Жул Верн
Капитан Немо (22)

XXII
МЪЛНИЯТА НА КАПИТАН НЕМО

Погледнахме към гората, без да ставаме, и ръката ми се спря на половина път към устата.

— Камъни не падат от небето — каза Консей. — а когато падат, се наричат аеролити.

Втори добре захвърлен камък изби от ръката на Консей една съблазнителна кълка от гривек и подчерта още повече неговата забележка.

Скочихме и тримата с пушки за стрелба, готови да отговорим на всяко нападение.

— Да не би да са маймуни? — извика Нед Ланд.

— Нещо подобно — отговори Консей. — Това са диваци.

— В лодката! — казах аз и тръгнах към морето.

И наистина трябваше да отстъпим, защото двайсетина туземци, въоръжени с лъкове и прашки, се показаха само на сто крачки от нас в покрайнината на горичката, която затулваше пред нас кръгозора от дясната страна.

Лодката беше на около двадесет метра от нас.

Диваците приближаваха, без да тичат, но проявяваха най-враждебни намерения. Камъни и стрели валяха.

Нед Ланд не искаше да остави продуктите и въпреки неминуемата опасност, натоварен със свинята от една страна и кенгурите от друга, отстъпваше доста бързо.

За две минути бяхме на брега. В един миг натоварихме в лодката припасите и оръжията, бутнахме я в морето и хванахме веслата.

Не бяхме минали и два кабелта, когато стотина диваци с викове и ръкомахания навлязоха във водата до пояс. Погледнах да видя дали тяхното появяване не е накарало някои от моряците на „Наутилус“ да излязат на палубата. Не. Грамадният кораб, неподвижен сред широкото море, беше съвсем безлюден.

След двадесет минути ние се качихме на борда. Люковете бяха отворени. След като вързахме лодката, влязохме във вътрешността на „Наутилус“.

Слязох в салона, отдето се чуваха музикални акорди. Приведен над своя хармониум, капитан Немо беше потънал в музикален екстаз.

— Капитане! — казах му аз. Той не ме чу.

— Капитане! — повторих, като докоснах ръката му. Той трепна и се обърна:

— А, вие ли сте, господин професоре — каза той. — Е, как, добър ли беше ловът? Събрахте ли интересни растения?

— Да, капитане — отговорих аз, — но за нещастие доведохме тук цяло множество двукраки, съседството на които ми се струва опасно.

— Какви двукраки?

— Диваци.

— Диваци ли! — отговори капитан Немо иронично. — И вие се учудвате, господин професоре, че като сте стъпили в някоя част на земното кълбо, сте намерили там диваци? Та къде няма диваци? А от друга страна, тия, които вие наричате диваци, дали са по-лоши от другите?

— Но, капитане…

— Аз, господин професоре, съм ги срещал навсякъде.

— Но ако не искате да ги видите на борда на „Наутилус“ — отговорих аз, — добре ще направите да вземете някои предпазни мерки.

— Успокойте се, господин професоре. Няма защо да се тревожите за това.

— Но туземците са много.

— Колко смятате, че са?

— Най-малко — стотина.

— Господин Аронакс — отговори капитан Немо, чиито пръсти се преместиха сега върху клавишите на хармониума, — ако дори всичките туземци на Папуазия се съберат на брега, „Наутилус“ пак няма защо да се страхува от техните нападения!

Сега пръстите на капитана се раздвижиха върху клавишите на органа и аз забелязах, че той удряше само черните, което придаваше на мелодиите напълно шотландски оттенък. След малко той забрави моето присъствие и потъна в някакво бленуване, което аз не исках да смущавам.

Изкачих се отново на палубата. Нощта беше паднала вече, защото при тая малка географска ширина слънцето залязва бързо и без здрач. Съзрях само неясно остров Гвебороар. Не многобройните огньове, запалени на брега, свидетелствуваха че туземците нямаха намерение да се махнат оттам.

Останах така сам няколко часа, като или мислех за туземците, но без да се страхувам вече от тях, защото невъзмутимата увереност на капитана ме успокояваше, или пък ги забравях и се възхищавах от великолепието на тропическата нощ. Мисълта ми отлиташе към Франция заедно с тия зодиакални звезди, които след няколко часа щяха да изгреят над нея. Точно над нас блестеше посред съзвездията луната. И аз мислех, че тоя верен и любезен спътник на земята ще дойде вдругиден на същото това място, за да издигне вълните и да изтръгне „Наутилус“ от това коралово гнездо. Към полунощ, като видях, че върху потъмнелите вълни и под крайбрежните дървета всичко е спокойно, прибрах се в каютата си и спокойно заспах.

