Елън Шрайбер
Нежност в ковчег (8)

Глава 8
Говорейки за имение

Докато леля Либи прибираше вещите си от театъра, а слънцето залязваше, аз седнах по турски на нейния матрак и започнах да водя бележки в дневника си.

Разследването ми почти бе завършено. Само след няколко часа щях да бъда отново с Александър. Веднъж щом той разбереше, че го обичах, щеше да се върне обратно в Дулсвил и щяхме да бъдем заедно.

Зачудих се какво ли точно означаваше това. Щеше ли да иска да съм като него по всеки възможен начин? И ако имах правото на избор, щях ли да избера начинът на живот, за когото бях мечтала?

За да успокоя мислите си, записах още няколко неща:

Плюсове на това да си вампир:

1. Спестяваш от сметките за ток.

2. Можеш да спиш до късно — до много късно.

3. Няма нужда да се притеснявам и да се опитвам да спазвам бедна на въглехидрати диета.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? — попита ме леля Либи, държейки несесера си за грим.

— На 16 съм.

— И родителите ти те оставят сама?

— Можех да работя като бавачка още когато навърших 12, стига някой в Дулсвил да ме бе наел.

— Е, има достатъчно храна в хладилника — предложи ми тя, насочвайки се към вратата. — Все пак ще прескоча, за да проверя.

Леля Либи може би бе спокойна за своя начин за живот, но когато бях под нейния покрив тя се държеше досущ като баща ми. Предполагам, че щеше също като него да загърби своите дни като хипи, ако имаше деца.

Бързо се преоблякох в последния готически писък на модата — клин на черно-бели райета и къса черна рокличка, която разкриваше кървавочервена риза. Сложих стандартното черно червило и сенки за очи. Едва ми стигна времето, за да залепя фалшива татуировка на роза на шията си.

Проверих, за да се уверя, че шишенцето с чесъна е добре запушено, тъй като не исках да излагам Александър на оръжието, което използвах, за да прогонвам всички дебнещи ме вампири. Сигурно бях сресала косата си и оправила червените си кичури поне милион пъти, преди да тръгна към вратата и да зачакам на автобусната спирка за автобус номер седем.

Обхождах спирката след всеки един автобус номер единадесет или шестнадесет, който преминеше. Мислех да се върна до апартамента на леля си и да си извикам такси, когато видях как номер седем зави в улицата и бавно тръгна към мен. Нетърпеливо влязох в претъпкания автобус, платих на машината и хванах едната хлъзгаща се алуминиева дръжка. Държах се за нея сякаш животът ми зависеше от това, опивайки се да запазя равновесие и да избягвам блъскането в другите пътници, когато автобусът подскачаше при всяко ускоряване. Най-сетне, когато достигна нормалната скорост, той отново започна да забавя ход, спирайки на всяка една спирка в града. Погледнах часовника си. Щях да стигна по-бързо, ако вървях.

След слизането на поне дузина пасажери и качването на няколко повече, шофьорът на автобуса зави зад ъгъла и подмина моята дестинация — Ленъкс Хил Роуд.

Хукнах към предната част на автобуса.

— Подминахте Ленъкс Хил Роуд! — изкрещях аз в паниката си, но скоростта не бе намалена.

— Няма автобусна спирка — каза ми той, гледайки в огледалото за обратно виждане.

— Но аз искам да стигна там! — заспорих аз.

— Спирам само на зададените спирки, — изрецитира той и продължи да кара.

— Ако струва долар и 50 цента, за да се качиш на автобуса, колко струва да сляза?

Чух неколцина пътници да се смеят зад гърба ми.

— Дръпни жицата — каза ми една жена, посочвайки ми една бяла връвчица, която висеше над прозореца.

Пресегнах се и я дръпнах силно.

Няколко секунди по-късно, шофьорът намали ход и спря.

— Виждаш ли това? — посочи ми той един знак върху табелата с номер 7. — Ето това е автобусна спирка.

Хвърлих му един злобен поглед и скочих от автобуса, пререждайки една възрастна двойка, която се готвеше да се качи. Хукнах надолу по улицата, докато не стигнах Ленокс Хил Роуд. Завих зад ъгъла и тръгнах покрай гигантски първобитни имения с големи тучни ливади и много цветя — жълти и лилави, докато не намерих една неподдържана и обрасла с плевели морава. Една западаща къща бе разположена над нея. Изглеждаше сякаш има надвиснал буреносен облак. Най-сетне бях пристигнала в местната господарска къща на готиката.

