Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (13)

Глава 13
Обещанието

— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.

Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.

Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.

— Знаех си, че ще те намеря тук! — възкликна тя, съзирайки Владимир, седнал на бюрото си, с глава заровена в един учебник.

— Не биваше да идваш — предупреди я той, без да вдига поглед — в къщата или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.

В далечината се чуваше зловещ вой.

— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?

— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.

— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.

Джени погледна през прозореца.

— Те идват за мен — призна тя нервно на Владимир. — Искат да бъда… една от вас.

Владимир обърна страницата на книгата си, без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.

— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.

— Но аз искам да остана тук! — измрънках.

— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.

— За седемнадесет годишната си дъщеря?

Той ме наметна с якето.

— По добре да тръгвам, — започна Джени, гледайки през мъглявото стъкло на кабинета. — Беше глупаво от моя страна да идвам.

— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.

— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.

— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.

— Чакай! — извика Владимир, макар че погледът му още бе върху книгата.

Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея.

— Откакто те срещнах, не съм на себе си, — призна той.

Воят навън продължаваше.

— Хайде, момиче! — подбутна ме Александър.

— Страхувах се, че няма да те видя повече — каза Джени. — Ако си тръгна оттук без теб, може да не те намеря следващия път.

Загледах се в Джени, сякаш току — що бе изрекла на глас най-големият ми страх.

— Ами ако не те видя повече? — попитах аз Александър, придърпвайки го по-близо.

— Утре след залез-слънце не е ли достатъчно скоро?

— Не мога да си тръгна — казах му. — Мислех си, че ще те видя след партито, което бяха организирали в твоя чест. А на следващата нощ ти си беше отишъл.

— Заминах, за да те защитя, не за да те нараня — отвърна той със строг тон и седна до мен.

— Да ме защитиш от какво?

— От Джагър. От самия себе си. От моя свят.

— Но няма нужда да ме защитаваш!

— Светът ми не е пълен с романтика, както ти си мислиш. Има опасност.

— Риск има навсякъде, не само при вампирите. Просто трябва да бъдеш внимателен.

— Но аз не искам да се доближаваш до никаква опасност.

— Няма, ако сме заедно — възпротивих се аз.

— Не искам да си мислиш, че трябва да се променяш, за да бъдеш с мен — убедително каза той.

— Знам това — успокоих го аз.

— Или пък аз да те моля да се променяш.

— Ето защо си напуснал Дулсвил — разбрах аз най-накрая. — Страхувал си се, че ще поискам да стана вампир.

— Да. Но имаше и по-належаща опасност. Един вампир с бели коси.

— Джагър.

Той кимна.

— Но тогава защо отиде в Хипстървил?

— Хипстървил? — попита ме той объркан.

— Така го кръстих — ухилих се аз.

— Разбира се — разсмя се той. — Разбрах от родителите си, че Джагър има апартамент в Хипстървил и претърсва местните гробища за надгробната плоча на баба ми. Веднъж щом я бе намерил, веднага щеше да узнае в кой град се намирам.

— Но в бележката не пишеше това — спомних си аз. — Бе предупреждение, че Джагър е тръгнал да те търси. Да търси отмъщение.

— Каква бележка? — попита объркано той.

— Тази в стаята ти — признах аз.

— Промъквала си се в Имението, след като си заминах?

Дарих го със срамежлива усмивка.

— Трябваше да се досетя — каза той и също се разсмя. Тогава игривият му тон се промени и стана сериозен. — Но по-важното е, че той можеше да открие теб.

— Е, той го направи, но това си беше по моя вина.

— Щях да го отклоня от следата, преди да е пристигнал в Дулсвил — да го предизвикам на битка, преди той да го направи пръв. Джеймсън и аз намерихме едно изоставено имение, в което да се скрием, докато аз осъществя плана си. Но не бях предвидил едно нещо.

— Че ще те последвам?

— Видях най-красивото момиче да слиза от едно дърво в задния двор.

— Ти си бил на таванския прозорец?

— Да.

— Тогава защо не…

— Държах те под око. Трябваше, нали?

— И защо Джагър е тръгнал да те преследва?

Остър вой долетя от телевизионния екран и разсея Александър.

— Трябва да стигнем до гробището — на свещена земя — предупреди я Владимир. Красивият професор я поведе през тъмната и блатиста гора, почти непроходима от гъстата мъгла. Владимир придърпа Джени по-близо до себе си, когато виенето се усили.

