Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (14)

Глава 14
Промени

— Минава полунощ — баща ми предупреди докато минавах на пръсти докато той гледаше ESPN в семейната стая.

— Тате, на 16 съм. И е уикенд.

— Но това е… — започна със строг глас.

— Знам, твоята къща. И аз съм твоя дъщеря, и докато не заживея сама ще живея по твоите правила.

— О, значи си обърнала внимание.

— Повтаряш ми го откакто бях на две.

— Започна да се криеш навън откакто проходи.

— Съжалявам, няма да се случи отново — казах.

Подадох му содата, която стоеше на масичката за кафе и го прегърнах за лека нощ.

— Радвам се, че си се прекарала добре при Леля Либи — каза той. — Но също се радвам, че се сети да се прибереш.

— Аз също, татко. Аз също.

Изморена, се хвърлих в леглото без дори да си сменя влажните си дрехи. Изключих лампата си на Едуард Ножиците на нощното шкафче и облизах устните си. Целувките на Александър още лежаха на тях. Прегърнах играчката ми Мики Злобаря, мечтаейки си, че държа Александър вместо нея. Като си легнах в леглото, се мятах и въртях. Нямах търпение да дойде утрешният залез.

Минути по-късно, усетих присъствие в тишината. Огледах се, но всички сенки бяха от мебелите. Проверих под леглото си; дори прилеп не би могъл да се скрие между боклуците. Отворих вратата на килера, но намерих само дрехи на закачалки или разпръснати по пода. Отидох до прозореца ходейки на пръсти и дръпнах завесите, оглеждайки навън в задния двор.

— Александър?

Видях тъмна фигура да си тръгва от къщата в нощта.

— Лека нощ, любов моя — казах, притискайки ръката си до прозореца.

Върнах се в леглото и заспах.

На следващата сутрин се събудих в шок. Вчерашната случка ми изглеждаше като сън. Когато осъмнах във втвърдилите ми се дрехи, осъзнах, че вчерашните случки бяха истински.

— Защо още си с облеклото си от вчера? — заяде се майка ми като влязох в кухнята. — Не ви ли говорят за лична хигиена в час по здравно образование?

Избърсах изморените си очи и се спънах в банята. Свалих си вчерашните дрехи и влязох под душа.

Топлата вода премина през бледата ми кожа. Черният лак на ноктите на ръцете и краката ми изглеждаше странен срещу белотата на ваната и плочките, които ме заобикаляха. Отново бях в Дулсвил и Александър беше в имението си. Най-после можехме да живеем живота си заедно. Но гаджето ми беше вампир и неговите врагове щяха да дойдат и да го преследват. Никога не съм си мислела, че Дулсвил може да бъде толкова… нескучен. Целият ми живот се беше променил през изминалите няколко дни. Шестнадесет години живях по един и същ начин. Най-голямото ми откритие беше намирането на черен лак за нокти в един толкова безцветен град. Сега той беше изложен на слънцето сам, докато Александър спокойно си почиваше в Имението. Нямаше да можем да караме колела следобед, да се чакаме след училище или да се мотаем през уикендите. Беше ми трудно да си представя, че нямаше да мога да споделям слънчевата светлина с него. Започнах да имам съмнения, дали ще се приспособя към този нов свят.

— Беше абсолютен бум! Купих го за теб, — казах и подадох на Беки пакет, когато седнахме на люлките в Евънс Парк.

Тя отвори дневника на Здравей Кити.

— Яко. Благодаря!

— Имат най-яките магазини! И отидох до място наречено „Клуб Ковчег“. Срещнах този странен тип.

— Наистина? С Мат тъкмо ходихме на кино.

— Ако ти издам тайна, супер огромна тайна, обещаваш ли да не казваш на никой?

— Може ли да кажа на Мат? — попита нетърпеливо.

Мат, Мат, Мат — на кой му пука за Мат, когато бях на косъм да избухна и да й кажа за срещата ми с Джагър и истината за Александър.

— Защо говорим за Мат, когато имам най-големите новини в живота си?

— Е, ти винаги говориш за Александър — изкашля се тя. Порцелановите й бузи пламнаха в рубинено червено. — И аз винаги те слушам. Просто защото си отиде и вълнуващи неща ми се случиха, не значи, че не те слушам, също.

Изненадах се от избухването на Беки. Бяха минали само няколко дни откакто се беше уредила с Мат, но ако чувстваше същото каквото чувствах към Александър, трябваше да разбера напрегнатостта й. Бека винаги е била толкова кротка. Сега си има обожател и беше станала по-уверена. Отношенията ни се бяха променили. Никога не бяхме си имали някой друг, освен нас самите.

— Добре — казах неохотно. — Права си. Радвам се, че излизаш с Мат. Някой толкова невероятен, колкото трябва да бъде, за да е твое гадже.

— Благодаря, Рейвън. Какво щеше да ми казваш?

Замислих се, чудейки се дали тя щеше да разбере вампирската ми информация.

— Мат ще се появи ли отново тук?

Тя кимна.

— Той е точно зад теб.

Предполагам получих отговора си.

— Е, Чудовищно момиче, как е Чудовищното момче? — чух мъжки глас, след като напуснах парка. Огледах се, за да намеря Тревър в неговата червено-бяла футболна униформа.

— Мислех, че съм приключила с теб. Винаги ли ще ми се вреш в лицето? — попитах.

— Докато носиш черно, да. Направихте ли си Чудовищни бебета вече? — попита.

— Не, но когато си направим, ще кръстя някое на теб.

Тръгнах си, но Тревър продължи да ме следва.

— Как я караш? Играеш футбол, харчиш парите на баща си, дразниш хората, както обикновено? — попитах.

— Мога да направя повече от това да те ядосам, ако ми позволиш — каза той, срамежливо фиксирайки очите си върху мен.

— Значи този номер не минава с мажоретките вече?

Ако Тревър някога ме бе безпокоил, то сега беше нищо в сравнение с това, през което преминах последните няколко дни.

— Все още мисля, че има нещо подозрително в това Имение — каза той, непреклонно.

— О, я стига.

— Не мислиш ли, че е странно, че Александър никога излиза по време на деня?

— Иска ми се теб да не те виждах през деня. Освен това, той учи вкъщи.

— Майка ми каза, че е забелязала икономът да се мотае при месарницата.

— Да. Това е странно. Икономът яде храна. Кой би предположил?

— Той моли за най-пресните, кървави меса, които имат.

— Предпочиташ да изпият твоята кръв ли? — пошегувах се.

Той ме погледна шокирано.

— Гледай си работата — казах. — Може би майка ти трябва да обърне внимание на теб, повече отколкото на клюките.

— Не намесвай майка ми…

— Наистина нямам време за теб или майка ти вече. Може би е време да си намеря нов най-добър приятел — казах и си отидох.