Жул Верн
Капитан Немо (4)

IV
НЕД ЛАНД

Капитан Фарагут беше добър моряк, достоен за фрегатата, която командуваше. Корабът и той бяха сякаш едно. Той беше душата му. Той беше напълно уверен в съществуването на кита и не позволяваше да се водят спорове на кораба по този въпрос. Вярваше в това, както някои добродушни женици вярват в Левиатан^[1] — с вяра, а не с разум. Чудовището съществуваше и той щеше да избави моретата от него — заклел се бе за това.

Той беше някакъв Родоски рицар, втори Диодоне дьо Гозон, тръгнал срещу змея, който опустошаваше родния му остров. Или капитан Фарагут щеше да убие нарвала, или нарвалът щеше да убие капитан Фарагут. Среден път нямаше.

Корабните офицери споделяха убеждението на своя началник. Трябваше да ги чуете, когато разговаряха, обсъждаха, спореха, пресмятаха различните вероятности да срещнем чудовището и обглеждаха широката повърхност на океана.

Мнозина от тях отиваха доброволно да дежурят на марса^[2], нещо, което биха проклинали при всеки друг случай.

През целия ден мачтите биваха отрупани с матроси, чиито нозе не можеха да търпят палубата. А носът на „Абрахам Линколн“ още не бе почнал да цепи подозрителните води на Тихия океан.

Колкото се отнася до матросите, единственото им желание беше да срещнат единорога, да го прободат с харпун, да го издърпат на парахода и да го нарежат на късове. Те наблюдаваха морето извънредно внимателно. Впрочем капитан Фарагут споменаваше за някаква сума от 2000 долара, определена за онзи, юнга или матрос, боцман или офицер, който пръв съобщи за животното. Можете да си представите как играеха очите на всички, които бяха на борда на „Абрахам Линколн“.

От своя страна аз не оставах назад от другите във всекидневните наблюдения. Фрегатата имаше всички основания да се нарича „Арго“. Единствен Консей бе равнодушен към въпроса, който ни възпламеняваше, и не споделяше общото въодушевление на кораба.

Казах, че капитан Фарагут бе снабдил грижливо кораба си със специални уреди за лов на гигантския кит. Китоловен кораб не можеше да бъде по-добре въоръжен. Ние притежавахме всички познати оръжия, като се почне от харпуна, който се мята с ръка, и се стигне до назъбените стрели на странните къси пушки и до избухващите куршуми на оръжията за лов на диви патици.

На носа на кораба бе настанено усъвършенствувано скорострелно оръдие, което се пълнеше откъм затвора, с много дебели стени, с твърде тясна цев, образец от което щеше да бъде представен на Световното изложение през 1867 година. Това ценно оръдие, изобретено в Америка, изпращаше, без да се стеснява, един четирикилограмов конусовиден снаряд на около 16 километра. Тъй че на „Абрахам Линколн“ не липсваха разрушителни оръдия. Но той имаше нещо още по-ценно. Той имаше Нед Ланд, царя на китоловците.

Нед Ланд беше канадец, човек с рядка сръчност, който нямаше съперник в своя опасен занаят. Сръчност и хладнокръвие, смелост и хитрина, той притежаваше всички тия качества и само някой много съобразителен кит или някой особено лукав кашалот биха могли да се спасят от неговия харпун.

Нед Ланд беше около четиридесетгодишен. Той беше снажен човек, висок повече от шест английски стъпки, здравеняк, сериозен, не много общителен, понякога избухлив, а когато му противоречаха — много яростен. Външността му привличаше вниманието, а силният му поглед даваше особена изразителност на лицето му.

Мисля, че капитан Фарагут беше постъпил умно, като бе наел тоя човек на парахода си. С очите и ръката си той сам струваше колкото целия екипаж. Бих могъл да го уподобя само на мощен телескоп, който в същото време беше оръдие, винаги готово за стрелба.

Канадец значи французин и колкото Нед Ланд да беше необщителен, трябва да призная, че той се привърза към мене. Несъмнено фактът, че бях французин, го привличаше. За него това беше сгоден случай, да говори, а за мене — да чуя оня старинен език на Рабле, който още се говори в някои канадски области. Родът на китоловеца произхождаше от Квебек и бе дал вече мнозина смели риболовци още по времето, когато тоя град принадлежеше на Франция.

Постепенно Нед Ланд започна да разговаря с удоволствие, а аз обичах да слушам как той разправя за приключенията си в полярните морета. И за риболова, и за борбите той разказваше много увлекателно. Разказът му ставаше епичен и мене ми се струваше, че слушам някакъв канадски Омир, който пее „Илиадата“ на полярните страни.

Описвам тоя смел спътник такъв, какъвто го познавам сега. Защото ние станахме стари приятели, свързани с оная дружба, която се ражда и укрепва в най-страхотни обстоятелства! Ах, ти, прекрасен Нед! Бих искал да живея още сто години, за да мога по-дълго време да си спомням за тебе!