Статуи на гаргойли стояха на върха на назъбените порти от ковано желязо. Неподдържани храсти обрамчваха предната част на имението. Изсъхналата трева хрускаше под краката ми. Бръшлян обвиваше цялата къща. Затичах по една каменна пътека, която ме доведе до резбована дървена входна врата.

Сграбчих чукалото във форма на дракон, но то се откъсна от вратата и остана в ръката ми. Засрамена, бързо го скрих под един храст.

Почуках отново. Почудих се дали Александър не стоеше от другата страна, готов да ме поздрави с нежна целувка. Но никой не ми отвори. Задумках с юмрук срещу вратата, докато ръката ми не ме заболя.

Натиснах ръждясалата дръжка и се опитах да вляза, но бе заключено.

Скрих се зад изсъхналите храсти пред входа на имението. Прозорците бяха закрити и оковани, но намерих един малък процеп. Таванът на имението бе толкова висок, че се учудих, че по него нямаше облаци, които да се виждат от покрива — имаше достатъчно място за дух да лети наоколо без дори да бъде забелязан. Доколкото можех да видя, стените в хола бяха голи, също като самия покрив.

Объркана, аз обиколих от другата страна и видях входа за иконома. Натиснах дръжката на малката дъбова врата, но и тук бе заключено.

Сърцето ми биеше лудо и аз се върнах обратно до задната стена на къщата. Няколко разрушени стъпала водеха до самотен прозорец. Не беше закован или покрит, така че нетърпеливо притиснах лице до стъклото.

Нищо необичайно — видях няколко кашона, старо ковчеже за инструменти и една стара шевна машина.

Опитах се да отворя прозореца, но не успях. Втурнах се обратно по стълбите и застанах отпред на ливадата.

— Ехо? — извиках. — Джеймсън? Александър?

Но единственото, което отвърна на думите ми бе лаят на съседското куче.

Загледах се в единичния прозорец на мазето. Едно дърво, натежало от листа се бе наклонило към имението, а един от клоните му бе точно до прозореца. Огромният дъб трябва да е на стотици години — стеблото му бе широко колкото цяла къща, а корените му прорязваха земята като крака на паяк. Бях свикнала да се катеря, без значение дали е над оградата на имението или по ябълковите дървета в двора на Беки. Но да се кача на това дърво бе сякаш да изкача Еверест, и то на тъмно. Облечена в кубинки и тясна къса рокля, забих петата си на най-ниския клон и се набрах нагоре. Продължих да се катеря стабилно, забавяйки само за да си поема дъх или пък когато имах нужда да си проправя път нагоре с опипване. Колеблива, но уверена, се спуснах по един тежък клон, който стигаше до прозорчето на тавана.

Една тъмна завеса скриваше по-голямата част от стаята, но аз успях да надникна. Можех да различа само един дървен стол и празна кутия. Тогава, съзрях най-удивителната гледка — опрян на ъгъла бе портретът, който Александър бе нарисувал за мен, облечена за Снежния Бал. На едната ми ръка висеше чантичка — тиква. Двуизмерната Рейвън се бе ухилила, с проблясващи изкуствени вампирски зъби.

— Александър! — извиках аз. Опитах се да се кача и да мина през прозореца, но не можех да го достигна.

— Александър! — повиках го отново.

Можех да чуя как лаят на кучето се усилваше.

— Александър! Джеймсън! — крещях с цяло гърло.

И точно тогава един съсед отвори задната си врата и излезе. Имаше мускули като на професионален борец.

— Хей! Пак ли вие, деца? — извика той.

— Какво става, Хал? — една слаба жена го последва навън.

— Казах ти, едни деца си играят в съседния двор — отвърна й той. — Ще извикам полицията! — изкрещя и извади мобилен телефон от задния си джоб.

Спуснах се надолу по дървото, с желанието да избягам от това да ми извият ръцете зад гърба или още по-лошо, да ми сложат белезници. Освен това не исках силите на реда да проникнат с къщата и да арестуват Александър и Джеймсън или да ги принудят да си намерят ново убежище — и този път нищо чудно да изберат Румъния.

