Серия
Вампирски целувки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Club, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 47 гласа)
SFB-форматиране
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
ki6i

Превод от английски: ki6i и zara


Глава 1. Прилеп от ада

Излетях от час като прилеп от ада.

Звънецът на Гимназия Дулсвил би за последен път тази година, а аз бях първата, която се бе добрала до шкафчетата. Обикновено звънецът ми действаше на нервите като някакъв кълвач чукащ по чинар, но този път звукът му ми се стори също толкова мелодичен като този от клавесин. Сега съобщаваше за едно единствено нещо — лятна ваканция.

Двете думи оставиха следа по езика ми като сладък нектар от цвят на Лоницера[1]. Не са ли всички ваканции така сладки? Определено. Въпреки че лятната направо закопава посестримите си — пролетната и зимната ваканции. Лятната ваканция ги превъзхожда с несравнимите си предимства от два месеца и половина пълна свобода — без учебници, без учители, без всякакви подобни мъчения. Никакви задържания след часовете, никакви часове и изненадващи контролни. Нямаше повече да пропилявам осем часа от деня си в „затвора“ на дулсвилската гимназия, нямаше да бъда единствената готичка в училище пълно със зубрачи, нито да се опитвам да вдигна полуспящата си, натъпкана с кофеин глава от дървения чин. И най-важното от всичко, щях да мога да си доспивам до късно. Точно като вампир.

Белезниците на червено-бялото ми училище, най-сетне бяха свалени от китките ми.

Бях толкова устремена, че дори се сблъсках с една ученичка с вид на модел и с най-добрата си приятелка, Беки, до шкафчето й. Това бе последният път, в който трябваше да помня или да забравя, което се случваше по-често, комбинацията отключваща шкафчето ми. Невърнати учебници, тетрадки, опаковки от бонбони и CD-та запълваха пространството на малкото ми метално шкафче. Винаги отлагах, затова бях оставила почистването на шкафчето си за последния момент. За разлика от всички други шкафчета, които имаха снимки на влюбени, от моето ме зяпаха маслени картини на мен и Александър, който той бе нарисувал, за да ме изненада като ги закачи на шкафчето ми. Загледах се в тях с благоговение и внимателно започнах да ги махам една по една, когато вниманието ми се отвлече от огромната разкрила се бъркотия пред очите ми. Осъзнах, че се нуждая от пазарска количка, за да закарам всичко до колата на Беки, но вместо това домъкнах една кофа за боклук и започнах да хвърлям всичко, за което не бях дала пари.

— Лятото дойде! Можеш ли да повярваш? — каза Беки като се приближи до мен. Хванахме се за ръце и се разпищяхме сякаш току-що бяхме спечелили билети за концерт, които са отдавна изчерпани от продажба.

— Най-сетне! — възкликнах. — Без повече бележки за отсъствия и обаждания до родителите по повод на облеклото ми.

Беки отвори шкафчето си, което вече бе почистено. Снимките й с Мат вероятно вече бяха сложени в албум, и надписани с различни цветове, украсен красиво по краищата и облепен със лепенки във формата на сърчица. Тя огледа шкафчето си за нещо, което евентуално е забравила.

— Изглежда така все едно си го измила — заядох се аз.

— Това ще е най-готиното лято въобще, Рейвън. Първото лято, в което и двете ще си имаме гаджета. Като се замисля ние ще лежим до басейна с най-готините момчета в цял Дулсвил.

Загледах се в рисунката, на мен и Александър пред ресторанта „При Хатси“, която все още висеше на вратичката на шкафчето ми. Звездите над нас блещукаха, а светлината струяща от луната ни осветяваше.

— Е, една от нас със сигурност — казах. И не отдавах това на особените отношения на гаджето ми със слънцето.

Имах по-голям проблем — това че той не бе дори в Дулсвил.

Беки сигурно бе разгадала мрачното ми изражение.

— Обзалагам се, че Александър ще се върне съвсем скоро, за да ходите пак на пикници край гробищата — предположи Беки с широка усмивка.

Александър и зловещият му, но и мил иконом, Джеймсън, бяха закарали болния близнак вампир, Валентин Максуел, до Хипстървил с надеждата да го съберат отново с престъпните му брат и сестра по дракулска линия — Джагър и Луна. След като Валентин се опита да впие малките си зъбки в малкото ми братче, Момчето Били, брат ми заедно с най-добрият си приятел, Хенри, започнаха да разпитват за възможната Валентин да е истински вампир (да живее само през нощта). Докато Александър беше горе в таванската си стаичка и спасяваше болното момче с румънските буламачи на Джеймсън, аз открих и потвърдих, че местоположението на Джагър и Луна е Клуб Ковчег. Точно от тази информация Александър бе подтикнат да ме остави на сигурно в Дулсвил, докато той събира Валентин с по-големите му брат и сестра. Александър ми бе обещал, че ще се върне в Дулсвил скоро. Обаче това, което мислехме, че ще бъде само пренощуване в Хипстървил, се проточи до два, а после до три дни. Докато накрая не станаха дори повече.