Но какво бе мнението на Нед Ланд по въпроса за морското чудовище? Трябва да призная, че той съвсем не вярваше в единорога и единствен на кораба не споделяше общото убеждение. Той дори избягваше да засяга тоя въпрос, за който реших, че трябва да му заговоря някой ден.

През една великолепна вечер, на 30 юли, т.е. три седмици след нашето тръгване, фрегатата се намираше успоредно с нос Блан, тридесет мили далеч от патагонския бряг. Бяхме прекосили Тропика на Козирога и сега Магелановия проток бе на по-малко от 700 мили южно от нас. Преди да изтекат осем дни, „Абрахам Линколн“ щеше да бразди вече водите на Тихия океан.

Седнали на юта, аз и Нед Ланд разговаряхме за разни неща, вгледани в това загадъчно море, дълбочините на което оставаха и досега недостъпни за човешкото око. Съвсем естествено аз насочих разговора към гигантския единорог — преценявах различните вероятности за успеха или неуспеха на експедицията. Но като видях, че Нед ме оставя да говоря, почти без да продума, направо го запитах.

— Как така, Нед — казах му, — как може да не сте убеден в съществуването на кита, който преследваме? Имате ли някакви особени основания да сте толкова недоверчив?

Преди да отговори, китоловецът ме гледа няколко мига, плесна с ръка широкото си чело, както правеше обикновено, замижа, сякаш за да се съсредоточи, и най-сетне каза:

— Имам може би много основания, господин Аронакс.

— Все пак, Нед, вие, китоловец по професия, познаващ отблизо големите морски млекопитаещи, вие, чието въображение лесно може да приеме предположението за грамадни китове, най-малко от всички би трябвало да се съмнявате в подобни неща.

— Тъкмо затова грешите, господин професоре — отговори Нед. — Че простолюдието вярва в необикновени комети, които прекосяват пространството, или в съществуването на допотопни чудовища, които населяват недрата на земното кълбо — това, както и да е; но нито астрономът, нито геологът могат да приемат подобни фантазии. Същото е и с китоловеца. Аз съм гонил много китове, пронизвал съм с харпун голям брой от тях, убил съм доста, но колкото и силни и добре приспособени за борба да са те, нито опашките, нито кучешките им зъби биха могли да пробият желязната обшивка на един пътнически параход.

— Но, Нед, известно е, че има кораби, които са били пробити от зъбите на нарвал напреко, от едната страна до другата.

— Дървени кораби, да, това е възможно — отговори канадецът — и все пак аз никога не съм видял такива. Затова, докато се докаже противното, аз твърдя, че нито кит, нито кашалот, нито единорог могат да извършат такова нещо.

— Слушайте, Нед…

— Не, господин професоре, не. Всичко друго, но това — не. Може би някой огромен спрут?^[3]

— Още по-малко, Нед. Спрутът е мекотело, а това вече показва слабата плътност на тялото му. Дори да беше дълъг петстотин стъпки, пак би бил безвреден за параходи като „Шотландия“ и „Абрахам Линколн“, тъй като той не принадлежи към гръбначните. Трябва значи да се смятат за легенди подвизите на Кракен^[4] или на други чудовища от подобен род.

— Тогава, господин естествоизпитателю — поде Нед доста насмешливо, — вие значи продължавате да приемате съществуването на огромен кит?

— Да, Нед, повтарям ви го с убеждение, което се подкрепя от логиката на фактите. Вярвам, че съществува млекопитаещо, могъщо по природа, принадлежащо към гръбначните като китовете, кашалотите или делфините, снабдено със зъб, който има грамадна пробивна сила.

— Хм — рече китоловецът и поклати глава с израз на човек, който не иска да бъде убеден.

— Вижте какво, уважаеми канадецо — подех аз. — Щом подобно животно съществува, щом живее в дълбочините на океана, щом идва във водните пластове няколко мили под повърхността на морето, то без друго притежава организъм, здравината на който не може да се сравни с нищо.

— А защо трябва да има такъв организъм? — попита Нед.

— Защото, за да може да се държи в тия дълбоки пластове и да устои на тяхното налягане, е необходима неимоверна сила.

— Нима? — каза Нед, като ме гледаше с присвити очи.

— Да, и няколко цифри лесно ще ви докажат това.

— О! Цифри! — отвърна Нед. — С цифрите човек може да прави, каквото си иска!

