Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (18)

Глава 18
Целуващи се Ковчези

— Трудно е, нали знаеш, без огледало — изкоментирах нетърпеливо в стаята на Александър, докато неловко се опитвах да залепя изкуствените зъби. Саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ изпълваше стаята. — Добре ли са? — усмихнах му се със секси вампирска усмивка.

— Уау! — каза той впечатлен. — Сигурна ли си, че са изкуствени? — докосна ги с пръстите си. — Изглеждат толкова истински.

— Внимавай. Не са изсъхнали — сопнах се.

— Защо си толкова нервна? Това е само филм.

— Не, не е. Имам да ти казвам нещо. Обещай ми, че няма да се ядосваш.

— Добре. Да не включва друго момче?

— Да, но не в смисъла, в който си мислиш. Джагър е все още в Дулсвил.

— Откъде знаеш? — попита шокирано.

— Преди малко го видях — признах си.

— Къде?

— Пред Имението с Тревър.

— Тревър? Това е последният човек, с който би трябвало да си говори.

— Е, видях Джагър и вчера вечерта, в къщата ми. Но той ме предупреди, че ако ти кажа, ще съобщи на всички за теб.

— Бил е в къщата ти? — попита ядосано. — Нарани ли те?

— Не — уверих го. — Но го планира, тази вечер при откритото кино. Тревър каза на Джагър, че е построено на свещена земя и Джагър го убеди да го закара. Преди той ме искаше, само за да ти върне. Сега мисля, че ме иска за себе си, ако не се убеди, че вече съм взета.

— Но…

— Трябва да го убедиш.

— Но това значи…

— Също както Владимир спасява Джени във филма. Ще бъде толкова романтично.

— Не знам дали ще мога.

— Трябва да можеш. Нямаме друг избор.

Дарих го с убедителна целувка.

— Всичко ще е наред. Довери ми се.

Бухнах косата си. Обикалях наоколо и оправях костюма си.

— Как изглеждам?

— Като себе си, само че руса — каза, наполовина разсеян.

— А ти като Владимир — направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и изправях наметалото му.

— Изглеждаш точно като Джени — каза.

— Но искам да се уверя с очите си.

Взех чантичката си от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки огледалцето на Руби.

Александър докосна стомаха си.

— Не се чувствам добре.

— Просто си нервен. Обещавам ти, всичко ще е наред.

— Наистина не се…

— Чакай малко — казах, търсейки ментолов бонбон.

— Какво е това? — попита той отвратено, когато му го подадох.

— Просто бонбон — отвърнах. — Нямате ли такива в Румъния? Успокоява стомаха ти.

— Махни го от мен — каза, отказвайки бонбона и отстъпвайки назад.

Тогава помирисах нещо странно, идващо от чантата ми.

Пъхнах главата си вътре и видях проблема под портфейла ми и огромна опаковка с кърпички.

— О, не! Това е чесънът ми на прах — казах, държейки пластмасовата опаковка срещу него. Капачката бе отворена.

— Разкарай го оттук! — каза, придържайки стомаха си.

— Съжалявам! — отвърнах, мърморейки и отстъпвайки далеч от него.

— По-далеч. Като например в Юта!

— Не съм искала… — извиних се.

Призрачно бялото му лице побеляваше дори повече с всеки дъх, който си поемаше.

Отворих таванския прозорец и изхвърлих кутията колкото се може по-силно, далеч в нощното небе.

Александър все още се отдалечаваше от мен, а дишането му ставаше по-тежко.

— Ще си изхвърля и чантата, ако трябва.

Но той не каза нищо, докато се бореше за въздух.

— Джеймсън! — изкрещях, но саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ бе прекалено усилен, за да ме чуе.

Изтичах от стаята и слязох по таванските стълби.

— Джеймсън! — проплаках. — Джеймсън! — нищо не чувах, докато се придвижвах през втория етаж. Стрелнах се по главното стълбище. Защо му беше да живее в такава голяма къща?

Влетях в кухнята и заварих Джеймсън да слага чиниите в миялната.

— Александър! — задъхах се. — Беше изложен на чесън! Звънни на 911!

Очите на Джеймсън се разшириха повече от обикновено, карайки ме да се паникьосам още повече. Но после се съвзе и отвори вратата на някакъв шкаф.

