Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (21)

Глава 21
Страховитият карнавал

През следващите няколко дена отивах на училище, излизах с Беки и Мат, избягвах Тревър, прибирах се вкъщи и се грижех за Кошмар. След залез прекарвах цялото си време с Александър, гледайки филми, прегръщайки се и слушайки музика в тъмното.

До събота бях изтощена. Проспах деня и срещнах Александър по здрач в Имението. Беше нощта на Пролетния карнавал в Дулсвил.

В миналото Беки и аз посещавахме карнавала заедно. Този път щяхме да пристигнем поотделно в ръцете на нашите момчета.

Александър и аз влязохме, вплели ръце, малко след залез-слънце. Пристъпихме през двете арки, направени от многоцветни балони, бялата дървена будка бе отдясно. Александър приближи Стария Джим, който продаваше билети; Люк, верният му приятел, седеше до краката му.

— Два, моля! — поръча Александър, плащайки и за двама ни.

— Виждам, че си спала в един от свободните ковчези! — предупреди Стария Джим.

— Не съм спала в гробищата от месеци! — отговорих аз. — Може би…

Той ме погледна скептично.

— Е, ако те хвана, ще кажа на родителите ти, нали знаеш?

Александър хвана ръката ми и ме поведе далеч от Стария Джим през балонения вход. Карнавалът бе разпръснат по цялото футболно игрище на гимназията. Имаше щандове за домашно приготвени пайове, царевични кученца, фунийки сладолед, виенско колело и въртележки, Къща на Смеха, игри на морски шах, мятане на пръстени и… Във въздуха се носеше миризма на захарен памук и печена царевица. Александър и аз вървяхме през тълпата като принца и принцесата на мрака. Но той зяпаше всичко и изглеждаше като дете с широко отворени очи, което не знае от къде да започне.

— Никога ли до сега не си бил на карнавал? — попитах аз.

— Не! А ти?

— Разбира се!

— Ти успя! — чух познат глас. Беше татко.

Обърнах се, за да видя родителите ми да ядат хотдог на маса за пикник.

Александър се здрависа с татко и учтиво поздрави майка ми.

— Искате ли да седнете при нас? — предложи майка ми.

— Те няма да искат да прекарат цяла нощ с нас — прекъсна я татко. — Забавлявайте се! — каза той, отваряйки портфейла си и предлагайки ми двайсет долара.

— Всичко е наред, господин Мадисън! — каза Александър.

— Харесвам стила ти — отговори татко, прибирайки парите в портфейла си.

— Все пак благодаря, тате. Ще се видим по-късно.

Докато вървяхме между щандовете, посетителите и работниците ни гледаха, сякаш бяхме част от представлението.

— Хей, Рейвън! — извика Беки, когато я намерих да продава домашни пайове на щанда на баща й. — Татко трябваше да изтича до вкъщи. Продадохме всички карамелизирани ябълки и останаха само два пая.

— Поздравления — похвалих я аз. — Но аз исках да си взема няколко.

— Ще ти запазим две, когато баща й се върне — каза Мат докато подаваше парче ябълков сладкиш на клиент.

— Мисля, че намери призванието си — казах му аз.

Сбогувахме се с Беки и Мат докато се опитваха да се спасят от клиентите.

По пътя към увеселителните съоръжения, забелязах Руби, която стоеше между два щанда.

— Здравей, Руби! С Джанис ли си? — попитах аз.

— О, здравей, Рейвън! — каза тя прегръщайки ме приятелски. — Не, тук съм с приятел! — добави тя с намигване.

Точно след това Джеймсън без своята обикновена униформа, а с черен костюм и черна вратовръзка, идваше със син захарен памук.

— Здравейте, госпожице Рейвън! — каза той, нежно подавайки памука на Руби. — Радвам, се да видя Александър в добри ръце, след като тази вечер съм свободен.

Александър дари иконома с усмивка.

— Радвам се, че ти и Джеймсън отново сте в града! — каза Руби на Александър.