Страхотният румънски вампир на домашно обучение, Александър, бе изпълнил с живот иначе тъмното ми съществуване. Докато самотното старо Имение остана празно без тайнствените си обитатели, на мен започна да ми липсва характерния начин, по който се държеше Александър — начина, по който нежно отмяташе косата от лицето ми или проследяваше дантелата по полата ми с призрачно белите си пръсти. Липсваха ми замечтаните му шоколадово-кафяви очи, ведрата му секси усмивка, нежните му чувствени устни, опрени в моите.

В една връзка третият е излишен, затова успях някак си да се удържа да не се натрапвам на Мат и Беки. В лунните вечери вместо неохотно да насърчавам с викове училищния футболен отбор, предпочитах да посетя празното Имение, да поседя под оголените дървета, до портите от ковано желязо или на неравните пълни с избуяли плевели стълби на прага. Понякога се отбивах и при беседката, където с Александър си споделяхме романтични десерти и откраднати целувки.

Убеждавах сама себе си, че всеки момент ще видя фаровете от Мерцедеса на Джеймсън, проблясващи от криволичещата алея за паркиране на Имението, но всяка нощ се връщах вкъщи сама, а пътят бе лишен от всякакви подобни на катафалка превозни средства.

Задрасквах всеки изминаващ ден от календара си „Чудатата Емили“ с огромен черен хикс. Започваше да ми изглежда като морски шах. От време на време звънецът иззвъняваше и когато го направеше, аз изтичвах до входната врата в нетърпеливото очакване на прегръдката от бледите ръце на Александър, който да ме повдигне и да ме дари с пламенна целувка. Но вместо гаджето ми ме посрещаше разносвачката на цветя от „Силата на Цветята“ с букет рози в ръце. Моята и без това мрачна стая бе започнала да наподобява „Погребално бюро Дулсвил“.

С всеки отминаващ ден се чудех какво ли му отнема толкова много време. Дали не се опитваше пак да ме предпази от нещо опасно идващо право от Подземния свят? Гаджето ми, винаги бе заобиколено от порядъчна доза тайнственост и това само ме караше да го обичам повече.

Първо прибрах на сигурно рисунката на нас двамата в раницата си, а после извадих от нея нещо специално — металната ми гривна с шипове от Клуб Ковчег.

Клуб Ковчег. Най-готическото и посещавано нощно заведение в цял Хипстървил. За първи път се натъкнах на това местенце преди няколко месеца при посещението ми в чудатото градче. Той бе различен от всички други клубове, в които съм била и пълна противоположност на Гимназия Дулсвил. Беше мястото, където наистина се вписвах, заобиколена от хора със същия вкус, стил и начин на мислене. Мечтаех си да се върна там с Александър под ръка. Само че сега бях на километри от любимия си нощен клуб и от любимото си момче.

Извадих рисунката на мен и Александър, танцуващи на дулсвилското голф игрище.

Бих дала всичко, за да танцувам отново с Александър. Представих си картина, за която можех само да мечтая да добавя в колекцията си — картина на мен и Александър, танцуващи под висящите над нас мъртвешки бели манекени на Клуб Ковчег.

И тогава Мат прекъсна фантазията ми като дойде и целуна леко Беки по шията — още нещо, което ми липсваше отчаяно, откакто Александър го нямаше.

Беки беше права. Знаех, че ще видя Александър отново — беше само въпрос на време. Но все пак в мен неспокойството нарастваше с всяка изминала минута.

— Мислех си, че шкафчетата ни трябва да са чисти отпреди дни — каза Мат. — Имаш ли нужда от помощ?

— Благодаря, но искам да запомня този паметен миг. Ще се видим отвън, приятели.

Докато любимата ми двойка се отправи навън, групичка момичета с дизайнерски чанти и обувки минаха покрай мен с важна походка все едно вървяха по моден подиум, потънали в разговори за пътешествия из Европа и лагери, организирани от училището, които нямаше как да пропуснат.

Хвърлих още един последен поглед към мястото, където вече нямаше да се налага да ходя — Гимназия Дулсвил.

