Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XI
САРГАСОВО МОРЕ

Посоката на „Наутилус“ не се промени. Следователно трябваше веднага да се откажем от всяка надежда за връщане към европейските морета. Сега капитан Немо държеше курс на юг. Къде ни водеше? Не смеех да си представя. През тоя ден „Наутилус“ прекоси една интересна част от Атлантическия океан. Всички знаят за съществуването на голямото топло течение, наречено Гълфстрийм. Щом излезе от каналите на Флорида, то се насочва към Шпицберген. Но преди да стигне до Мексиканския залив, към четиридесет и четвъртия градус северна ширина това течение се разделя на два ръкава: главният отива към ирландските и норвежки брегове, докато вторият извива на юг до Азорските острови, после минава край бреговете на Африка и като описва една удължена елипса, отново се връща към Антилските острови.

Та тоя втори ръкав — всъщност той е по-скоро огърлица, отколкото ръкав — обгръща със своите топли води оная спокойна и неподвижна част от студения океан, която се нарича Саргасово море, едно същинско езеро сред Атлантическия океан. За да го обиколят веднъж, за водите на голямото течение са необходими три години.

Собствено Саргасово море покрива цялата потънала част от Атлантида. Някои учени допускаха дори, че многото треви, с които то е осеяно, са изскубнати от ливадите на тоя някогашен континент. Но вероятно тия треви, алги и водорасли, откъснати от европейските и американски брегове, са отвлечени чак в тая област от Гълфстрийм.

Такъв беше тоя край, в който „Наутилус“ се движеше сега — една истинска ливада, плътен килим от водорасли, фукуси и тропическо грозде, толкова гъст, толкова сбит, че носът на кораб би го цепил с усилие. И капитан Немо, който не искаше да затруднява витлото на своя кораб в тая вода, изпълнена с треви, държеше „Наутилус“ няколко метра под повърхността.

Името „Саргасово море“ иде от испанската дума sargazo, което значи водорасли. Тия водорасли, главно плаващите водорасли, образуват това огромно морско поле. Ученият Мори, автор на „Физическа география на земното кълбо“, обяснява по следния начин защо хидрофитите се събират в тоя тих басейн на Атлантическия океан:

„Обяснението, което може да се даде — казва той, — произлиза, струва ми се, от един общоизвестен опит. Ако в един съд се сложат късчета корк или каквито и да е плаващи тела и ако водата в съда почне да се върти кръгообразно, пръснатите плаващи късчета се събират накуп в центъра на течната повърхност, т.е. в най-малко подвижната точка. В случая, който ни интересува, съдът е Атлантическият океан, Гълфстрийм — кръгообразното течение, а Саргасово море — централната точка, дето се събират плаващите тела“. Аз съм съгласен с мнението на Мори и можах да проуча явлението в тая специална среда, дето рядко проникват кораби. Над нас плаваха предмети от всевъзможен произход, отрупани сред потъмнели треви, стволове на дървета, изкоренени от Андите или от Скалистите планини и влачени от Амазонка или Мисисипи, много остатъци от корабокрушения, късове от килове и подводни части от издънени обшивки, толкова натежнели от раковини и раци, че не можеха да изплуват на повърхността на океана.

Целия ден, 22 февруари, прекарахме в Саргасово море, дето рибите, които обичат морски растения и раци, намират изобилна храна. На следния ден океанът имаше пак обикновения си изглед.

Оттогава цели деветнадесет дни — от 23 февруари до12 март — „Наутилус“, плавайки в средата на Атлантическия океан, се движеше с постоянна скорост от сто левги в денонощие. Очевидно капитан Немо искаше да изпълни своята подморска програма и аз не се съмнявах, че той възнамерява, след като заобиколи нос Хорн, да се върне към южните области на Тихия океан.

