Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (81)

Пета глава

„Хирурга“ не можеше да повярва на очите си. Там, където Пендъргаст би трябвало да лежи умиращ в локва кръв, нямаше нищо. Онзи бе изчезнал.

Огледа се обезумял. Беше невероятно, физически невъзможно… И тогава забеляза, че онази част от стената, върху която Пендъргаст се бе облягал, всъщност е била врата. Изобщо не знаеше, че тази врата съществува, въпреки че бе претърсил старателно къщата.

„Хирурга“ зачака, успокои мислите си с огромно усилие на волята. Беше установил отдавна, че абсолютно необходима за успеха е решителността във всичко. Точно поради това бе стигнал толкова далеч и именно с решителност щеше да надделее и оттук нататък.

Пристъпи напред, готов отново да използва пистолета на Пендъргаст. В дъното на отвора забеляза стълбище, което водеше надолу в мрака. Агентът от ФБР явно искаше да го последва, да се спусне по стълбището, чийто край бе скрит зад тъмната извивка на каменна стена. Би могло да бъде и капан. Всъщност, можеше да бъде единствено капан.

Но „Хирурга“ разбра, че нямаше никакъв друг избор. Трябваше да спре Пендъргаст. Трябваше и да разбере какво се крие там, долу. Беше въоръжен, а Пендъргаст — не, а може би беше и ранен от изстрела. Спря се за миг, за да прегледа пистолета. „Хирурга“ поназнайваше нещо за оръжията, затова го определи като „Лес Байър“, 45-и калибър, модел, одобрен за въоръжение в държавните служби. Обърна го в ръцете си. С тритиевия си прицел за нощно виждане и с лазерния си мерник сигурно струваше поне три хиляди долара. Пендъргаст явно имаше вкус. По ирония на съдбата това толкова хубаво оръжие щеше да се обърне срещу притежателя си.

Отдръпна се от фалшивата стена. Без да изпуска из очи стълбището, извади мощно фенерче от едно чекмедже, след което хвърли изпълнен със съжаление поглед към лежащия на масата екземпляр. Сега вече жизнените му параметри спадаха бързо, операцията определено бе провалена.

Върна се при стълбището и светна с фенерчето в мрака. Ясно се виждаха следите на Пендъргаст по праха, покриващ стълбите. Имаше обаче и нещо друго, освен следите — капка кръв. И още една.

Значи бе улучил агента. Независимо от това трябваше да удвои вниманието си. Когато са ранени, хората са най-опасни, досущ като животните.

Спря се на първото стъпало, чудеше се дали да не се заеме първо с жената. Дали беше още прикована към стената? Или Пендъргаст бе успял да освободи и нея? И в двата случая тя представляваше малка опасност. Къщата бе като крепост, сутеренът бе яко затворен. Тя нямаше да може да избяга. По-неотложният проблем беше Пендъргаст. След като го убие, ще може да намери другия „източник“ и да замести с нея Смитбак. Веднъж бе направил грешката да изслуша Пендъргаст. Когато го открие, няма да допусне отново същата грешка. Ще умре преди да е успял да отвори уста.

Стълбището се спускаше спираловидно надолу, като тирбушон, забит безкрайно дълбоко в земята. „Хирурга“ се спускаше бавно, смяташе всеки завой за ъгъл, зад който можеше да го дебне Пендъргаст. Най-сетне стигна до края на стълбището. То излизаше в тъмна, мрачна стая, изпълнена с миризмата на плесен, влажна земя и… какво още? Амоняк, соли, бензол — миризмите на химикалите едва се усещаха. По пода имаше много следи и още капки кръв. Пендъргаст трябва да е спирал тук. „Хирурга“ освети най-близката стена — редица стари бронзови фенери висяха на дървени чепове. Един от чеповете не беше зает.

Направи крачка встрани и — като използва масивната каменна колона на стълбището като прикритие — вдигна тежкото фенерче и го насочи в мрака.

Пред него се разкри удивителна гледка. Насреща му блещукаше стена от скъпоценни камъни — хиляда, десет хиляди блестящи отражения в безброй цветове, досущ като повърхността на окото на муха под мощен микроскоп. Потисна изненадата си и тръгна предпазливо напред с готов за стрелба пистолет.

Озова се в тясно помещение, чиито каменни колони се издигаха към нисък сводест таван. Покрай стените бяха подредени безброй стъклени бутилки с еднаква форма и размер. Бяха складирани върху дъбови лавици от пода до тавана, редица подир редица, наблъскани плътно една до друга, затворени зад стъклени витрини. Никога не беше виждал толкова много бутилки на едно място. Помещението изглеждаше като същински музей на течностите.

Дишането му се учести. Ето я къде беше — последната лаборатория на Ленг. Несъмнено това бе мястото, където бе усъвършенствал тайнствения си чудотворен лек — арканумът, формулата за продължаване на живота. Тук трябваше да е скрита тайната, заради която безуспешно го бе измъчвал. Спомни си чувството на разочарование, почти отчаяние, когато разбра, че сърцето на Ленг бе спряло да бие — когато осъзна, че бе отишъл твърде далеч. Но това сега нямаше значение — формулата беше тук, под носа му, както бе казал Пендъргаст.

