Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (6)

Глава 6
Доставки от Дракула

Върнах се във Вилидж плейърс тиатър точно на време за повикването на сцената. Побързах да отида зад кулисите, където ме поздрави притеснената Луси от гримьорната.

— Не те видях в публиката! — каза леля Либи с глас, който приличаше на този на майка ми.

— Не трябва ли да се съсредоточите върху представлението?

— Как мога да се концентрирам, когато видях мястото ти празно? — отвърна тя.

— Жената до мен се опитваше да заспи върху мен, — излъгах аз, — затова се преместих на следващия ред. Но бяхте чудесни!

— Значи си го гледала, — отвърна тя облекчена.

— Разбира се! — прегърнах я. — Дори подивели вампири не биха могли да ме спрат.

Заиграх се с гримовете й, докато тя поздравяваше няколко от феновете в коридора. Не можех да се отърся от случайната среща с Джагър. Дали бях срещнала втори Дракула? Или Джагър беше просто един татуиран тийн, жадуващ за среща?

— Трябва да се запознаеш с Маршъл, — извика леля Либи, когато се върна от гримьорната.

Надничах през прозореца към една самотна фигура, притаила се в тъмнината на уличката до контейнера.

— Рейвън! — повика ме леля Либи.

Извърнах лице към версията на Вилидж Плейърс на Дракула — недохранен, пренапудрен, на средна възраст мъж със зализана назад сива коса, крещящо червени устни, които напомняха тези на клоуна Бозо и прекалено големи нокти. Носеше традиционна сатенена пелерина.

Как можеше нехаризматичен, мъж над определената възраст да играе сексапилния и прелъстителен Дракула? Сигурно е добър актьор.

— Бих искала да те представя на най-големия ти фен, — каза му леля Либи.

Умът ми все още беше зает с криещата се отвън фигура.

— Лельо Либи, наистина трябва да… — започнах.

— Дойдох, за да изпия кръвта ти! — каза Дракула с жесток глас, приближавайки се към мен.

Трябваше да се сдържа да не завъртя очи.

Имаше време, не много отдавна, когато среща с актьор, който е изиграл Дракула в професионална продукция, щеше да бъде върха на сладоледа. Щях да бликна от щастие и едва ли не да полетя при появата му, а после да си държа снимката с него в рамка на лавицата. Сега бе по-скоро като среща с Великденски заек в мола.

— Либи ми е разказвала толкова много за теб, — продължи Дракула.

— Приятно ми е да се запознаем, — казах. — Ние тъкмо…

— Елате, седнете, — предложи леля Либи, предлагайки на вампира сгъваем стол.

— Леля ти ми каза, че си вманиачена на тема вампири, — каза той, дръпвайки наметалото си и сядайки на стола.

Всъщност, излизам с един, искаше ми се да кажа.

— Била ли си в Клуб Ковчег? — попита ме той.

— Тя е прекалено млада, — напомни му леля Либи, сядайки в гримьорната си на стола и започна да почиства грима си.

— А ти? — попитах настоятелно.

— Да. Само с изследователски цели.

— Видя ли нещо необикновено? — попитах аз, като готическа Нанси Дрю.

— Там всичко е необикновено — засмя се той. — Децата ходят наоколо със средновековни пелерини и вампирски зъби, с метални остриета, пробили веждите и устните им, амулети с кръв, висящи по вратовете им. Мисля, че бях единственият там над 30. С изключение на един друг мъж.

— По-възрастен от теб?

— Ами, по-странен, ако можеш да си представиш.

— Нямах предвид…

— Знам. Той също се открояваше. Но не по моя начин. Можеше да играе Ринфийлд.

— Зловещият? — изтърсих аз. — Имам предвид, той беше ли зловещ?

— Ами, предполагам беше.

За съжаление сигурно е бил този долнопробен Дракула, не Александър, който Елвира бе забелязала, говорейки с Джеймсън.

— Беше доста ексцентричен, — продължи Маршъл. — Попита дали знам за някое изоставено имение в района. Тъмно, изолирано, близо до гробище, с таванска стая.

— Има ли такива? Обичам стари имения.

— Признах, че участвах в „Дракула“, — каза гордо Маршъл, — и съм бил в Историческото дружество за изследване на имения и местни гробища. Обясних му, че е по-добре да се обърне към Историческото дружество, отколкото към истински агент по недвижими имоти.

Дракула стана да си върви.

— Беше удоволствие да се запозная с теб.

Все още можех да видя фигурата, мърдаща се плашещо отвън през наполовина покрития прозорец. Когато се обърнах да погледна леля Либи, докато тя благодареше на Маршъл за посещението му, можех да видя отраженията им в дългото огледало така добре, както отражението на прозореца, през който надничах. Уличката беше празна. Но когато се обърнах отново към прозореца, фигурата все още бе там.

