Жул Верн
Капитан Немо (30)

VI
ГРЪЦКИЯТ АРХИПЕЛАГ

На следния ден, 12 февруари, призори „Наутилус“ излезе на повърхността. Аз побързах да отида на палубата. На три мили на юг се очертаваше неясният силует на Пелюз. Един бурен поток ни бе отнесъл от едното море в другото. Но тоя тунел, през който лесно се минаваше надолу, навярно не можеше да се премине обратно. Към седем часа Нед и Консей дойдоха при мене. Тия двама неразделни другари бяха спали спокойно, без да се занимават с подвизите на „Наутилус“.

— Е, господин естественико — попита ме канадецът с лека насмешка, — де ви е Средиземното море?

— Ние плаваме по него, драги Нед.

— Ха! — рече Консей. — И то тая нощ?…

— Да, тая нощ, за няколко минути минахме непроходимия провлак.

— Не вярвам — отговори канадецът.

— И грешите, майстор Ланд — продължих аз. — Тоя нисък бряг, който завива към юг, е египетският бряг.

— Разправяйте другиму, господин професоре — отговори упоритият канадец.

— Щом господарят твърди — рече Консей, — трябва да вярваме на господаря.

— Ако искате да знаете, Нед, капитан Немо ми направи честта да ми покаже своя тунел и аз бях до него, в кабината на лоцмана, когато той самият проведе „Наутилус“ през тесния проход.

— Чувате ли, Нед? — рече Консей.

— И вие, Нед, с вашите силни очи — добавих аз — можете да видите вълноломите на Порт Саид. Канадецът се вгледа внимателно.

— Наистина — рече той. — Имате право, господин професоре, и вашият капитан е майстор човек. Ние сме в Средиземно море. Добре. Тогава, ако обичате, да поприказваме за нашите си работици. но без да ни чуе някой.

Разбрах накъде биеше канадецът. За всеки случай помислих, че щом той иска — по-добре е да поприказваме, и седнах ме тримата до прожектора, дето бяхме по-малко изложени на водния прах от вълните.

— Сега — рекох аз — казвайте, Нед. Какво ще ни съобщите?

— Това, което имам да ви съобщя, е съвсем просто — каза канадецът. — Сега сме в Европа и преди още прищевките на капитан Немо да са ни замъкнали чак в полярните морета или да ни върнат отново в Океания, искам да напуснем „Наутилус“.

Признавам, че тия разисквания с канадеца винаги ме поставяха в трудно положение. По никакъв начин не исках да спъвам свободата на спътниците си, но от друга страна, нямах никакво желание да се разделя с капитан Немо. Благодарение нему, благодарение на неговия кораб всеки ден допълвах своите подводни проучвания и правех промени в книгата си за водните дълбочини сред самото море. Щях ли да намеря някога подобен случай да наблюдавам чудесата на океана? Разбира се, не! И затова не можех да привикна с мисълта да напусна „Наутилус“, преди да завършим нашите изследвания.

— Драги Нед — казах аз, — отговорете ми откровено: отегчавате ли се на кораба? Съжалявате ли, че съдбата ви е хвърлила в ръцете на капитан Немо?

Няколко мига канадецът не отговаряше. Сетне скръсти ръце и каза:

— Откровено казано, не съжалявам за това подводно пътешествие. Някой ден ще бъда доволен, че съм го направил. Но за да е направено, то трябва най-напред да свърши. Ето какво мисля аз.

— То ще свърши, Нед.

— Къде и кога?

— Къде ли? Съвсем не зная. Кога? Не мога да кажа, или по-право предполагам, че ще свърши, когато няма да има вече нищо, което можем да научим от морето. Всичко, което е почвало, бездруго има и край.

— Аз мисля като господаря — отговори Консей — и твърде възможно е след като обиколи всичките морета на земното кълбо, капитан Немо да пусне и трима ни.

— Ще ни пусне ли? — извика канадецът. — Ще ни пусне, казвате?

— По-спокойно, майстор Ланд — продължих аз. — Няма защо да се страхуваме от капитана, но аз не споделям и мнението на Консей. Ние знаем тайните на „Наутилус“ и аз не се надявам, че капитанът на „Наутилус“ ще се реши да ни пусне на свобода, за да станат известни на цял свят.