Когато достигнах най-ниския клон, забелязах с периферното си зрение, шумолящите тъмни завеси на таванското прозорче.

Бързо отстъпих назад, за да имам по-добър изглед.

Но завесата не помръдна повече.

Изведнъж един пинчер, шоколадов на цвят се спусна от къщата на съседа, надолу по стълбите и задраска по дървената ограда, която граничеше с имението.

Уплашена, че кучето може да си проправи път през тънките пръчки и да ме разкъса на парченца, аз поех от другата страна на имението и се спуснах надолу по пътя към автобусната спирка.

Качих се на автобус номер 7, заемайки седалката зад една колежанска двойка. Развълнувах се да узная, че Александър наистина е в Хипстървил. Представих си, че рисува портрети в плашещо гробище. Как претърсва обитавано от духове имение, за да намери мебели, с които да декорира хола си. Или може би просто бе навън за един нощен полет.

Все още бях объркана заради присъствието му тук. Това беше един малък град със странни и изоставени имения, както и достатъчно готици, измежду които да се скрие. Какво друго предлагаше града на един самотен вампир?

Двойката, която седеше пред мен започна да се целува, без да обръща внимание на зяпащите ги пътници.

Видях отраженията им в стъклото на автобуса. Чудех се дали знаеха какви късметлии са. Двама човеци, които могат да споделят дните и нощите си заедно. Да се снимат. Да седят на слънце. Тогава осъзнах колко малка част беше това от жертвите, които бих направила, за да съм отново с Александър. Автобусът наближи театър Вилидж плейърс, и аз се приготвих за слизане. Тръгнах по алеята към задния вход на театъра, мислейки оправдания за леля Либи и родителите ми, за да можех да отида да изследвам имението, докато не срещна Александър отново. Видях фигура, криеща се зад един контейнер за боклук.

— Надявах се да те открия тук — каза потаен глас, идващ от преградата към мен.

Замръзнах. Беше Джагър. Държах чантичката си в близост; вътре бяха спреят ми за самозащита и вероятно още по-полезният контейнер с чесън.

— Имам информация, която може да те заинтересува.

— Информация? — попитах скептично.

— За Стерлинг — каза с хитър поглед. — Тях ли търсиш, или бъркам?

Шокирана, отстъпих назад. Знаех къде Александър е отседнал, но не и къде е точно. Обещанието за каквито и да е нови следи около мястото, където се намираше, караха пулса ми да се ускори. Освен това любопитството около същността на Джагър продължаваше да ме гложди. Трябваше да знам откъде познава Александър.

— Мога да ти помогна. Познавам го от цяла вечност — каза той с усмивка.

Отклоних поглед към любителския театър. Ако избера пътя към театъра, щях да си осигуря една безопасна нощ с истински, но и нереални вампири. Или можех просто да изчакам Александър в имението — освен ако като Александър и Джеймсън ме забележат не заминат за някой друг град. Тогава вече наистина бе гарантирано, че никога повече да не зърна готическата си половинка.

— За твое добро ще е да ми кажеш всичко, което знаеш — казах стискайки чантичката си здраво отстрани, — или…

— Свободна си да си тръгнеш, когато и да пожелаеш — успокои ме той.

Останах неподвижна, докато Джагър тръгна надолу по алеята. Любопитството вече ме изяждаше бавно, затова реших да го настигна. Последвах го надолу по улицата до задния вход на Клуб „Ковчег“.

Той ме поведе в склада и надолу по тъмен коридор до празен товарен асансьор. Разнебитената врата сякаш изкрещя от болка, когато той я тресна, за да я затвори. Вместо да натисне бутона за Клуб „Ковчег“, той щракна копче с надпис „С“.

Асансьорът постепенно забави, докато се приближавахме към мазето, скърцайки така сякаш се намирахме в ковчег спускащ се към ада.

— Помислих си, че отиваме към Клуба „Ковчег“.

Асансьорът спря. Джагър отвори вратата и я задържа за мен, докато аз пристъпих към коридора.

Той ме последва толкова близо, че можех да усетя топлия му дъх да ме лъха по врата. Продължихме надолу по тесния коридор, а стените около нас бяха издраскани с графити. Циментеният под беше затрупан с изхвърлени столове и кутии. Дансингът над главите ни пулсираше в ритъм с музиката. Когато достигнахме до голяма врата, приличаща по-скоро на вход за склад, долових как асансьора се мъчи да се изкачи нагоре към така нареченото ниво, подходящо за смъртни. Джагър повдигна сивата метална врата над нас, за да открие пред очите ми, апартамент без нито един прозорец.

