Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (7)

Глава 7
Историческото дружество

На следващата сутрин бях дразнещо събудена от музиката на „The doors“. Яркото слънце се усмихваше през отворения прозорец и караше главата ми да натежава. Бях изсмукана от дългия път с автобус до Хипстървил, търсеща Александър, и нощната ми среща с обитателите на Клуб Ковчег. Когато гледах навън, смъртният свят си изглеждаше същия. Джипове паркираха успоредно. Хората от Хипстървил бутаха шикозни бебешки колички. Птици седяха по телефонните жици.

Сутрешното слънце обаче хвърляше нова светлина над събитията. Може би моето преживяване в Клуб ковчег бе просто сън, а Джагър — измислица на нощните ми кошмари.

Станах от дивана с галантен смях, мислейки за моите прекалено въображаеми нощни сънища, когато забелязах някаква висулка на шкафчето на леля Либи, точно до гривните ми.

Обицата на Джагър, която имаше форма на скелет. Не е било сън.

Подържах я в ръката си. Костеливата висулка ме зяпаше. Ако Джагър бе вампир, чудех се колко страх бе наблюдавала, висейки от ухото му. Беше ли свидетел на среднощните нападки на нищо неподозиращи момичета? Виждали ли са Александър малките калаени обички?

Напомних си, че се държах с Джагър както Тревър се държеше с Александър. Тревър разнасяше слухове, че Стерлинг са вампири, не защото знаеше истинската им самоличност, просто защото искаше да направи скандал. Сега аз съдех и стигах до мои си заключения за Джагър, без да знам някакви факти. Трябваше да изразходя цялата си енергия в търсене на това, за което бях дошла до Хипстървил — истински вампир вместо имитатор.

Спомних си разговорите си с актьора Дракула. Трябваше да вляза в Историческото дружество веднага след като беше отворено.

Намерих леля Либи да готви яйца в кухнята.

— Добро утро, скъпа — каза тя. — Добре ли спа?

— Като бебе.

— Изненадана съм, — тя каза, отрязвайки ме. — Нещо в дневната мирише странно, — каза тя, изключвайки печката и премесвайки тигана на друг котлон.

— Мама ми приготви лакомства за из път, — казах, следвайки я в дневната. — Вероятно нещо е развалено.

— Сякаш идва оттам, — каза тя, сочейки към прозореца над матрака.

Тя бързо издърпа скилидката чесън, преди да успея да я спра.

— Намерих го на пода снощи като отивах в банята, — импровизирах. — Помислих, че е черупка на мида.

Спрях, чакайки отговор.

Тя ме погледна скептично.

— Е, след като гледах шоуто ти снощи, просто не можех да заспя, — добавих.

— Но аз мислех, че харесваш вампири.

— Да, но не на моя прозорец.

— Напомняш ми за баща си, докато още растеше. Обожаваше страшни филми, но спеше на светната лампа докато не отиде в колеж, — каза тя.

— Значи е в гените ми, — казах, като взех чесъна от перваза на прозореца и го напъхах в кутийката.

— Мога да го хвърля, — предложи, протягайки ръка.

— Искам да го запазя, — казах, пъхайки кутийката в чантата си. — До колежа.

Леля Либи се засмя, а аз я последвах в кухнята.

— Имам лист с неща, които можем да направим, — каза, когато започнахме да закусваме. — Можем да започнем с отиване до музея за изкуства. Има изложба за Едуард Горей, мисля, че ще ти хареса. Можем да отидем до ресторант Нифти Нифтийс за обяд. Аз, разбира се, никога не съм ходила там, чувала съм, че е хубав. След това можем да огледаме антиките из квартала. После имам шоу. Но ти можеш да се помотаеш зад декорите. Страхувам се, че може да те е прекалено страх да видиш това отново, — пошегува се тя. — Добре ли ти звучи?

— Бих искала да погледна секцията за Историческа Култура — помолих аз.

— Толкова много разговори за имения снощи с Маршал? — предположи тя.

— Мисля, че ще направя доклад върху едно от тях за часа ми по история.