Топлият летен ветрец подухваше през открехнатите врати и прозорци на класните стаи. Почувствах се все едно съм пораснала с няколко педи. Прехвърлих раницата си през рамо и пъргаво преминах покрай отворените класни стаи.

Бях само на няколко крачки от свободата. Протегнах се, за да бутна входната врата и тогава някой изскочи пред мен.

Нищо не можеше да развали настроението ми днес — не и на най-любимия ми ден от годината. Е, почти нищо. Тревър Мичъл — моят трън в очите и доживотен отмъстител, нагизден в сиво-кафява униформа бе забил поглед право в мен.

— Нали не си мислеше, че ще те пусна да си тръгнеш без да ти кажа „Чао“?

— Махни се преди ботушите ми да се срещнали със слабините ти — предупредих го.

— Не съм виждал Чудовищното Момче от седмици. Да не би да го държиш заровен на някое специално място?

— Махни се от пътя ми преди да звънна в моргата. Мисля, че имат свободни места.

— Наистина ще ми липсва да не те виждам всеки ден — когато го каза Тревър задържа погледа си за дълго, сякаш внезапно осъзна, че думите му са истина. Личеше си, че е сериозен и това го изненада толкова колкото и мен.

— Сигурна съм, че ще го преживееш. Ще си имаш да си избираш от цял куп красавици със шоколадов загар, сякаш току-що излезли от „Спасители на плажа“, които да те заминават.

— А ти какво ще правиш? Чух, че Чудовищното Момче е напуснало града. Завинаги. Че ще те остави сама в града за цялото лято.

Мразех слуховете, които плъзнаха по повод заминаването на Александър.

— Той не си е тръгнал… завинаги — защитих се аз. — Ще се върне. Но и без това няма значение, защото аз отивам да го видя. Ще прекараме лятото заедно извън града и далеч от теб.

Знаех, че послъгвам, но мисълта за това как Тревър размотава се с личната си охрана и ми се подиграва, докато чакам сама пред Имението накара смъртната ми кръв да кипне.

Тревър не беше разстроен от заявяването ми, то само го стимулира.

— Тогава какво ще кажеш за една целувка? — каза, със секси усмивка. — Нещо, с което да ме запомниш? — спомних си за подмятането на Валентин за това, че Тревър е тайно луд по мен, все още се съмнявах в това. Никога преди не съм знаела какво става в главата и още по-малко в сърцето на Тревър. Дори не бях сигурна, че има такова. Тревър беше възхитителен — нямаше съмнение в това. Зелените му очи, от които направо можеше да се разтопиш и изваяното му лице лесно можеха лесно да го направят следващият модел за корицата на Sports Illustrated[2]. Но никога не съм била сигурна дали Тревър наистина ме харесва или просто обича да се заяжда. През времето, в което разсъждавах, той не само не се махна от пътя ми, но и пристъпи към мен. Имаше само едно момче, което щях да целуна и това беше Александър.

Опитах се да го избутам от пътя си.

А Тревър ми хвърли дяволит поглед и секси усмивка. Колкото повече се борех, толкова повече му харесваше. Сякаш бях най-големият му футболен опонент и той винаги отчаяно търсеше повод за още една игра.

Спрях се за миг и се загледах нагоре към момчето, което ме тормозеше още от детската градина. Тревър наистина беше единственият, който ми обръщаше внимание в училище, освен Беки. Не бях сигурна дали и на мен нямаше да ми липсва да го виждам всеки ден.

— Ще ти дам нещо, с което да ме запомниш — казах. — Можеш да ме гледаш как си тръгвам.

Избутах го и избягах през вратата на път към свободата.

Излязох извън дулсвилската гимназия на фона на ослепително яркото слънце.

Учебната година бе вече минало. Макар че в интерес на истината това бе най-добрата година от живота ми — годината, през която се срещнах, излизах, танцувах и се влюбих в Александър Стерлинг.

Останалите ученици поели пеша към къщи или се качващи се в прескъпите луксозни коли на бащите си, се отправяха към месеци на забавление под слънчевите лъчи с хора също като тях. Бях прекарала цяла учебна година, заобиколена от хора като Тревър.

Моята Немезида ме подтикна да видя нещата под друга светлината. Беше време да бъда с хора от моя вид. Нямаше да прекарам нито лятото си, нито който и да било друг ден без Александър.

Имаше само едно нещо, което ме разделяше с Александър. Аз самата.

А това можеше много лесно да поправи, само с едно телефонно обаждане.

Бележки

[1] Лоницера (honeysuckles) — орлови нокти — Б.пр.

[2] Sports Illustrated — американско спортно списание — Б.пр.