Жул Верн
Капитан Немо (37)

XIII
ЛЕДЕНАТА СТЕНА

„Наутилус“ продължи да плава неотклонно към юг. Движеше се по петдесетия меридиан със значителна скорост. Дали не искаше да стигне до полюса? Не вярвах, защото досега всички опити да се стигне до тая точка на земното кълбо бяха пропадали. От друга страна, сезонът бе вече много напреднал, защото в южната полярна област 13 март отговаря на 13 септември в северните страни и тогава почва есенното равноденствие.

На 14 март на 55 градуса ширина видях плаващи ледове, обикновени мътнобели отломъци с размери от двадесет до двадесет и пет стъпки; те образуваха рифове, о които морето яростно се блъскаше. „Наутилус“ плаваше на повърхността на океана. Нед Ланд, който бе ходил на лов в полярните области, бе виждал вече ледени планини. Аз и Консей им се възхищавахме за първи път. На юг към хоризонта се простираше ослепително бяла ивица. Английските китоловци са я нарекли Ice blink^[1] — облаците, колкото и гъсти да са, не могат да я затъмнят. Тя е предвестник на ледена планина.

И действително скоро се появиха по-големи ледени блокове, блясъкът на които се променяше според капризите на мъглата. Някои от тия грамади имаха зелени жили, като че медният сулфид бе начертал по тях вълнообразни линии. Други като огромни аметисти бяха цели пронизани от светлина. Те отразяваха слънчевите лъчи с хилядите стени на своите кристали. Трети, обагрени с ярките отсенки на варовик, биха стигнали за построяването на цял град от мрамор. Колкото повече слизахме на юг, толкова повече тия плаващи острови се увеличаваха — по брой и по размери. Хиляди полярни птици бяха свили гнезда в тях. Това бяха буревестници, домиери и пюфени, които ни оглушаваха с крясъците си. Някои от тях помислиха „Наутилус“ за труп на кит, кацаха по него, за да си починат, и кълвяха с човките си неговата звънтяща броня.

През това плаване сред ледовете капитан Немо често биваше на палубата. Той наблюдаваше внимателно пустинните води.

Виждах, че спокойният му поглед се оживяваше от време на време. Дали не си мислеше, че в полярните морета, недостъпни за човека, той беше като у дома си, господар на неизбродимите пространства? Може би. Но не продумваше. Стоеше неподвижен и идваше на себе си само, когато инстинктът му да управлява кораба надделяваше. Тогава, направлявайки „Наутилус“ с удивителна сръчност, изкусно отбягваше сблъскването с тия маси, някои от които бяха дълги по няколко мили и високи от седемдесет до осемдесет метра. Понякога ледовете сякаш се сключваха около нас. На шестдесетия градус ширина нямаше вече никакъв проход. Но търсейки внимателно, капитан Немо скоро намираше някой тесен отвор, през който се вмъкваше смело, като знаеше, разбира се, че той ще се затвори подире му. По тоя начин, воден от изкусна ръка, „Наутилус“ мина между всички ледове, класирани според формата или големината им тъй точно, че Консей бе възхитен: айсберг или плаваща ледена планина: айсфилд или ледено безгранично поле: дрифтайс или плаващи ледове; пакс или разчупени ледени полета, наричани палш. когато са кръгли, и стримс, когато са съставени от продълговати късове.

Температурата беше доста ниска. Термометърът, поставен вън, показваше два-три градуса под нулата. Но ние бяхме облечени топло, с кожи от видри и морски мечки. А вътре в „Наутилус“ електрическите апарати поддържаха равна топлина, която не искаше и да знае за най-силния студ отвън. От друга страна, достатъчно бе корабът да слезе само няколко метра под водата, за да се намери в поносима температура.

Преди два месеца тук щяхме да се радваме на непрекъснат ден; но сега вече имаше нощ по три-четири часа, а по-късно нощта щеше да хвърли за цели шест месеца в мрак тия полярни области.