Нощта мина, без да се случи нещо лошо. Несъмнено папуасите се плашеха дори от вида на заседналото в залива чудовище, защото люковете бяха отворени и те лесно биха могли да се вмъкнат във вътрешността на „Наутилус“.

В шест часа сутринта, осми януари, отново се изкачих на палубата. Нощните сенки изчезваха. Скоро островът се показа през разкъсаните мъгли — най-напред брегът, а след това — хълмовете.

Сега туземците бяха по-многобройни от снощи — може би пет-шестстотин души А неколцина от тях, възползувайки се от отлива, бяха приближили и застанали по издадените над водата корали, на не повече от два кабелта от „Наутилус“. Аз ги виждах ясно. Те бяха истински папуаси, снажни, расови мъже с широко и високо чело, с голям, но не сплескан нос и с бели зъби. Гъстата им вълнеста коса, боядисана червено, изпъкваше върху черните и лъскави тела, които приличаха на телата на нубийски негри. В меката част на ушите им, цепната и повиснала, висяха нанизи от кости. Повечето от тия диваци бяха голи. Между тях забелязах няколко жени, покрити от бедрата до коленете със същински кринолин от треви, придържан от растителен поясок. Някои главатари бяха украсили шиите си с полумесец и с огърлици от червени и бели мъниста. Почти всички, въоръжени с лъкове, стрели и щитове, носеха на рамото си нещо като мрежа, в която имаше валчести камъни, които те хвърляха сръчно с прашките си.

Един от тия главатари, дошъл доста близо до „Наутилус“, внимателно го разглеждаше. Той навярно беше някой „мадо“ с висок чин, защото беше с наметка от бананови листа, нарязана по края като дантела и изпъстрена с ярки бои.

Можех много лесно да убия тоя туземец, който беше съвсем наблизо; но сметнах, че ще е по-добре да почакам някои явно враждебни прояви. Когато европейци и диваци се срещнат, добре е европейците да не нападат, а само да се отбраняват.

През всичкото време на отлива туземците се въртяха около „Наутилус“, но не вдигаха шум. Чувах ги, че повтарят често думата „асе“, и по движенията им разбрах, че ме викаха да сляза на сушата, покана, на която сметнах, че не трябва да се отзовавам.

За голямо неудоволствие на майстор Ланд, който не можа да попълни запасите си храна, през тоя ден не се отдели от кораба. Сръчният канадец запълни времето си с приготвяне на месата и брашната, които беше донесъл от остров Гвебороар. А диваците се върнаха на сушата към единадесет часа сутринта, веднага щом кораловите скали почнаха да изчезват под вълните на прилива. Но аз забелязах, че броят им на брега значително се увеличава. Навярно идваха от съседните острови или от самата Папуазия. Не бях забелязал обаче нито една туземна пирога.

Тъй като нямах какво друго да правя, реших да претърся тая хубава бистра вода, където се виждаха в изобилие раковини, зоофити и морски растения. А пък ако вярвахме на думите на капитан Немо, според които още утре корабът щеше да заплава пак в морето, това беше и последният ден на „Наутилус“ в тия места. Затова извиках Консей, който ми донесе една малка лека мрежа, горе-долу подобна на мрежите, с които ловят стриди.

— А диваците? — попита Консей. — С позволение на господаря те не ми изглеждат много лоши!

— Да, но все пак са човекоядци, драги момко.

— Човек може да бъде човекоядец и почтен човек — отговори Консей — тъй, както може да бъде лаком и почтен. Едното не изключва другото.

— Добре, Консей, приемам, че те са почтени човекоядци и че изяждат почтено пленниците си. Но тъй като мене не ми се иска да бъда изяден, дори и почтено, аз ще бъда нащрек, защото изглежда, че капитанът на „Наутилус“ не взема никакви предпазни мерки. А сега — на работа.

Цели два часа ние се занимавахме усилено с риболов, без да хванем нещо рядко. Мрежата се пълнеше с мидасови уши, с арфи, с мелании и особено с най-хубавите риби-чукове, които бях виждал дотогава. Уловихме също така няколко холотурии, бисерни миди и десетина малки костенурки, които бяха предназначени за кухнята на кораба.

