Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (3)

Глава 3
Окончателно заминаване

Сега в училище се радвах на новопридобита популярност. Не беше като да съм станала някаква знаменитост, но съученици, които никога преди не бяха поглеждали към мен, сега ме поздравяваха с „Какво става, Рейвън?“

Но освен че ме поздравяваха, нищо не се беше променило. Никой, освен Мат и Беки, не ме канеше да обядваме заедно, не ми предлагаше да ме закара вкъщи, не ме молеше да се присъединя към групата му за учене. Нито един съученик не ми изпращаше тайно бележки или пък си правеше труда да сподели с мен пакетче дъвки. За щастие, бях твърде разсеяна, за да оценя това издигане на статута си и изкарах един ужасно дълъг следобед в библиотеката, търсейки информация за Клуб „Ковчег“ в интернет.

— Искам да посетя леля Либи — казах на родителите си още същата вечер по време на вечерята.

— Леля Либи ли? — попита ме баща ми. — Не сме я виждали от векове.

— Знам. Точно затова. От сряда сме в пролетна ваканция. Бих искала да замина утре следобед.

— Не мога да си представя, че би искала да си далеч от Александър и за минута, а какво остава за няколко дни — каза и майка ми.

— Разбира се, че направо ще умра, ако съм далеч от Александър — възкликнах и завъртях очи. Чувствах как ме гледат изпитателно, очаквайки допълнително обяснение. — Но той ще бъде зает с изпитите си от домашното обучение. Така че си помислих, че мога да се възползвам от възможността да видя леля Либи.

Родителите ми се спогледаха.

— Сигурна ли си, че не отиваш там, за да посетиш концерта на Уикед Уиккас?

— Татко! Те се разпаднаха преди пет години.

— А и, Либи не е най-добрият модел за подражание — отбеляза баща ми. — А и кой знае с какъв невротичен тип се е забъркала този път.

— Татко, вие с нея си приличате повече отколкото си мислиш. Ти просто вече не караш някакъв си хипи автомобил.

— Спомням си посещенията при леля ми, когато бях тийнейджър — каза майка ми. — Тя ме заведе да гледам филма „Коса“.

— Виждаш ли — имам нужда от такива запомнящи се тийнейджърски преживявания, които да дооформят живота ми.

— Либи има същия проблем с приобщаването като Рейвън — призна тя. — Може да се окаже полезно за нея.

— Е, добре — каза с нежелание баща ми. — Ще й се обадя довечера. Но ако все още практикува вуду няма да ходиш.

След вечеря се срещнахме с Беки при люлките в парка Евънс.

— Трябва да говоря с теб спешно — започнах аз.

— Аз също! Животът е направо невероятен. Можеш ли да повярваш, че и двете имаме гаджета?

Дори и Александър да не беше вампир, идеята и двете да имаме гаджета все още си бе доста нереална. И двете бяхме социални аутсайдери от толкова много години, че ни беше непривично да бъдем приемани от други хора, освен от самите нас.

— Имам нужда да дойдеш с мен на едно кратко пътешествие — казах й аз.

— Пътешествие?

— Ще посетя леля си Либи и имам нужда да дойдеш с мен! — възкликнах развълнувано.

— Тази събота и неделя ли? Трябва да попитам.

— Не, заминавам утре следобед.

— Мат ме помоли да гледам играта му по футбол след училище.

— Но вие едва започнахте да се виждате! — започнах да протестирам аз.

— Мислех, че ще се радваш за мен. Освен това щях да те помоля да дойдеш и ти.

Мисълта да гледам футболен мач ме караше да искам да вия, но щастието на Беки ме накара да осъзная, че съм голяма егоистка.

— Радвам се за теб, но…

— Не можеш ли да отидеш друг път? — помоли ми се тя. — Имаме цялата пролетна ваканция, за да бъдем с Мат и Александър.

Нямаше смисъл да споря. Така както Беки щеше да отиде да гледа играта на Мат утре, така и аз щях да отида да търся Александър. Никакви молби нямаше да променят намеренията ни. Сега, когато Мат беше изоставил най-добрия си приятел — Тревър, моята Немезида и трънчето в петата ми още от детската градина — той щеше да прекарва с Беки всяка секунда. Ревнувах, че Беки имаше гадже, което не бе изчезнало в нощта.

— Защо това пътуване е толкова важно? — попита ме тя.

— Строго секретно е.

— Какво е строго секретно? — появявайки се зад нас попита Мат.

— Какво правиш тук? — зачудих се сепнато аз. — Това е частна среща.

— Беки и аз отиваме до Ace’s Arcade. Тя ми каза да се срещнем тук.

Бе достатъчно тежко, че загубих Александър заради подземния свят, но когато се нуждаех най-много от най-добрата си приятелка, я губех заради триизмерен пинбол.

— Трябва да вървя — казах, обръщайки се.

— И каква е строго секретната ти новина? — попита Мат. — Ще бъде страхотно поне веднъж да чуя нещо различно от лъжливите истории на Тревър.

Загледах се в щастливата двойка — най-новото попадение на Купидон.

— Тревър беше прав. Стърлинг наистина са вампири — импулсивно казах аз.

Изгледаха ме сякаш се бях побъркала. След това избухнаха в неистов смях. Аз също се засмях и после се отдалечих.

 

 

Куфарът ми беше пълен само с черни дрехи, макар да бях несигурна за какво точно се приготвям. За по-сигурно сложих скилидка чесън в купа с капак, огледалото на Руби и спрей за самозащита.

