Жул Верн
Капитан Немо (45)

XXI
УНИЩОЖЕНИЕ

Начинът, по който той се изрази, неочакваността на тая картина, историята на тоя патриотичен кораб, която бе разказана отначало студено, вълнението, с което по-късно тоя странен човек произнесе последните думи, името „Отмъстител“, значението на което не можеше да не ми обърне внимание — всичко това ме порази дълбоко. Погледът ми не се откъсваше от капитана. А той с протегнати към океана ръце се бе взрял с пламтящ поглед в славния потънал кораб. Може би аз никога нямаше да узная кой е той, отде бе дошъл и де отиваше, но сега все повече и повече виждах, че човекът се отделяше от учения. Не, не някаква обща омраза към хората бе заключила в „Наутилус“ капитан Немо и неговите другари, а една омраза, чудовищна или възвишена, която не отслабваше с времето.

Дали тая омраза все още се стремеше към отмъщение? Бъдещето скоро щеше да ми покаже това.

Но сега „Наутилус“ се изкачваше бавно към повърхността на морето и аз видях как неясните очертания на „Отмъстителя“ малко по малко изчезнаха. Скоро леко клатушкане показа, че вече плаваме на открито.

В тоя миг се чу глух гърмеж. Погледнах капитана. Той не помръдна.

— Капитане! — казах аз.

Той не отговори. Излязох и се изкачих на палубата. Консей и канадецът бяха вече там.

— Какъв е тоя гърмеж? — попитах аз.

Погледнах по посока на кораба, който бях съзрял. Той се бе приближил до „Наутилус“ и личеше, че засилва парата си. Деляха ни шест мили.

— Топовен гърмеж — отговори Нед Ланд.

— Какъв е тоя кораб, Нед?

— Според въжата и малката височина на мачтите му — отговори канадецът — бих се обзаложил, че е военен кораб. Дано се хвърли върху нас и потопи, ако трябва, тоя проклет „Наутилус“.

— Драги Нед — отговори Консей, — че какво зло може да стори той на „Наутилус“? Ще го нападне под водата ли? Или ще го обстрелва на морското дъно?

— Кажете ми, Нед — помолих го аз, — можете ли да познаете от каква народност е корабът?

Канадецът смръщи вежди, присви клепачи и впери силния си поглед в кораба.

— Не, господин Аронакс — отговори той, — не мога да позная от коя народност е. Флагът му не е дигнат. Но мога да твърдя, че е военен кораб, защото на върха на гротмачтата му се развява дълъг вимпел.

Четвърт час ние продължихме да наблюдаваме кораба, който идеше към нас. Всъщност не можех да допусна, че от това разстояние той е съзрял „Наутилус“, а още по-малко, че знаеше, че е подводен кораб. Скоро канадецът ми съобщи, че това е голям военен кораб с брониран нос и с две бронирани палуби. От двата му комина излизаше гъст черен дим. Събраните му платна се смесваха с очертанията на неговите реи. Нямаше никакъв флаг. Разстоянието не позволяваше още да различим цветовете на неговия вимпел, който се развяваше като тясна панделка. Той плаваше бързо. Ако капитан Немо го оставеше да се приближи, имаше надежда да се спасим.

— Господин Аронакс — каза ми Нед Ланд, — щом корабът дойде на една миля до нас, аз се хвърлям в морето и ви подканям да направите и вие същото.

Не отговорих на предложението на канадеца и продължих да разглеждам кораба, който съвсем явно се приближаваше и растеше. Какъвто и да беше — английски, френски, американски или руски — сигурно бе, че щеше да ни приеме, ако успеехме да стигнем до него.

— Господарят може да си спомни — каза тогава Консей, — че имаме известен опит в плуването. Той може да остави на мене грижата да го откарам до кораба, ако се съгласи да направим като приятеля Нед.

Тъкмо щях да отговоря, когато едно бяло пушече се показа на носа на военния кораб. След няколко секунди, развълнувана от падането на някакво тежко тяло, водата около „Наутилус“ разклати кърмата му. Малко по-късно се чу гърмежът.

— Как? Те стрелят по нас! — извиках аз.

— Смели хора! — промълви канадецът.

— Значи не ни смятат за корабокрушенци, които плават на останка от кораб!

— Ако господарят позволи… Добре — рече Консей, като се отърси от водата, която ново гюлле бе пръснало върху него. — Ако господарят позволи, изглежда, че те са познали нарвала и го обстрелват.

— Но те сигурно виждат много добре — извиках аз, — че имат работа с хора.

— Та може би тъкмо за това! — отговори Нед Ланд, като ме погледна.