Но тъкмо когато най-малко очаквах, хванах едно чудо или по право — един природен изрод, който се среща много рядко. Консей току-що беше пуснал мрежата и я издърпваше пълна с различни обикновени раковини, когато изведнъж видя как бръкнах бързо в нея, измъкнах една раковина и извиках като конхиолог, т.е. с най-пронизителния вик, който може да издаде човешкото гърло.

— Но какво му стана на господаря? — попита изненадан Консей. — Ухапа ли го нещо?

— Не, драги момко, макар че на драго сърце бих дал единия си пръст за такова откритие.

— Какво откритие?

— Тая раковина — казах аз, като му посочих причината на моето тържество.

— Но това е една обикновена порфириа маслина, род — маслини, разред — гребенохрили. клас — коремоноги. разклонение — мекотели…

— Да, Консей. Но вместо да бъде завита отдясно наляво, тая раковина е завъртяна отляво надясно.

— Възможно ли е? — извика Консей.

— Да, драги, това е една раковина-левачка.

— Раковина-левачка! — повтори Консей с разтуптяно сърце.

— Погледни черупката.

— Ах, господарят може да ми повярва — каза Консей, като взе с трепереща ръка скъпоценната раковина, — че никога досега не съм изпитвал толкова силно вълнение!

И имаше за какво да бъде развълнуван. Известно е наистина, както са установили това естествениците, че движението надясно е природен закон. Небесните тела и техните спътници се движат по орбитата и около оста си отдясно наляво. Човекът по-често си служи с дясната, отколкото с лявата ръка и като последица от това неговите уреди, прибори, стълби, ключалки, пружини на часовници и прочее са така нагласени, че да се завъртат отдясно наляво. И природата, общо взето, следва тоя закон при завиването на раковините. Те всички са завити надясно, с много редки изключения, и когато случайно тяхната черупка е завита отляво надясно^[1], любителите плащат за тях скъпо, прескъпо!

Консей и аз бяхме потънали в съзерцание на това съкровище и аз си казвах, че ще обогатя музея с него, когато за нещастие един камък, хвърлен от туземец, строши ценния предмет в ръката на Консей.

Аз извиках отчаяно. Консей грабна пушката ми и се прицели в един дивак, който въртеше прашката си на десет метра от нас. Поисках да спра Консей, но той стреля и счупи гривната от амулети на туземеца.

— Консей! — извиках аз. — Консей!

— Какво! Не вижда ли господарят, че тоя човекоядец пръв ни нападна?

— Една раковина не е равноценна на човешки живот! — казах му аз.

— Ах, мръсникът! — извика Консей. — По-добре да беше ми строшил рамото!

Консей беше искрен, но аз не мислех като него. От няколко минути положението се бе променило, а ние не бяхме забелязали нищо. Двадесетина пироги бяха заобиколили „Наутилус“. Тия пироги, издълбани от цели стволове на дърветата, дълги и тесни, добре пригодени за бързо движение се уравновесяваха чрез двоен балансьор от бамбуково дърво, който плаваше върху повърхността на водата. Караха ги сръчни полуголи гребци и аз се уплаших, като ги видях как се приближават.

Очевидно беше, че тия папуаси са имали вече връзки с европейци и че познаваха корабите им. Но какво можеха да мислят те за тоя дълъг железен цилиндър, легнал в залива, без мачти и без комин? Разбира се, нищо хубаво и затова отначало се държаха на почтено разстояние. Но като видяха, че е неподвижен, малко по малко добиха смелост и сега искаха да се доближат до него. А тъкмо това не трябваше да се допуска. Нашите оръжия, които стреляха, без да гърмят, не можеха да направят голямо впечатление на тия туземци, които се плашат само от силно гърмящите оръжия. Мълнията, без тътена на гръмотевицата, не би изплашила много хора, макар че опасността е в мълнията, а не в гърмежа.

В тоя миг пирогите приближиха още повече до „Наутилус“ и цял облак стрели се изсипа върху него.

— Дявол да го вземе! Градушка! — каза Консей. — И може би дори отровна градушка!

— Трябва да предупредим капитан Немо — казах аз и слязох през люка.

Отидох в салона. Там нямаше никого. Реших се да почукам на вратата, която водеше към стаята на капитана.

Чух „влезте“. Влязох и намерих капитана потънал в някакви изчисления, дето личаха хиксове и други алгебрични знаци.