Пристъпих вътре.

— Добре дошла в моя затвор — каза той.

Дузина средновековни свещници изпълваха просторния апартамент.

И тогава го забелязах. В далечния ъгъл лежеше отворен един ковчег, украсен с лепенки в готически стил на смъртни тийнейджъри скейтъри. Пръст обграждаше ковчега, все едно бе непристъпен град-крепост.

Очите ми застинаха широко отворени.

— Значи ти си… — понечих да кажа аз, но думите не искаха да излязат от устата ми.

— О, ковчега ли? — каза той. — Готино е, не мислиш ли? Взех го от един антикварен магазин.

— Ами пръстта?

— Нея я видях в един магазин за вампири. Зловещо, а?

Не знаех какво да мисля. Дори Александър спеше върху дюшек.

— Наистина е удобен. Искаш ли да го пробваш? — попита той със съблазнителен глас.

— Не съм уморена.

— Не трябва да си уморена, за да го пробваш.

Джагър ме объркваше. Не можех да разбера дали е ужасно хитър вампир или е просто някой, обсебен от мисълта за вампири, точно като мен.

Огледах се за други необичайни следи — но всичко наоколо бе необичайно. Карти бяха разпилени по пода. По циментените стени бяха окачени метални картини за надгробни плочи, направени с радирунг. Точно до радиатора стоеше аквариум, без вода, пълен с камъни.

Кухненският ъгъл и мивката изглеждаха така, сякаш никога не бяха докосвани. Всички метални шкафчета наоколо бяха без вратички. Страх ме беше дори да си помисля какво има в хладилника или по-скоро — кой.

— Изненадана съм. В Клуб „Ковчег“ ми се стори, че се виждаш с доста момичета.

— Всъщност нов съм в града. Точно като теб. Просто посетител.

Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

— От къде знаеш, че съм просто посетител?

— Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Някой бунтар като теб би бил редовен посетител на клуба. Но Ромео не те беше виждал преди.

— Ъмм… Предполагам, че си прав.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря ти — отвърнах. — Искам да знам…

Джагър се запъти към аквариума. Бръкна вътре и извади една огромна тарантула.

— Току-що си го взех. Искаш ли да го погалиш? — попита, милвайки вероятно отровния паяк, все едно е спящо котенце.

При нормални обстоятелства бих се зарадвала на възможността да погаля тарантула, но сега все още не бях наясно с мотивите на Джагър, за да ми отправи подобно предложение.

— Къде ти е плазмата? — попитах, забелязвайки липсата на каквито и да било телевизори и компютри.

— Намирам всякакви подобни неща за отблъскващи.

— Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога не си гледал оригинала на „Дракула“? — подметнах. — Ами „Носферату“? „Целуващи се ковчези“? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?

— Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам — каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.

— Забрави си това — казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело, все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.

Докато взимаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха, докосвайки нежно дланта ми, а допирът му изпрати студени тръпки направо във вените ми. Постарах се да запазя самообладание, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.

— Сега, когато това е било твое притежание, е дори по-специално за мен — каза той, докато си я слагаше пак на ухото. — Мога ли да ти се отблагодаря с нещо?

— Можеш да ми кажеш за Александър.

— Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? — попита, приближавайки се с една крачка към мен.

— Разкажи ми — казах предизвикателно. — Той приятел ли ти е?

— Може би, да — каза със съблазнителна усмивка. — Може би, не — добави вече със злонамерено озъбване.

— Зарежи това, махам се оттук.

— Познавам го от Румъния — каза набързо.

— Виждал ли си го в Америка?

Той поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.

— Имаш ли представа къде е? — попитах аз.

— И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? — каза облизвайки устни.

— Не знаеш, нали? — предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на една от картите.

— Но знам доста — оспори ме на свой ред той.

Приближих чантичката до себе си.

— Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег“ и да питаш за него — каза, пристъпвайки отново към мен.

— Нищо не знам…

— Тогава защо искаш да го откриеш? — прошепна ми тихо той, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.

— Явно си в грешка… — казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но не можех дори да помръдна.

— Наистина ли? — прошепна ми той. — Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб — каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.