— Аз също — отговори той и стисна ръката ми. — Джеймсън добре ли се държи с вас? Знам, че понякога подивява! — пошегува се Александър.

— Той е идеалния джентълмен! — каза тя, но след това прошепна: — Да се надяваме да не е такъв, когато вечерта свърши!

Александър и аз се засмяхме.

— Ще ви оставим със захарния ви памук. Обещах на Рейвън да отидем на виенското колело.

Отдалечихме се от щандовете за храна и карнавалните игри.

— Рейвън! — извика Били зад мен.

Обърнахме се, а брат ми идваше към нас, носейки пластмасова кутия със страхотна риба вътре. Хенри го следваше със свой собствен плувен подарък.

— Виж какво спечелихме току-що — извика Били.

— Готино — похвали го Александър.

— Голям сладур е — казах аз, почуквайки по кутията. — Просто го дръж далеч от Кошмар. Сега е малка, но ще порасне.

— Няма за какво да се страхуваш, ще направя защитен покрив за аквариума му. — Хенри гордо заяви.

— Сигурна съм, че ще го направиш — казах на загубеняка-приятел на брат ми.

— Свършиха ни билетите — застена Били. — Виждала ли си татко наоколо?

— Ето — каза Александър, доближавайки се до здания джоб на брат ми, преди да отговоря. Той подаде на Били малко пари.

Очите на брат ми светнаха, сякаш бе спечелил от лотарията.

— Благодаря, Александър! — извика той.

— Да, благодаря ти, човече — каза Хенри и двамата се отправиха към щанда със златните риби.

— Беше мило от твоя страна. Не трябваше да го правиш — казах аз.

— Не се тревожи. Сега нека да се повозим на виенското колело — предложи той.

Обикновено мразех да чакам за въртележките и щях да се прередя, дърпайки Беки. Сега се наслаждавах на чакането, защото това означаваше, че ще прекарам повече време с Александър.

Скоро се изкачвахме към нощното небе. Бавно приближихме върха, когато колелото спря, пускайки возилите се на земята.

— Мислиш ли, че ще бъде различно, след като и ние сме различни? — казах аз, гледайки двойките от долу.

— Ние си приличаме повече от другите.

— Притеснява ли те факта, че не сме еднакви отвътре? — казах аз, гледайки към него.

— Но сме еднакви тук — каза той сочейки сърцето си.

— Ако бях Луна, щеше ли да напуснеш церемонията?

Александър изглеждаше объркан.

— Какво имаш предвид?

— Искаш ли да стана…? — попитах аз.

Изведнъж колелото тръгна, прекъсвайки краткия ни разговор. Прегърнахме се, когато кабината ни накрая достигна до земята.

Александър ми помогна да сляза. Спряхме, затруднени от избора ни за храна, игри и въртележки, които все още ни чакаха.

— Нека хвърляме пръстени! — каза ми той като слязохме.

Александър и аз отидохме до щанда като разделена двойка, отдалечавайки се с празни ръце.

Гледах плюшените играчки, когато продавача със синьо-бялата униформа и черна шапка вдигна пръстените от земята.

— Те са фалшиви! Никога не печеля. Обикновено харча всичко, а дори не съм спечелила огърлицата — оплаках се аз.

Александър постави малко пари на тезгяха, продавача стана и му подаде три пръстена.

— По-трудно е, отколкото изглежда — казах му аз.

Александър се взираше в единствения дървен стълб като вълк, наблюдаващ нищо неподозиращ елен.

Той метна пръстените в бърза последователност като играч в казино. Продавачът и аз бяхме изумени. Трите пръстена бяха на стълба.

Скачах нагоре, надолу.

— Ти успя!

Александър засия, когато продавачът му подаде голяма лилава мечка. Стиснах я здраво и целунах Александър.

Сияех докато държах мечката почти по-голяма от мен.