Тъй че Нед Ланд беше имал право да се страхува. В тия широки водни простори без никакви острови не биваше вече да се правят опити за бягство. Нямаше и никаква възможност да се противопоставим на прищевките на капитан Немо. Единственото, което ни оставаше, бе да се подчиним; но онова, което не можехме да очакваме от силата или хитростта, мислех си, че можем да го добием чрез убеждаване. Дали когато завърши пътешествието, капитан Немо не би се съгласил да ни освободи срещу клетвено обещание да не открием никому и никога неговото съществувание? Честна дума, която ние бихме удържали. Трябваше да разговарям с капитана по тоя деликатен въпрос. Но щеше ли да бъде уместно да искам тая свобода? Нали той самият още в началото бе заявил изрично, че за да се запази тайната на неговия живот — нашето пленничество до край е наложително? И моето мълчание през четирите месеца не му ли се е сторило мълчаливо приемане на това положение? И едно връщане отново към същия въпрос не би ли събудило подозрения, които пък биха могли да осуетят нашите планове, ако ни се представеше по-късно сгоден случай? Преценявах в ума си всички съображения, разглеждах ги от всички страни, споделях ги с Консей и той биваше затруднен не по-малко от мене. Изобщо, макар и да не се отчайвам лесно, разбирах, че вероятността да се върна отново сред хората намаляваше всекидневно и особено сега, когато капитан Немо се носеше дръзко към южната част на Атлантическия океан.

През тия деветнадесет дни, за които споменах вече, никаква особена случка не бе отбелязана през нашето пътуване. Рядко виждах капитана. Той работеше. Често намирах в библиотеката книгите, които той бе оставил разтворени, и най-вече книги по естествена история. Моето съчинение за морското дъно, прелиствано от него, бе изпъстрено по полето на страниците с бележки, които на места противоречаха на моите теории и системи. Но капитанът се задоволяваше само с това поправяне н а моето произведение и рядко спореше с мене. Понякога чувах тъжните звуци на неговия хармониум, на който той свиреше с голяма изразителност — но само нощем, в най-дълбокия мрак, когато „Наутилус“ заспиваше в пустинята на океана.

През тоя период на пътуването ни по цели дни плавахме по повърхността на водата. Морето сякаш бе изоставено от всички. Само няколко платнохода със стоки за Индия отиваха към нос Добра Надежда. Веднъж бяхме преследвани от лодките на един китоловен кораб, който сигурно ни бе взел за грамаден и много рядък кит. Но капитан Немо не искаше да кара тия добри хора да губят време и труд и завърши преследването, като потъна под водата. Тая случка като че живо заинтересува Нед Ланд. Не мисля, че ще излъжа, ако кажа, че канадецът сигурно съжаляваше, задето харпунът на китоловците не бе улучил смъртоносно нашия брониран кит.

Рибите, които Консей и аз наблюдавахме през тия дни, малко се различаваха от ония, които бяхме вече проучвали в други ширини. Най-важните бяха няколко образци от страшните хрущялни риби, разред, който се подразделя на три подразреда, които пък наброяват не по-малко от тридесет и два вида: акули — дълги до пет метра със сплескана и по-голяма от туловището глава, със заоблена перка на опашката и които имат на гърба си седем широки надлъжни и успоредни черни ивици; сетне — друг вид акули със сивопепеляв цвят, със седем дупки на хрилете и само с една гръбна перка — приблизително в средата на тялото.

Минаваха също така и големи морски кучета, много лакоми риби.

Стройни и игриви стада делфини ни придружаваха по цели дни. Те се движеха по пет-шест и нападаха както вълците зиме — на глутници. Туловищата им, дълги около три метра, бяха черни отгоре, а отдолу розовобели, напръскани с редки петънца.

Най-сетне Консей класира и голям брой летящи риби. Много интересно беше да се гледа как делфините ловят с изумителна точност летящите риби. Какъвто и размах да имаше полетът, каквито и дъги да описваха те, дори когато прехвърчаха и над „Наутилус“, клетите риби винаги попадаха в разтворената уста на делфините. Те бяха или пирапеди, или хвърчащи барбуни със светла уста, които след като очертаваха нощем огнени бразди в мрака, потъваха в тъмната вода подобно на падащи звезди.

Тъй продължи плаването ни до 13 март. През тоя ден „Наутилус“ бе използуван за подморски изследвания, които живо ме интересуваха.