— Попречих ли ви? — казах аз от учтивост.

— Да, господин Аронакс — отговори ми капитанът. — Но навярно имате сериозно основание, за да дойдете тук?

— Много сериозно. Пирогите на туземците ни заобиколиха и след няколко минути сигурно ще бъдем обсадени от няколкостотин диваци.

— А, така ли? — рече спокойно капитан Немо. — Дошли са с пирогите си?

— Да, господин капитан.

— Добре, господин професоре, достатъчно е да затворим „Наутилус“.

— Точно това и аз исках да ви кажа…

— Няма нищо по-лесно от туй — каза капитан Немо. И като натисна едно електрическо копче, той предаде някаква заповед на екипажа.

— Това вече е направено, господин Аронакс — каза той след няколко секунди. — Лодката е прибрана и люковете са затворени. Не вярвам да се страхувате, че господата ще пробият тия стени, които гюллетата на вашата фрегата не можаха да засегнат.

— Не, капитане, но има друга опасност.

— Каква, господин Аронакс?

— Утре, когато „Наутилус“ ще трябва да вземе чист въздух и люковете се отворят…

— Да, господин Аронакс, ще се отворят, защото нашият кораб диша подобно на китовете.

— Но ако в тоя миг папуасите са на палубата, не виждам как ще им попречите да влязат в кораба?

— Значи допускате, че ще се качат на кораба?

— Уверен съм в това.

— Добре, господин Аронакс, нека се качат. Не виждам защо трябва да им попреча. В края на краищата тия папуаси са добри хорица и не бих искал моето посещение на остров Гвебороар да струва живота макар и на едного от тия нещастници!

След тия думи аз мислех да си изляза, но капитан Немо ме задържа и ме покани да седна при него. Разпита ме с любопитство за нашите излети на сушата, за лова ни и сякаш не можа да разбере нуждата от месо, която вълнуваше канадеца. След това разговорът засегна други предмети и без да бъде по-общителен, капитан Немо стана по-любезен.

Между другото заприказвахме за положението на „Наутилус“, заседнал точно в протока, дето Дюмон Дюрвил щеше насмалко да загине. По този повод той каза:

— Дюрвил беше един от вашите велики моряци, един от вашите най-интелигентни мореплаватели! Той е вашият, френският капитан Кук. Колко нещастен беше тоя учен! Той не се уплаши от ледените полета на Южния полюс, от кораловите скали на Океания, от човекоядците на Тихия океан, а загина тъй жалко в един влак! Ако тоя енергичен мъж би могъл да разсъждава в последните минути на живота си, представяте ли си какви щяха да бъдат неговите предсмъртни мисли!

Казвайки това, капитан Немо изглеждаше развълнуван и това вълнение му правеше чест.

След това с картата пред нас ние проследихме плаванията на тоя френски мореплавател, неговите кръгосветски пътешествия, двукратния му опит към Южния полюс, при който бяха открити земите Амелия и Луи Филип, и най-сетне неговите хидрографски карти на главните острови на Океания.

— Това, което вашият Дюрвил направи на повърхността на моретата — каза ми капитан Немо, — аз извърших във вътрешността на океана и по-лесно, и по-пълно от него. „Астролабия“ и „Усърден“, блъскани непрекъснато от ураганите, не можеха да се сравнят с „Наутилус“, който е един спокоен работен кабинет, съвсем неподвижен сред дълбоките води!

— Все пак, капитане — казах аз, — в едно нещо корабите на Дюмон Дюрвил и „Наутилус“ си приличат.

— В какво, господин Аронакс?

— В това, че „Наутилус“ заседна като тях!

— „Наутилус“ не е заседнал, господин Аронакс — отговори студено капитан Немо — „Наутилус“ е направен така, че да може да лежи върху морското дъно и аз няма да положа тежки усилия, нито ще предприема различните маневри, които трябваше да извърши Дюрвил, за да може да освободи корабите си от скалите — „Астролабия“ и „Усърден“ едва не загинаха, а за моя „Наутилус“ не съществува никаква опасност. Утре, в определения ден, в определения час приливът ще го издигне спокойно и той ще продължи плаването си по моретата.

— Капитане — казах аз, — не се съмнявам…

— Утре — добави капитан Немо, ставайки, — утре, в два часа и четиридесет минути следобед „Наутилус“ ще заплава и ще напусне протока Торес без каквато и да е повреда.

