Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вампирски целувки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kissing Coffins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 66 гласа)

Информация

Форматиране
maskara (2009)
Корекция
ki6i и Prophecy_girL
Корекция
Silverkata (2020)

Превод от английски: MimzZz, reallovr, Prophecy_girL, ki6i, zara

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 15
Кошмар

Пристигнах в имението преди залез нетърпелива. Мерцедесът на Джеймсън отново бе паркиран на пътя.

Седнах на грапавите стълби, късайки глухарчетата и плевелите, растящи между цимента. Вратата бавно се отвори.

Джеймсън ме поздрави.

— Радвам се, че се върна — казах аз, стискайки ръката му.

— Аз също, госпожице Рейвън! Липсваше ми Имението и любимата ни гостенка.

— И ти ми липсваше. И познавам една хубава дама, на която й бе крайно неприятно, че ти си тръгна…

— Госпожа Руби? — попита той, а очите му се оживиха.

— Ще й се обадиш ли? — попитах аз.

— След всичко, което направих? Не мога!

— Трябва да й се обадиш! Освен това не бе твоя вината. Просто й кажи, че неочаквано са ви повикали извън града.

— Тя никога няма да ми прости! А и не трябва!

— Руби обичаше цветята! А тази седмица има карнавал! Тя има нужда от среща! Както и ти!

Можех да видя как Джеймсън обмисляше решението, развълнуван от това да види Руби отново, но несигурен дали ще може да събере кураж да й се обади.

Александър скочи на главното стълбище, носейки черни дънки и тениска на H.I.M. Даде ми дълга целувка за здравей!

— Беше мило от твоя страна да се отбиеш снощи! — казах аз в прегръдката му.

— Не съм минавал! — каза той объркан.

— Не си ли? Видях момче в задния ми двор!

Александър изглеждаше загрижен.

— Обзалагам се, че е бил Тревър! — предположих аз. — Видях го след училище. Мисля, че все още ме вини за намаляващата му популярност.

— Ако искаш, мога да говоря с него!

Винаги сама съм се защитавала от Тревър. Хубаво бе най-накрая да имам някой, който да ме смени.

— Ти си моят супергерой! — възкликнах аз и го прегърнах.

— Намерих едно наистина страхотно място!

— Страхотно? В Дулсвил?

Той сграбчи ръката ми и ме поведе надолу по улицата.

— Каква ирония е, че слуховете, който Тревър пусна, се оказват истина! — казах на моето гадже-вампир.

— За мен или за теб? — подразни ме той.

— Имам предвид, в началото си мислех, че си… след това — не. Но след това пак си мислех. А след това, когато напълно бях сигурна, че не си, разбрах, че си.

— Сега ме обърка! Такъв ли съм? Или не съм?

— Това е въпросът! — стиснах ръката му.

— Просто не искам да те загубя или да те поставя в опасност!

— Обичам опасното!

Когато подминахме гробищата, се зачудих къде отиваме.

— Още малко остава! — увери ме той.

Бих ходила и до Китай с Александър до мен! Имаше толкова много въпроси, който ме изгаряха. Не знаех кой да задам първи.

— Заедно с Джагър ли израсна?

— Семействата ни бяха близки, когато сме се родили. Мисля, че ревнуваше от Луна. Живеейки с нея като човек, той знаеше какво изпуска — училище, спорт, приятели. Той е слаб, но мисля, че наистина искаше да бъде атлет като Тревър. Понякога го съжалявам. Той не успя да намери нещо, което да го забавлява, освен отмъщението. Но след това семейството ми си замина. Родителите ми бяха бохеми и ние никога не си паснахме с нашия вид. Ние бяхме така наречените вампири-вегетарианци.

— Готино! Е, как оцелявате? Връзки с касапина? — пошегувах се аз, сещайки се за разговора ни с Тревър.

— От къде разбра? — попита той изненадано. — Познаваме и семейство с връзки в банките за кръв.

— Ъ… просто предполагах — отговорих аз. — Родителите ми също бяха хипита. Те не биха яли нищо с очни ябълки. Но те замениха хипи дрехите и чанти за костюми Армани и куфарчета, и сега карат БМВ-тата си по пътя за работа.

— Изглежда родителите ни ще станат големи приятели.

— Точно като нас.

Александър хвана ръката ми отново.

— Понякога се чудя какво ли ще е ако ме промениш. Ще стоим цяла нощ, летейки в нощта, и свързани завинаги.

— Представял съм си какво ще е, ако се бях родил като теб. Щяхме да ходим заедно на училище, да лежим под слънцето, да си правим пикници в парка. Щях да видя отражението си в огледалото заедно с твоето. Щях да напълня стаята си със снимки на нас на плажа.

— Споделяме еднакви мечти.

— Ти си човек, който иска да е вампир, а аз съм вампир, който иска да е човек.

Гледах Александър с разбиране. Не бях осъзнала, че се чувства толкова самотен в неговия свят, колкото и аз в моя.

— Ето там е! — каза той, посочвайки изоставен хамбар отвъд релсите.

Червеният хамбар бе имал по-добри дни. Дъските от покрива и едната страна липсваха, като зъби на пеленаче.

Престъпихме прага. Вратата липсваше, но дървените греди, който държаха хамбара цял, все още бяха непокътнати. Свободната конюшня бе от едната страна, а празната плевня — от другата. Александър грабна газов фенер, който висеше на кука на стената, и го запали. Той взе ръката ми и ме поведе към затъмнен ъгъл.

— Към плевнята ли отиваме? — попитах скромно.

— Следвай ме! — каза той. — Не се страхувай! Не хапят! — каза той през смях.

— Кои те? — зачудих се. Представях си цяло семейство вампири, криещо се в обора. Може би отдавна изгубени негови роднини.

Държах ръката му здраво докато той ме дърпаше към ъгъла на изоставения хамбар. Можех да видя две очи, взиращи се в мен, от ъгъла. Пристъпих към лунната светлина, за да открия бяла котка-майка с дузина новородени снежнобели котенца и там до нея бе малко, слабо черно коте.

— Тя е точно като мен! — извиках аз.

— Знаех, че ще я харесаш.

— Тя е най-сладкото нещо, което съм виждала! Искам да я взема с мен — казах аз с желание, заставайки на колене и гледайки котето.

— Намерих ги миналата нощ.

— Искаш да я задържа ли?

— Тя е спряла да суче. А майка й не може да се грижи за всички.

Александър и аз седнахме на земята и гледахме как котетата мъркаха, а майка им заспиваше.

— Изненадана съм, че не ни съска — казах аз.

— Тя разбира, че не сме тук да я нараним, а да й помогнем.

— Значи сега си нещо като Д-р Дулитъл, но хапещ! — той се намръщи на шегата ми.

— Искаш ли котето или не?

Кимнах нетърпеливо.

Александър взе малкото черно коте, което изглеждаше като малка топка прежда в красивите му ръце.

— Всичко е наред — каза той, подавайки ми я.

Държах най-малкото черно коте, което някога съм виждала. Тя облиза устата си и ме погледна, сякаш ми се усмихваше.

— Мога да я задържа?

— Искам да имаш нещо, което да ти напомня за мен.

— Да ми напомня?

— Да ти прави компания през деня.

— Това е най-сладкото нещо! — погледнах надолу към моя готически подарък, който ме гледаше с мънички зелени очи. — Ще я нарека Кошмар.