставим сержанта в участъка — нареди Пендъргаст на шофьора. — А след това можеш да ме откараш у дома.

Пендъргаст се облегна в коженото кресло. О’Шонеси се извърна и го погледна.

— Какво стана? — успя да попита. — Какво видяхте?

Пендъргаст гледаше през прозореца.

— Злото.

Не каза нищо повече.