Жул Верн
Капитан Немо (9)

IX
ЯДОВЕТЕ НА НЕД ЛАНД

Не зная колко време е продължил тоя сън, но трябва да е било дълго, защото бяхме съвсем отпочинали. Аз се събудих пръв. Спътниците ми още не бяха се помръднали и лежаха проснати в своя кът като неподвижни тела.

Щом станах от това легло, което не беше много твърдо, почувствувах, че умът ми е облекчен и мисълта — ясна. И отново почнах да изследвам внимателно нашата килия. Вътрешното разположение не бе никак променено. Затворът си бе останал затвор и затворниците — затворници. Но през време на съня ни стюардът бе разтребил масата. Нищо не показваше близка промяна в положението и аз се питах загрижено дали не бяхме обречени да живеем вечно в тая клетка.

Тази перспектива ми се стори още по-тежка, защото макар, че мозъкът ми бе освободен от снощните кошмари, чувствувах гърдите си подтиснати от странна тежест. Дишах трудно. Тежкият въздух пречеше вече на дробовете ми. Наистина килията беше голяма, но очевидно ние бяхме погълнали голяма част от кислорода в нея. Действително всеки човек изразходва за един час толкова кислород, колкото има в сто литра въздух, и след това тоя въздух, напоен с почти равно количество въглероден двуокис, не може вече да се диша.

Прочее беше крайно необходимо да се проветри въздухът. на нашата тъмница, а също така и въздухът на подводния кораб. Тук в ума ми изникна един въпрос: как вършеше тая работа капитанът на това плаващо жилище? Дали по химически начин добиваше въздух, като чрез нажежаване отделяше кислород от бертолетовата сол, а чрез сода каустик поглъщаше въгледвуокиса? В такъв случай той трябва да си е запазил някакви връзки със сушата, за да си доставя необходимите за целта материали. Или пък само складираше въздух в специални резервоари под силно налягане и после го пускаше според нуждите на екипажа. Може би. Или най-сетне дали не действуваше тъй, както би било по-удобно, по-евтино и поради това — по-вероятно, като се задоволяваше да излиза на повърхността, за да диша, както правят китовете, и да сменя през двадесет и четири часа запаса си от въздух? Както и да е, и какъвто и начин да се употребяваше, намирах че е разумно незабавно да бъде приложен.

И действително аз бях принуден да учестя дишането си, за да изсмуча от килията малкото кислород, който оставаше, когато изведнъж бях освежен от струя чист въздух и при това от въздух с дъх на морска сол. Това беше истински морски ветрец, напоен с йод, съживяващ. Отворих широко устата си и дробовете ми се наситиха със свеж въздух. В същото време усетих леко поклащане, едно не много силно, но лесно уловимо полюляване. Корабът, чудовището със стоманена броня, очевидно излизаше на повърхността на океана, за да подиша като китовете. Тъй че начинът на проветряване на подводния кораб ми бе вече познат.

Когато с пълни гърди се надишах с чист въздух, потърсих отвора, „проветрителя“ ако може да се каже така, който пращаше към нас тая благородна струя, и скоро го намерих. Над вратата имаше една дупка за проветряване, през която влизаше пресен въздух и пречистваше спарената атмосфера на килията.

Тъкмо когато наблюдавах това, Нед и Консей се събудиха почти едновременно от съживителното течение. Те потъркаха очи, изопнаха ръце и в един миг скочиха на нозе.

— Добре ли спа господарят? — попита ме Консей с всекидневната си учтивост.

— Много добре, драги — отговорих аз. — А вие, майстор Ланд?

— Спах дълбоко, господин професоре. Но ако не се лъжа, май че морски ветрец лъха?

Морякът не се излъга и аз разказах на канадеца какво се бе случило, докато той спеше.

— Добре! — рече той. — Сега напълно си обяснявам ония мучения, които чувахме, когато гледахме от „Абрахам Линколн“ тъй наречения „нарвал“.

— Да, точно така, майстор Ланд, то е било неговото дишане!

— Само че, господин Аронакс, нямам никакво понятие колко е часът и дали не е време за вечеря?

— За вечеря ли, славни китоловецо? Кажете по-добре за обяд, защото е минал вече цял ден от вчера.

— Което ще рече — отговори Консей, — че сме спали двадесет и четири часа.

— Няма да ви противореча — отвърна Нед Ланд. — Все едно — вечеря или обяд, но стюардът ще бъде добре дошъл, стига да донесе едното или другото.

— И едното, и другото — рече Консей.

— Вярно — отговори канадецът. — Ние имаме право и на обяд, и на вечеря и аз поне ще почета с вниманието си и двете.