Изведнъж внезапна мисъл ме озари. Несъмнено сега вече всички знаеха какво трябва да мислят за предполагаемото чудовище. Несъмнено, когато „Абрахам Линколн“ се бе приближил и канадецът бе ударил „Наутилус“ с харпуна си, капитан Фарагут бе разбрал, че нарвалът беше подводен кораб, по-опасен от един необикновен кит. Да, сигурно беше така, и сега навярно из всички морета преследваха това страшно, разрушително оръдие. Страшно наистина, ако както можеше да се допусне, капитан Немо употребяваше „Наутилус“ за някакво отмъстително дело! През оная нощ, когато той ни затвори в килията, там, сред Индийския океан, дали не беше нападнал някакъв кораб? Оня човек, погребан сега в кораловото гробище, не беше ли жертва на сблъскването, причинено от „Наутилус“? Да, повтарям. Навярно беше така. Част от загадъчното съществуване на капитан Немо се откриваше. И ако неговата самоличност още не бе известна, най-малко обединените срещу него народи търсеха сега не вече едно въображаемо същество, а един човек, който бе проявил срещу тях неумолима омраза! Цялото ужасно минало изпъкна пред очите ми. Вместо да намерим приятели на кораба, който се приближаваше, щяхме да срещнем на него само безмилостни врагове.

Между това все по-голям брой гюллета падаха около нас. Някои отскачаха от водната повърхност и падаха надалеч. Но нито едно не засегна „Наутилус“.

Бронираният кораб беше вече само на три мили разстояние. Въпреки силното обстрелване капитан Немо не излезе на палубата. А ако само едно от тия конически гюллета би ударило право в корпуса на „Наутилус“, с него би било свършено.

Тогава канадецът каза:

— Господин Аронакс, трябва да се опитаме да се измъкнем от това лошо положение. Да дадем знак! Поврага! Може би ще разберат, че сме почтени хора!

Нед Ланд извади кърпата си, за да я развее във въздуха. Но едва я бе разгънал, когато въпреки своята значителна сила, той бе повален от една желязна ръка и се строполи на палубата.

— Нещастнико! — извика капитанът. — Искаш ли да те закова върху носа на „Наутилус“, преди да се хвърлим срещу тоя кораб!

Страшно беше да се чуе капитан Немо, но още по-страшно бе да го види човек. Лицето му бе побледняло от гърчовете на сърцето му, което навярно бе престанало да бие в тоя миг. Зениците му се бяха разширили ужасно. Той не говореше, а ревеше. Наведен напред, той извиваше с ръката си рамото на канадеца. После го остави и се обърна към военния кораб, гюллетата на който валяха наоколо.

— О, кораб на прокълната власт, ти знаеш кой съм аз! — извика той със своя могъщ глас. — Аз нямам нужда да видя твоя флаг, за да те позная! Погледни! Аз ще ти покажа моя!

И капитан Немо разгъна на носа на палубата едно черно знаме, подобно на онова, което бе забил на Южния полюс. В тоя миг едно гюлле удари корпуса на „Наутилус“, без да го пробие, отскочи наблизо до капитана и падна в морето. Капитан Немо сви рамене. После се обърна към мене.

— Слезте — каза той сухо, — слезте заедно с другарите си!

— Капитане — извиках аз, — значи ще нападнете тоя кораб?

— Господин Аронакс, аз ще го потопя!

— Няма да направите това!

— Ще го направя — отговори студено капитан Немо — Не се опитвайте да ме съдите. Съдбата ви показва неща, които не трябваше да видите. Аз съм нападнат. Отговорът ще бъде страшен. Приберете се.

— Какъв е тоя кораб?

— Не знаете ли? Още по-добре тогава! Поне неговата националност ще остане тайна за вас. Слезте!

Канадецът, Консей и аз нямаше какво да правим и се подчинихме. Петнадесетина матроси от „Наутилус“ обкръжиха капитана и гледаха с израз на неутолима злоба кораба, който се приближаваше към тях. Личеше, че същото чувство на мъст вдъхновяваше всички тия хора. Аз слязох тъкмо когато един нов снаряд одраска пак корпуса на „Наутилус“ и чух капитана, който извика:

— Удряй, безумни корабе! Пръскай безполезните си гюллета! Ти няма да избегнеш удара на „Наутилус“. Но ти не бива да загиваш тук, на това място! Не искам твоите останки да се смесят със славните останки на „Отмъстителя“!