— Е, тогава на какво се надявате? — попита канадецът.

— Надявам се, че ще настъпят някакви обстоятелства, от които ще можем, от които ще трябва да се възползуваме по същия начин след шест месеца, както и сега.

— Фюйт! — рече Нед Ланд. — А къде ще бъдем, моля ви се, след шест месеца, господин естественико?

— Може би тук, може би в Китай. Вие знаете, че „Наутилус“ е бързоход. Той прекосява океаните, както лястовицата — въздуха или бърз влак — континентите. Той съвсем не се бои от оживените морета. Кой е казвал, че няма да отиде до бреговете на Франция, на Англия или на Америка, дето можем да се опитаме да избягаме със същите изгледи за успех, както и тук?

— Господин Аронакс — отговори канадецът, — вашите доводи са погрешни из основа. Вие говорите в бъдеще време: „Ще бъдем там! Ще бъдем тук!“ А аз приказвам в сегашно време: „Сега сме тук и трябва да използуваме това“.

Бях притиснат до стената от логиката на Нед Ланд и се почувствувах победен в спора. Не знаех какви доводи да употребя в моя полза.

— Господин Аронакс — поде Нед, — да допуснем невъзможното, че капитан Немо ни върнеше днес свободата. Ще приемете ли?

— Не знам — отговорих аз.

— А ако добави, че предложението, което ви прави днес, няма да го повтори по-късно, ще приемете ли? Не отговорих.

— А какво мисли приятелят Консей? — попита Нед Ланд.

— Приятелят Консей — отговори спокойно достойният момък, — приятелят Консей няма какво да каже. Той не се интересува никак от тоя въпрос. Както господарят му, както и другарят му Нед, той е ерген. Ни жена, ни родители, ни деца го очакват в родината. Той служи на господаря си, мисли като господаря си, говори като господаря си и за голямо негово съжаление не бива да се разчита на него, за да може да има мнозинство. Само двама души са налице: от една страна — господарят, от друга — Нед Ланд. И като казва това, приятелят Консей млъква и ще остане само да слуша и да бележи кой колко точки печели.

Неволно се усмихнах, като гледах как Консей унищожаваше без остатък собствената си личност. В същност канадецът трябваше да е предоволен, че той не бе против него.

— Тогава, господин Аронакс — каза Нед Ланд, — тъй като Консей не съществува, да поговорим само ние двамата. Аз говорих, вие ме чухте. Какво ще отговорите?

Очевидно трябваше да се приключи, а аз имам отвращение към извъртанията.

— Драги Нед — казах аз, — ето моя отговор. В нашия спор вие сте прав и моите доводи не издържат пред вашите. Не трябва да се разчита на благоволението на капитан Немо. НаЙ-обикновеното благоразумие му забранява да ни пусне на свобода. Напротив, благоразумието налага ние да използуваме първия сгоден случай и да напуснем „Наутилус“.

— Така, господин Аронакс. Това са мъдри думи.

— Само — казах аз-с една единствена забележка. Необходимо е тоя случай да е сериозен. Нашият пръв опит за бягство трябва да успее; защото ако не сполучи, няма вече да имаме друга възможност, а капитан Немо няма да ни прости.

— Всичко това е така — отговори канадецът. — Но вашата забележка се отнася до всеки опит за бягство — все едно дали след две години или след два дни. Та въпросът си остава все същият: ако се окаже сгоден случай, трябва да не го изпускаме.

— Съгласен съм. А сега, Нед, кажете ми какво разбирате вие под думите „сгоден случай“?

— Случай, когато през някоя тъмна нощ „Наутилус“ бъде близо до някой европейски бряг.

— И вие смятате да избягате, плувайки?

— Да — ако сме достатъчно близо до брега и ако корабът е на повърхността. Не — ако сме далеч, и ако корабът плава под водата.

— А тогава?

— Тогава ще гледам да взема лодката. Аз зная как се управлява тя. Ще влезем в нея и като я отвинтим, ще излезем на повърхността, без да ни усети дори и лоцманът, който е на носа.

— Добре, Нед. Дебнете такъв сгоден случай, но недейте забравя, че едно проваляне ще ни погуби.