— Добре, Нед, но трябва да почакаме — отговорих аз. — Очевидно тия непознати хора нямат намерение да ни уморят от глад, иначе снощната вечеря не би имала никакъв смисъл.

— Освен ако не искат да ни угояват! — отвърна Нед.

— Протестирам — отговорих аз. — Ние съвсем не сме попаднали в ръцете на човекоядци.

— Един път не значи навик — отговори сериозно канадецът. — Кой знае дали тия хора отдавна не са лишени от прясно месо и в такъв случай трима здрави и закръглени хора като господин професора, прислужника му и мене…

— Прогонете тая мисъл от главата си, майстор Ланд — отговорих аз на китоловеца. — И особено не се водете от нея, за да се нахвърлите срещу нашите домакини, защото това само ще утежни положението.

— Във всеки случай — каза китоловецът — аз съм страшно гладен и ми е все едно вечеря или обяд, но — на, не ги носят!

— Майстор Ланд — отвърнах аз, — трябва да се съобразяваме с корабните наредби и мене ми се струва, че нашите стомаси изпреварват часовника на готвача.

— Ще трябва да сверим стомасите си с неговия часовник — отговори спокойно Консей.

— Вие сте все същият, драги Консей — отвърна нетърпеливият канадец. — Вие пазите жлъчката и нервите си. Винаги спокоен! Способен сте да благодарите богу, преди да сте обядвали и по-скоро да умрете от глад, отколкото да се оплачете!

— Че какво би помогнало оплакването? — попита Консей.

— Помага просто, че се оплакваш! И това е вече нещо! А ако тия пирати — казвам пирати от уважение и за да не противореча на господин професора, който забранява да ги наричам човекоядци — та ако тия пирати си мислят, че ще ме държат в тая клетка, дето се задушавам, без да чуят ругатните, с които подслаждам своите избухвания — лъжат се! Смятате ли, че те ще ни държат дълго в тая желязна кутия?

— Право да си кажа, аз знам толкова, колкото и вие, драги Ланд.

— Но поне какво предполагате?

— Предполагам, че случайно сме открили една важна тайна. И ако екипажът на тоя подводен кораб има интерес да не я открива и ако тоя интерес е по-важен за него, отколкото животът на трима души, мисля, че нашият живот е изложен на голяма опасност. Ако не е така, при първия случай чудовището, което ни погълна, ще ни върне в света, обитаван от хора като нас.

— Ако само не ни зачисли в екипажа си — рече Консей — и не ни задържи тук…

— До момента — отвърна Нед Ланд, — когато някоя фрегата, по-бърза или по-ловка от „Абрахам Линколн“, тури ръка на това разбойнишко гнездо и избеси екипажа му, а заедно с него и нас, върху напречната греда на грот-мачтата си.

— Основателна забележка, майстор Ланд — отвърнах аз. — Но доколкото знам, още не са ни предложили подобно нещо. Тъй че безполезно е да обсъждаме какво бихме правили в такъв случай. Повтарям ви, нека почакаме и да не правим нищо, защото в същност няма и какво да се прави.

— Напротив, господин професоре — отговори китоловецът, който все още упорствуваше. — Трябва да се направи нещо.

— А какво именно, майстор Ланд?

— Да избягаме.

— Често пъти е трудно да се избяга от „земен“ затвор, а пък от подводен — струва ми се, съвсем невъзможно.

— Е, драги Нед — попита Консей, — какво ще кажете на тая забележка на господаря? Мисля, че един американец винаги ще намери какво да възрази!

Китоловецът, очевидно смутен, мълчеше. При условията, в които ни бе поставил случаят, бягството бе напълно невъзможно. Но канадецът е полуфранцузин и Нед Ланд доказа това с отговора си.

— Значи, вие, господин Аронакс — поде той, след като помисли малко, — не се досещате какво трябва да сторят хората, които не могат да избягат от затвора си?

— Не, приятелю.

— Много просто: трябва да се настанят тъй, че да им е приятно в него.

— Разбира се, дявол го взел! — рече Консей. — Много по-добре е да бъдеш вътре в него, отколкото под или над него.

— Но след като си изхвърлил навън тъмничарите, ключарите и пазачите — прибави Нед Ланд.

— Но какво, Нед? Вие сериозно ли мислите да завладявате кораба?

— Много сериозно — отговори канадецът.

— Това е невъзможно.

— Че защо, господин професоре? Може да се яви сгоден случай и аз не виждам какво би могло да ни попречи да се възползуваме от него? Ако в тоя кораб те са само двадесетина души, мисля, че няма да уплашат двама французи и един канадец!