На полицата имаше противоотрова. Джеймсън ми подаде спринцовката.

— Трябва да му го забиеш в крака — нареди ми.

— Трябва? — изпелтечих шокирана.

— Докато се изкача по стълбите, мис Рейвън, може и да е прекалено късно.

Грабнах спринцовката от ръцете му и побягнах.

Сърцето ми прескачаше, докато изкачвах главното стълбище, изпълнена със съмнения, че ще стигна на време до Александър.

Влетях в стаята и намерих Александър, лежащ на леглото, кожата му посиняваше, а очите му подпухваха. Дъха му беше забавен.

Спомних си „Пулп Фикшън“. Нервният Джон Траволта нарани ръката си и заби спринцовка в спрялото сърце на Ума Търман. Чудех се дали може да съм толкова смела.

Поставих треперещата си ръка на бедрото на Александър и вдигнах спринцовката.

— Едно. Две. Три — прехапах устни и забих инжекцията в крака му.

Чаках. Но Александър не помръдна. Колко време отнемаше? Да не би да бях закъсняла?

— Александър! Кажи нещо! Моля те!

Изведнъж Александър се изправи, скован, очите му широко отворени. Пое си толкова дълбоко въздух, сякаш изсмукваше целия кислород в стаята.

Сетне издиша, а тялото му се отпусна.

Погледна ме с изморени очи.

— Добре ли си? — попитах. — Не исках да…

— Имам нужда от малко… — опита се да каже.

— Кръв? — попитах, притеснена.

— Не. Вода.

Точно тогава Джеймсън влезе в стаята с висока чаша.

Аз допрях чашата до устните му. Александър я пресуши бързо. С всяка глътка очите му живваха все повече.

— Лицето ти отново изглежда почти розово — казах нетърпеливо.

Джеймсън и аз въздъхнахме от облекчение, когато Александър се възстанови.

— Защо носеше чесън? — попита най-накрая Александър.

— В случай че Джагър ме посети отново.

— Джагър? — попита Джеймсън, притеснен. — Той е тук?

Александър и аз кимнахме.

— Тогава не трябва ли да тръгваме? Мис Рейвън в безопасност ли е?

Хванах ръката на Александър.

— Батман ме спаси от злобните си врагове преди. И днес ще ме спаси завинаги.

 

 

Най-близко до откритото кино съм била, когато с Беки бяхме в основното училище. Седяхме отвън на оградата, гледайки филм в тревата, ядейки пуканки и сладки, които си бяхме донесли от вкъщи. Ако бяхме достатъчно късметлии, шефовете бяха усилили колоните на макс. Ако ли не, Беки и аз си измисляхме свой диалог и си говорехме докато охранител не ни изгонеше.

Никога, дори и в най-смелите си мечти, не си бях представила, че ще посетим откритото кино на Дулсвил с две гаджета.

Когато започнаха слуховете, че киното на Дулсвил е построено на гробище, то фалира. Но единственото нещо, което изследователите откриха в пръстта, бяха червеи, и киното отново се отвори наскоро. Миризмата на прясна боя се смесваше с аромата на нощта. Метални сиви колони висяха на стойки близо до пристигащите коли. Бяло-жълт бар и масички за пикник стояха на петдесет ярда зад последната паркирана кола.

Докато Александър ни прекарваше през паркинга, двойки носеха домашно направени наметала и зализани черни коси, докато малки деца носеха спортни пижами, а прилепски крила висяха от капаците и таваните на колите. Съученици от училището в Дулсвил носеха черни тениски и джинси. Беше очевидно, че никой, освен мен и Александър, не беше гледал филма. Ние бяхме единствените, които дойдохме облечени като Владимир и Джени; всички само знаеха, че това е вампирски филм, затова просто носеха черно. Посетителите ни зяпаха, докато се придвижвахме през тълпата.

Намерихме място на края на киното и четиримата излязохме от колата, за да изберем какво да ядем.

В ума ми имаше и друго, освен пуканките. Докато трима дискутираха „с масло или без масло“, аз се разхождах из паркинга. Джагър можеше да е навсякъде, чакайки да впие зъби във врата ми.

Александър ме намери да душа из храстите.