— Фунийките сладолед са от мен — заявих аз, когато се обърнахме, за да си проправим път през тълпата. Ходът ми бе спрян, когато се ударих в някой.

— Извинете! — казах аз и наместих мечката на бедрото ми, за да мога да виждам.

— Ей, чудовище, внимавай! — извика Тревър, държейки два билета. — Тръгнала си да си боядисваш лицето ли? — попита той. — Вероятно трябва.

— И аз се радвам да те видя — казах саркастично.

Хванах ръката на Александър и се насочихме към щанда.

— Хей, Луна! — чух Тревър да вика зад мен.

Александър и аз спряхме. Просто не можеше да беше казал това, което си мислехме, че каза.

— Луна! — повтори Тревър.

Александър и аз се погледнахме с учудване.

Луна? Не може да бъде! Сестрата близначка на Джагър? Какво ли прави в Дулсвил?

Обърнахме се, за да видим Тревър, гледащ към Къщата на Смеха — голяма многоцветна правоъгълна сграда. От ляво на сградата имаше огромна клоунска глава, устата му бе входът към изложбата. От дясната страна посетителите излизаха през червените връзки на голямата кафява обувка на клоуна.

— Това е тя! — каза Александър, треперещо сочейки към дребничко момиче, стоящо близо до предната рампа, която водеше към входа. Имаше дълга бяла коса, бледа порцеланово-бяла кожа и носеше пастелено-розова рокля и черни ботуши. — Все едно да видиш призрак. Последния път, когато я видях, бе в Румъния.

— Какво прави тук? — попитах аз. — Този град не е ваканционно селище.

— Това искам да разбера.

Подадох мечката на Александър и побързахме след нея, настигайки Тревър.

— Познаваш ли това момиче? — попитах Тревър, пулса ми се ускоряваше.

— Приятел на Александър ни запозна и ме помоли да я доведа тук. Тя е наистина готина — каза той в лицето ми. — Какво, ревнуваш ли?

— Джагър? Той е още тук? — попитах объркана.

— Ако сте наистина добри приятели, би трябвало да знаеш.

— Той не е приятел. Той е враг. Не можеш да му вярваш! — предупредих Тревър.

— Е, той е малко откачен като вас, но когато каза, че се е скарал с Александър, осъзнах, че това го прави готин.

— Той е говорил с теб и след онази нощ в Имението?

— Какво? Шпионираш ли ме? Той дойде на вечерния мач и каза, че сестра му идва в града. Попита ме дали искам да се срещнем. Треньорът нямаше да го пусне на игрището. Този пич имаше повече метал по лицето му от чифт бутонки.

— Джагър не може да замести Мат, знаеш! — опитах се да кажа на Тревър. — Той няма нищо общо с Мат. Джагър се опитва да те разиграва.

— Звучи сякаш някой ревнува.

— Той не е това, за което го мислиш! — предупреди Александър бързо.

— Вижте, беше хубаво да си побъбрим, но имам среща! Освен това, по-добре е да се връщате в клетката. Мисля, че зоопарка ви обяви за изчезнали.

Той се изгуби в тълпата. Последвахме го, но пътя ни бе пресечен от едър мъж, държейки малко дете. Можех да видя Тревър и Луна да се качват на червената, подобна на език, рампа на Забавната Къща.

— Краят на опашката е ето там! — дебелият мъж нареди, показвайки зад нас.

— Спешно е! — отговорих.

Взирах се далеч от раздразнения клиент и видях Тревър, давайки билетите си на входа. Те стъпиха в устата на клоуна и изчезнаха.

Грабнах ръката на Александър и минахме покрай мъжа, докато той избърсваше сладоледа от устата на детето си.

Побързахме към рампата и около клиентите.

— Хей, не се пререждайте! — няколко деца започнаха да викат.

Когато стигнахме входа, продавача спря пред нас.

— Билетите, моля!

— Аз нямам… — бръкнах в джоба си, извадих пълна шепа стотинки и му ги подадох.

— Стигат само за един!