Александър?

Бързо се отправих към вратата, избутвайки излизащия Дракула.

— Рейвън, — смъмри ме леля Либи.

— Съжалявам, — започнах аз. — Мисля, че видях един от феновете ти отвън. Отивам да видя дали иска да се запознае с теб!

Втурнах се навън покрай миризливия контейнер, няколко захвърлени древни стола и сценични декори.

Когато стигнах до другата страна на прозореца на гримьорната, фигурата вече бе изчезнала.

Разочарована се огледах наоколо за някакви следи. Уличката бе празна. Блестящ предмет на напукания асфалт точно под прозореца хвана окото ми.

При разглеждане от близо видях, че е малка обица точно до една локва. Смътно си спомних, че бях виждала някой да носи обица точно като тази. Но Александър носеше флеш. И тогава се сетих — било е Джагър.

Проверих наоколо, уверявайки се, че всичко е чисто. Вдигнах обицата, пъхнах я в портмонето си и се върнах, бягайки в театъра.

Леля Либи и аз тръгнахме към колата й с някои от другите участници в представлението. С всяка стъпка не можех да се отърва от чувството, че някой ме наблюдава.

Погледнах нагоре и видях малко черно нещо, висящо от телеграфната жица над уличката.

— Това прилеп ли е? — попитах, докато тя отключваше вратата ми.

— Не виждам нищо, — рече тя.

— Ето там, — посочих аз.

Леля Либи хвърли бърз поглед.

— Сигурна съм, че е птица, — каза тя.

— Птиците не висят с главата надолу, — рекох.

— Направо ме побъркваш! — изкрещя тя и бързо препусна към нейната страна и влезе в колата.

Можеше ли това да е Александър? Или подозренията ми за Джагър бяха верни?

Леля ми запали колата и аз погледнах назад към жицата, която сега беше празна.

— Какво правиш? — попита леля Либи, когато се прибрахме в двустайното й апартаментче, докато включвах всички лампи. — Ти ли плащаш сметката за тока за този месец?

Тя тръгна след мен, гасейки осветлението.

— Трябва да стоят включени, — заявих аз.

— Всичките?

— Баща ми не ти ли каза? Страх ме е от тъмното.

Тя ме погледна невярващо и ядосано.

— Това го чувам от момиче, което си прави пижама-партита по гробищата?

Тя имаше право. Но не можех да й кажа най-страшната ми тайна.

— Представлението наистина ме уплаши, — казах вместо това. — Направи толкова реалистична роля, че ме беше страх, че ще ме ухапеш всеки момент.

— Мислеше си, че ще се хвана толкова лесно? — попита тя изненадано.

Кимнах разгорещено.

— Е, предпочитам свещи, — каза тя. Запали няколко и ги постави насред дневната. Апартаментът й замириса на рози и сенките на италианските маски се размърдаха.

Наистина ли бях срещнала втори тийнейджър-вампир? Може би Джагър се бе уплашил, че съм видяла, че отражението му липсва в огледалцето ми. Сигурно ме е шпионирал от уличката или ме е наблюдавал, висейки от телеграфната жица. Въздъхнах, осъзнавайки, че не съм нещо повече от преувеличаваща клюкарка като Тревър Мичъл. Трябваше да прекарвам времето си в планове за продължаването на търсенето на Александър, вместо да броя на пръсти колко белокоси готика съществуват. Джагър сигурно си бе изпуснал обицата на път за вкъщи от Клуб Ковчег. Скритата фигура би могло да бъде някой от клуба, мотаещ се напред-назад покрай контейнера, след като е пил малко прекалено много Екзекуции.

Вдигнах слушалката на телефона на леля Либи и се обадих на родителите си.

— Ало? — отговори Били.

— Аз съм. Мама и татко вкъщи ли са?

— У съседите са, посещават ги заради новото бебе на Дженкинс, — отвърна той.

— Оставили са те сам? — подкачих го аз.

— Млъквай.

— Да не си се доближил до стаята ми! Или до каквото и да е в нея, — предупредих, стискайки телефонната слушалка с пръсти.

— Вече четох един от дневниците ти.

— По-добре е да се шегуваш!

— „Александър ме целуна!“ — каза той с престорен момичешки глас. После го чух да прелиства страниците.

— По-добре се…

— „Тревър беше прав“ — продължи той. — „Александър наистина е вампир“.

Замръзнах. Как Били се беше докопал до един от дневниците ми?

— Затвори го веднага! — проплаках аз. — Не е дневник. Това е история, която пиша по английски!

— Е, имаш доста правописни грешки.

— Веднага, Загубеняко! Затвори го или идвам вкъщи и ще съсипя всичките ти компютърни игри!