— Ела тук — каза, водейки ме към колата. — Той развали достатъчно забавата ни. Поне трябва да се опитаме да се насладим един на друг. Огледай се. Днес не сме аутсайдери — каза той и ме прегърна. Беше прав. Огледах се из тълпата, по-голяма отколкото беше на партито за добре дошъл на Александър.

— Това е много готино — казах, за момент забравяйки за надвисналата заплаха.

Мат и Беки се върнаха с пуканки и напитки. Рекламите започнаха, а ние се върнахме в колата — Мат и Беки на задните седалки, а аз и Александър — отпред.

Веднага заключих вратите.

— Какво правиш? — попита Мат. — Това е открито кино.

— Държа публиката отвън — отвърнах.

Точно тогава момче със сладко, полепнало по зъбите, допря лице до прозореца ми.

— Видяхте ли! — казах, докато всички се смеехме. Наклоних се към прозореца, ококорих очи и оголих вампирските си зъби.

Устата на момчето се отвори, а сладките му паднаха на земята.

— Мамо! — проплака то и избяга.

— Това беше ужасно — сряза ме Беки.

— Но забавно — призна Мат.

Ние си хапвахме от пуканките и се гушкахме, докато рекламите течаха и филма не започна. През цялото това време с Александър плахо се оглеждахме за всякаква вампирска дейност.

— Не мисля, че мога да го направя — прошепна ми Александър, когато ме хвана да се фокусирам на пикник масичките вместо на филма.

— Разбира се, че можеш — можех да видя притеснението в очите му. Наклоних се и го целунах по устата.

— Хей, не виждаме — оплакаха се Мат и Беки.

Александър и аз се засмяхме, чудесно облекчение от напрежението, което се зараждаше между нас. Сгуших се в него и за малко забравих за Джагър. Отнесохме се в момента и двамата рецитирахме репликите от филма.

Почти на края на филма, когато вампирът Владимир носеше Джени до гробището за сватбата, екрана пожълтя, а филма изгоря и се разпадна. Можехме да чуем пляскащ звук.

Тълпата почна да вика:

— Ууу!

— Ох, човече — чух Мат.

— Всичко е конспирация, за да ни накарат да си купим още пуканки — казах.

Излязохме от колата и се разтегнахме.

— Една напитка ще ми се отрази добре. Вие искате ли нещо? — попита Мат.

— Мерси все пак — отвърнах.

— Ще дойда с теб — предложи Беки. Мат хвана ръката й и отидоха до бара.

— Трябва ли да се притесняваме за тях? — попитах, чувствайки се притеснено.

— Джагър иска теб, не футболен мач.

Огледах се. Сърцето ми започна да прескача.

— Сега вече се притеснявам — казах.

— Защо не си починеш в колата. Аз ще пазя.

Отворих вратата на шофьора, скочих вътре и бързо се заключих.

Обърнах се да заключа и пасажерската седалка и въздъхнах.

Джагър седеше до мен!

— Мислеше си, че няма да те позная с руса коса — промърмори.

Опитах се да отворя вратата, но той хвана ръката ми.

— Дойдох да прибера това, което не бях прибрал досега — каза, поглеждайки в очите ми, зъбите му лъснаха. Избутах го далеч, точно когато чух почукване на прозореца ми. Погледнах нагоре и видях Александър.

Той се опита да отвори вратата ми, докато се мъчех да държа зъбите на Джагър далеч.

Ядосан, Александър изтича до другата страна, но Джагър автоматично заключи всичките.

— Помощ! — проплаках, бутайки го на една ръка разстояние.

Александър се върна на прозореца ми, приготвяйки юмрук, за да разбива стъклото, когато успях да препреча Джагър с краката си. Протегнах едната си ръка към прозореца, пръстите ми едва докосваха ключалката. С цялата си сила, успях да повдигна дръжката с безименния си пръст.

Вратата ми се отвори, но Джагър ме издърпа от пасажерската врата преди Александър да успее да ме достигне.

Той ме провлачи от колата към края на киното.

Но преди Джагър да стигне до изхода, Александър ни настигна и хвана ръката му.

— Пусни я — настоя той. — Преди да…

Джагър стегна ръката си около китката ми.

— Дойдох да направя това, което ти никога не можа — каза той.

— Какво иска да каже той? — попитах.

Александър оголи зъби на Джагър и застана между нас.