След като произнесе рязко тия думи, капитан Немо се поклони леко. С това той се сбогуваше и аз се прибрах в стаята си.

Там намерих Консей, който искаше да разбере резултата от моята среща с капитана.

— Драги мой — отговорих аз, — когато казах на капитан Немо, че се боя да не би „Наутилус“ да бъде заплашен от туземците на Папуазия, той ми отговори насмешливо. Затова мога да ти кажа само едно нещо: имай доверие в него и иди да спиш спокойно.

— Господарят няма ли нужда от мене?

— Не, драги. Какво прави Нед Ланд?

— Моля господарят да ме извини — отговори Консей, — но Нед приготвя сега пастет от кенгуру, който ще бъде истинско чудо!

Останах сам, легнах си, но спах много лошо. Чувах тропота на диваците по палубата и оглушителните им викове. Нощта мина така и екипажът не наруши своето обикновено безразличие. Моряците се безпокояха от присъствието на човекоядците толкова, колкото войниците в едно блиндирано укрепление се тревожат от мравките, които се разхождат по блиндажа.

Станах в шест часа сутринта. Люковете не бяха още отворени. Въздухът не бе подновен отвън, но резервоарите, които бяха винаги пълни за всеки случай, заработиха и пуснаха няколко кубически метра кислород в обеднелия въздух на „Наутилус“. До обяд работих в стаята си, без да видя дори за миг капитан Немо. В кораба не се забелязваха никакви приготовления за отплаване.

Почаках още известно време и след това отидох в големия салон. Стенният часовник показваше два и половина. След десет минути приливът щеше да стигне връхната си точка и ако обещанието на капитан Немо не бе твърде самонадеяно, „Наутилус“ веднага щеше да бъде издигнат над скалите. Иначе цели месеци биха изминали, докато би могъл да напусне това коралово легло.

Но няколко предварителни размърдвания се почувствуваха вече по корпуса на кораба. Чух как варовитите грапавини на кораловото дъно скърцаха по бронята му.

В два часа и тридесет и пет минути капитан Немо дойде в салона.

— Ще тръгваме — каза той.

— О! — възкликнах аз.

— Заповядах да отворят люковете.

— Ами папуасите?

— Папуасите ли? — отговори капитан Немо и сви леко рамене.

— Няма ли да проникнат във вътрешността на „Наутилус“?

— Че как?

— Като влязат през люковете, които ще бъдат отворени.

— Господин Аронакс — отговори спокойно капитан Немо, — не се влиза тъй лесно през люковете на „Наутилус“, дори когато са отворени.

Погледнах капитана.

— Не разбирате ли? — каза той.

— Съвсем не.

— Е, добре, елате и ще видите.

Тръгнах към централната стълба. Тук Нед Ланд и Консей гледаха с голямо любопитство няколко мъже от екипажа, които отваряха люковете, докато навън кънтяха бесни викове и застрашителен вой.

Капаците бяха отметнати навън. Показаха се двайсетина страхотни лица. Но още първият от туземците, който хвана с ръка перилото на стълбата, бе отхвърлен назад не знам от каква невидима сила и избяга, като викаше ужасно и подскачаше лудешки.

Десетина от другарите му направиха същото. И десетината имаха същата участ.

Консей беше във възторг. Нед Ланд, обзет от буйните си инстинкти, се втурна по стълбата. Но щом хвана с две ръце перилата, той също така беше отхвърлен назад.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Удари ме мълния. Тая дума ми обясни всичко. Перилата не бяха вече перила, а кабел, по който течеше ток до палубата. Всеки, който докоснеше перилата, почувствуваше страхотно разтърсване и това разтърсване можеше да бъде смъртоносно, ако капитан Немо би пускал по проводника всичкия ток, който произвеждаха неговите апарати! Можеше наистина да се каже, че той бе опънал между обсаждащите и себе си електрическа мрежа, която никой не би могъл да премине безнаказано.

Обезумели от ужас, папуасите се оттеглиха. Ние пък, сдържайки смеха си, успокоявахме и разтривахме клетия Нед Ланд, който ругаеше като бесен.

В това време, повдигнат от последните вълни на прилива, „Наутилус“ излезе от кораловото си легло точно в четиридесетата минута, както беше предвидил капитанът. Витлото му почна да бие водата с величава бавност. После малко по малко скоростта му се увеличи и плавайки по повърхността на океана, той напусна здрав и читав опасните места на Торесовия проток.