— Няма да забравя, господин Аронакс.

— А сега, Нед, искате ли да знаете какво мисля искрено за вашия план?

— Разбира се, господин Аронакс.

— Добре. Мисля — не казвам „надявам се“ — мисля, че няма да има такъв сгоден случай.

— Защо?

— Защото капитан Немо си дава сметка, че ние съвсем не сме се отказали от надеждата да се освободим и затова ще бъде нащрек, особено край европейските брегове.

— Аз мисля също като господаря — рече Консей.

— Ще видим — отговори Нед Ланд, като заклати уверено глава.

— А сега, Нед Ланд — добавих аз, — нека завършим. Повече ни дума по това. В деня, когато бъдете готов, ще ни предизвестите и ние ще ви последваме. Напълно се доверявам на вас.

Тъй свърши тоя разговор, който има по-късно толкова сериозни последици. Трябва да кажа сега, че за голямо съжаление на канадеца фактите сякаш потвърдиха моите предвиждания. Дали капитан Немо се боеше от нас в тия оживени морета, или пък искаше само да се крие от погледа на многобройните кораби от всички нации, които браздяха Средиземно море? Не зная, но корабът най-често плаваше под водата и далеч от брега. „Наутилус“ или излизаше на повърхността само с кабинката на лоцмана, или се спускаше много надълбоко, защото между гръцкия архипелаг и Мала Азия не можехме да стигнем дъното дори и на две хиляди метра. Така че аз се запознах с остров Карпатос, един от Спорадските^[1] острови, само чрез оня стих от Вергилий, който капитан Немо ми каза, като сложи пръст върху една точка на картата: Est in Carpathio Neptuni gurgite Vates Goeruleus^[2].

Наистина то беше някогашното местожителство на Протей, стария овчар на Нептун, сега остров Скарпанто, разположен между Родос и Крит. През прозореца на салона видях само гранитни подножия.

На следния ден, 14 февруари, реших да употребя няколко часа за изучаване рибите на архипелага; но поради някаква неизвестна причина капаците на прозорците в салона останаха плътно затворени. Определяйки местоположението на „Наутилус“, забелязах, че той плаваше към Кандия, някогашния остров Крит. Когато се качвах на „Абрахам Линколн“, целият тоя остров бе въстанал срещу турската тирания. Но оттогава не знаех нищо за това въстание, а най-малко капитан Немо, който нямаше никакви връзки със сушата, можеше да ми даде някакви сведения.

Вечерта, когато останах в салона сам с него, не му и загатнах за това. А пък и той ми се видя мълчалив и замислен. Сетне противно на навика си той заповяда да отворят капаците на двата прозореца на салона и разхождайки се от единия до другия, почна внимателно да наблюдава водата. С каква цел? Не можах да отгатна и от своя страна почнах да проучвам рибите, които минаваха пред очите ми.

Видях между другите рибите гоби, споменати от Аристотел и наричани простонародно „морска змиорка“, които се срещат предимно в солените води близо до делтата на Нил. До тях се извиваха пагри — риби с бодливи перки, полуфосфоресциращи, един от видовете спарове, които египтяните смятали за свещени животни, чиято поява във водите на реката означавала нейното плодотворно разливане, което се чествувало с религиозни обреди. Забелязах също хейлини, дълги тридесет сантиметра, риби с кости, с прозрачни люспи, които имат оловносив цвят и са напъстрени с червени петна.

Друг един жител на тия морета привлече вниманието ми и ми възвърна всички спомени за древния свят. Това беше щитоносецът, който пътешествува, прикрепен към корема на акулите. Според древните тая малка рибка, вкопчена за подводната част на някой кораб, можела да го спре и една от тях спряла кораба на Антоний през време на битката при Акциум и с това улеснила победата на Август. От какви неща зависят съдбините на народите. Видях също така възхитителни антиаси от разреда лютжани, свещени риби за старите гърци, които им приписват властта да изгонват морските чудовища от водите, в които се въртят; името им значи „цвете“ и се оправдава от техните преливащи бои, с всички отсенки на червената гама — от бледорозово до яркорубиново — и от беглите отражения, които придават лъскавина на гръбната им перка. Очите ми не можеха да се откъснат от тия чудеса на морето, когато внезапно бяха смаяни от нещо неочаквано.