На 15 март минахме географската ширина, на която се намират Нюситлендските и Южнооркнейските острови.

На 16 март към 8 часа сутринта „Наутилус“, който плаваше по петдесет и петия меридиан, пресече Южния полярен кръг. Ледовете ни заграждаха от всички страни и затваряха кръгозора. Ала капитан Немо намираше все пак проходи и напредваше непрекъснато към юг.

— Но накъде върви той? — попитах аз.

— Право пред себе си — отговори Консей. — В края на краищата, когато не ще може да върви по-нататък — ще спре.

— Май не съм много сигурен в това! — отговорих аз. А откровено казано, това опасно плаване дори ми харесваше. Не бих могъл да кажа до каква степен ме бяха омаяли красотите на тия непознати досега области. Ледовете добиваха великолепни форми. На едно място — те бяха цял източен град с минарета и безброй джамии; на друго — някакво рухнало селище, сякаш сринато от някакво гърчене на земята. Изгледите непрестанно се меняха поради косите лъчи на слънцето или изчезваха в сивите мъгли на снежните виелици. Освен това отвред се чуваха тътнежи, срутвания и преобръщания на ледените планини, които променяха декора като гледките на диорама^[2].

Когато през време на такива срутвания „Наутилус“ биваше под водата, шумът се распространяваше със страхотна сила и строполяването на тия маси предизвикваше застрашително вълнение до дълбоките пластове на океана. Тогава „Наутилус“ се въртеше и люшкаше като кораб, изоставен на волята на развихрените стихии. Често пъти, когато не виждах никакъв изход, мислех, че сме вече окончателно пленници на ледовете; но воден от инстинкта си, капитан Немо отгатваше по най-незначителни белези нови места за преминаване. И когато съзираше тънки струйки синкава вода, които браздяха леденото поле, той никога не се излъгваше. Затова аз не се съмнявах, че той и друг път е навлизал с „Наутилус“ сред Южното полярно море.

Но през деня на 15 март ледените полета запречиха съвсем нашия път. Това не беше още ледена планина, а грамадни ледени полета, сковани от студа. Тая пречка не можеше да спре капитан Немо и той се хвърли срещу леденото поле със страшна сила. „Наутилус“ се врязваше като клин в ронливата маса и я цепеше с ужасни трясъци. Той беше като старинен стенолом, тласкан с безпределна мощ. Късове лед хвърчаха високо и падаха като градушка около нас. Само чрез мощния си устрем корабът си проправяше път. Понякога, прекомерно засилен, той се изкачваше върху леденото поле и го разтрошаваше с тежестта си. а друг път, пъхнал се под него само с просто разклащане, той го разчупваше и откриваше широки процепи.

През тия дни ни връхлетяха силни бури. Понякога поради гъсти мъгли не можехме да се виждаме от единия до другия край на палубата. Вятърът задухваше внезапно и се въртеше от всички страни. Снегът се натрупваше на такива твърди пластове, че трябваше да се троши с кирка. При температура само пет градуса под нулата всички външни части на „Наутилус“ се покрих а с лед. Кораб с платна не би могъл да се движи, защото краищата на въжетата биха замръзнали в скрипците. Само кораб без платна, движен от електричество, който няма нужда от въглища, можеше да стигне до толкова високи географски ширини.

При тия условия барометърът обикновено бе твърде ниско. Той дори падна до 73 градуса 5’. Указанията на компаса не вдъхваха вече никакво доверие. Когато приближавахме до южния магнитен полюс, който не съвпада с географския южен полюс, стрелките играеха като обезумели и показваха противоположни посоки. Тоя полюс според Ханстен се намира към 70 градуса ширина и 130 градуса дължина, а според наблюденията на Дюпере — на 135 градуса дължина и 70 градуса 30’ширина. И трябваше да правим много наблюдения, като местехме компаса в разни точки на кораба, за да вземем накрая средната цифра. Но често това ставаше с изчисляване на изминатия път — метод, който не беше твърде задоволителен, тъй като в тия лъкатушни проходи опорните точки, по които трябваше да се правят изчисленията, непрекъснато се променяха. Най-сетне на 18 март след двадесет безуспешни пристъпа пътят на „Наутилус“ бе окончателно заприщен. Сега вече нямаше нито стримси, нито палши, нито айсфилди, а една безкрайна и неподвижна преграда, образувана от съединени помежду си планини.