— Не знам за какво говориш — излъгах, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.

— Че плътта ти е част от неговата — каза, докато устните му нежно докосваха задната част на врата ми.

Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.

Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му направо ме пронизваха, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.

Наклони се към мен и целуна голото ми деколте, шепнейки:

— Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.

Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.

— Разкарай се! — извиках, държейки ръцете си като преграда помежду ни, опитвайки се да го отблъсна.

Картата под крака ми се разкъса. Джагър се опитваше да ме омае с погледа си, но аз се бях зазяпала надолу в краката си. Това беше карта на Хипстървил. Гробищата бяха оградени в жълто и задраскани с няколко кръста, нарисувани с черен маркер.

Едва тогава забелязах, лежащите на няколко метра от мен карти — все на съседни градове на Хипстървил и Дулсвил. Всички гробища бяха оградени и задраскани с черно.

Погледнах към Джагър, докато той се опитваше да вкопчи зелено-синият си поглед в мен. Внимателно хвана ръката ми, както бе направил и в Клуба „Ковчег“.

— Можем да го открием, заедно — повторих думите, които ми бе казал. После си спомних бележката, която бях намерила в стаята на Александър — „Той идва!“

Отстъпих назад, за да се отдалеча от Джагър и започнах да ровя в чантичката си. Все едно стрелях напосоки, пръстите ми трепереха, докато се опитвах да открехна капака на кутията с чесън.

Кутията бе като залепена със Супер Лепило. Все още се борех с капака, когато Джагър отново пристъпи към мен.

Побягнах към вратата, после надолу по коридора. Натиснах копчето на асансьора и погледнах назад. Джагър пристъпи през прага на жилището си и се затича към мен. Вече можех да чуя стържещият звук от асансьора точно над мен, но все още не бе стигнал до моя етаж. Погледнах нагоре към цифрите — 3 — светна, 2 — светна, П — светна.

— Хайде! Хайде! — мърморех, натискайки бутона многократно.

Можех да чуя как Джагър приближава. Изведнъж светна „С“ и асансьорът отвори врати. Издърпах разнебитената врата настрани и скочих вътре. Използвах цялата си сила да върна решетката, за да се затвори, докато разярения Джагър тъкмо бе достигнал до асансьора.

Стрелнах се назад, колкото се може по-далеч от вратата, докато погледа му бе прикован в мен. Присегна се през вратата, осъзнал, че все още не съм натиснала бутон за потегляне. Бързо цъкнах с пръст копчето с надпис „П“.

Когато асансьора започна да се изкачва, се облегнах на стената, колкото се може по далеч от лапите му.

— Надявам се да го откриеш — чух как Джагър вика след мен. — Преди аз да го сторя.

 

 

— Какво търсиш тук? — попита ме Леля Либи, когато ме намери, скрита в сенките на съблекалнята й, след края на представлението и спускането на завесите. — Звънях ти по време на антракта, но ти така и не вдигна.

— Сигурно съм била под душа — смотолевих. — Но исках да те видя.

— Наистина ли? Това е толкова сладко! — каза тя, докато си махаше грима.

— Прекарвам си страхотно тук. Но има нещо, което трябва да ти кажа.

— Да?

— Трябва да си тръгна утре.

— Толкова скоро? — попита ме тя, оставяйки тампона за махане на грим.

— Знам — простенах. — И аз не искам да си тръгвам, но все пак имам тонове домашни, които трябва да напиша.

— Когато аз бях в училище пролетната ваканция се изразяваше само с това „ваканция“.

— И освен това ще се наложи да замина рано. Преди залез.

— Да не би все още да те е страх от вампири? — закачи ме тя.

Истината беше, че не бях сигурна — не знаех кой или какво е Джагър. Имаше само едно нещо, в което бях убедена, че той преследва Александър.

Бях се изплъзнала на косъм от лапите на Джагър — Лъжеца. Ако направех опит да разбера причината за преследването му, можех да изложа себе си — или още по-зле — да изложа Александър — на опасност.

Това, че Джагър ме бе проследил от театъра вчера и това, че днес ме чакаше на алеята, само ме убеждаваше, че ако се върна в имението, или някъде, където мога да намеря Александър, единственото, което ще постигна е да отведа Джагър право при него. Въпреки че това ми разбиваше сърцето, нямах избор. Трябваше да напусна Хипстървил.