За да си успокоя нервите отворих моя Оливия Оуткаст дневник и съставих списък с позитивните неща за това да излизаш с вампир:

1. Ще остане завинаги.

2. Винаги може да лети без пари.

3. Ще спестя стотици долари от сватбени снимки.

4. Никакви огледала.

5. Никога няма да има дъх на чесън.

Затворих дневника. Оставаше ми да опаковам само още едно нещо.

Отворих вратата на стаята на брат ми. Били тракаше по клавиатурата с кльощавите си пръсти.

— Какво искаш? — сопна се той, когато се шмугнах през вратата.

— Какво? Не е какво искам аз, а по-скоро какво ще ти дам. Днес след училище взех това от Софтуерен Град. Казаха ми, че е най-новата.

Показах му Маниаци на борби 3.

— Да не си я откраднала?

— Разбира се, че не — може да съм странна, но не съм крадла!

Посегна към играта, а аз я задържах далеч от него.

— Но ще имам нужда от нещо в замяна.

Той завъртя очи.

— Знаех си!

— Нещо много дребничко.

— Отговорите на някой тест? — налучкваше той.

— Не и този път.

— Имаш нужда от извинителна бележка?

— Не още.

— Тогава какво?

— Имам нужда от фалшива карта за самоличност — прошепнах аз.

— Леля Либи няма да те води в бар, нали!

— Разбира се, че не. Само за идентифициране е, тъй като няма да получа шофьорската си книжка още няколко месеца.

— Тогава използвай училищната си карта.

— Необходимо ми е да бъда на осемнадесет! — започнах да повишавам тон. След това си поех дълбоко въздух. — Там ще има изложение за книги и трябва да бъда на осемнадесет, за да мога да отида.

— Както кажеш! Мама и татко ще те убият! Твърде си млада, за да пиеш.

— Няма да пия. Просто искам да изляза.

— Какво би казал Александър ако разбере, че си скитала без него?

— Надявам се да го срещна там — прошепнах аз.

— Знаех си! Не би могло да ти пука по-малко за любимата ми леля Либи — каза той с момичешки глас.

— Много те моля? — замолих се аз, люлеейки играта пред компютърно вманиачените му очи.

— Ами…

— Ще го направиш ли?

— Не, но познавам някой, който може да го направи.

За първи път през живота си изпратих брат ми до училище — Средно училище Дулсвил. Червената тухлена сграда, поляната отпред и площадката за игра изненадващо ми изглеждаха по-малки, отколкото когато аз ги посещавах преди няколко години.

— Обикновено пропусках някои часове и се криех ето там — казах аз, сочейки към малък спортен навес.

— Знам — отговори ми той. — „Рейвън беше тук“ е надраскано навсякъде по стената.

— Предполагам, че съм пропуснала много повече, отколкото си мислех — казах, хилейки се. Почувствах се като извисяващ се готически гигант, докато вървяхме през поляната, сред момиченца, играещи на играта „облечи ме“, с тетрадки на картинки от детското „Ягодова торта“ и момченца с претъпкани раници, с картинки от покемон.

Предполагах, че ще се срещнем с корумпиран учител, но вместо това бяхме поздравени от единадесет годишен червенокос вундеркинд на име Хенри.

— За какво ти е необходима фалшива лична карта? — попита той. — За да влезеш в Чък И. Чийз след вечерния час?

Приятелчето на момчето Били вдигна поглед към мен, сякаш никога не беше виждал момиче отблизо.

— Можеш после да зяпаш снимката ми — пошегувах се аз.

— Последвайте ме — каза той.

В коридора срещнахме госпожа Ханли, учителката ми по математика от шести клас.

— Рейвън Мадисън! Толкова си пораснала!

Можех да позная, че беше очаквала да свърша в поправително училище или да бъда изпратена в някакъв пансион. Загледа се в брат ми и очевидно се чудеше как две такива различни същества могат да произлизат от една и съща ДНК.

— Никога не съм знаела, че Били ти е брат, — призна тя.

— Знам — прошепнах аз. — Аз също съм изненадана.

— Е, някои неща не са се променили — каза тя и се отдалечи. Но продължи да се обръща след нас, сякаш бе видяла призрак. Знаех кой ще е обекта на днешните клюки около микровълновата в учителската стая.

Спряхме се пред шкафчето на Хенри, единственото с ключалка с комбинация, която беше закачена на механизъм за отваряне на гаражни врати. Хенри набра по заключващия механизъм и ключалката се отвори. Компютърни игри, електроника и помагала по програмиране бяха подредени в редица като в миниатюрен компютърен магазин.

Извади дигитален фотоапарат скрит под един рафт.

— Да вървим.

Последвах ги зад ъгъла към компютърната зала. Но тя бе заключена. Сърцето ми замря.

— Това не може да е истина! Счупи прозореца, ако трябва — казах аз, уж само на жега.

И двамата компютърни маниаци ме погледнаха, сякаш аз бях странната.

Хенри започна да рови в задния джоб на панталоните си и извади захабен, кафяв на цвят, кожен портфейл. Отвори го и извади кредитна карта. Пъхна картата във вратата, раздвижи я и след миг вратата се открехна.

— Харесва ми стилът ти — усмихнато му казах аз.

Двадесет минути по-късно се взирах в една осемнадесет годишна Рейвън.

— Изглеждам добре за възрастта си — казах си с намигване и се отправих към вкъщи.