— Не ме карай да правя това пред всички тези хора — каза той, сочейки към няколко посетители, зяпайки ни любопитно.

Аз пристъпих назад, далеч от обхвата на Джагър.

— Това никога нямаше да се случи — продължи той. — Сестра ми просто искаше да е като всеки друг. Можеше да има някой. Но ние избрахме теб! А ти я изостави съвсем сама!

— Знаеш защо. Никога не съм искал да нараня нея или семейството ти — защити се Александър.

— Ще причиниш същото на Рейвън. Никога не си бил един от нас. Може и да отречеш кой си — изкрещя Джагър. — Но аз няма да отрека кой съм!

Той побягна към мен и хвана ръката ми, точно когато Александър хвана другата.

Сетне оголи зъби и скочи към врата ми.

— Твърде късно е! — извиках, навеждайки се. — Александър вече ме притежава — наведох се и го ухапах.

Изведнъж лампите на паркинга светнаха и филмът отново започна. Вампирът Владимир водеше Джени към гробището. Банда вампири ги следваха, опитвайки се всячески да спрат церемонията и да я вземат за себе си.

Джагър изви от болка, докато аз дърпах Александър към екрана.

Той се съпротивляваше.

— Къде отиваш? Не може да го зарежем.

Погледнах към екрана. Владимир водеше Джени към гробниците.

— Нямаме много време.

Но Александър зяпаше Джагър, чието бледо лице почервеняваше.

— Точно както планирахме. Моля те, довери ми се — умолявах го, дърпайки ръката му.

Александър погледна през рамо. Джагър беше плътно след нас.

Можех да видя Беки и Мат, идващи на паркинга с питиета в ръце.

— Хей, какво става? — попита тя, когато наближиха.

— Не мога да обяснявам сега, но влизай в колата и се заключвай! — наредих й.

Александър и аз побързахме към предната част на паркинга, където беше екранът.

Ядосан Джагър ни преследваше.

— Какво прави Рейвън? — чух как Беки пита, когато с Мат влязоха в Мерцедеса.

Александър и аз застанахме пред екрана, а сенките ни се отбелязаха по екрана.

Посетителите започнаха да шепнат.

— Какво става?

Погледнах в тълпата, но не можех да видя Джагър.

Тогава го забелязах, да се провира между семейство, само на петдесет метра от нас. Когато погледът му срещна моя, той се засили към нас.

— Побързай! — въздъхнах. — Нямаме много време!

Докато Владимир вдигаше своята любима Джени в ръцете си, аз поставих моите около врата на Александър, и той ме повдигна.

Тълпата викаше, пляскаше и бибиткаше, докато ние играехме филма зад тях.

Можех да видя с периферията на очите си, че Джагър бе вече на няколко метра от нас, идвайки за мен.

— Точно като на филма — прошепнах.

Александър плахо погледна в очите ми. Свих юмрук, подготвяйки се за това, което предстоеше.

— Ухапи ме, Александър! — проплаках. — Ухапи ме!

Джагър се протегна. Александър допря устата си до врата ми точно, когато вампира на екрана го направи с булката си. Усетих лек натиск върху кожата си. Хванах врата си и проплаках. Главата ми се отпусна назад, а тялото ми стоеше безжизнено в ръцете му. Сърцето ми прескачаше, сякаш дишах и за двама ни. Можех да усетя червената течност да се стича по врата ми, а миризмата на кръв да попива във въздуха около нас. Александър вдигна гордо глава, отразявайки вампира на екрана, държащ булката си в обятията си, червена река течеше от устите и на двама им.

Тълпата се радваше.

Погледнах към Джагър, чиито синьо и зелено очи бяха станали червени от яд. Александър нежно ме постави на земята.

Чувствах се толкова лека. Изправих се на крака, държейки червения си врат, докато течността се стичаше по дланта ми. Докато камерата приближаваше лицето на Джени, аз погледнах към Джагър със зловеща усмивка, разкривайки вампирските си зъби.

Той започна да вие с такъв гняв, че тялото му се тресеше, но плачът му беше прикрит от публиката, радваща се и натискаща клаксоните си.

Нямаше какво да направи на Александър, какво да му отнеме.

Очите на Джагър почервеняваха повече, мускулите му се стягаха, а той облиза зъбите си. Изплю се в тъмнината и избяга.