— Ледена стена — каза ми канадецът. Разбрах, че за Нед Ланд, както за всички мореплаватели преди нас това беше непреодолима преграда. Когато слънцето се мярна за миг по обед, капитан Немо изчисли доста точно, че се намирахме на 51 градуса 30’дължина и на 67 градуса 39’южна ширина. Бяхме вече на една точка доста навътре в южната полярна област.

Нямаше и помен вече от море или от някаква водна повърхност. Пред носа на „Наутилус“ се разстилаше широка огъната равнина, осеяна с безформени ледени грамади, с целия безпорядък, който е присъщ на повърхността на някоя река малко преди топене на ледовете, но в гигантски размери. Тук-там остри върхове, ледени игли, които се издигаха на височина двеста стъпки; по-нататък — цяла редица отвесни скали, сивкави по цвят, безпределни огледала, които отразяваха няколко слънчеви лъча, полуугаснали в мъглите. И тая безотрадна местност бе обгърната от сурова тишина, нарушавана много рядко от пърхането на крилете на буревестници и пюфени. Всичко, включително и шумът, бе замръзнало. И „Наутилус“ трябваше да спре смелото си пътуване сред ледените полета.

— Господин Аронакс — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — ако вашият капитан продължи по-нататък…

— Какво тогава?

— Ще бъде голям майстор.

— Защо, Нед?

— Защото, никой не може да мине през ледената стена. Вашият капитан е силен човек; но дявол да го вземе, не е по-силен от природата и дето тя е поставила граници — човек, ще не ще, трябва да спре.

— Действително, Нед Ланд, и все пак аз бих искал да зная какво има зад тая ледена стена? Най-много ме дразни, че това е стена!

— Господарят е прав — рече Консей. — Стените са измислени само за да дразнят учените. Не би трябвало да има никъде стени.

— Е, добре — каза канадецът, — известно е какво има зад тая ледена стена.

— Какво? — попитах аз.

— Лед, лед и само лед!

— Вие, Нед, сте уверен в това — отвърнах аз, — но аз не съм. И затуй бих искал да отида и да видя.

— Тогава, господин професоре — отговори канадецът, — откажете се от тая мисъл. Стигнахте до ледената стена и това ви е достатъчно — не ще отидете по-далече нито вие, нито вашият капитан Немо, нито неговият „Наутилус“. И — ще или не ще — ще се върнем на север, т.е. в страните, дето живеят порядъчни хора.

Трябва да призная, че Нед Ланд беше прав: докато корабите не бъдат направени така, че да могат да плават по ледени полета — ще трябва да се спират пред ледените стени. И наистина, макар че употреби всички усилия и всички мощни средства да разцепи ледовете, „Наутилус“ бе принуден да стои неподвижен. Обикновено, когато някой няма възможност да върви напред, връща се назад. Ала тук беше еднакво невъзможно да се върнеш, както и да вървиш напред, защото проходите се бяха затворили зад нас и щом нашият кораб останеше на едно място, щеше да замръзне сред ледовете. Към два часа следобед стана точно това и новият лед по страните на кораба се образува с учудваща бързина. Трябваше да призная, че поведението на капитан Немо беше повече от неблагоразумие.

По това време аз бях на палубата. Капитанът, който от известно време наблюдаваше положението, ми каза:

— Е, господин професоре, какво мислите сега?

— Мисля, че сме замръзнали, капитане.

— Замръзнали? И как разбирате това?

— Разбирам, че не можем да вървим ни напред, ни назад — наникъде. Това, струва ми се, значи „замръзнали“ поне в населените континенти.