Прибрах се в стаята си. Капитанът и неговият помощник останаха на палубата. Витлото заработи. „Наутилус“ почна да се отдалечава с такава скорост, че гюллетата вече не можеха да го стигнат. Но преследването продължи и капитан Немо се задоволи да се държи на разстояние.

Към четири часа следобед, като не можех да сдържам нетърпението и тревогата, които ме измъчваха, отидох към централната стълба. Люкът беше отворен. Реших да се изкача на палубата. Капитанът още се разхождаше там възбудено. Той гледаше към кораба, който беше на пет-шест мили. „Наутилус“ се въртеше наоколо му като див звяр, примамваше го към изток и се оставяше да го гонят. Но не нападаше. Може би още се колебаеше. Поисках да се намеся за последен път. Но едва се обърнах към капитан Немо и той ме накара да млъкна.

— Аз съм правото, аз съм съдникът! — каза ми той. — Аз съм угнетеният, а ето — угнетителят! Той унищожи всичко, каквото аз обичах, всичко което скъпях и почитах: родина, жена, деца, баща, майка, всичко загина! И всичко, което мразя, е там! Мълчете!

Аз хвърлих последен поглед към военния кораб, който се носеше с пълна пара. След това отидох при Нед и Консей.

— Ще бягаме! — извиках аз.

— Добре — каза Нед. — Но кой е този кораб?

— Не знам; но който и да е, преди да се стъмни, той ще бъде потопен. Във всеки случай по-добре е да загинем с него, отколкото да станем съучастници в отмъщението, което не можем да съдим дали е справедливо.

— И аз мисля така — отговори студено Нед Ланд. — Да дочакаме нощта.

Нощта настъпи. Дълбоко мълчание царуваше на кораба. Компасът показваше, че „Наутилус“ не е променил посоката си. Чувах ударите на витлото, което цепеше вълните с равномерна скорост. Корабът плаваше по повърхността на водата и леко вълнение го навеждаше ту на едната, ту на другата страна.

Другарите ми и аз бяхме решили да избягаме в момента, когато корабът се приближи достатъчно, за да ни чуят или да ни видят, тъй като луната, която след три дни щеше да бъде в пълнолуние, вече светеше. Успеехме ли да се качим на кораба, ако ние можехме да го предупредим за опасността, която го застрашава, най-малкото бихме могли да направим всичко, което обстоятелствата щяха да ни позволят да сторим. На няколко пъти помислих, че „Наутилус“ се готви за нападение. Но той оставяше противника си само да се доближи и след малко отново избягваше със своя бърз ход.

Част от нощта мина спокойно. Ние дебнехме възможността за бягство. Говорехме малко, бяхме много развълнувани. Нед Ланд искаше да скочи в морето. Сдържах го да почака. Според мене „Наутилус“ щеше да нападне военния кораб върху повърхността на водата и тогава за нас щеше да бъде не само възможно но и лесно да избягаме.

В три часа сутринта аз се качих разтревожен на палубата. Капитан Немо беше все още там. Той бе застанал прав наноса близо до знамето си, развявано над главата му от лекия морски ветрец. Той не откъсваше очи от кораба. Погледът му, изпълнен с необикновена сила, сякаш привличаше другия кораб, хипнотизираше го, влачеше го след себе си по-силно, отколкото ако беше негов влекач! Луната бе на зенита. На изток изгряваше Юпитер. Всред тая мирна природа небето и океанът си съперничеха по спокойствие и морето сякаш беше най-хубавото огледало, в което се е оглеждало нощното светило. И когато мислех за това дълбоко спокойствие на стихиите и го сравнявах с всичката бурна омраза, която се таеше в корпуса на неуловимия „Наутилус“, цял изтръпвах. Военният кораб беше на две мили от нас. Той се бе приближил, насочен все така към фосфоресциращия блясък, който показваше присъствието на „Наутилус“. Видях неговите сигнални светлини, червена и зелена, и неговия бял прожектор, закачен на върха на предната мачта. Неясно отражение осветяваше мачтите и въжетата и показваше, че всички светлини бяха запалени. От комините му излитаха снопове искри и парчета сгурия от запалените въглища и осветяваха нощта.

Стоях така до шест часа сутринта и капитан Немо сякаш не ме забелязваше. Военният кораб бе останал на миля и половина и още призори започна да ни обстрелва. Нямаше да бъде далечен моментът, когато „Наутилус“ щеше да нападне своя противник, а моите другари и аз щяхме да напуснем завинаги тоя човек, когото аз не смеех да съдя.