Спомни си обаче какво още каза Пендъргаст — че Ленг работел върху нещо съвсем друго. Това беше абсурдно, очевидно го пращаше за зелен хайвер. Какво можеше да бъде по-голямо от продължаването на човешкия живот? За какво би могла да служи тази огромна колекция от химикали, ако не за това?

Прогони тези мисли от главата си. След като се справи с Пендъргаст и оперира жената, ще разполага с достатъчно време за проучвания.

Огледа с фенерчето пода. Имаше още кръв, както и криволичещи следи, които водеха през коридора между бутилките. Трябваше да бъде предпазлив, изключително предпазлив. Последното нещо, което би желал, щеше да е да се наложи да стреля в тези редици от скъпоценни течности, да разруши самото съкровище, което така копнееше да сграбчи. Вдигна ръка и се прицели, стисна здраво дръжката на пистолета.

Върху далечната стена се появи малка червена точка. Великолепно. Лазерният лъч щеше да намали до минимум възможността да сгреши.

Намали натиска върху дръжката, за да изключи лазера и пое през обширната аптека. Сега вече можеше да види, че всяка бутилка имаше етикет, върху които бяха педантично изписани името и химическата формула на съдържанието й. В дъното се наведе и през нисък свод премина в подобно помещение. Бутилките в него бяха пълни с твърди химикали — парченца минерали, блещукащи кристали, прахове, метални стружки.

Както изглеждаше, арканумът, — формулата, беше много по-сложна, отколкото си бе представял. Защо инак ще са му били нужни на Ленг всичките тези химикали?

Продължи по следите на Пендъргаст. Тук стъпките не следваха права линия покрай безкрайните редици с бутилки и буркани. „Хирурга“ забеляза, че се отклоняваха към един или друг шкаф, сякаш онзи търсил нещо.

След малко, в края на шкафовете, се озова пред свод в романски стил. Входът бе закрит с гоблен със златисти брокатови ресни. Приближи и като се прикриваше отново зад колона, отмести завесата с дулото на пистолета и светна с фенерчето през процепа. Разкри се ново помещение — по-голямо, по-широко, пълно с дървени сандъци със стъклени капаци. Следите на Пендъргаст водеха към тях.

„Хирурга“ се придвижи напред много предпазливо. И отново следите на Пендъргаст сочеха, че той сякаш бе изследвал колекцията, спирал беше пред някои сандъци. Следите не вървяха по права линия, а се виеха. Приличаха на дирята, оставена от тежко ранено животно — Кръвта не намаляваше. Дори кървенето комай се бе увеличило. Нямаше нужда да бърза, да форсира сблъсъка. Колкото повече изчака, толкова повече ще отслабне Пендъргаст.

Стигна до малко по-голяма локвичка кръв, която блесна под лъча на фенерчето. Пендъргаст очевидно бе спирал тук. Беше разглеждал нещо и „Хирурга“ се взря в сандъка, за да вида какво бе то. В него нямаше химикали, както очакваше. Вместо това сандъкът бе пълен с хиляди еднакви на пръв поглед насекоми. Беше странен на вид бръмбар с остри рогчета върху главата във всички цветове на дъгата. Отиде при следващия сандък. Странно: в него имаше буркани, пълни с части от насекоми. Имаше стъкленици, пълни с прозрачни крилца на водни кончета, докато други — с извити коремчета на пчели. В други пък имаше безброй малки, изсушени бели паяци. Отиде при следващия сандък. Той съдържаше изсушени саламандри и сбръчкани жаби с най-различни ярки цветове; редица стъкленици бяха пълни с всякакви опашки на скорпиони; други стъкленици — с безброй зли на вид оси. В следващия сандък имаше малки изсушени риби, охлюви и насекоми, каквито „Хирурга“ никога не бе виждал. Помещението изглеждаше като скривалището на някоя вещица, в което да вари и смесва различните си илачи и да прави магиите си.

Беше доста странно, че Ленг е имал нужда от толкова голяма колекция лекарства и химикали. Може би също като Исак Нютон е пропилял живота си в алхимични експерименти. Може би като спомена за „крайният проект“ на Ленг Пендъргаст все пак не го бе пратил за зелен хайвер. Можеше да бъде и някакъв безполезен опит за превръщане на оловото в злато, или някаква подобна глупотевина.

Следите на Пендъргаст водеха към нова сводеста врата. „Хирурга“ пое предпазливо по тях с готов за стрелба пистолет. Отвъд следваха няколко по-малки помещения — по-скоро отделни каменни крипти или ниши — всяка от които съдържаше отделна колекция. Следите на Пендъргаст се виеха напред-назад между тях. Още дъбови шкафове, пълни този път с дървесни кори, листа и изсушени цветя. Феърхевън спря за миг и се огледа с любопитство.

Но веднага си напомни, че неотложната му задача бе Пендъргаст. Ако се съдеше по виещите се следи, той вече се придвижваше трудно.

Но като знаеше какъв бе Пендъргаст, това можеше да бъде и хитрина. Облада го ново подозрение и затова клекна до най-близките алени капчици, докосна една от тях и разтърка пръсти. След това близна. Нямаше съмнение — беше кръв, при това още топла. Това нямаше как да се фалшифицира. Пендъргаст определено беше ранен. При това — тежко.

Изправи се, вдигна отново пистолета и тръгна крадешком напред, опипвайки с лъча на фенерчето кадифения мрак пред себе си.