Бяхме проплавали дотогава близо тринадесет хиляди левги, откак бяхме тръгнали от далечните краища на Тихия океан. Намирахме се на 45 градуса 37’ южна ширина и 37 градуса 53’ западна дължина. Там бяха водите, в които капитан Денхем от парахода „Хералд“ бе спуснал сонда от 14 хиляди метра, без да стигне дъното. Пак там лейтенант Паркер от американската фрегата „Конгрес“ не бе достигнал дъното и с 15400-метрова сонда.

Капитан Немо реши да отправи своя „Наутилус“ към най-големите дълбочини, за да провери измерванията. Приготвих се да отбелязвам всичките резултати от това изследване. Капаците на стъклата в салона се отвориха и започна маневрирането, за да се стигне до това невероятно дълбоко дъно.

Разбира се, не можеше и да се мисли да се стигне дотам, като се напълнят резервоарите. Те може би не биха могли да увеличат достатъчно специфичното тегло на „Наутилус“. От друга страна, за да се възлезе на повърхността, щеше да бъде необходимо да се изхвърли водата, а помпите можеше да не преодолеят външното налягане.

Капитан Немо реши да стигне до дъното по един достатъчно дълъг диагонал с помощта на своите странични площи, които бяха наклонени под ъгъл от 45 градуса към водолинията на „Наутилус“. След това витлото бе засилено до крайност и неговото четворно разклонение зацепи водата с неописуема сила.

Под тоя могъщ тласък корпусът на „Наутилус“ потръпна като звучна струна и почна да потъва равномерно. Седнали в салона, ние двамата с капитана следяхме стрелката на манометъра, която се отклоняваше бързо. Скоро преминахме зоната, дето обитават повечето риби. Както някои от тях могат да живеят само на повърхността на морето или реките, така други, по-малобройни, обитават изключително големите дълбочини. Между тях можах да наблюдавам ексанха — риба, подобна на морското куче, с шест дихателни отвора и с огромни, изпъкнали като телескоп очи, бронирания малармат със сиво туловище и черни гърди, защитени с костен нагръдник от бледочервени плочки, и накрая — гренадира, който живее на хиляда и двеста метра дълбочина и следователно понася налягане от сто и двадесет атмосфери.

Попитах капитан Немо дали е наблюдавал риби в още по-големи дълбочини.

— Риби ли? — отговори ми той. — Рядко. Но при сегашното състояние на науката какво предполагат, какво се знае по този въпрос?

— Ето какво, капитане. Знае се, че като се слиза към долните пластове на океана, растителният свят изчезва по-бързо от животинския. Знае се, че дето все още могат да се срещат живи същества, никакви хидрофити не растат. Знае се, че стридите и други раковини живеят на две хиляди метра дълбочина и че Мак Клинток, героят на полярните морета, е измъкнал една жива морска звезда от дълбочина две хиляди и петстотин метра. Знае се, че екипажът на английската фрегата „Бул Дог“ е уловил една астерия на дълбочина повече от една левга. Но вие, капитан Немо, ще кажете може би, че ние не знаем нищо.

— Не, господин професоре — отговори капитанът, — няма да бъда толкова неучтив. Все пак ще ви попитам как си обяснявате, че живи същества могат да обитават такива дълбочини?

— Обяснявам си го по два начина: първо, че отвесните течения, предизвикани от разликата в сол и от гъстотата на водата, причиняват движение, което е достатъчно да поддържа първичния живот на някои бодливокожи и на морските звезди.

— Вярно — рече капитанът.

— Второ, тъй като кислородът е основа на живота, известно е, че количеството кислород, разтворено във водата, се увеличава, вместо да намалява, колкото по-надълбоко се слиза, и че налягането на долните пластове вода помага за сгъстяването на кислорода.

— А! Това известно ли е? — отговори капитан Немо с лека изненада. — Хубаво е, господин професоре, че се знае — защото е истина. А аз ще добавя, че когато са уловени на повърхността, плавателният мехур на рибите съдържа повече азот, отколкото кислород, и напротив, повече кислород, отколкото азот, когато са хванати много надълбоко. Което доказва правотата на вашата система. Но да продължим наблюденията.

Погледнах манометъра. Той показваше дълбочина от шест хиляди метра. Ние се бяхме потопили преди един час. Плъзгайки се със своите наклонени площи, „Наутилус“ продължаваше да потъва. Пустинните води бяха удивително бистри и неописуемо прозрачни. След час бяхме вече на тринадесет хиляди метра — около три левги и четвърт, но още нищо не показваше, че наближаваме дъното на океана.