Канех се да сляза, за да ги предупредя, но в това време помощникът се качи на палубата. Придружаваха го неколцина матроси. Капитан Немо не ги видя или не поиска да ги види. Направени бяха някои разпореждания, които биха могли да се нарекат приготовления за бой на „Наутилус“. Те бяха много прости. Свалиха перилата около палубата. Мрежата на прожектора и кабината на кормчията бяха вмъкнати в корпуса на кораба, така че едва се подаваха. По дългата стоманена пура нямаше вече нито една издатина, която би могла да пречи на движенията й.

Върнах се в салона. „Наутилус“ продължаваше да плава на повърхността. Утринният блясък проникваше слабо във водните пластове. При някои люшкания от вълните в стъклата блясваха алените лъчи на изгряващото слънце. Настъпваше страшният ден 2 юни. В пет часа лагът показваше, че скоростта на „Наутилус“ става вече средна. Разбрах, че той се оставяше да бъде настигнат. И наистина тътнежите се чуваха все по-силно. Гюллетата валяха във водата наоколо и се забиваха в нея като винтове с особено свистене.

— Приятели — казах аз, — моментът настъпи. Дайте да си стиснем ръцете и бог да ни е на помощ!

Нед Ланд беше решителен. Консей — спокоен, аз — нервен и едва се сдържах. Отидохме в библиотеката. Тъкмо когато бутнах вратата за помещението на централната стълба, чух как люкът изведнъж се затвори. Канадецът се хвърли към стъпалата, но аз го спрях. Познатото свистене показваше, че резервоарите се пълнят с вода. Наистина след малко „Наутилус“ потъна на няколко метра под повърхността на водата.

Разбрах маневрата. Беше вече много късно да сторим каквото и да е — „Наутилус“ нямаше намерение да удари двупалубния военен кораб в непробиваемата му броня, а под водолинията му, дето нямаше металическа черупка, която да пази корпуса му. Отново бяхме затворници, принудени да бъдем свидетели на зловещата драма, която приближаваше. А нямахме и време да разсъждаваме. Събрани в моята стая, ние се гледахме един друг, без да промълвим дума. Някаква страшна тъпота бе обзела съзнанието ми. — Мислите бяха спрели движението си. Бях в онова мъчително състояние, което предхожда очакването на някакъв страшен гърмеж, чаках и бях само слух!

През това време скоростта на „Наутилус“ се увеличи чувствително. По тоя начин той подготвяше своя устрем. Целият корпус тръпнеше. Изведнъж аз извиках. Почувствувах удар, но сравнително лек. Усетих пронизващата сила на стоманения нос. Чух шум от разкъсване и скърцане. Но „Наутилус“, устремен от своя мощен тласък, мина през масата на военния кораб, както игла през платно! Не можах да издържа. Обезумял, извън себе си, изскочих от стаята и се втурнах в салона. Капитан Немо беше там. Мълчалив, мрачен, неумолим, той гледаше през прозореца отляво. Една грамадна маса потъваше под водата и за да не загуби нищо от нейната агония „Наутилус“ слизаше в бездната заедно с нея. Видях, само на десет метра от мене, тоя полуразтворен корпус, в който водата нахлуваше с гръмотевичен шум, видях и двойната редица оръдия и сандъци. Палубата беше покрита с черни сенки, които мърдаха. Водата се качваше. Нещастниците се хвърляха към въжетата, вкопчаваха се в мачтите и се гърчеха под водата. Това беше човешки мравуняк, залян неочаквано от морето.

Скован, вцепенен от мъка, с настръхнали коси и разширени очи, задъхан и безгласен, аз също така гледах! Някаква неопределима сила ме бе залепила до стъклото.

Огромният военен кораб потъваше бавно. „Наутилус“ заедно с него дебнеше всичките му движения. Изведнъж избухна взрив. Сгъстеният въздух хвърли нагоре палубата на кораба, сякаш трюмът с мунициите беше запален. Тласъкът на водата беше толкова силен, че „Наутилус“ се отклони. Тогава нещастният кораб почна да потъва по-бързо. Показаха се площадките на мачтите, отрупани с жертви, след това перилата, огънати от гроздове хора, и най-сетне върхът на грот-мачтата. След това тъмната маса изчезна, а заедно с нея и екипажът от трупове, увлечени в страшен въртоп… Обърнах се към капитан Немо. Тоя страшен съдник, същински архангел на омразата, все още гледаше нататък. Когато всичко свърши, капитан Немо тръгна за стаята си, отвори я и влезе. Проследих го с поглед. Върху стената на дъното, под портретите на неговите герои, видях портрета на млада жена и на две малки деца. Няколко мига капитан Немо ги гледа, протегна ръце към тях, коленичи и избухна в ридания.