Александър извади пачка банкноти, бутна я в ръцете на продавача и остави мечката в краката му.

— Ще се върна за нея! — каза Александър.

Той сграбчи ръката ми и влязохме през устата на клоуна.

Стъпихме в стая пълна с многоцветни пластмасови топчета до коленете ни. Пробивахме си път между топчета, вървейки възможно най-бързо.

— С тази скорост няма да я намерим! — казах аз.

Когато най-после достигнахме края на стаята, видяхме от дясно на нас червена врата, а от ляво — черно-бял тунел.

— О, не! Това е лабиринт! — изстенах аз. — Дали не трябва да хвърлим монета?

— Нямаме време! — отвърна Александър.

Последвах го през големия черно-бял тунел, който се виеше около нас, докато вървяхме. Замаях се, спъвайки се, държейки се за парапета и Александър за подкрепа. Трябваше да преминем през стъклен мост. Можех да видя Тревър отдолу. Ударих по стъклото, но той не погледна.

На края на моста имаше червена пързалка. Пуснах се първа, а Александър бе след мен. Когато стъпихме на краката си, видях русата коса на Тревър на десет крачки от мен.

— Тревър! — извиках аз.

Но той зави, насочвайки се към следващата стая. Минах покрай тричленно семейство и отворих петниста врата.

Александър и аз бяхме сами.

— Тревър? — извиках аз.

Светлините изгаснаха. Замръзнах. Можехме да чуем безумния смях на клоун докато слабата светлина бавно избледняваше. А след това Луна се появи пред нас.

Беше красива. Сини като океана очи, плътни розови устни, големи като на кукла черни мигли. Бледорозовата й памучна рокля беше очертана от панделка. Слабите й бели крака бяха обути в ниски, черни, високи до колената ботуши, пластмасова плашеща мечка висеше от ципа. На ръката й имаше татуировка на черна роза.

Преди да проговорим стана пълна тъмница.

Александър хвана ръката ми, когато стаята бавно започна да се осветлява, черните стени сега бяха стъкло. Луна все още стоеше пред нас.

Спрях рефлексите си. Стената не бе стъкло, а огледална зала.

Дузина Рейвън се отразиха. Александър, все още стоящ до мен, нямаше отражение. Имаше още едно отражение, което липсваше. Бях безмълвна.

— За какво си дошла? — предизвика я Александър.

— Луна! — можех да чуя Тревър, викащ от друга стая. — Къде си?

Луна се усмихна злонамерено, два кучешки зъба проблеснаха. Изстенах.

— Е, след като получи това, което искаш — да станеш вампир, — каза Александър, — тогава защо си тук?

— Джагър ме изпрати. Сега искам да живея живота, на който не бях способна преди. Джагър ми даде възможност да се махна от Румъния!

— А какво стана с вампира, който те ухапа? Не трябваше ли да си с него? — попита Александър.

— Той бе отрепка. След като ме напусна, разбрах, че мога да си намеря някой друг — който и да е — който да трансформирам и да намеря истинската любов по-късно.

— Можеш да го намериш и в Румъния! — съпротиви се Александър.

— Те не успя! — каза тя със злобен поглед. — Освен това Джагър ми каза, че е срещнал някой, който може да бъде идеален за мен.

— Тревър? — попитах аз. — Трябва да се шегуваш!

— Но ти не можеш да вярваш на Джагър! — каза Александър. — Не го интересуват твоите интереси, а неговите. Той е подтикнат от отмъщението.

— Сега, когато съм в твоя свят, виждам нещата по-различно. Видях го през очите ти в гробището, Александър. И двамата искаме едно и също — каза тя. — Вампир или човек. Искам връзка, в която да впия зъби.

Светлините изгаснаха. Стиснах силно ръката на Александър. Придвижвах се напосоки. Трябваше да намеря Тревър преди Луна да го е сторила.

— Тревър! — извиках аз. — Не…

Светлините отново светнаха.

Луна я нямаше!