— Значи, господин Аронакс, вие мислите, че „Наутилус“ не ще може да се измъкне?

— Мъчно, капитане, тъй като сезонът е доста напреднал и не можете да разчитате на размразяването на ледовете.

— Ах, господин професоре — отговори капитан Немо иронично, — вие сте си все същият! Навсякъде виждате само спънки и пречки! А аз мога да ви уверя, че „Наутилус“ не само ще се измъкне, а ще отиде и още по-нататък!

— Още по на юг ли? — попитах аз, като погледнах капитана.

— Да, господин професоре, ще отиде на полюса.

— На полюса? — извиках аз, като не можах да прикрия недоверието си.

— Да — отговори капитанът, — на Южния полюс, на тая непозната точка, дето се кръстосват всичките земни меридиани! Вие знаете, че правя с „Наутилус“ всичко, каквото искам.

Да! Аз знаех това. Знаех, че тоя човек е смел до безразсъдство! Но да победи пречките, издигнати застрашително пред Южния полюс, който е по-непристъпен от Северния, дето още не са успели да стигнат и най-смелите мореплаватели — нима това не бе едно безумно начинание, което може да се зароди само в мозъка на луд човек!

Сетих се тогава да попитам капитан Немо дали не е открил досега тоя полюс, дето още не е стъпвал човешки крак.

— Не, господин Аронакс — отговори ми той, — ще го открием заедно. Там, дето другите не са успели, аз ще успея. Никога досега не съм закарвал моя „Наутилус“ толкова навътре в южните полярни води; но повтарям ви, той ще отиде още по-надалеч.

— Искам да ви вярвам, капитане — подех аз малко иронично. — Вярвам ви! Тогава — напред! Няма пречки за нас! Да разбием ледената стена. Да я хвърлим във въздуха, а ако тя упорствува, да снабдим „Наутилус“ с крила, за да може да прехвръкне над нея!

— Над нея ли, господин професоре? — отговори спокойно капитан Немо. — Съвсем не над нея, а под нея.

— Под нея ли? — възкликнах аз.

И изведнъж, във внезапно просветление, аз прозрях плановете на капитана. Чудните качества на „Наутилус“ щяха да му помогнат и при това свръхчовешко начинание!

— Виждам, че почваме вече да се разбираме, господин професоре — каза полуусмихнат капитанът. — Вие вече съзирате възможността — бих казал, успеха на тоя опит. Онова, което не може да се направи с обикновен кораб, е лесно с „Наутилус“. Ако излезе, че на полюса има някакъв континент, той ще се спре пред него. Но ако, напротив, полюсът е сред море, той ще отиде на самия полюс!

— Действително — казах аз, увлечен в разсъжденията на капитана, — ако повърхността на морето е скована от ледове, долните пластове на водата са свободни, тъй като мъдростта на природата е установила за най-гъстата морска вода по-висок градус на замръзване. А ако не се лъжа, подводната част на тая ледена планина се отнася към частта, която стърчи над водата, като четири към едно, нали?

— Приблизително, господин професоре. На една стъпка от ледената планина над водата отговарят три стъпки под водата. И тъй като ледените планини не са по-високи от сто метра, под водата нямат повече от триста. А какво са за „Наутилус“ триста метра?

— Нищо, господин капитан.

— Той може да отиде дори по-надълбоко, за да стигне до еднаквата за всички морски води температура, а там вече няма да искаме и да знаем за тридесетте или четиридесетте градуса студ на повърхността.

— Точно така, капитане, точно така — отговорих аз и се оживих.

— Едничката мъчнотия е — продължи капитан Немо, — че ще трябва да останем няколко дни във водата, без да подновяваме запаса си от въздух.

— Само това ли е? — отвърнах аз. — „Наутилус“ има големи резервоари, ще ги напълним и те ще ни снабдят с необходимия ни кислород.

— Добре измислено, господин Аронакс — отговори усмихнат капитанът. — Но тъй като не искам да ме обвините в безразсъдство, ще ви изложа предварително моите възражения.