— През пролетната ваканция? Мислех си, че би предпочела да си направиш пикник на гробището — каза ми тя, оставяйки чашата си с кафе.

— Страхотна идея! Хайде да го направим после!

— Шегувах се, — отвърна ми.

Докато леля Либи се нагласи, и докато аз си взема душ и се облека, утринните часове бяха преминали. Либи бе всичко, което баща ми не беше — докато той бе много консервативен — тя бе на другата крайност. Той подраняваше с 15 минути за началото на филма, а тя считаше за късмет да пристигне, когато продупчват билетите на касата.

Не можех да убедя леля Либи да направи сандвичи с тофу и да седнем край някой надгробен камък, но можех да я накарам да отидем в Историческия музей. Взех дневника си от чантата и го сложих в раницата си и най-сетне тръгнахме.

Историческият музей на Дулсвил бе църква, построена през 19-ти век. Бях я посетила веднъж по време на училищна екскурзия и прекарах повече време да разглеждам трите надгробни плочи в гробището, докато един учител не ме откри и не заплаши да позвъни на родителите ми.

Историческият музей на Хипстървил май щеше да се окаже по-интересен, тъй като се намираше в два вагона на старата железопътна гара.

Вътре, преминах покрай картини на Викториански къщи, оригинални менюта от Joe’s Eats, както и писма от по-ранни жители на града. От втората кола излезе една жена, носеща яркозелен костюм и сходни сандали и червена коса.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Племенницата ми е на гости и иска да направи доклад върху историческите имения, — каза леля Либи, докато разглеждаше няколко черно-бели фотографии.

— Е, дошла си на точното място, — каза ми жената и извади една книга от полицата.

— Интересувам се от изоставено имение близо до гробището.

Жената ме погледна все едно бях призрак.

— Странно. Един мъж беше тук онзи ден и питаше за абсолютно същото нещо.

— Наистина ли? — попитах, изненадана.

— Не беше ли Маршал Кенър? — намеси се леля Либи. — Той играе Дракула.

— Не, Маршал бе тук по-рано този месец. Това беше господин, който е нов в града.

Наострих уши.

Тя издърпа още няколко книги и ги прерови, докато леля Либи изучаваше музея.

— Его то имението Ландфърф, — посочи жената. — В далечната северна част на града е. И имението Кенски, право на изток.

Изучих картините, чудейки се кое бе избрал Джеймсън. Нито едно не наподобяваше и малко на Имението на Хълма Бенсън.

— От кое се интересуваше мъжът? — прошепнах.

Тя ме погледна странно.

— Трябва да правиш доклада си на това, което ти харесва.

Гледах именията, кое от кое по-великолепни. Написах имената и адресите им на гърба на брошурата „Историческо дружество“ и осъзнах, че ще ми отнеме няколко пролетни ваканции, за да посетя всички.

Когато бях готова да затворя книгата забелязах ъгълче на картон за отбелязване на страници, подавайки се от задната част. Когато обърнах отбелязаната страница, дъхът ми спря. Черно-бяла снимка на мрачно величествено имение от 19 век седеше пред мен. Кована метална порта заобикаляше къщата с форма на кула, а върха на имението имаше малко таванско прозорче. Представих си духове, криещи се зад завесите, срамуващи се, защото може да ги снимат.

Долу под снимката пишеше „Имение Каусуел.“

— Какво е това? — попитах жената, подреждаща рафтовете с книги.

Тя хвърли поглед към снимката.

— Не го споменах, защото е в предградията. Изоставено е от години.

— Перфектно е, — казах.

— Странно. Това каза и онзи джентълмен.

Жената записа адрес и ми подаде листчето.

— На хълма Ленъкс е, далече в края на пътя.

Оставих дарение в буркан се надпис „Приятелски фонд“, когато напускахме музея.

— Това беше мило от твоя страна, — каза леля ми, докато вървяхме през паркинга на ресторанта Нифти Фифтийс.

— Бих й дала спестяванията си за колежа, ако можех.