Двамата с Александър бяхме насочили вниманието си към филма.

— Как можем да бъдем заедно, — попита Джени. — ако аз не съм вампир?

Изведнъж екранът угасна. Александър остави дистанционното, което държеше, на масичката за кафе.

Изправи се и протегна ръка към мен.

— Как можем да бъдем заедно? — попитах аз докато ставах.

— Как можем да не сме? — успокои ме той. Хвана ръката ми и аз неохотно го последвах извън Имението и към моята къща. Почувствах се като дете пред увеселителния парк „Дисни“, точно когато идва време да го затварят.

Нощният въздух в Дулсвил бе по-свеж от всякога, тъмното небе — по-ясно, а мократа трева — по-жизнена.

— Е, защо Джагър жадува за отмъщение? — запитах аз.

— Дълга история — каза той и се прозина.

Александър сякаш бе доволен да забрави за миналото, ръцете ни се преплетоха, докато вървяхме. Но аз нямаше да престана, докато не разберях.

— Имам цяла нощ. А ти — чак до изгрев-слънце.

— Права си — отговори той, докато вървяхме надолу по улицата. — Става въпрос за едно обещание, което така и не изпълних.

— Обещание? — не разбрах аз.

— Да се врека на едно момиче за вечността.

— Кое момиче?

— Близначката на Джагър, Луна.

— Той има сестра — близначка?

Александър кимна.

— Е, кой даде това обещание? — попитах аз на висок глас.

— Семейството ми, същата година, когато и тримата бяхме родени.

— Нещо като брак по сметка?

— Това е нещо повече от брак.

— И защо Луна?

— Когато тя се роди, всички казваха, че не принадлежеше на тъмнината, а сякаш разцъфваше на светло. Отказваше да пие нещо друго, освен мляко. Отчаяното й семейство я занесе на един подземен лекар, който я заклейми „човек“.

Аз се разсмях. Александър обаче не го намираше за смешно.

— Просто ми звучи странно, това е всичко — казах аз, докато завивахме зад един ъгъл.

— Е, не беше смешно и за семейство Максуел. Бяха неутешими. Луна трябваше да живее на дневна светлина, докато на семейството й принадлежеше нощта. Тя никога не е била близка с Джагър. Когато давали съгласието си, двете семейства, моето и тяхното, били доста близки. Беше ясно, че когато Луна и аз навършим осемнадесет, ще се съберем за свещена церемония и ще се обвържем за вечността, което щеше да й гарантира място в света на вампирите.

— И какво стана? — попитах аз, когато поехме по прекия път през ливадата и гората.

— Докато израствах, семейството ми пътуваше доста и с времето се отчуждихме. Тъй като с Луна живеехме в различни светове, така и не я опознах. Докато дойде времето за церемонията я бях виждал само няколко пъти. Тя не ме познаваше, а щеше да прекара с мен вечността?

— Е, ти наистина си много красив — казах му аз лигаво. — И после какво стана?

— Когато дойде време да я целуна за вечността, аз се наведох и я дарих с прощална целувка.

— Сигурно ти е било доста тежко, да си вампир сред всичко това — прошепнах аз.

— Направих го и за двама ни. Разбира се, семейството й не го възприе по същия начин. Те смятаха, че съм отблъснал Луна, и следователно съм обидил цялото й семейство. Бяха бесни. Родителите ми бързо уредиха да дойда тук с Джеймсън и да живея в Имението на баба ми.

— Леле. Сигурно наистина ти е било трудно да последваш сърцето си с цялата вампирска общност срещу теб — казах аз. — И ти е било още по-трудно да напуснеш Румъния заради това свое решение.

— Когато видях красавицата с гарваново черна коса да играе на „почерпка или номер“ пред прозореца ми, бях сигурен, че предпочитам да я видя още веднъж, отколкото да прекарам вечността с някого, когото не обичам.

Точно тогава стигнахме входната врата на къщата ни. Александър ме целуна дълго за лека нощ.

— Утре след залез-слънце — напомних му.

— И нито секунда по-късно — отвърна той.

Александър ми помаха, докато аз отварях вратата. Пристъпих вътре и се обърнах да му помахам за сбогом.

Но той вече бе изчезнал, точно както знаех, че ще стане.