— Нима имате и други възражения?

— Само едно. Ако на Южния полюс има море, възможно е това море да е изцяло замръзнало и следователно да не можем да излезем на повърхността!

— Добре, капитане, но забравихте ли, че „Наутилус“ е въоръжен с един опасен остър нос и че ще можем да го забием диагонално в тия ледени полета, които ще се разцепят от удара?

— Хе, господин професоре, вие имате днес интересни хрумвания!

— От друга страна, капитане — добавих аз, като все повече и повече се въодушевявах, — защо и на Южния полюс да няма както на Северния — море? Полюсите на студа и полюсите на земята не съвпадат — нито в Южното, нито в Северното полукълбо и докато бъде доказано противното, трябва да се предполага, че и на двата полюса на земята има континент или море — свободни от ледове.

— Аз мисля същото, господин Аронакс — отговори капитан Немо. — Ще забележа само, че след като направихте толкова много възражения на моя план, сега ме съкрушавате с доводи в негова защита.

Капитан Немо беше прав. Аз го бях задминал по смелост! Сега аз го карах да вървим към полюса. Бях го изпреварил, бях го оставил назад… Не, не, клетий безумецо! Капитан Немо знаеше по-добре от тебе всичките за и против по тоя въпрос и той се забавляваше, като те виждаше да се унасяш в блянове по непостижимото!

Но той не бе пропуснал нито един миг. По даден знак дойде помощникът. Двамата мъже заговориха бързо на своя неразбираем език и дали защото е бил предизвестен, помощникът не прояви никаква изненада и намери плана за изпълним. Ала колкото и безстрастен да бе той, неговата безстрастност не бе по-голяма от тая на Консей, когато казах на тоя великолепен момък, че имаме намерение да отидем чак на Южния полюс. Моето съобщение бе посрещнато с едно „както каже господарят“ и аз трябваше да се задоволя с него. Колкото пък за Нед Ланд — едва ли някога някой е дигал рамене по-високо.

— Вижте какво, господин Аронакс — каза ми той, — вие и вашият капитан Немо ме карате да ви съжалявам!

— Но ние ще отидем на полюса, майстор Ланд!

— Възможно е, но няма да се върнем оттам! И Нед Ланд се прибра в каютата си — „за да не направи някоя беля“, както каза той, като си отиваше.

А през това време започнаха приготовленията за дръзкия опит. Мощните помпи на „Наутилус“ пълнеха резервоарите с въздух и го сгъстяваха при високо налягане. Към четири часа капитан Немо ми съобщи, че люкът за палубата ще бъде затворен. Аз погледнах за последен път плътната ледена стена, която се канехме да прехвърлим. Времето беше ясно, атмосферата доста чиста, студът — силничък, 12 градуса под нулата; но тъй като вятърът бе затихнал, температурата не бе много непоносима.

Десетина матроси с кирки се изкачиха от двете страни на „Наутилус“ и почнаха да очукват леда около корабния корпус, който скоро бе освободен. Това стана много бързо, тъй като новият лед бе още тънък. Всички се прибрахме вътре. Обикновените резервоари се напълниха с незамръзналата вода край кораба. И „Наутилус“ скоро се спусна под водата.

Аз бях седнал в салона с Консей. Ние гледахме през стъклата долните пластове на Южния ледовит океан. Термометърът се качваше. Стрелката на манометъра се местеше по циферблата. Както бе предвидил капитан Немо, на дълбочина около триста метра ние плавахме под вълнообразната повърхност на ледената стена. Но „Наутилус“ потъна още по-надълбоко. Той стигна до дълбочина 800 метра. Тук температурата на водата, която горе на повърхността беше 12 градуса стигаше до 10 градуса. Бяха вече спечелени два градуса. А не ще и дума, че температурата на „Наутилус“, повишена от отоплителните апарати, бе поддържана на доста висок градус. Всички маневрирания се извършваха с извънредна точност.