Ала когато стигнахме на дълбочина четиринадесет хиляди метра, забелязах черни остри върхове, които изникваха сред водата. Но тия върхове можеха да са на планини, високи като Хималаите или като Мон Блан, дори и по-високи, и дълбочината на бездната не можеше да се определи.

Макар че налягането, което понасяше, бе много голямо, „Наутилус“ слезе още по-надолу. Усещах, че бронята му тръпнеше под свръзките, завинтени с бурми; железните пръчки се извиваха; преградите му стенеха; стъклата на прозорците в салона се издуваха под налягането на водата. И тоя здрав кораб несъмнено не би устоял, ако както казваше капитанът му, не беше способен да издържа като излят железен блок.

Минавайки съвсем близо до стръмните склонове на тия загубени под водата скали, аз съзрях още някои раковини, серпули, живи спинорбиси и различни образци от морски звезди.

Ала скоро последните представители на животинския свят изчезнаха и „Наутилус“ мина границата за подморски живот както балон, който се издига във въздуха до място, дето не може да се диша. Бяхме стигнали дълбочина шестнадесет хиляди метра — четири левги — и стените на „Наутилус“ изпитваха налягане от хиляда и шестстотин атмосфери — т.е. хиляда и шестстотин килограма на всеки квадратен сантиметър от повърхността му.

— Какво невероятно нещо! — възкликнах аз. — Да се движим из тия дълбоки места, дето човек никога не е стигал! Погледнете, капитане, погледнете тия великолепни скали, тия необитавани пещери, тия крайни предели на земното кълбо, дето животът е вече невъзможен. Какви непознати гледки и защо ние сме принудени да останем само със спомена си за тях?

— Ще ви бъде ли приятно — попита ме капитан Немо — да отнесете нещо повече от спомена?

— Какво искате да кажете с тия думи?

— Искам да кажа, че няма нищо по-лесно от това да се направи фотографическа снимка на тая подморска област.

Докато изразя изненадата си от това ново предложение, по нареждане на капитан Немо в салона донесоха един фотографически апарат. През широките прозорци озарената от електричество водна стихия изпъкваше в пълна светлина. Нямаше никаква сянка, никакво намаляване на нашата изкуствена светлина. И слънцето не би създало по-добри условия за случая. „Наутилус“, тласкан от витлото си, но сдържан от наклонените площи, бе неподвижен. Фотографическия апарат бе насочен към живописното океанско дъно и за няколко секунди ние получихме необикновено чист негатив.

Аз давам тук позитивната снимка. На нея се виждат тия първични скали, които не знаят какво е небесна светлина, тия гранити, които са мощните опори на земята, тия дълбоки пещери, издълбани в каменистата маса, тия очертания, така несравнено чисти, границите на които се отразяват в черно, като че са изписани с четката на някой фламандски художник; по-нататък, отвъд, кръгозор от планини, чудесна вълнообразна линия, която е задният план на пейзажа. Не мога да опиша тая съвкупност от черни, гладки, лъскави скали без никакъв мъх, без ни едно петно, със странно начупени форми, наредени устойчиво върху пясъчния килим, който искреше под струите на електрическата светлина.

След като свърши работата си, капитан Немо ми каза:

— Ще се издигнем, господин професоре. Не бива да злоупотребяваме повече, като оставаме тук, и да излагаме дълго време „Наутилус“ на подобно налягане.

— Добре, да се издигнем — отговорих аз.

— Дръжте се.

Докато разбера защо капитанът ме посъветва да се държа, паднах върху килима.

По знак на капитана витлото на „Наутилус“ бе спряно, наклонените площи — изправени отвесно и корабът, изхвръкнал като балон във въздуха, се издигаше със светкавична бързина. Той цепеше водната маса, целият трепетен и звънтящ. Нищо отделно не се виждаше. За четири минути той премина четирите левги, които го отделяха от повърхността на океана, изскочи подобно хвърчаща риба над водата и отново падна в нея, като разплиска вълни на голяма височина.