Сред водата се появи някакъв човек, някакъв гмурец с кожена кесия на колана. Това не бе труп, носен от вълните, а жив човек, който гребеше силно, изчезваше за малко, за да отиде да подиша, и отново се гмуркаше.

Обърнах се към капитан Немо и му казах развълнувано:

— Човек! Корабокрушенец! — извиках аз. — На всяка цена трябва да го спасим!

Капитанът не ми отговори нищо и само дойде да се облегне о стъклото. Човекът се бе приближил, долепи лице до стъклото и се загледа в нас.

За мое голямо смайване капитан Немо му направи знак. Плувецът отвърна с ръка, веднага се издигна към повърхността на водата и вече не се появи.

— Не се безпокойте — каза ми капитанът. — Това е Никола от нос Матапан, по прякор „Рибата“. Познават го по всички Цикладски острови. Смел подводен плувец! Водата е негова стихия и плувайки от един остров до друг — чак до Крит, той живее в нея повече, отколкото на сушата.

— Познавате ли го, капитане?

— Защо да не го познавам, господин Аронакс? И като каза това, капитан Немо отиде при един шкаф до лявото стъкло в салона. До шкафа видях ковчег, обкован с желязо, върху капака на който имаше медна плочка с началната буква на „Наутилус“ заедно с девиза му Mobilis in mobili.

В това време капитанът, без да ми обръща никакво внимание, отвори шкафа, нещо подобно на каса, в която имаше голям брой слитъци.

То бяха златни слитъци. Отде бе дошъл тоя скъпоценен метал, който струваше огромна сума? Отде събираше капитанът това злато и какво щеше да прави с него?

Аз не произнесох ни дума. Гледах. Капитан Немо вземаше един след друг слитъците и ги редеше постепенно в ковчега, като го напълни догоре. Прецених на око, че ковчегът е събрал повече от хиляда килограма злато, т.е. близо пет милиона франка.

Ковчегът бе затворен здраво и капитанът написа върху капака му някакъв адрес с букви, които бяха навярно новогръцки букви.

След това капитан Немо натисна едно копче, жицата на което отиваше до помещението на екипажа. Дойдоха четворица души и едва можаха да извлекат ковчега извън салона. После чух, че го издигаха със скрипци по желязната стълба.

В тоя миг капитан Немо се обърна към мене:

— Какво казахте, господин професоре?

— Нищо не съм казал, капитане.

— Тогава ще ми позволите, господин Аронакс, да ви пожелая лека нощ.

И след тия думи капитан Немо излезе от салона.

Всеки ще разбере, че когато отидох в стаята си, бях много озадачен. Напразно се опитах да спя. Свързах появата на плувеца и пълния със злато ковчег. Скоро усетих клатушкане на кораба надлъж и шир и разбрах, че „Наутилус“ излизаше от долните пластове и се изкачваше на повърхността. След това чух шум от стъпки по палубата. Разбрах, че изваждаха лодката и я спускаха в морето. За миг тя чукна корпуса на „Наутилус“ и после всичко затихна.

Два часа по-късно се чу същият шум, същите стъпки напред-назад. Лодката, дигната на борда, бе настанена в гнездото си и, „Наутилус“ отново потъна.

Значи милионите бяха занесени, дето трябваше. В коя точка на сушата? С кого беше във връзка капитан Немо?

На другия ден разправих на Консей и на канадеца събитията през нощта, които бяха възбудили извънредно много любопитството ми. Моите спътници бяха също така много учудени.

— Но отде взема той тия милиони? — попита Нед Ланд.

На тоя въпрос не можеше да се отговори.

След обяда отидох в салона и се залових за работа. До пет часа следобед подреждах записките си. По това време почувствувах — дали то не бе някакво лично усещане? — че е извънредно горещо и свалих дрехата си от морска коприна. Не можех да си обясня това, защото не бяхме под голяма ширина, а от друга страна, когато „Наутилус“ биваше потопен, не се усещаше никакво повишаване на температурата. Погледнах манометъра. Той показваше, че сме на дълбочина от шестдесет стъпки, до която атмосферната топлина не можеше да стигне.