— Успокой се, глупачке. Аз съм си в стаята, прелиствам учебника за НАСА, — призна той. — Мислиш, че искам да ходя в разбичканата ти стая? Може да изчезна за няколко дни там!

— Знаех си, — казах, въздъхвайки облекчено. — Е, кажи на мама, че съм се обаждала, — бях изумена колко точно Били бе познал малко от съдържанието в дневника ми. Може би трябва да се опита да гадае на кристална топка в Клуб Ковчег.

— А, някой те търси, — спомни си той.

— Беки?

— Не. Беше момче.

Задържах си дъха.

— Александър?

— Не си каза името. Когато казах, че ни си вкъщи, той просто затвори.

— Провери ли номера?

Чаках цяла вечност за отговора му.

— Извън обхвата е, — отговори най-накрая той.

— Ако се обади отново, попитай го кой е, — настоях аз. — И после незабавно ми се обади!

Леля Либи дъвчеше моркови, потопени в сос хумус, докато седеше на пода на лилава кадифена възглавница. Бях прекалено объркана, за да ям.

— Е, разкажи ми за гаджето си, — рече тя, сякаш бе прочела мислите ми.

— Ами, и той е готик като мен, — отвърнах, започвайки с частта относно личността на Александър, която не беше тайна. — И е възхитителен!

— Как изглежда?

— Много сладък, с дълга черна коса. С дълбоки замечтани очи. По-висок е от мен, някъде колкото теб е. Слаб, не недохранен, ами набит, сякаш е във фитнес залата денонощно. Просто не мога да повярвам, че си тръгна, — добавих, спомняйки си бележката за сбогуване.

— Той те е напуснал?

— Не, имам предвид, тръгна си за пролетната почивка — скалъпих аз, опитвайки се да поправя грешката си. — За да посети семейството си.

— Радвам се, че си намерила някой специален, с когото да се разбираш. Сигурно е трудно да растеш в онзи град.

Оценявах, че леля Либи разбираше какво е да си различен. Тъй като тя се чувстваше по-добре в Хипстървил, може би Александър също бе намерил място, където се чувства по-удобно.

— Лельо Либи, може ли да те питам нещо лично?

— Разбира се.

— Вярваш ли във вампири?

Тя се засмя.

— Мислех, че ще ме питаш за секса.

Но аз бях сериозна.

— Вярваш ли?

— Едно време излизах с един, който държеше някакво шишенце на врата си. Твърдеше, че е кръв, но миришеше на ягодов Куул-айд.

— Той плашеше ли те?

— Всъщност, тези, които твърдяха, че не са вампири, ме плашеха повече, — закачи се тя. — Трябва да поспим. И двете имахме дълъг ден, — каза тя, загасяйки свещите и отмествайки морковите. — Толкова се радвам, че си тук, — каза тя, прегръщайки ме.

— Аз също.

Веднага щом леля Либи отиде в банята, прекосих апартамента на пръсти и включих и останалите лампи, просто за да се чувствам сигурна. Покатерих се на канапето, издърпах завивките върху себе си и затворих очи.

Изведнъж усетих сянка над главата ми. Стиснах очи. Представих си, че Александър стои над мен с цветя, молейки ме за прошка задето ме е оставил така внезапно. Но тогава осъзнах, че може и да е Джагър, който иска да забие зъбите си във врата ми.

Отворих бавно очи.

— Лельо Либи! — извиках облекчена.

— Все още ли си уплашена? — попита тя, стоейки над мен. — Може да оставиш светнато в дневната.

Либи изгаси всички останали лампи и се върна в спалнята си, без да осъзнава, че опитвах да я защитя от татуиран тийнейджър в тъмнината. Дръпнах завивките отново върху главата си, но все още имах чувството, че някой ме наблюдава. Опитах да се успокоя като си мисля за Александър. Отново извадих спомена — двамата с него, лежащи на тревата в задния двор на Имението, гледаме звездите с преплетени пръсти.

Чух драскащ звук, идващ от кухнята. Вероятно бях единственото момиче на света, което чува подобен звук и се надява да е мишка. Представих си се обратно в Имението, тъмното небе осветено от светещите облаци над нас, миризмата на одеколон „Дракар“ във въздуха и Александър, който ме целува. Но когато Александър проговори в ухото ми, всичко, което чувах, бе драскащия звук.

Реших да се изправя срещу причинителя му и тръгнах към кухнята по чорапи. Бяла мишка да пробяга през краката ми бе на последно място в списъка.

Светнах лампата в кухнята. Звукът изглежда идваше отвън.

Отдръпнах завесата над мивката, очаквайки да видя призрачно бялото лице на Джагър. Но бе просто клон на дърво, който се опираше в прозореца заради вятъра.

Просто за да се чувствам по-сигурно, отворих кутията на рафта и поставих скилидка чесън на перваза над дивана.