— Ако господарят ми позволи, мисля, че ще минем — каза ми Консей.

— Разбира се! — отговорих аз, дълбоко убеден. В това незамръзнало море „Наутилус“ караше направо към полюса, без да се отклонява от петдесет и втория меридиан. Оставаха да се изминат още двадесет градуса и половина ширина — т.е. от 67 градуса 30’до 90 градуса, с други думи, малко повече от петстотин левги. „Наутилус“ заплава с обикновена скорост от двадесет и шест мили в час, скорост на бърз влак. Ако можеше да запази тая скорост, за четиридесет часа щяхме да стигнем до полюса.

За известно време през нощта това ново положение ни накара, Консей и мене, да останем до стъклата на салона. Водите бяха светнали от електрическия блясък на прожектора. Но бяха пустинни. Рибите не се застояваха в тия заключени води. За тях това беше само проход, по който можеха да минат от Южния ледовит океан до незамръзналите води около полюса. Ние плавахме бързо. Това се усещаше по трепета на дългия стоманен корпус.

Към два часа след полунощ отидох да си почина за няколко часа. И Консей направи същото. Когато минавах по коридорите, не срещнах капитан Немо. Предположих, че той е в кабината на кормчията.

На следния ден, 19 март, в пет часа сутринта бях отново на поста си в салона. Електрическият лаг показваше, че скоростта на „Наутилус“ беше намалена. Той възлизаше към повърхността, но предпазливо, опразвайки резервоарите си.

Сърцето ми биеше. Дали щяхме да излезем на повърхността и да се намерим в свободната атмосфера на полюса? Не. Едно сблъскване ми показа, че „Наутилус“ бе ударил долната повърхност на ледената стена, която беше навярно твърде дебела още, ако се съдеше по глухия звук при удара. Наистина ние се бяхме „натъкнали“, както казват моряците, само че в обратен смисъл, и на три хиляди стъпки дълбочина, което значеше — четири хиляди стъпки лед над нас, хиляда от които стърчаха над водата. Тъй че ледената планина беше тук по-висока, отколкото по бреговете си. Обстоятелство, което не беше много утешително.

През деня „Наутилус“ няколко пъти повтори тоя опит и винаги се натъкваше на стената, която бе като таван над него. При някои опитвания ледът беше на деветстотин метра дълбочина, което значеше, че е дебел хиляда и двеста метра, триста от които стърчаха над водата. А това бе двойно повече от височината на ледената планина по времето, когато „Наутилус“ се беше гмурнал във водата.

Аз бележех внимателно различните дълбочини и можах да установя подморския профил на ледената верига под водата.

Никаква промяна в положението ни нямаше и вечерта. Ледът продължаваше на дълбочина от четири до петстотин метра. Очевидно бе, че ледът намаляваше, но все пак между нас и повърхността на океана оставаше още много дебел пласт. Беше осем часа. Както биваше всеки ден, въздухът в „Наутилус“ трябваше да бъде подновен преди четири часа, но аз не чувствувах много силно това, макар че капитан Немо не бе пуснал от резервоарите нов кислород.

През нощта спах тежко. Изпълваха ме последователно надежда и страх. Няколко пъти ставах. Опипванията на „Наутилус“ продължаваха. Към три часа сутринта установих, че долната повърхност на ледената стена се намираше само на петдесет метра дълбочина. Сега ни деляха сто и петдесет стъпки от повърхността на водата. Ледената стена се превръщаше постепенно в ледено поле. Планината ставаше равнина. Очите ми не се откъсваха вече от манометъра. Ние непрекъснато възлизахме по диагонал към ослепителната, блеснала от електрическите лъчи повърхност. Ледената стена се стесняваше отдолу и отгоре с удължени полегати плоскости. С всяка миля тя ставаше все по-тънка.

Най-сетне в шест часа сутринта, в паметния ден 19 март вратата на салона се отвори. Капитан Немо се появи и каза:

— Незамръзнало море!