— В сделките — да, но не и в математическите изследвания, Нед. Слушайте. Нека приемем, че налягането на една атмосфера е колкото налягането на един стълб вода, висок тридесет и две стъпки. В същност стълбът ще бъде малко по-нисък, защото става дума за морска вода, която е по-гъста от обикновената вода. Та когато се гмурнете във водата, Нед, вашето тяло ще изпитва налягане от толкова атмосфери, колкото пъти по тридесет и две стъпки има над вас, т.е. налягане от толкова килограма на всеки квадратен сантиметър повърхност от тялото. От това следва, че на триста и двадесет стъпки дълбочина това налягане е равно на десет атмосфери, на сто атмосфери — при три хиляди и двеста стъпки, на хиляда атмосфери — при тридесет и две хиляди стъпки или на около две левги и половина. Което значи, че ако можете да достигнете тая дълбочина в океана, всеки квадратен сантиметър от повърхността на тялото ви ще изпитва налягане от хиляда километра. Но, драги Нед, знаете ли колко квадратни сантиметра има повърхността на вашето тяло?

— Нямам понятие, господин Аронакс.

— Около седемнадесет хиляди.

— Толкова много ли?

— А тъй като в действителност атмосферното налягане е малко по-голямо от тежестта на един килограм върху един квадратен сантиметър, вашите седемнадесет хиляди квадратни сантиметра изпитват в тоя миг налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма.

— Без аз да усещам?

— Без да усещате. И ако не сте премазан от толкова силно налягане, то е, защото въздухът прониква във вътрешността на тялото ви със същото налягане. От това произлиза пълно равновесие между вътрешния и външния натиск, които се унищожават взаимно и вие ги понасяте лесно. Но във водата не е тъй.

— Да, разбирам — отговори Нед, който слушаше вече по-внимателно. — Защото водата ме обгръща, но не прониква в мене.

— Точно тъй, Нед. Та значи на тридесет и две стъпки под повърхността на морето вие ще изпитате налягане от седемнадесет хиляди петстотин шестдесет и осем килограма; на триста и двадесет стъпки — десетократно по-силно налягане или сто седемдесет и пет хиляди и шестстотин и осемдесет килограма; на три хиляди и двеста стъпки — сто пъти по-голямо налягане или милион седемстотин петдесет и шест хиляди и осемстотин килограма; на тридесет и две хиляди стъпки — хиляда пъти по-голямо налягане или седемнадесет милиона петстотин шестдесет и осем хиляди килограма: тоест вие ще бъдете направен на пита, също както ако сте минали през хидравлична машина!

— Дявол да го вземе! — рече Нед.

— Тогава, уважаеми китоловецо, ако гръбначните животни, дълги по няколкостотин метра обитават такава дълбочина, те със своята повърхност от милиони квадратни сантиметри ще понасят натиск, изчислен на милиарди килограми. Пресметнете тогава каква трябва да е издръжливостта на техния костен скелет и мощта на организма им, за да издържат подобно налягане!

— Би трябвало — отговори Нед — да са изфабрикувани с железни плочи, дебели осем пръста, както са бронираните военни кораби.

— Така е, Нед, и представете си тогава опустошенията, които може да причини подобна маса, устремена със скоростта на бърз влак, върху корпуса на един кораб.

— Да… наистина… може би… — отговори канадецът, разколебан от тия цифри, но нежелаещ все пак да се признае за победен.

— Е, убедих ли ви?

— Убедихте ме в едно нещо, господин естествоизпитателю, а именно, че ако на дъното на моретата съществуват такива животни, те без друго трябва да са толкова силни, колкото вие казвате.

— Но ако не съществуват, упорит китоловецо, как ще обясните злополуката с „Шотландия“?

— Може би… — каза колебливо Нед.

— Е, кажете!

— Защото… не е вярно! — отговори канадецът, като, без да знае, повтори знаменития отговор на Араго.

Но тоя отговор доказваше упоритостта на китоловеца — и нищо повече. През тоя ден аз не продължих разговора. Злополуката с „Шотландия“ не можеше да се отрича. Дупката съществуваше така очевидно, че трябваше да бъде запушена, и аз не знам по какъв друг начин би могло да се установи по-положително съществуването на една дупка. Но тая дупка не се бе пробила сама и тъй като не бе причинена от подводни скали, тя бездруго се дължеше на пробив от зъб на някое животно.

И според мене по всичките споменати вече съображения това животно принадлежеше към някоя разновидност на гръбначните от класа на млекопитаещите, от групата на рибовидните и най-сетне от разреда на китовете. Колкото за семейството, към което принадлежеше, дали беше семейство китове, кашалоти, или делфини, както и за рода, към който спадаше, а също така и за вида, в който трябваше да се отнесе, това беше въпрос, който щеше да се изясни допълнително. А за да се разреши тоя въпрос, непознатото животно трябваше да бъде разсечено, а за да бъде разсечено, трябваше да се хване, а за да се хване, трябваше да бъде пронизано с харпун, което беше работа на Нед Ланд, а за да се прониже, трябваше да бъде видяно, което бе работа на екипажа, а за да бъде видяно, трябваше да се срещне, което бе работа на случая.