Много по-добре беше да се приеме предложението на китоловеца, отколкото да се оспорва. Затуй аз отговорих само:

— Да дочакаме случая, майстор Ланд, и ще видим. Но дотогава, моля ви, сдържайте нетърпението си. Можем да действуваме само с хитрост: с гневни избухвания няма да създадем благоприятни възможности. Затова обещайте ми, че ще приемете сегашното положение, без да се гневите много.

— Обещавам ви, господин професоре — отговори Нед Ланд не особено убедително. — Няма да изрека ни една ругатня, няма да направя ни едно грубо движение, дори ако трапезата не бъде слагана редовно и навреме, както би било желателно.

— Държа на обещанието ви, Нед — отговорих аз на канадеца.

След това разговорът спря и всеки от нас се отдаде на мислите си. Признавам, че що се отнася до мене, въпреки уверенията на китоловеца, аз нямах никаква надежда. Не можех да приема, че съществуват благоприятни възможности, за каквито приказваше Нед Ланд. Тоя подводен кораб, който плаваше толкова сигурно, бездруго имаше многоброен екипаж и следователно в случай на борба ние щяхме да бъдем срещу много силен противник. От друга страна, за това бе необходимо преди всичко да сме свободни, а ние не бяхме. Аз не виждах никакъв начин да избягаме от тая стоманена, херметически затворена килия. И ако странният капитан на кораба имаше някаква тайна, която искаше да запази — а това изглеждаше вероятно — той не би ни оставил да действуваме свободно на кораба. Питах се дали той щеше да се отърве от нас с насилие, или един ден щеше да ни захвърли в някой край на земята. Тъкмо това бе неизвестно. Всички тия предположения ми изглеждаха напълно правдоподобни и трябваше да бъде човек китоловец, за да се надява, че ще извоюва отново свободата си.

Разбрах, че раздразнението на Нед Ланд растеше с размислите му. Чувах го как от гърлото му постепенно почваха да излизат ругатни, виждах, че движенията му отново ставаха заплашителни. Той ставаше, въртеше се като звяр в клетката си, удряше стените с крак и юмрук. При това времето напредваше, гладът почваше да ни мъчи жестоко, стюардът не се вестяваше и едва ли можеше да се допусне, че имат добри намерения към нас, щом толкова дълго забравяха, че сме корабокрушенци.

Терзан от гърченията на своя здрав стомах, Нед Ланд кипеше все повече и повече и макар че бе обещал да се въздържа, аз наистина се страхувах да не избухне, ако срещне някой от хората на кораба.

През следните два часа гневът на канадеца се разпали още повече. Той зовеше, викаше, но напразно. Стоманените стени бяха глухи. Не чувах и никакъв шум в дълбочините на кораба, който изглеждаше мъртъв. Явно, той не мърдаше, защото иначе бих почувствувал трепета на корпуса от тласъка на витлото. Несъмнено, потопен дълбоко в бездната на водите, той вече не принадлежеше на земята. Това тежко мълчание бе страшно.

А колко време щеше да трае нашето изоставяне това изолиране в клетката ни, не се решавах да мисля. Надеждите, които се бяха породили в мене от срещата ни с капитана, малко по малко изчезваха. Кроткият поглед на тоя човек, великодушният израз на лицето му, благородството на обноските му — всичко изчезваше в паметта ми. Виждах тоя загадъчен човек такъв, какъвто навярно беше — по необходимост безмилостен и жесток. Чувствувах, че той е извън човечеството, недостъпен за никакво чувство на милост, неумолим враг на хората, отдаден на неугасима омраза към тях. Но нима щеше да ни остави да загинем от глад, заключени в тоя тесен затвор, и във властта на ужасните изкушения, към които тласка жестокият глад? Тая ужасна мисъл доби страшно напрежение, че като се прибави и въображението ми, бях обзет от безразсъден страх. Консей беше все така спокоен. Нед Ланд ръмжеше.

В тоя миг отвън се чу шум. По металните плочки отекнаха стъпки, ключалките щракнаха, вратата се отвори и влезе стюардът.

Преди да успея да му попреча, канадецът се хвърли върху нещастника, събори го и го хвана за гушата. Под неговата силна ръка стюардът се задушаваше.

Консей се опитваше да издърпа полузадушената жертва от ръцете на китоловеца, канех се да му помогна и аз, когато неочаквано бях прикован на мястото си от тия думи, произнесени на френски:

— Успокойте се, майстор Ланд, а вие, господин професоре, бъдете любезен да ме изслушате.