Продължих да работя, но температурата се повиши толкова, че не можеше вече да се търпи.

— Дали не е избухнал пожар в кораба? — се запитах аз. Щях вече да изляза от салона, когато влезе капитан Немо. Той отиде до термометъра, погледна го и се обърна към мене:

— Четиридесет и два градуса — каза той.

— Усетих, капитане — отговорих аз, — и ако тая горещина се увеличи, не ще можем да я изтърпим.

— О, господин Аронакс, ако не искаме, горещината няма да продължи.

— Значи можете да я намалявате по желание.

— Не. Но мога да се отдалеча от огнището, което я произвежда.

— Значи горещината идва отвън?

— Разбира се. Плаваме сред поток от вряла вода.

— Възможно ли е? — възкликнах аз.

— Погледнете.

Капаците се отвориха и аз видях, че морето около „Наутилус“ беше съвсем бяло. Серни изпарения се разстилаха сред вълните, които кипяха като в котел. Пипнах с ръка едно от стъклата, но то беше толкова горещо, че трябваше да я дръпна.

— Къде сме? — попитах аз.

— Близо до остров Санторин, господин професоре — отговори ми капитанът, — и точно в канала, който разделя Неа Каменни от Палеа Каменни. Исках да ви покажа едно интересно явление — изригването на подводен вулкан.

— А аз мислех, че образуването на нови острови е вече завършено.

— Във вулканичните места никога нищо не е завършено — отговори капитан Немо — и в земното кълбо винаги действува подземен огън. И в деветнадесетата година на нашата ера според Касиодор и Плиний се е появил един нов остров — божествената Тейа, на това също място, дето неотдавна са били образувани тия островчета. Сетне той потънал под вълните и се показал пак през шестдесет и деветата година, а след това отново потънал. От онова време до наши дни тая подводна дейност била спряла. Но на 3 февруари 1866 година едно ново островче, което бе наречено Джордж, изникна сред серните пари близо до Неа Каменни и на 6 февруари същата година се сля с него. След седем дена, на 13 февруари, се появи островчето Афроеса, разделено от Неа Каменни с пролив от десет метра. Аз бях по тия места, когато се случи това явление, и можах да проследя цялото му развитие. Островчето Афроеса, закръглено по форма, имаше триста стъпки в диаметър и бе тридесет стъпки високо. Съставът му беше черна стъкловидна лава, примесена с парчета полски шпат. Най-сетне на 15 февруари се появи до Неа Каменни едно още по-малко островче, наречено Река, и оттогава тия три островчета, слети заедно, образуват вече само един остров.

— А протока, в който сме сега? — попитах аз.

— Ето го — отговори капитан Немо и ми посочи една карта на архипелага. — Виждате, че съм нанесъл на нея новите островчета.

— Но тоя проток няма ли да се запълни някои ден?

— Възможно е господин Аронакс, защото от 1866 година осем островчета изникнаха срещу пристанището Свети Никола на Палеа Каменни. Очевидно Неа и Палеа в близко бъдеще ще се съединят.

Аз отидох пак до прозореца. „Наутилус“ не се движеше вече. Горещината бе нетърпима. От бяло, каквото беше, морето бе станало червено, оцветено от някаква желязна сол. Макар че салонът беше плътно затворен, достигаше непоносима миризма на сяра и аз виждах алени пламъци, яркостта на които убиваше блясъка на електричеството.

Бях потънал в пот, задушавах се, чувствувах, че ще се сваря! Да, чувствувах, че наистина ще се сваря!

— Не може да се стои повече в тая вряла вода — казах аз на капитана.

— Да, не би било благоразумно — отговори безстрастният Немо.

Той даде някаква заповед. „Наутилус“ изви и се отдалечи от тая пещ, която не можеше да се търпи безнаказано. След четвърт час дишахме на морската повърхност.

Тогава си помислих, че ако Нед Ланд беше избрал тия места за бягството ни, нямаше да излезем живи от това огнено море.

На следния ден, 16 февруари, ние излязохме от тоя басейн, който между Родос и Александрия е дълбок на места до 3000 метра, и „Наутилус“, след като мина край Сериго и заобиколи нос Матапан, напусна гръцкия архипелаг.